Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

АВТОБИОГРАФИЧНИТЕ ХИПОСТАЗИ НА РАКОВСКИ

Десислава Андреева

web

"Темата "защо ти желаеш да си различен от другите человеци" носи сякаш предчувствието за близка гибел..." (Страшиморова 1992: 127)

1. Критерии за избор на нова идентичност

Различните социално-ролеви етикети, които си присвоява Раковски по време на съзнателния си живот: революционер, хайдутин, политик, дипломат, писател и поет, публицист, историограф, етнолог, фолклорист, езиковед, културолог и др., указват фундаменталната логика на очертаната от него херменевтична мрежа за тълкуване, определят кардиналните посоки за постигане целостта на образа му. Ние обаче сме любопитни да открием личностно-психологическите вариации и стратегии, заложени в автобиографичните му творби1, както и несъвършенствата на Аза, прокрадващи се между редовете на демонстриран героизъм. В това ни намерение няма и следа от желание за дискредитиране и демитологизиране на героя-емблема на Българското възраждане.

Според Вирджиния Улф (1983) винаги е спорно колко точно продължава човешкият живот: за дадена биография се твърди, че е цялостна, ако е взела под внимание поне 6 или 7 живота, докато човешката личност съдържа поне 1000! Важна отличителна черта на биографичния текст като генератор на смисли е, че никога не свършва, не се изчерпва. Той не е класическа затворена форма като романа - с начало и край/епилог. Именно загадъчната множественост на автобиографичния образ на Раковски, която същевременно изглежда непоклатимо монолитна в своята обобщеност, бе основният мотив да потърсим смислено и доказуемо чрез текстовете обяснение на феномена. (В този контекст е редно да отбележим, че понятието "хипостаз" ни се струва най-подходящо за отразяване на наблюдаваното явление. Семантиката на хипостазиса: опредметяване; присвояване на видимост; форма на съществуване) добива пределна условност при извеждането си от библейския контекст, но доста точно назовава множествеността на личността в различните текстуални полета, които последната създава)2.

Актът на писането при автобиографията изглежда априори оправдан - това е писане, натоварено с отговорността на свидетеля, писане-без-посредник, натоварено от самата битийност с моралното право да я опише. "Раковски за себе си" е формулата на истинското слово, първословото. Целият набор от собствено слово гради легитимната зона на истинност. Той поема функциите на фактографска база, създава проверовъчни критерии и съответни процедури за валидизация на всеки отделен разказ за Раковски. В това трябва да се търси и манипулативният аспект на "митотворчеството в първо лице" (Липчева-Пранжева 1999: 113-123). (Изключението "Неповинен българин", написано в трето лице, само потвърждава правилото!) Парадигмата, която задава за собственото си четене "текстът Раковски", е: "Ако искаш поколенията да те възприемат, както ти предпочиташ, по-добре напиши автобиографията си, вместо да разчиташ на приумиците на биографите си, след като вече няма да имаш физическата възможност да ги коригираш!"

Наред с другите немаловажни причини Раковски да се заеме с "писане на живота си", стои желанието да се санкционират опитите за посегателство, присвояване или подмяна на личността и паметта му3. За да се предотврати пренасянето на тайните на мъртвеца в жертва на любопитството на живите, литературният свят се укрепява със защитните стени на дългата поредица от автобиографии. Подобно на Христос, който чрез снемане на чертите на лицето си върху кърпа отпечатва метафорично и шаблона-дефиниция на физическото си присъствие и задава парадигмата на канона в иконописа си.

Затова се постарахме текстът-извор да остане основния ни инструмент за декодиране на авторовата инстанция по начина, по който Раковски е искал да бъде прочетена. Разбира се, освен отчитането на авторовата интенция, в автосакрализиращите текстове бяха открити податки на обратния процес - дребни знаци на демитологизация, плод на неволни пропуски на възрожденеца; малки пробойни в иначе идеално замислената манифестация на героичното страдание. Те обаче ни позволиха да поставим щрихите на пълнокръвен, жив портрет на личността, способна да се превъплъти в диаметрално противоположни социално-психологически роли. Личност, която пази своята вечност в невъзможността да се регистрират и обяснят всичките й житейски проявления.

За целта сме подбрали, въпреки "разпръснатата" ("разсеяна") автобиографичност при Раковски, онези творби и документи, които освен с широка популярност сред читателската публика се отличават и с най-висока концентрация на авторепрезентация: "Три съня", "Показания на Георги Македон", "Неповинен българин" (І и ІІ редакции), "Дневник на четата", "Писмо до Иван Ст. Иванов" от 1858, "План на житието ми" и недовършената "Автобиография".

Автобиографичният свод текстове на Раковски би могъл да се разглежда като етапи на последователно прилагана стратегия на автосакрализиране, която поставя неотменими граници между профанното, следователно обречено на маргинализиране, съществуване и самоналожената героично-патриотична парадигма на личното битие. Автобиографичният материал е насочен към вътрешното "его", към процеса на индивидуализация на личността, но той е и вид демонстриране на новопридобития "аз", на новоприсвоената самоличност. И понеже азовете са много, всеки следващ текст е като нов документ за самоличност. (Моля за снизхождение, ако сравнението звучи тривиално!)

Целта ни не е да се коментират литературните качества на художествените текстове на Раковски (затова не се ограничихме само до белетристиката, но използвахме и служебно-документален материал), а да се изгради хипотетичният образ на автора. Обикновената литературно-интерпретативна стратегия бележи траекторията от автора към творбата (при повечето "класически тип" анализи в началото се дават бележки от биографията на автора или поне накратко се представя творческата история на произведението). Ние се възползваме от по-малко "утъпкания" път - чрез/през текста да декодираме и реконструираме личността на създателя му4. И понеже използваме посредничеството на текста, при чието създаване авторът е концентрирал усилията си да се представи в по-добра светлина, възстановеният восъчен силует на писателя чрез неговия двойник - герой със същото име - е литературен, потенциален.

Но е нашият опит да бъде разгадан Раковски.

Преди да пристъпим към конкретното описание на хипостазите, е необходимо да кажем няколко думи за принципите на идентификационната стратегия на Раковски.

Раковски "пресрамва" българите да изтъкват своята национална принадлежност, да отстояват човешкото си достойнство, да защитават правата си (Станева 1996: 5-6). "Пресрамването" се извършва най-напред в автобиографичните творби на революционера, където героят се представя като художествен синтез на най-представителните черти на осъзналия се като такъв будител, който трябва да овладее и организира целенасочено многовековния стремеж за свобода. В този смисъл образите, които си изгражда Раковски в художествено-биографичните и дори служебните си текстове, концентрират националната емблематика. (Под това понятие Иван Русков (1996: 90) разбира възможността конкретно историческо лице или литературен герой да изразява, и то в засилена степен, същностни страни на възлови национални въжделения и концепти.) Силната концентрация на националните черти у един човек изисква от него да бъде и да се държи като изключителна личност, ярка индивидуалност. Обществото е задало парадигмата на екстраординерната личност - бунтовник или книжовник - и на него не му остава друго освен да се пригоди, да се вмести в рамките й. Чрез всички старателно изписани автолегенди, чрез всеки дребен публичен жест или знак за присъствие Раковски се опитва да е адекватен спрямо хоризонта на очакваната от него изключителност, формиран в съзнанието на околните от самия него. Невероятната демиургична мощ на новото име или лице, което прави индивида нов, подменя битието му и тиранично му диктува отказ от някаква бивша своя сърцевина - авантюристично-несериозна или диктаторски самолюбива. Възраждането обаче е от онези бързопроменливи епохи, през които се извършват т.нар. "културни мутации" и "катастрофически културни преображения" (Зарев 1983: 132), и тъй като основната историческа повеля в българското общество тогава е националното единение, трагическите колизии на крайния индивидуализъм и драматизмът на оразличаването са противопоказни. Затова индивидуализмът на Раковски се дефинира през филтъра на полезното общобългарско дело: "...забележвам ви в кратце част от мои страдания, коя се отнасят на наш народ..." (Писмо); "...ходих... и действувах, възбуждаящ народное чувство" (пак там) и т.н.

Възраждането е гранично време, епоха на смяна в културното пространство на човека, която касае осъществяването на преход от средновековната затворена система към модерното общество (Страшимирова 1985: 74). И понеже историческият процес преминава не покрай, а през хората (Арон Гуревич), смяната в социокултурната среда дефинира резки смени в личностната идентичност. За да се избегне опасността от кризи на идентичността, националното съзнание налага определени координати на своето, като най-вече разчита на идолите на груповата идентичност. Те са зададени от етническото, а материалът им включва чувството за принадлежност (като унаследена тя стои извън прерогативите на личния избор) и чувството за себеуважение (и оразличаване). Излишно е да опровергаваме впечатлението, че Раковски търси отличие от останалите членове на общността, стреми се да избегне обезличаването си сред масата - по име, род, поведение. (Колкото по-цивилизован е човекът, толкова е по-голям стремежът му да се открои в общността.) При конкретния случай обаче открояването се извършва в самата общност, а не за нейна сметка, т.е. без отричащо противопоставяне и конфликтност.

Появата на вериги от имена и хипостази, които съпътстват живеенето на Раковски, подсказва наличието на различни идентификационни стратегии-формули. Прави впечатление, че в добре премислените и афиширани хипостази доминира стремеж към овладяване на героичната жестовост. Последователното приемане от страна на Раковски на нови (опасяваме се, че не можем да употребим думата "чужди"!) идентичности е провокирано от желанието му да попадне в роли, които по обективни или субективни причини са недостатъчни за автохтонната му идентичност. Освен тях обаче текстовете издават умишлено прикривани роли, поведенчески импулси или качества на характера, които не съвпадат с избрания героичен коректив. В този смисъл трудно може да се твърди, че автобиографичните текстове на Раковски градят една поразително монолитна личност и че в тях е изчезнала зоната на личното, като всички елементи на битието са предопределени от институцията на героичното. Неоспорима обаче е силната автоцензура на постбиографичното остойностяване и упражняваният контрол над езика. "Още от първите текстове битието е подчинено на писането - словото не влиза в битови подробности, дори сведенията за семейството или за лични страдания са подчинени на идеала за обществена значимост и са привличани единствено доколкото легитимират Героя като непроблематичен в... реализацията на единствената си екзистенциална мисия - на войнстващ родолюбец, на "разпален от любов към отечеството" българин." (Налбантова б.г.: 5)

Наличието на определени противоречия или несъответствия в литературния образ на Раковски би могло да предизвика интересни научни тълкувания. То дискредитира стремежа на автора да се изгради като непротиворечива, "монолитна личност" в съзнанието на читателите, но за сметка на това ни позволява да реконструираме жив, пълнокръвен, на места непоследователен, но близък портрет на личността, а не недостъпен и непълен абстрактен образ. Опирайки се на твърдението на Умберто Еко, според когото между недостъпното намерение на автора и спорното намерение на читателя стои прозрачното намерение на текста, което отхвърля всяко несъстоятелно вмешателство, смятаме (самонадеяно!) да се ограничим върху анализа на смисловия потенциал на текста, като се постараем да засегнем поне основните идейни постановки на Аза и да откроим главните хипостази на възрожденеца, без да скриваме тяхната амбивалентност, дори това да означава да се лишим от ясни и логични изводи.

 

2. Идентификационен каталог

"В султановата държава човек си нямаше самоличност, ами тескере, което бе длъжен да показва всекиму..." (Мутафчиева 1983: 11)

"Културният/знаещият човек"

Темата за знаенето е особено активно работеща стратегия във всички автобиографични текстове на Раковски. Социалната и умствена приобщеност на героя-автор към образованите групи и прослойки, занимаващи се с интелектуален труд, демонстрира самочувствието му на културно богата личност. Осведоменият, знаещият човек е цененият от него: "А що се отнася до поменатите младежи Димитриос и Йоанис, те са млади и нямат никакво значение в интелектуално отношение..." (Показания). Владеенето на знанието от Раковски се изтъква пряко още в началото на текста на Показанията, където Георги Македон се причислява към общността на българите ученици и студенти в Атина. По-надолу става ясно, че бунтовните приготовления в Браила са съвместявани твърде успешно с учителската професия: "Аз, както можете да се уверите, до последния ден не оставих училището и моите преподавания" (Показания). Писмото до Ив. Иванов акцентува още по-силно на образа на книжовника Раковски: "...що съм можал да извършва [?] от няколко време, постъпив в литературно поприще"; "занимаящ се в едно българско народно списание поема "Горски пътник"..."; "Тамо [в Букурещ] се веке занимавах в книжевност"; "Съвременно же почнах да издавам и български един вестник..."; "...наклоних наши тамошни българи... да съставиме и печатна, за да печатаме разни учебни български книги и един филологически повременен лист..." (Писмо до Иван Ст. Иванов).

Пътят на знанието преминава най-напред през книгите. Наличието им е главната индикация за възрожденската културност. Затова и посегателството върху тях е равносилно на посегателство върху личностния суверенитет и се изживява болезнено: "дето узнах, че моите вещи били разпилени и разграбени, библиотеката ми, състояща се от разни гръцки, френски, руски, турски и няколко английски книги...; това ме развълнува до крайна степен..." (Показания). Книгата дефинира националното самочувствие, тъй като съдържа сведения за свободното минало, и в това се състои най-голямата й ценност: "...тии не са знаели нищо за проминалата българска слава и независимост! Общо невежество е владало тогива в България и името отечество и народност е било съвсем заборавено. Тогашний българин е бил упоен като с една билка, поради изгорената му от турците и гръцкото духовенство стара въобще книжнина..." (Житие).

Обикновено преходът към стадия на културност в онтогенезата се свързва с пътуването на индивида от периферията към центъра на цивилизацията. В ранните юношески години на Раковски това е преди всичко възприемането на гръцката образованост, която дава особено високо самочувствие на носителите си. На тенденцията на възприемане на гръцките културни норми се подчинява не само младият Съби, станал вече Сава Стефанидис, но и най-близкото родово обкръжение, начело с бащата. В публичното пространство носителите на високата гръцка образованост се легитимират с погърчения си именен вариант. По същия начин не толкова образованите изявяват тежнения да се причислят към избраната общност.

Същинското напускане на варварството от Раковски обаче се осъществява чрез пътуването до Марсилия и чрез прекия контакт със западноевропейския начин на живот. Досегът с чуждото е достатъчно продължителен, за да превъзпита у Раковски понятията за добро и зло, човешка чест и лично достойнство, да вкорени самочувствие на образован човек и убеденост в личностната неприкосновеност - все идеи, плод на многовековните либерални търсения на цивилизована Европа. Колко много се е отдалечил от стереотипите на родното става ясно след завръщането му в Котел. Старата общност отказва да припознае бившия си член, защото той явно демонстрира нежелание да се подчинява на установените от векове норми на колектива. Философията на оцеляващата българска община изисква недопускане на външни елементи, тъй като практиката е показала, че злото идва отвън, злото е чуждото или отчужденото. Когато идва от чужбина, то може да внесе деструкция на подредения свят. Колективът в случая открива заплашително преповтаряне на случая с Георги Мамарчев, който като чужд поданик предизвиква нарушаване на уредените отношения между поробени и поробители:

"Стойко С. и син его Г. Раковски мислят да повдигнат народа противо високото царство и син Стойков затова бе нарочно пратен от баща си по Франца и по други места... Тия человеци от толко години са лошави и бунтовници отстъпници и всичкото им домородство с тоя дух е. Прежде няколко годин[и] Стойков шуря - пълководец руски, Г. Мамарчов, повдигна в Търнов бунт (метеж), когото високото царство избеси за нея причина търновски и еленските чорбаджии..." (Неповинен българин). (Раковски 1980: 64)

Любопитно е обаче защо Раковски е предпочел да поднесе този, а не по-пълния текст на донесението на котленските чорбаджии, който ясно декларира причините за отказа на ръководителите на общността да приемат завърналия се Раковски: "Стойко има едно момче, на име Сава. Ходил по Европа, а сега дошъл, ефендим, тук ат да язди, калъч да върти и псува турците, рода и вярата им. Тъй като градът не може да поръчителствува за тези хора, ние не искаме да ги имаме помежду си... за да не пострадат сетне нашите деца и нашите имоти. Отървете ни от тях." (Раковски 1980: 87, бел. 18) От текста става ясно, че с публично демонстрираното несъгласие спрямо установения ред Раковски до известна степен е заслужил наказанието си в Топхана.

Веднъж откъснал се от родното, Раковски не намира мястото си в него след завръщането си и открито парадира чуждостта си (която в този смисъл е натоварена с положителен знак!) най-напред чрез облеклото си: "Аз съм от село Котел и защото съм живял в Европа и защото пак тамо ще ида, нося европейски дрехи." (Раковски 1980: 68) Същевременно непреодоляната принадлежност към родното определя амбивалентното отношение към културните порядки и морала на иностранното: "Обаче аз когито бях във Франца, стидно ми беше на жена да си снемам капелата и да си кърша тялото. Мъжеското ми честолюбие се повреждаше от това сложно и непотребно дело." (Раковски 1980: 73)

Новата културна идентичност предизвиква негативизма на официалната власт, която усеща заплаха за установения ред зад високото самочувствие и чуждите инсигнии на пришълеца. Последното изиграва лоша шега на Раковски, когато трябва да се съхрани физически. Паисиевата формула за "простите и незлобливите", които със своя наивитет не застрашават ориенталски лукавата държавна система, вече не сработва при Раковски. Репликата му: "Аз политика що е не знам и не разбирам що ме питате. Политика знам, че е комплимента, която отдават френците помежду си..." (Раковски 1980: 73) веднага е разкодирана като фалшива от властта и последвана от подобаваща санкция. Психическият код на самоидентификация на българина като "нищ духом" все още има своя ефект при поп Стойко, но става неприложим за Раковски. При последния самочувствието и интелектуалната база рисуват българина от другата страна на Паисиевия антагонизъм (на мястото на някогашните "изтънчени" гърци) - българинът вече е умен, учен, "а ла франга", политически и икономически образован, и да се прави на прост не му отива!

Най-висшата форма на познание Раковски постига чрез по-особен тип пътуване - на границата между реалното и въобразеното. Това е преобърнатият прочит на Еклизиаст, при който прочит знанието се добива чрез страдание:

"Затворникът"

Споменът на Панайот х. Добрев е запазил репликата на Раковски от времето на престоя му в затвора, която декодира възрожденските вариации на мотива "граф Монте Кристо":"Ще съм им [на неприятелите си - Д.А.] признателен до гроб, защото станаха причина да се удостоя да вляза в академия, която ме учи и ще ме изучи много неща..." (Раковски 1980: 88, бел. 25) Знанието, за което говори Раковски, е емпирично, добито с физически усилия и страдания. Картината на узнаването на тайни, недостъпни за всеки, стъпва върху архисемантиката на апокрифните описания в "Ходене на Богородица по мъките"5. Така узнаващият добива (поне текстово) свойствата на древните пророци-шамани да черпи от чистата истина чрез движение по вертикалата на космическото пространство. Движението нагоре-надолу по оста на властта според описанието в "Неповинен българин" е движение между контрастите: горе е равносилно на разкош и азиатска тайнственост от типа на "1001 нощ", докато долу е адът, адско жилище и вечен мрак. Когато Раковски се качва, той е носител на отвъдното, на скритото: "като от гроб изваден". Задачата му е да убеди, подобно Орфей, да надхитри или победи в честен двубой тайнствения вседържител на затвора. Съдникът демонстрира риторично силата на своята власт - всевластието на Хадес, който не е пропуснал нито една душа от царството си да се завърне на земята. Преповтарянето на хтонични сюжети от митологията има за цел да преподреди разрушения свят на българина, да му върне надеждата и самоувереността. Така победата остава на страната на морално силния и нравствено чистия герой.

"Меланхоликът"

Позата на неразбрания самотник минава незабелязано край велеречивата героичност. Засвидетелствана е само в първа редакция на "Неповинен българин" и понеже е разчетена от автора си като едно от "несъвършенствата на Аза", е изоставена във втора редакция.

По-горе споменахме, че в зададената от обществото парадигма на екстраординерната личност нямат място слабостта и апатията на духа, не се допускат никакви съмнения или раздвояване. След завръщането си от Франция Раковски е покосен от трагедията на семейството си. Чувствата, които изпитва по повод смъртта на брата и сестра си, са дълбоко интимни, но и очевидно доста сложни за назоваване - в оригинала на Іва редакция употребената два пъти дума "меланколия" е зачеркната и заменена с "мисла", а във втора редакция на нейно място е употребено словосъчетанието: "скръб и униние". Факт е, че Раковски първо се насочва към чуждата дума, за да изрази чуждо на българския емоционален регистър душевно състояние.

"И така се вдади в една сладка но която разяда сърцето человеку меланколия... Не имеющ никого достойно утешителнаго приятеля за да сообщи своите сърдечни болки и страсти, за да добие сожаление и утешение достоверно, разве няколко неповинни прости сродници свой и приятели занимаеми в свойте си художества и местни търговии по общию обичаю, оскудни от всяко искуство и образование от куихто твърде мало утешение можеже да чяка в това негово жалостно состояние но само то и единственото негово утешение беше честите разходки в ближните край селото планини и черната меланколия..." (Архив 1952: 445).

Контрастът между цивилизована Франция и затворения патриархален свят на Котел, липсата на сродни интелектуално събеседници, личната трагедия предизвикват у Раковски особена поведенческа нагласа, типична за творческите натури, привикнали към непрестанно самонаблюдение. Странното емоционално състояние ("черна", но "сладка" меланхолия) предизвиква затваряне на личността във вътрешния й свят, неминуемо действа във вреда на обществената активност на човека и следователно не се вписва в революционния еталон на възрожденеца, затова бива заменено от доста по-неутралното "мисла" и с това позата на меланхолика бива изтрита от официалния идентификационен каталог на Раковски.

"Вярващият"

В същия пасаж, който по-горе приведохме, фигурира и следното изречение: "...Неповинний Българин без да се отчай весма, трудеше се със всяко средство, а най-паче чрез религията, която е само и единствено утешение в такива времена..." (Архив 1952: 445). В ръкописа на първа редакция на "Неповинен българин" думата "религия" е заменена с "вяра".

Упованието в божествената инстанция на справедливото възмездие на невинните и грешните е белязало отначало докрай страниците на "Неповинен българин". При внимателен прочит на творбата би могъл да се открие особен трансцендентален пласт, идващ от извеждането на паралелно на видимия свят пространство. Силите, обитаващи този свят, водят ожесточена есхатологична битка помежду си, за да определят съдбата на героя. Те го подлагат на безкрайно тежки изпитания, подобно Йов, за да определят неговата принадлежност към доброто или злото. Раковски се самоизживява като участник в космически двубой, като оръдие на волята на Бога, но според текста силите на злото са много по-осезаеми и мощни. Ето как рисува космическия си противник "фаталистът" Раковски: "лукавият и разорителният черният демон", "черни враг всезлодей". Качествата на космическото зло се прехвърлят и върху неговите физически носители - персоналните врагове на героя - чорбаджии, духовници, турски управници: "безбожници", тъмничар "безобразен человекоубиец", "злоба демонска", "демонско място" и т.н. Жалостивите нотки на "неповинния страдалец" се редуват със слепия оптимизъм на вярата в Бога, упование, достъпно само на изпадналите в безизходица: "О, същество всесилно и преблагости знаеш человеком помишления и тайни их дела! Въздай всякому по достойности" [говореше] часто за утешение бедний Раковски. Человек естествено в крайната си отчайност прибежище достоутешително нахожда с удоволствие съществото, бога всесилнаго."

Понеже страдащият не получава възмездие на земята, изисква то да се извърши на оня свят, настоява наказанието над враговете да бъде неотменимо: "Ако са истински книгите и ваша алкоран, който казва, че душите са безсмъртни и че ще има второ възкресение мъртвим и ще стане там правосъдний божий съд, аз тамо ще си искам правдата от всички вас..." Заплахата конфликтът да придобие метафизична давност се оказва съвсем реална и има силен ефект върху фанатизираното мюсюлманско мислене. Божието възмездие, което постига чорбаджиите-клеветници пък, затвърждава у Раковски убеждението, че той е избраният борец за висша справедливост, пророк и месия на българската свобода.

"Жертвеният агнец"

В себевъзприемането си Раковски отива и по-далеч, като тълкува житейската си съдба през модусите на божественото. Нескритото отъждествяване с Иисус Христос се извършва паралелно с разиграването на библейските сцени от края на живота на Спасителя. Разпитът в Котел дублира разпита на Иисус от юдейските свещеници. Котленските първенци откровено са наречени "фарисаите и садукеите, Ана и Каяфа", тяхното предателско поведение на разпита разиграва съда над невинния, обречен предварително на смърт. Репликата им: "не бива, запрети го!" влиза безпроблемно в императивния тон на древноеврейското: "разпни го!" Жестовете на "прочитане" на личното битие чрез библейския сюжет на Евангелията не свършват дотук. Пътуването към Цариград в окови е ново извървяване на Голгота; клеветата на котленски чорбаджии е написана на три документа по подобие на трите надписа над разпнатия Бог; само предателството се заплаща вече не с 30 сребърника, а с 30 000 гроша!

Поразителна е аналогията на сцени, реплики, елементи от Новия Завет в разказа за "страстите" на "Неповинния българин" (жертвен агнец в името на възжеланото венчаване на българския народ със свободата). Но въпреки че в този си хипостаз Раковски издига като свое кредо саможертвата, образът му е по-скоро витално драматичен, а не трагичен. Независимо от тълкувателните подходи към това превъплъщение на революционера, то си остава най-висшия хипостаз, деклариран някога в автобиографичните му текстове.

"Оцеляващият"

Противно на жертвоготовното лице на Спасителя, същият свод текстове процеждат дискредитиращото героичната жестовост желание за физическо оцеляване. Инстинктът за самосъхранение се бунтува срещу доброволната смърт, срещу смъртта без борба: "Аз знаях в Цариград каква съдба ме чакаше, тоест смърт, и така реших се да ища средство, за да отбягна..." (Раковски 1980: 167) Оцеляването при Раковски няма ординерно-физиологичен смисъл - то е по-скоро оцеляване заради нещо, доживяване до следващ подвиг.

Темата за оцеляването логично се преплита с темата за парите: "...търсеха способ за освобождението си, което се надеяха да получат чрез сребро и злато... Среброто и златото имат уже всесилие на тойзи суетен свят..."; "Това гонение, приятелю повреди ме близо до 1000 аустрийски жълтици", и печалбата: "Познал бях много чиновници турци, даже и няколко от министров, кои показваха турско съжаление към мене, уж че съм пострадал неповинно и на права бога, и подпомагаха ми на моя работи, за да се ползувам нещо, като крадяха и тии от царския приходи... За малко време аз добих доволно количество и оставил адвокатское поприще, почнах да купувам десятини и други беглици от Министерство на финанция..."

Но прозаично разголеният користен импулс за лично благополучие противоречи на избраната от Раковски посока на автомитологизиране и, усетил се, авторът бърза да уточни: "Но колико и да се обогатявах чрез тия занимания, нямах никакво удоволствие, понеже опознах вся страдания нашего беднаго народа... Того ради се реших да действувам... за наш народ" (Писмо до Иван Ст. Иванов). С това отчитаме още едно от "несъвършенствата" на героичния хипостаз, което обаче в никакъв случай не е най-голямото.

"Авантюристът"

Това е превъплъщение, в което личностното осъществяване се представя в най-фрапиращите измерения на ценностната система, поставяйки неудобни въпроси за същностните черти в характера на Раковски. Главозамайващо резките смени на идентичността съпътстват рисковани и необясними политически операции. И ако "Встъпването ми в турска служба в 1853" (т. 45 от План на житието) все пак намира оправдание в родолюбивия подтик за спасяване на отечеството, то много по-куриозен е случаят с поведението на Георги Македон в текста на Показанията. Докато уличаването в шпионаж през Кримската война идва от страна на врага: "Юмер паша, кой иска да ме съди като руски шпионин..." (Писмо), то през 1842 г. Георги Македон самоволно се нагърбва със задачата да шпионира своите съмишленици в полза на чуждата власт: "Ако е възможно да бъде [Димитриос, Арнаутоглу - Д.А.] затворен заедно с мене, мога да го разпитам предпазливо и за много работи..., понеже на мене ще разкаже всичко, което знае, без да се страхува, че уличава някого. Ако стане това, мисля, че ще мога да уточня много работи и да Ви ги опиша" (Показания).

Пасажът е съпроводен с боязлива обяснителна бележка в апарата на всички издания, според която Раковски се е предал доброволно на властта, като поема цялата отговорност за бунта и се стреми да помогне на другите арестувани, създавайки лъжливо впечатление, че желае да сътрудничи на следствието. Като една от хитроумните тактики за оцеляване на роба, позата на угодника-предател заличава цялата героично-саможертвена жестовост преди това, защото в рамките на един текст разиграва в чист вид етическата бинария на героя-патриот и шпионина-предател.

Излиза, че в неговата лично-биографична скала на мярата за ценност да се изпълни ролята на друг е абсолютна стойност. Точно нейната абсолютност обезсмисля идентификационната схема "ние-те". "Аз мога да бъда" забравя къде точно са своите и къде - чуждите. Иначе казано, да шпионираш тук и сега е толкова важно, добро и достатъчно като изява, че няма значение чия групова кауза обслужват резултатите на действието. Моралистко-психологическите обобщения на Инна Пелева по същия повод звучат наистина доста крайно, но се основават на безпристрастен анализ на текста-извор. Според изследвачката: "Атавизмите, социопатското в индивидуализма на перфектния актьор, готов да играе пред / за всяка публика, Раковски превъзпитава цял живот. Той иска да пребивава в правилния морал на национализма, т.е. да дисциплинира потребности и желания в полза само на Майката и във вреда само за враговете й... Етизацията на порива по измама, по фалшифицирането на изглед, думи и поведение, по битие-хазарт, в което "различен от себе си" е равно на "жив", налага специфични корекции върху поведенческите проекти, които Раковски обслужва." (Пелева 1999: 47-48) Най-голямото изпитание за него си остава да живее "тайно непознат" (Раковски 1980: 169), защото предполага свръхнапрягане на индивидуалността да прикрива импулса си към себеизява. "Безмерието" на Раковски по отношение на социалното му присъствие се проявява номинално в чувствително големия именен каталог от 15-тина варианта, обозначаващи личността. Безмерието като несъгласие с ограниченията, той наследява от чичовците си, които демонстрират нетипично за роба самочувствие. (Никой не води началото на рода си от триумфатор над Константинопол, никой друг няма чуждоземен вуйчо-херой и не е племенник на други двама, спасили Котел от кърджалиите!)

Решаването на моралисткия казус за ограниченията в личностните изяви при Раковски се извършва чрез авторитета на съда. Съдът е върховното изпитание, което насочва героя към правилния идентификационен избор. Съдът се оказва възлово биографично и фантазмено място (за божествения съд вече споменахме по-горе). Това е територията, където се напряга до крайност моралисткото питане към лъжата спрямо собствената идентичност. Сред съдебния процес сменянето на маските се ускорява до невидимост на преобразяването, играта става на живот и смърт. Желанието на героя да бъде зрим се удовлетворява и моментално се претапя в необходимостта от изчезване в ролята на друго. От една страна, възрожденецът самоубийствено настоява да излезе на сцената, да афишира присъствие през конституиращата сила на чуждите очи. От друга страна, той копнее да остане неразпознат в същността си, да запази тайната си неосквернена, а така да пребъде в своята ненаказаумост. (Пелева 1999: 50)

В това място на екзистенциален избор Раковски е разпънат в своята индивидуална независимост. И докато при първия съд (Показания) формулата "Аз съм" е допълнена от предателско самоуличение във виновност, която героят се опитва да поправи чрез предателски жест, то в "Неповинен българин" отговорът на съдения е неизменно твърдото: "Аз съм неповинен". И в двата случая риторичната стратегия е на заявяването, а не на отричането, на "аз съм", а не на "не съм". Пътят от единия съд до другия (фактически не повече от две години) бележи еманципация на съзнанието на героя по отношение на собственото дело, което получава оправдание от историческия императив на епохата. Мотивите за действие се определят изцяло от утилитаризма - за героя престижът на освободителната борба е достатъчно висок, за да се омаловажат от нейните позиции общочовешките ценности ("не лъжи", "не убивай" и т.н.). Поведението на поробения спрямо тиранина се регулира не от морала, а от враждата и напластяваната омраза. (Станева 1996: 104-105; Налбантова б.г.)

"Бунтовникът-съзаклятник"

Ако "шпионин" е дискредитирано понятие за водещия двойнствен живот, то революционният речник представя думата "съзаклятник" като приемливо название на типологически същото съотношение между тайно и явно, позволено и забранено. Определението "съзаклятник" неутрализира вредната индивидуалност на личността-играч, доколкото се мисли като звено от структура на колектив - тайно сдружение, обединение на множество воли в името на голяма цел. Включването в именния комплекс на индикация за принадлежност към подобен род организация - Македонското дружество - съдържа ясни идентификационни ресурси на приобщаване към общността на пълководците, избраниците, организаторите на бунтове. Единственото необходимо условие е наличието на независим дух: "...нетърпеящ да слугувам другиму" (Писмо) и способност за вземане на самостоятелни решения: "така качих се на един параход... бя никой да знае, дори и Богориди, под чиято закрила се намирах толкова години, защото добре знаех, че по никакъв начин нямаше да ме остави да тръгна" (Показания).

При Раковски полагащият му се статут е отнетият от робството, на който той обаче гледа като на законно принадлежащ му - при неговото самоидентифициране важна роля играе съзнанието, че изконните му права на българин, т.е. на поданик на една славна държава, са незаконно отнети. Срещите му с властта го представят като човек не безправен и роб, а по-скоро обезправен, човек, който помни полагащия му се статут. Той се държи като законен наследник на ограбени права, който не вижда нищо престъпно в това да се опитва - с всякакви средства, включително въоръжени действия и убийства - да си ги върне. Героят всячески се старае да не бъде идентифициран като нарушител, поради което и не се оправдава.

Особено семантично ядро, което подпомага разбирането на логиката на показанията, е актът на възприемане на чуждо поданство. Георги Македон се представя като гръцки поданик не защото се чувства грък, а защото така елиминира идентичността си на роб, на безправен и подсъден човек: "Най-после им рекох, че нямат никакво право над мене,, като грекоподаник, но да ме отправят вън от своя си граници и оттамо свободен да се отправя, отгдето съм дошъл..." (Писмо). Чуждото поданство е гаранция за лична неприкосновеност: "Но много чудно ми се видя какви правди има над мене, грекоподаника, швабское правителство... Знаящ, че Елинское консулство е слабо и никаква защита не ще може да ми даде, и желаящ да премина в благословеная земя Росии, покровителка българъм, реших се, та преминах в росийския граници..." (Писмо).

Дори когато се представя за чужденец, Раковски има съзнанието на гражданин, т.е. мисли се не като човек, който поради иностранството си не знае правилата на общността-приемник, а който се подчинява на други - по-стойностни за него - правила на общността, с която се идентифицира. (Налбантова б.г.) Акцентуването е върху полагащия му се статут на гражданин на свободна държава.

"Хайдутинът-войвода"

"Агресивният дух" на бунтовника (Арнаудов 1965: 152) се вгражда и във фолклорно-митологичния епичен код на Възраждането, където пребивава на границата между реалност и фикция. Плод на романтичните въжделения на Раковски е образът на хайдушки главатар, който се ражда в Дневника на четата от 1854 г. Вместо историята на хайдушки подвизи обаче действителността изписва страниците с хрониката на едно незавършено пътуване. Истинското пътуване всъщност се осъществява в съзнанието на самия герой - то е преоткриване на забравено атавистично състояние, примамливо в своята природна безусловност, освободено от досадни моралистки предписания, опит е за завръщане към естественото битие на дедите.

* * *

За да бъдат съчленени в една цялост всички изброени дотук (или пропуснати) хипостази на Раковски, е необходимо да се потърси пресечната им точка в дадено родово определение: име, което да генерализира съвкупността от идентичности и да смекчи възникналите помежду им противоречия. Изтъкнатата от К. Станева склонност на Раковски към изграждане на макропроекти (Станева 1996: 98) заработва и на идентификационно равнище, където се налага първенствуващото място на дефиницията "Неповинен Българин, разпалин от любовта на [към? - Д.А.] отечеството." Самоопределението в своя описателен вид е особено подходящо, като се има предвид, че съдържа двете най-важни и необходими съставки за изграждане на героичен образ на личността: етническата принадлежност "българин" и родолюбието, което оценностява всеки негов интимен или публичен акт. То приобщава дори онези прояви на Аза, които прекрачват границите на позволеното поведение и трудно се вписват в героичната парадигма (авантюрист, меланхолик, търговец и т.н.). Същинска апология на патриотизма, уводът на житието има за цел да препотвърди и аргументира формулата за "неистовото родолюбие" (П. Славейков) от повестта "Неповинен българин": "Любовта към отечеството превъзходи сичките световни добрини и тя е най-утешителна мисъл за человека на тойзи свят. Тя, когито стане в него едно постоянно начало, прави го да прозре сичко друго, що има на свят, и кара го да вхожда драговолно в най-големите и най-опасните предприятия. Каквото и друго занятие и да има человек, каквито други добрини и да направи на света, никоги не може да има по-голямо и по-блажено наслаждение и задоволство, както когито се занимава за доброто на отечеството си..." (Житие).

Най-проблематична засега остава първата съставка на определението "Неповинен българин...". Текстът на повестта, който дефинира най-пълноценна употреба на прилагателното "неповинен", регистрира участието му в различни по смисъл словосъчетания: "неповинний Българин", "неповинни деяния и мисли", "неповинното и разпаленото му сърце", "неповинни уста", "неповинний народ", "неповинната си жертва", "неповинна съжба", "като неповинни същи", "Убивайте тялото ми неповинно и безправедно!", "Но аз съм неповинен!" и т.н. Контекстът на употребата насочва към съвременния вариант на думата - "невинен", което обаче не обяснява защо в същия текст Раковски използва и него: "Стойкова невинност", "беше известèн за невинността им".

Разчитането на смисъла на определението среща трудности тогава, когато търси единствения възможен вариант. Речникът на Найден Геров припознава за правилна дефиницията на глагола "повинувам се" като "бивам покорен, послушен някому..., покорявам се, слушам" (Геров 1977: 61) и чрез това привидно противоречие с избраната от Раковски семантика задава провокативното препрочитане на текста по начин, който не е мислен съзнателно от автора, но който проявява силен характеризиращ потенциал.

Въпреки тези неуточнения обаче определението "Неповинен българин, разпален от любовта на отечеството" се явява свръхдефиниция на личностния тоталитет на Раковски, застанала на границата между собствено и нарицателно име (все пак Раковски предпочита да я изписва с главна буква!). Определение, което заработва като символ в полето на безбройните идентификационни превъплъщения на носителя си и подпомага конструирането на монолитната митологема "Раковски".

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Психолозите твърдят, че поведенческите мотивации на личността се формират от комбинацията на това, което тя си мисли за себе си, това, което й се струва, че другите мислят за нея, това, което те действително мислят, и това, което тя би искала да мислят за нея околните. В настоящия текст ще акцентираме върху последната група представи, които имат най-силен манипулативен заряд. [обратно]

2. Философското тълкуване на понятието предлага следната дефиниция, особено подходяща за избрания от нас обект: "субстанция, опредметяване на някакво свойство, на понятие, изобщо на някаква субстанция или на чиста мисъл. В патристиката е равнозначно на онова, което в действителност е само свойство, отношение на нещо" (Шмит, Шишков 1997: 709); "В общия смисъл - издигане в ранг на самостоятелно съществуващ обект/субстанция на онова, което в действителност е само свойство, отношение на нещо" (Бъчваров и др. 1977: 651) [обратно]

3. Не се нуждае от коментар изказването на Оскар Уайлд: "Всеки велик мъж днес има последователи и винаги сред тях се намира по един Юда, който пише биографията му". - Вж: Ричард Холмс (2001: 495-496). [обратно]

4. Подобен похват се използва от учени като Инна Пелева, Любка Липчева-Пранджева, Катя Станева... [обратно]

5. Вж. описанието на тъмниците в Топхана и в Биринджи Къшла... (Раковски 1980: 70, 78) Или Дантевата разходка из ада! - Д.А. [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Арнаудов 1965: Арнаудов, М. Поети и герои на Българското възраждане. София, 1965.

Архив 1952: Архив на Г. С. Раковски. Т. І. София, 1952.

Бъчваров и др: 1977: Бъчваров и др. Философски речник. София, 1977.

Геров 1977: Геров, Н. Речник на българския език. Част ІV ("П"). София, 1977.

Зарев 1983: Зарев, П. Българска народопсихология и художествена литература. София, 1983.

Липчева-Пранджева 1999: Липчева-Пранджева, Л. Бързият сън на митовете. София, 1999.

Мутафчиева 1983: Мутафчиева, В. Образ невъзможен. Младостта на Раковски. София, 1983.

Налбантова б.г.: Налбантова, Елена. Кой е Георги-Сава Раковски или за един аспект на възрожденските самоидентификации. Ръкопис.

Пелева 1999: Пелева, Инна. Възраждания. Българистични студии. София, 1999.

Раковски 1980: Раковски, Георги Стойков. Автобиографични трудове. София, 1980.

Русков 1996: Русков, Ив. Парадокси на националната емблематика. // Език и литература, 1996, № 3-4.

Станева 1996: Станева, К. Апология на българското (Творчеството на Георги Раковски). София, 1996.

Страшимирова 1985: Страшимирова, Св. Социокултурната трансформация на българина през Възраждането. // Проблеми на културата, 1985, № 4.

Страшимирова 1992: Страшимирова, Св. Българинът пред прага на новото време. София, 1992.

Улф 1983: Улф, В. Смъртта на еднодневката. София, 1983.

Холмс 2001: Холмс, Ричард. Биографията и смъртта. // Съвременник, 2001, № 3.

Шмит, Шишков 1997: Шмит, Хайнрих, Шишков, Георги. Философски речник. София, 1997.

 

© Десислава Андреева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.12.2004, № 12 (61)

Статията е извадка от по-голям текст.
Четена е на научна конференция "Библиологията - минало, настояще, бъдеще", посветена на 70-годишнината от рождението и 50-годишната творческа дейност на проф. Марин Ковачев, Велико Търново, 14.-15.10.2004.