ОТВЪД ЗАЛЕЗА

Даниела Добрева

web

"...защото, колкото и да е печално,
колкото и да е тъжно в този непонятен свят,
той все пак е прекрасен и все пак страстно ни се искащ
да бъдем щастливи и да се обичаме един друг..."

И. Бунин

...Тя потропа лекичко на вратата, натисна неуверено дръжката - както и предполагаше - той седеше пред бюрото, вперил поглед в монитора, цъкаше ритмично по клавиатурата. Не обърна глава, за да я погледне, поне не веднага. Тя изчака малко, за да посрещне заговорнически погледа му, но не го дочака, и двата погледа се разминаха в пространството, без да се пресекат, като лъчи на прожектори, които блуждаят безцелно. Очите му бяха толкова черни, че винаги я пронизваха.

- Здравей, звездоброецо! - зачурулика тя.

- Здрасти, сладур! - отвърна меко на поздрава той и едва доловимо въздъхна.

Странно защо - нейното чуруликане не го дразнеше. Беше един градиент по-интелигентна от обикновено, може би затова...

- Направи ли ми програмката? Да? Ах, разкошен си! Много си те обичам! И сега може сама да изчислява кубатурата и ватовете?! - припряно си заотговаря тя сама, защото той само кимаше и се усмихваше. - Разкошен си ми ти - истинско съкровище!... На тебе се крепи светът - да знаеш! - плесна с ръце, а погледът й заблестя и забълбука нежност - Финансираха ни проекта, ще ти платя, когато ни отпуснат гранта, както се уговорихме.

Докато чуруликаше, остави чантата си на дивана, съблече сакото, сложи го внимателно на закачалката, остана по лека, ефирна рокля, която като че ли плуваше около нея, докато се навеждаше и обръщаше. Отиде до бюрото, грациозно обърна дупе и приседна на ръба на масивната повърхност, като затисна небрежно няколко валящи се листове с таблици и диаграми по тях. Леко заострените, изящни коленца се показаха изпод ръба на роклята, блестящи и гладки. В тях се отразиха няколко случайни лъчи от слънцето - златисто-кехлибарено - то трептеше приклещено в клоните на отсрещната топола, имаше намерение да залязва, но все отлагаше...

...Той усети, че погледът му се задържа малко повече, отколкото трябва, върху златисто-блестящата повърхност на коленцата, смути се, но бързо се овладя:

- Записах ти програмата на диск. Искаш ли да ти покажа как работи? - и включи файла, без да дочака отговор. Показа й откъде да си я инсталира, после бързо и с привични движения по клавиатурата заотваря sheet след sheet...

...Тя харесваше тази негова поза на увереност - леко надменна, но повече горда. Винаги намираше начин да я шашне - с интелекта, с уменията. Когато работеше с него, имаше усещането, че огромни, мощни крила я отнасят на силни тласъци някъде много далеч и високо, а тя, свита в пуха и перушината, се прави на смела и независима, макар болезнено да разбира, че не може да лети... Летенето на мисълта бе неописуема възбуда и това направо я опияняваше....

...Той спря да обяснява и в стаята увисна мълчание... Тя продължи да гледа съсредоточено и да кима разбиращо с глава, но отдавна бе "изпуснала нишката". Онази непонятна смесица от възхищение и жал, като изгаряща смола свиваше стомаха й в спазми... Леко наведена напред, единият й крак се бе опрял неволно в колелото на инвалидната му количка, устните й - леко отворени - в израз на изненада или недоумение... Той протегна ръка към нейната, подпряна нежно на бюрото... Тя обърна длан и пое ръката му. Усети изпотените и тръпнещи пръсти. Двата от тях - палеца и средния - бяха отрязани наполовина и заоблените им чоканчета леко хладенееха. Тя ги погали и допря устни, за да ги стопли. Дъхът й му се стори почти парещ. Когато за първи път след злополуката видя ръката му, пръстите вече заздравяваха, но на нея й се догади от мисълта, че той може с тази ръка да я докосва или милва...

...Допря буза до влажната му длан и плъзна езиче по китката. В този миг тя страшно много му заприлича на котка, която се умилква и извива гръб, а опашчицата й потреперва. Цялото й гъвкаво тяло трептеше от жизненост и сила. Сърцето му биеше бясно и заглушаваше тишината в стаята. Двете венички на слепоочията туптяха до пръсване. Напрежението в скута му стигна до болка, той притвори очи... и се остави отчаяно-безнадеждно на ласките й...

...Тя го разбра - с цялото си същество - с кожата си, с диханието си, с ритъма на ръцете си... Избута количката внимателно. Погледът й се плъзна по отпуснатите бедра - краката свършваха неестествено-внезапно малко под колената. Странно - гаденето в стомаха й вече го нямаше. Тя с привичен жест прихвана ципа на дънките и го смъкна внимателно. Той се приплъзна леко надолу и главата му безпомощно се отпусна на облегалката, адамовата ябълка подскочи и притихна... Тя приведе глава... имаше най-нежните устни, имаше най-топлия дъх... Той усещаше зъбките, усещаше езичето... подвижно и бързо... рошеше косата й... после потърси края на роклята... бикините... пръстите усетиха влагата... придърпа тялото й към себе си... търсеше устните със затворени очи... тя свали припряно бикините си... обви с ръце главата му и приседна в скута кротко... изви шия, защото го усети дълбоко, дълбоко в себе си... затвори очи, за да не вижда напрежението на екстаза му... уловени в извивката на деколтето, гърдите й се люлееха... мачкаше и притискаше дупето... количката тихо проскърцваше, сякаш скимтеше.

... Тя много смутено и объркано потърси бикините, усещаше влагата по бедрата си - не беше неприятно, оправи с небрежен жест косата, потърси в чантата гребен... Той непохватно придърпа панталона, ципът заяде. Не се обръщаше да я погледне, стоеше обърнат с гръб към стаята, с блуждаещ поглед към залеза... Слънцето кървеше ниско над хоризонта, от разкъсаната небесна плът се изливаха последни струйки светлина... Със залезите при него нахлуваха спомени за безсънните нощи след операцията, когато от огромното количество обезболяващи изпадаше в сомнулентно състояние и бълнуваше, ледена пот обливаше тялото му, а пространството се извиваше в причудливи форми, проникващи сякаш от друго измерение... и нямаше кой да постави ръка на челото му и да каже: "Спокойно, всичко ще се оправи, това е само сън."... А "преди" залезът му напомняше огнище, с червено-виолетова жарава, разпалено сякаш в обширната соба на възрожденска къща и целият свят се грееше на него... "преди"...

...Тя се доближи тихо, наведе се и го целуна по косата, хвана и стисна свойски ръката над лакътя... Той й отговори със същия привичен приятелски жест: "Всичко е наред." И целуна дланта й... Тя се оттласна лекичко от рамото му и си тръгна, без да отрони дума. Притвори неуверено вратата след себе си - може би това между тях никога не се е случвало и нямаше да се случи...

© Даниела Добрева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.11.2004, № 11 (60)