ВЗРИВЕНО МЪЛЧАНИЕ

Даниела Добрева

Тя чу стъпките, но твърде късно, за да се стегне и да заеме по-подходяща поза - погледът вече я бе обходил цялата отзад.

- Вас човек не може да ви сбърка - заяви решително той.

- Да, откъм гърба съм запазена марка - засмя се кокетно тя.

- Хе-хе - "trading mark"... - поде флирта той. - ...Ама какъв дъжд се излива навън... - все пак смени темата и взе завой, защото усети, че тя се отдръпва и прибира пипалца.

- Да. И на всичко отгоре ще трябва да пазарувам след работа - довърши уталожено тя, сякаш поривът на внезапен вятър се бе шмугнал и прибрал на топло в гнездото на разшумяло се дърво.

Тя се наведе над документите, които попълваше, но редовете им преливаха като вадичките дъжд по прозореца. Той седна пред монитора и се зарови в някакъв чертеж, но погледът му остана кух и стъклен, фиксиран в една неопределена точка.

.........

Дъждът обливаше прозорците. Обилни потоци вода се стичаха, все едно някой бе плиснал кофа с вода, за да ги мие и всеки момент черното му гребло щеше да застърже по стъклото...

...Той гледаше гърба й, лирата на задника, възпълния й ханш, набъбналите прасци - фината прозрачна кожа и веничките, също леко набъбнали... Дългата коса на големи лъскави вълни се стичаше надолу по раменете... Струваше му се, че заравя пръсти в нея или че я хваща в шепа, усуква я около китката си и придърпва леко... тя простенва тихо, извива се в дъга, бялата й шия се мерва и изчезва... той разтваря бузките на дупето... гърдите й - огромни, тежко се люлеят от тласъците му...

...Захвърли химикалката върху листовете пред себе си, протегна се без нужда, столът проскърца под него. Онова набъбване в слабините му пречеше... Не можеше да се владее - това бе най-силното му оръжие, с което покоряваше жените, но и Ахилесовата пета... Пое дълбоко въздух, защото слепоочията пулсираха и се задушаваше... Издиша дълго и отегчено:

- Е-е-е-е-х, че време. Скапах се днес!... Да вземем да му пийнем по едно, а? - отправи внезапна покана и застина в напрегнато очакване...

...Тя усети тежкия поглед по гърба си - как бавно се плъзна надолу, като кадифе, задържа се малко на ханша (заради извивката) и после внезапно се свлече долу на дипли в токчетата на обувките й... Познаваше този поглед - той правеше движенията й бавни, тромави, неугледни. Дразнеше я и я възбуждаше едновременно. С периферното зрение (онова периферно зрение, граничещо с интуицията, заради което мъжете мислеха, че жените имат очи и на гърба) долавяше властната извивка на раменете му, свода на гърба, силните, мускулести крака и ...о, разбира се, перчема - посребрял като глухарче. Имаше уверената поза и движения на едрия мъж, свикнал да му се подчиняват. Ръцете, прекалено изнежени (искаше й се да бъдат по-жилави и кокалести), можеха да я придърпат към себе си... с един властен жест да притеглят талията й и корема към скута, набъбнал и тръпнещ... и тогава ведно с топлия език по устните си тя щеше да получи и мига, в който той няма да може да се владее повече... дъхът й секна - тя не можеше да се владее, противно на очакванията жените да са сдържани... Пое дълбоко, отчаяно и безнадеждно въздух, сякаш в потопената под дъжда стая кислородът свършваше:

- М-д-а-а.а... Това се казва като из ведро, а съм си забравила и чадъра... И прането на терасата се е намокрило... То хубаво да му пийнем по едно, ама ме чакат вкъщи... - тя захвърли листовете, които държеше. Зарови в дамската си чанта и затърси нещо, без да знае какво... После извади ненужна кърпичка...

...Стенният часовник, с постмодерен абстрактен дизайн, затропа като разнебитена каруца, но все не смогваше да настигне времето. Мълчанието увисна в стаята като мокър парцал в безветрен ден - скоро нямаше да изсъхне...

- Хайде-е-е, колеги, само ние ли останахме най-работните? - изсипа се в стаята, като звън от счупено стъкло, ведрият глас на шефката. Усмихваше се - сърдечно и неразбиращо. Рядко се случваше да остава до края на работното време и това "натоварване" я правеше сговорчива и всеопрощаваща.

Той, внезапно свършил с работата си, ритмично изключи компютъра, стана отривисто от стола си:

- Довиждане, на всички ...и лека вечер, дами! - с една властна стъпка прекрачи прага на стаята, а официалната мъжка чанта, пълна с документи, описа широка траектория заедно с разветия подгъв на шлифера. Цялото му тяло имаше устрема и гъвкавостта на хищник, уверен в улова си и не съжаляващ за пропуснатата плячка.

- Чао! Ей сега свършвам и аз - припя леко тя, като заглъхващ рефрен и вече фамилиарно, съвсем свойски и наивно попита. - Шефче, какво ще ми препоръчаш да направя за вечеря, че още не съм измислила...

© Даниела Добрева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.11.2004, № 11 (60)