Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Юли  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КЪЛБО ОТ СЪНИЩА

Даниела Добрева

web

Отпуснат тежко назад, той бавно движеше пръсти по облегалката на стола, сякаш го милваше. Столът тихичко промъркваше като котарак и може би внимаваше да не обезпокои мислите му. В стаята се носеше упойващата миризма на прецъфтяващи липи и пържени мекици. Една комбинация, която го хвърляше направо във вира на детството - бълбукащ от слънце, радост, надежди, трепет и боси пети... Една узряла круша-петровка тупна на балкона, търкулна се и остави сочна сладка следа. Клоните прошумоляха и се наведоха още по-любопитно да видят какво има в стаята.

Не можеше да откъсне поглед от вцепеняващата сърцето му гледка насреща, от другата страна на оживената улица. Новият лъскав хотел "Кристал Палас", в нежно лимонено жълто, огромни огледални стъкла на фасадата и също така асиметрично разположени от едната страна, напълно в духа на постмодернистичния стъклено-винкелен стил на разточителство и псевдофункционален лукс. В страничните огледални прозорци се отразяваше старата, порутена, олющена къща и този нещастен образ на мизерията се удвояваше, като че самият новоизлюпен хотел е олющен, изкъртен и гнил. Една спираща дъха гледка - в един грозен и мизерен свят огледалото само удвоява мизерията и грозотата. Пошлото и кичозното беше не само в ужасния контраст на двете съседни сгради. Архитектите, в желанието си да направят нещо красиво, бяха просто удвоили грозотата.

Той с усилие откъсна очи от поразяващата гледка, хвърли унил поглед на клавиатурата и монитора пред себе си, завъртя внимателно стола, опита се да стане, но не можа и се отказа от това непосилно действие с една измъчена въздишка. Погледна към подпрения на масата бастун. След инсулта цялата лява половина на тялото му се оказа вкочанена и никакви процедури не можаха да я съживят напълно. Погледът остана по детски доверчив, наивен, но вцепенен, левият клепач леко провиснал, лявата страна на устните свита и неподвижна, затова отдясно често се процеждаше издайнически малка следа от слюнчица, езикът трудно се обръщаше и говорът остана провлачен, завален, протяжен. Опита се да я извика, но почти измуча името й. Затова се помоли тайничко наум: дано не ме е чула...

Тя потропваше приятно със съдовете в кухнята, довършваше закуската, много обичаше да разтяга чевръсто мекици и после да му ги сервира топли с пудра захар и айрян. Сложи всичко на подноса, развърза домакинската си престилка, отупа блузата и полата, огледа критично прокрадващите се старчески петънца по ръцете, презря ги тайно в душата си, вдигна подноса и го понесе благоговейно, като нещо най-свещено и скъпоценно в мистичен ритуал.

По пътя към кабинета се спъна леко в очуканите му обувки, както винаги небрежно оставени в антрето, след това си отвори с лакът вратата и се гмурна в тихата светая светих на мислите му. Стените до тавана бяха в книжни лавици, отрупани с безброй томове с прашни корици. Само в единия ъгъл имаше място за две от китарите му, любимите. Пред прозореца клюмаше бенджамин-фикус - непукист. Мекият котленски килим пое доверчиво стъпките й. Стигна до работната му маса, остави подноса, наведе се нежно над него и целуна по слепоочието онази сребриста ивица коса, която бе останала като ореол около набразденото, съсухрено и петнисто старческо теме. Той с усилие вдигна дясната си ръка, за да я помилва покровителствено по главата, но погледът му още блуждаеше като изгубено дете навън.

Точно под балкона старият цигулар отново бе излязъл със сгъваемото си столче на тротоара да обучава хората на милосърдие. Но все забравяше за просветителската си мисия и се отдаваше със затворени очи на изкуството си. И когато тропнеха монети в старата кутия от бонбони, той трепваше изненадано с клепачи и объркано, и смутено благодареше на минувача...

Тя го остави да се храни спокойно, все още можеше сам, но не искаше да го гледат. Излезе на балкона да оправи шезлонгите, да полее саксиите с мушкато, да поизтупа метнатия за проветряване шарен родопски китеник. После, уморена, се отпусна да се порадва на закачливото слънце. То се заигра с побелелия й перчем, после я погъделичка зад ухото и като видя, че няма да я вдигне от шезлонга, се сви като мързеливо слънчево зайче в скута й.

Зад притворените клепачи се прокрадна образът му, когато го видя за първи път на онази конференция, изпитото му бледо лице, черната брада, дълбоките, искрящи очи, много по-късно разбра какъв е цветът им. Както си каза още тогава: сигурно всички студентки го гледат захласнато на лекциите и упражненията му. Тя можеше само да предполага това. И с основание.

Лек полъх на ветреца раздвижи клоните на старата круша и образите зад клепачите. Спомни си как го желаеше, как го копнееше. По цели нощи сънуваше че целува дланите, ближе глезените и ходилата, гали прасците, изпива устните. Никога не се любиха в този свят, но не и в паралелния. Стигаше й, че може да го сънува. Любовта е безначална, любовта няма край. Тя просто съществува. За любовта трийсет години са като три дни. В едно отдадено безвремие. Сънища на близост и хармония. Когато проблесна в нея това безвремево чувство, тя разбра, че и в старческата му немощ ще го обича. Той беше разведен, но никога не се ожени втори път. Тя остана вдовица, с две деца и още толкова внуци и не помисли за брак. Но знаеше, че един ден ще бъде до него, в пълноводието на грижата и кротката радост да разбираш без думи.

Старият цигулар под балкона замлъкна, това я раздвижи от унеса и се гмурна отново в тишината на кабинета. Бе хапнал много малко, нищо - колкото толкова. Извини ме, казваше усмихнатото дясно око и излъчваше нежност, която не можеше да се изрази:

- Блаа-о-да-я ти - каза с усилие той.

- Няма защо, миличък! - пак го целуна, този път направо по голото теме и вдигна подноса, за да го отнесе към кухнята.

- Ее-се ас-ходим ли довече-а? - усилието бе непоносимо.

- Непременно, миличък, ще се разходим! - усмихна му се свойски, както само тя умееше. - Но сега ще отида да видя малкия, че дъщеря ми се обади - калпазанинът карал колело, паднал и си счупил ръката, ще отида да й помогна.

На вратата, преди да тръгне, тя още веднъж го успокои, че излиза само за два-три часа и ще гледа колкото се може по-бързо да се върне. Той пое последните медени капки, отронили се от плътния й алтов глас и се усмихна замислено в себе си.

Тази жена, а той познаваше много, беше от онези, които не признаваха никакви официалности, условности и формалности на светските отношения. Всеки мъж, и той бе наблюдавал това отдавна, попадаше направо в извора на нейната нежност и благост, в "харема на душата" й, както се шегуваше тя самата преди. И тези кротки вълни на космическа жалост създаваха за повечето от тях илюзията, че са превзели и покорили крепостта. Но умните веднага долавяха, че оттук нататък следва едно непреодолимо и недостъпно възвишение от един микрон. Да, възвишение от микрон, микрон и нещо, и незнайно по каква нанотехнология духът оставаше недокоснат, непристъпен и неовладяем.

Години наред той не можа да преодолее този микрон дистанция. Във всичко, което работиха заедно през годините, те бяха в безотказен ритъм и хармония. Но микронът оставаше и се разтягаше понякога до размерите на бездна. Понякога мълчаливо го гледаше и питаше: искаш ли вечността, имаш я...

Той въздъхна дълбоко, отметна глава назад и адамовата ябълка се повдигна и отпусна безпомощно на мястото си... Опита се, както преди, да стисне силно със зъби, за да задържи сълзите, но те вече се бяха търкулнали по бузите, брадичката, разгърдената риза. И двете капки се озоваха там - в онова леговище за пърхащи птичета на гърдите му. Понякога дланта й притихваше там, и устните й притихваха там... в гнездото за пърхащи птичета... После той се събуждаше и птичетата отлитаха... Това обещание за вечност, това обещание... това изправяне пред безкрайно бъдеще...

Когато отвори очи, балконът бе потънал в следобедната сянка. Вече не скачаха слънчеви зайчета и погледът, успокоен, можеше да проследи очертанието на всяко листо, извивката на всяка линия. Мисълта ставаше по-ясна и овладяна. Поне така му се струваше...

 

 

© Даниела Добрева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.11.2004, № 11 (60)