Даниела Добрева

web

Фрактура І

Живея в едно изречение в страдателен залог или страдателно наклонение. (Във всеки случай залогът за страданието съм Аз.) Един много Благ и Всемогъщ глас ме произнася, но съм все недопроизнесена. Вече ме има, защото, докато ме произнася, вече ме е измислил. Но и още ме няма, защото изречението още не е доизречено. И в тази своя незавършеност ме прави недоживяна. Следователно не съм вътре "във", а съм самото изречение...

Толкова дългоколебаещо се задържа на всеки звук и всяка сричка, че понякога се чудя дали изречението не е само едно възклицание: "А-а-а-ах!" или само една недоизказана болка: "О-о-о-ох!"; или е странна заповед-своеволие: "Да-бъ-де!". Защото още не съм допроизнесена, затова съм нереална.

Гласът, въпреки че е Всемогъщ, понякога остава без дъх по извивките и криволиците на изречението. Ето - на този завой, сега, разбрах, че няма как да разбера дали гласът е по средата или е стигнал до края. Наистина Истината е не-постижима, защото тя вече "е" някъде преди- и отвъд-мен, но не и за-мен. По-приятно ми е да си мисля, че гласът е по средата на изречението. Така по-леко се диша...

Дъхът ми спира, когато си представя, че излизам от изречението, защото там няма пространство, а само не-про-гледност, без-протяжност и пустота. Вися безтегловно-не-пространствена, неопределена на нишката на изречението. Като метаморфозираща гъсеница, изпаднала от пашкула си. Затова недопроизлязла се прибирам в кожата-изречение.

В изречението е по-приятно. То може да бъде безкрайно, ако Гласът е така Милостив да го пожелае. Но може и да ме погълне в Безкрайното си Блажено мълчание...

Фрактура ІІ

Сънувам се при-кована, при-вързана, при-качена, при-клещена до стена... Безволево-безпомощна отпусната глава... Отсреща се прицелват в мен... Очаквам залпа... Сърцето ми ще се пръсне, крайниците изтръпват, измръзват, вдървяват се пред неотменимостта... Блясък, спазъм и пустота...

...Пак халосни - за 3, 5, 9... за не знам кой път. Вече не мога със спомен да ги преброя. От гърдите ми бликва вместо кръв - благодарност, че съм жива! Аз "Им" благодаря и "Ги" благословя! Животът ми е подарен за 3, 5, 9... не знам кой път. Как да не съм благодарна и щастлива за това?!

Ето - ритъмът на сърцето ми се укротява, дъхът става дълбок и блажен. Аз съм щастлива, че нищо не зависи от мен. Нямам право на това, в този живот. И вече съм доволна и спокойна. Сигурно много човешки съдби съм решавала преди, за да не мога сега да реша дори само една - моята.

Някой друг ме прави да "съм"! Аз мога само да му благодаря за мястото, което ми е определил. Никакво своеволие и пълна тишина, никакви цели, никакви намерения - това е рецептата за болките от този живот.

Много малък е диапазонът на разрешената ми свобода. Например, да върша неща, които след време ще се окаже, че са били вредни за мен... Или все неща извън така разбраната необходимост, наричана понякога свобода.

Разбирам, че живея моя сън, но не мога да се стресна и да изляза, да прекрача отвъд кошмара...

Фрактура ІІІ

Какво е моето предназначение? Може би то се състои точно в задаването на този въпрос?...

Аз съм Дух, аз съм Светлина. Извирам от извора на Словото... Или пълня шепи и отпивам глътки светлина...

Всяка друга книга е като торба с думи, които аз отново преподреждам в смисловостта на Словото. Това изтощава мисълта. Предпочитам да пия, да извирам от извора на Словото и Смисловостта. Не се страхувам, че този извор ще пресъхне.

Мекотата, отстъпчивостта, неумението да се боря с по-напористите, грубите и самонадеяните ме карат да усещам силата на онази светлина, която ме облива отвътре. И усещам увереността, че дори да ме нищят и разкъсват, оставам невредима и непокътната. И не искам да имам като тяхната сила...

© Даниела Добрева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.10.2004, № 10 (59)