ПОГРОМ НА ШИРОК ЛИТЕРАТУРЕН ФРОНТ

Чавдар Добрев

web

Както голяма част от българската общественост и аз посрещнах появата на литературния седмичник "Словото" със симпатии и надежди. Очакванията, както всички очаквания, вероятно бяха прекалени: изведнъж на страниците на вестника да започнат да се публикуват дълбоки проблемни статии; да се разгарят дискусии с широк отзвук; да се отпечатват регулярно интервюта или портрети на творци; да се обсъждат многостранно развитието и конфликтите на съвременния живот; да се отделя повече място на българското изкуство и пр., и пр.

Разбира се, не е без значение и какво се продължава от традициите на предишния "Български писател", който независимо от многото слабости и безпринципни компромиси със средния вкус, отстояваше националните ценности и изследваше българската литература като органично битие.

За разлика от други вестници като "Литературен вестник" и предалия богу дух злополучен Марин-Георгиев "Литературен форум", в. "Български писател" се утвърди като единствената литературна трибуна, която не се поддаде на държавно подсигурената идеологема: да бъде принизяван и зачеркван 45-годишният период от развоя на литературата и изкуството през 20 век. В. "Български писател" не си позволяваше - в името на псевдоелитарност - да игнорира националните задачи и социалната функция на литературата. Водеше безпощадна полемика с идеите на "Отворено общество", насочени главно срещу националния, социалния и гражданско-борческия характер на родната духовност.

В. "Словото" има вече своите приноси. Той повдигна ръста на изданието, направи немалко за по-компетентния подбор на литературните материали, поднася ги прецизно и качествено: особено що се отнася до рубриките "Поезия", "Проза" или публицистиката, излязла изпод перото на Никола Инджов, Ива Николова, Венцеслав Начев, Борислав Бойчев и други.

Вестникът се отвори и към творби на писатели, напуснали преди повече от десетилетие Съюза на българските писатели, за да се включат в Сдружението на българските писатели, тогава мощно субсидирано от мултиспекуланта Джордж Сорос. Тази политика на вестника е навременна и нужна.

Банална истина е, че нелепо е да съществуват две или повече национални литератури в един и същ времеви порядък, със своите идейни и естетически противоречия. В този план "Словото" надмогна една сектантски озвучена насока - индуцирана от яростната борба на държавната власт и Сдружението да ликвидират СБП - "Български писател" да бъде само или почти единствено издание на писателите, членуващи в СБП. Мощен беше стартът на "Словото". Сума сумарум: в. "Словото" има благородната мисия да защитава смисъла на литературата като творчество на човека, нейното народно начало, богатството на неповторимите писателски гласове.

Наред с безспорните успехи обаче се забелязват и тенденции, които не могат да не тревожат всеки искрен доброжелател на "Словото". Нямаме предвид очебийния спад в списването на вестника от последно време. В края на краищата, нормално е да се отпечатват и по-слаби материали, да има броеве, които отстъпват от завоеванията.

За друго става въпрос. И това "друго" го публикувам на страниците на в. "Нова Зора", чийто редовен автор съм, и чиято позиция го прави естествен духовен съюзник на в-к "Словото". Ръководството на в. "Словото", според мен, нерядко заради толерантността, изпада в положението на страничен наблюдател по отношение на проблеми, по които не може да не заема позиция. Не пледирам за цензуриране дори и на текстовете, които отхвърлят националната и социалната динамика на литературата, чужди са на нейното гражданско начало. Или подлагат на основна ревизия ценности, които довчера се полагаха в основите на Съюза на българските писатели.

Не настоявам, както се вижда, за промяна на стила на редакцията, нерядко "балансираща" такива материали с другите жанрови изяви на своите сътрудници. Техните стихотворения, разкази и публицистични статии по един не толкова пряк път ни разграничават от конформизма на постмодерните тенденции.

За да не бъда обвинен в дребнава придирчивост, ще добавя още, че няма нищо лошо статии, неприети в "Литературен вестник" (поради недостиг на територия), да бъдат публикувани в "Словото". На подобен фон твърде странно е, че докато такива възгледи получават реализация във вестника, другото литературнокритическо и писателско мнение често отсъства. Странно е, че редакцията не намира за нужно да отразява становищата си по повод на току-що споменатите публикации или стимулира появата на други гледни точки в същия или в следващ брой.

Преди известно време в. "Словото" на цяла страница публикува футурологична прогноза, съгласно която социалните ангажименти и гражданските идеали не са иманентни на литературния процес. Поради тази причина авторът предвижда след около 50 години "социално обременената" литература и борческо-гражданските мотиви и интонации да отмрат в океана на глобализиращия се свят.

Аз, а сигурно и другите читатели на вестника, очаквахме с нетърпение дали тази теза, конфронтираща се със светая светих на СБП, ще бъде дискутирана от автори на "Словото". Останахме излъгани.

Подобна ситуация се получи и след отпечатването на обширна преводна статия, посветена на делото на човека на хилядолетието Карл Маркс. Статията е написана забавно, чете се леко и общото впечатление, което оставя е, че Маркс всъщност е голям симпатяга, философски ексцентрик, цял живот фантазирал за преустройството на обществото. И в този случай верните читатели на в. "Словото", очаквахме в следващите броеве да открием развит и друг възглед. Но "щастието" отново не ни се усмихна.

Когато министърът на културата - може би за първи път, - предложи нещо смислено: всеки наемател да си плаща на пазарни цени ползването на имотите на Министерството на културата (в. "Култура" - също), тъкмо "Словото" заклейми господин Абрашев, че потъпква свободата на словото. А има толкова мотиви за фейлетон в поведението на министъра, свързани да речем със симфонично-ораторийните му творби в чест на г-н Сакскобургготски и на НАТО.

Преди известно време с основание вестникът се противопостави на изхвърлянето от кандидатстудентските изпити на Ботевата публицистика, както и на умишлено активизирания и неразбираем метаезик на някои университетски преподаватели. Защото според "Словото" така се променят духът, генетичният код на българската литература и се отрича революционният и граждански дух на нашата култура, в това число и на културата на социалистическото време. Но след такива аргументирани публикации последваха и извинителни реплики от рода на: да, написахме, но иначе мислим по-сложно и ще направим стъпката, за да се разберем като колеги. Това може би е рефлекс на настройката да не се влиза в конфликти, да не се разсърдва никой и под формата на деликатната отстъпчивост да се запазва една физиономия, приятна във всяко отношение.

Сякаш за да бъдат затвърдени нашите впечатления, в бр. 17 на "Словото" (27 май 2004 г.) беше тиражирана статията "Митичните поети" от Антоанета Алипиева, която едва ли ще породи полемика във вестника.

От анотацията към текста узнаваме, че "настоящата статия е въвеждаща студия към антология, включваща 26 имена на поети от 60-те години на 20 век. Антологията ще бъде публикувана в електронно издателство LiterNet, което вече е анонсирало проекта, очакван да се появи след около месец".

В статията се дава оценка на така нареченото априлско поколение, въз основа на идеологически постулати, които авторката не скрива. Макар и на места да говори за "разцвет", за наличието на творчески индивидуалности, макар да показва и известно съобразяване с хода на литературата и пр., общата характеристика, която се дава на творците, е отрицателна. Наела се със задачата да разруши митовете на социалистическото време, Алипиева дефинира "най-глобалния мит" - "социалистическия мит", и неговата тогавашна задължителна употреба в поезията. Сигурно затова добавя, че "в този план поезията на 60-те години разкрива чисто апликативни възможности (вероятно авторката има предвид някакви си привнесени моменти, украси към същността, орнаментализация и пр., б.а.), продуцирали елементарни и безлични творби в декларативно-патетичния канон на социалистическата възхвала".

Алипиева приема като продължение на култа на личността "новите фетиши", т. е. изображението на "знаците на епохата - заводи, партизански подвизи и имена, строителни площадки, паметници на антифашисти и разбира се, важните и безпрекословни фетиши като Ленин, Георги Димитров, Маркс и Енгелс".

Обобщено, за госпожата "поезията на десетилетието отдавна вече е художествено безинтересна".

Авторката се гневи от претенциите на поколението "за държавност (?)", за "официоз", за "единственост". Макар и да проявява любезна снизходителност към поетите "в голямата държавна власт" като Любомир Левчев, Георги Джагаров, Павел Матев и други, намира за редно да подчертае, че творбите им "в голямата част са проядени от идеологическата задължителност на властта".

Г-жа Алипиева и в още един момент е готова да допусне изключение от правилото: тогава, когато поетите са "извън тематичния социален и идеологически обхват на времето" и когато е налице "неангажираният с конкретиката характер на техните творби". За нея социалната тема е условно продуктивна, щом се превърне в "критичен патос", който тя разпределя поравно между Марко Ганчев, Стефан Цанев и Константин Павлов. За да не остане и капка съмнение, че нейното твърдение за разгромното въздействие на "назидателната идея" е универсална, тя уточнява, че под "априлско поколение" разбира цялата българска поезия от 50-те и 60-те години до 10 ноември 1989 г. (?): "Така априлското поколение далеч надхвърля границите на 60-те години и се разпростира до края на комунистическия режим, като поетите на 70-те и 80-те години също биват полагани в него, за да се удържи единната държавническа роля на литературата".

Тук, според нас, госпожата е разшифровала неща, които не е била заинтересована да разкрива.

Първо, че нейното отрицание се струпва не само върху литературата на 60-те години, но въобще върху културата на целия период на социализма. И, второ, страшно я отблъсква терминът "държава", "държавност", в такъв грях упреква и предпочитаните от нея Константин Павлов, Стефан Цанев и Христо Фотев (и те след 1990 г. закръжили около "държавата".)

Дотук мислите, развити от г-жа Алипиева, не са оригинални. Чели сме ги по-отчетливо поднесени в "Литературен форум", "Литературен вестник" и "Култура". Така опакованите идеологеми са основни средства в изказа и на университетското преподавателско тяло.

Началото на този тип писане, което слага знак на равенство между естетически несъвместими явления и хиперболизира отделните верни наблюдения до абсурд, беше трасиран още през 80-те години от отделни литературни критици. Оттогава започна да се забърква коктейлът от набързо съшити факти и не докрай усвоени теоретични постановки, но гарнирани с претенциите за свръхобобщеност и свръхморализъм.

За съжаление и г-жа Алипиева е адепт на такова "природно" адаптиране към идеологическите клишета. Въпреки нейните откъслечни опити да се докосне до същината на литературното минало, въпреки живинките, проблеснали между редовете, тя се включва в мнимия елитарен кръг на поголовните отрицатели на четири десетилетия от историята на българската литература през ХХ век.

Ще посоча няколко примера за вътрешните противоречия на текста. Г-жа Алипиева например говори за "забранени поети", а като еталон на забранените е посочен Константин Павлов. Истината е, че в България нямаше "забранени поети", във властта на цензурата бе да забави, макар и за няколко години, издаването на някои книги. Неслучайно след 10 ноември 1989 г. много набедени писателски чекмеджета се оказаха празни. Иначе в партийни доклади бяха критикувани сурово и фаворизираните, и нефаворизираните творци. Предлагаха им да отидат "по-близко до народа". Тази критика се струпваше и върху Радой Ралин, и върху Георги Джагаров, и върху Стефан Цанев, и върху Любомир Левчев, и върху Константин Павлов, и върху Петър Алипиев. Не ни е известно Марко Ганчев да е попадал в обсега на такъв естетически остракизъм.

Правдива е забележката, че имаше фаворизирани автори. Но защо се спестява фактът, че такива творци създаваха големи произведения, които принадлежат на златния фонд на новата ни литература?!

След 1989 г. бяха направени изкусни упражнения за "десакрализация" на Христо Ботев, Гео Милев, Христо Смирненски и Никола Вапцаров, един от тези "десакрализатори" даже получи славата на повторен убиец на Вапцаров...

Сега, изглежда, е на дневен ред "поколението на 60-те", чиито граници умишлено се разпъват до "митичния" край на 90-те. Уязвимо е осъщественото намерение на авторката да изкопава ровове на непримиримост и свирепи идейни битки между поетите на 60-те, за да оправдае 15-годишната директива за "детрониране" на българските писатели, живели по време на социализма. И да реабилитира "онези ценности, които нямат нищо общо с идеологическия патос на времето".

Интригуващо е да се види къде г-жа Алипиева намира в тази литературна пустиня оазиси на усредненото, т. е. според нея сравнително по-нормалното състояние на поезията. Тя подчертава, че единственият начин, за да избягат поетите от клопките на литературните надзиратели, е бил да притежават "подчертано спонтанен природен мироглед", да се потапят в "природното и спонтанно светоусещане", което "отвежда до пейзажа". Като всяко голямо откритие и това литературно прозрение е съвсем просто, само дето не сме се сетили първо да го забележим.

В статията са поместени и още няколко "притурки" за силите на природното светоусещане като "основа на добрата поезия от 60-те години".

Едва ли е нужно пункт по пункт да се щудира публикацията "Митичните поети", поставила си за цел да "демитологизира" родната ни поезия през втората половина на ХХ век.

И все пак човек не може да не се смути от "формализирането" на отминалите литературни нрави и ситуации, от начина, по който авторката разглежда генезиса и развитието на поетите през 60-те и съответно през "онези 45 години": все едно че ентомолог забожда пеперудите в колекцията си...

Бихме си позволили да изтъкнем, че през 60-те години поетите, за учудване на г-жа Алипиева, наистина успяваха да съчетават "социалистическата правоверност" и "естетическото разнообразие". Голяма част от младите поети искрено вярваха в идеала на социалната справедливост, искаха да наливат основите на новия живот. Те не бяха роботи, субекти, спънати в държавни пранги, а живи и талантливи хора.

Едни от тях по-съдбовно преживяваха гражданските теми, други стояха по-близко до "природното светоусещане". Бяха подвластни на радости и тъги, оптимизмът им често изтляваше в разочарование, конфликтите ги изгаряха, а това засилваше съмненията и болките, нерядко подклаждаше и песимизма им (да си спомним развитието на Пеньо Пенев).

Тези поети продължиха идеи и стилови характеристики, дошли и от Вапцаров, и от философската поезия на Далчев, техни представители обогатиха оркестрацията на стиха, повлияни от образците на световната лирика. Някои разшириха усета ни за българските характеристики на пространството и времето, по оригинален път насищаха символния и метафоричен строй на произведенията. Немалко изливаха словото във фините съдове на интимните чувства. Намираха форми и начини, за да отстояват себе си, собственото мислене, да преодоляват цензура и забрани, да надмогват житейските компромиси с творческо дело. Да остават верни на истината. Дори и със средствата на иносказанието.

Ако някой иска да вникне в авантюрите на въображението, нека се обърне към света на Любомир Левчев. Ако са му по-близки разсъмванията на надеждата, съчетаването на народните ритми с ритмите на модерното време, да се обърне към Никола Инджов. Ако се добере до площада на свободата и проследи възхитено гълъба на Пикасо в малкото българско провинциално градче, докоснал се е до съпричастието на Петър Караангов. Ако държи да узнае на какви адски мъки е била подложена душата на твореца, дошъл от село, да прочете отново Андрей Германов. Ако се почувства опарен от огъня на съпротивата, защо не отправи поглед към Стефан Цанев? Ако попадне във въртопите на експресията и трагичното чувство, изпитал е влиянието на Иван Динков. Ако усети интимност в "желязната епоха", до него е долетял стих от Владимир Башев. Ако се е изкачил на високи предели, където цъфтят цветята на милостта, светлината и любовта, попаднал е в света на Христо Фотев. И сатирикът аналитик Константин Павлов, който оголва скелета на живота ни, не беше затворник в деветия кръг на ада, както отсъжда авторката. Извън стиховете, той написа немалко сценарии в най-строго наблюдаваното изкуство - киното. Ако разберем, че думите в поезията имат характер и вещество, неподатливи на разпадане, трябва да знаем, срещнали сме се с характера на Слав Хр. Караславов. А как да синтезираме мощното средиземноморско дихание в поезията на Михаил Берберов? Не ни ли респектира ясното и честно слово на Първан Стефанов? Не ни ли липсват и днес прокълнатите съзвучия на Дамян Дамянов? Огромният свят не се ли оглежда в миниатюрните същества на Петър Алипиев? Какво да кажем за интелектуалната логика на Нино Николов, за подема на Велин Георгиев от последните години, за написаното от Иван Николов, Кръстьо Станишев, Димитър Стефанов, Драгомир Петров, Янко Димов, Евтим Евтимов и много други...

Как е възможно този букет от толкова различни дарования да бъде вкарван в квадратчетата на измислените оценъчни мерки? Нужно ли е чрез модерната еквилибристика да се възстановяват практики на Пролет-култа?

През 50-те години поетите от миналото ги деляха на две половини в съгласие с "прогресивния" и "непрогресивния" период в тяхното развитие, та се наложи през 60-те да се доказва, че всъщност образът на поета е единен и че механичният дележ не струва и пукната пара.

След 1989 г. преживяхме две фази на отношение към големи поети, отношение, което е съпоставимо с грубите социологически схеми на догматизма. В началото тези поети биваха просто обругавани, отричани напълно, върху тяхното творчество се нанасяха убийствени рани. След туй господата екзекутори поумняха. Започнаха да "опрощават" част от поетите, но с едно условие: да бъдат извадени зъбите им, да бъдат погребани гражданските им идеали и копнежи, да бъде окадено с мирис на демократичен тамян тяхното духовно непокорство. А когато стиховете не искаха да се подчинят на манипулативната операция, обявяваха ги за бездарни и конюнктурни или просто за ненаписани.

Рано или късно, литературната история ще надмогне новия идеологически диктат и ще осветли добросъвестно органичните движения и преходи на българската поезия през ХХ век; ще оцени непредубедено идеите на големите писателски таланти, в този кръг - и реализациите на поетите от 60-те и въобще на поезията, прозата и драматургията, сътворени през десетилетията на социализма.

Мракът на предубедеността става по-гъст, когато литературоведката започва да издава забранителните си заповеди по повод на заводите, партизанските подвизи и строителните площадки. Какво госпожата ще нареди да сторим, ако Пеньо Пенев се е сраснал с тези заводи и строителни площадки?

Как ще се справи с "властника" Георги Джагаров, ако е имал участта на политзатворник, на участник в антифашистката съпротива. За госпожата може би е лесно да хване за ушите и изхвърли от литературата "След разпит" от Георги Джагаров, но хората с безутешните сърца? Те какво да сторят? И ще им позволи ли съвестта да сложат кръст над такова знаменито четиристишие:

Другарят ми завинаги мълчи,
на мокрия цимент с ръце прострени.
Той предпочел да падне по очи,
отколкото да падне на колене.

А как да се отнесем към деликатно-интимния рисунък в стихотворението "Последна любов" на друг "държавен" поет Павел Матев:

Тая чиста вода е откраднала
едно тънко парче синева.
Или просто небето в паднало
и така си лежи през глава.

Г-жа Алипиева явно няма затруднения с рецептурите за творчеството. Нарежда поетите като бурканчета в аптека: всяко в своето квадратче. Не е в състояние дори и да се досети, че на Стефан Цанев, примерно, все ще му куца нещо без стиховете, пропити от жаждата за по-човечен социализъм. По същия начин няма ли да бъде ограбен Христо Фотев, ако го лишат от поемата му "Изпълкома заседава"? Ще се съгласи ли Иван Динков - с цената на индулгенцията, дадена му от авторката, - да забрави своята "Епопея на незабравимите"? Ще бъде ли разбран възходът на Михаил Берберов от "Внук на кавалджии" до модерните "Пулсации" без неговия "Реквием в червено"? Г-жа Алипиева, от своя страна, не се ли смущава, че с такива публикации застава редом до новопръкналите се демократични цензори и кастратори? Само кариеристичният нагон, престижът под прожекторните слънца ли подсигуряват "апликативните" теоретизации и примери на провинциалния постмодернизъм? Или и тук побеждава "спонтанната природа"?

Статията "Митичните поети" заслужава внимателно вглеждане, тъй като олицетворява твърде опасен синдром на тенденциозно изопачаване на новата ни литература и култура.

Ще повторя: не апелирам за прилагане на методите на литературната дискриминация. Но в името на търпимостта едва ли е нужно да бъдат премълчавани метаморфозите на литературния конформизъм, притаен под булото на една демократично скроена неодогматична естетика. Да се оставят неприютени значими български творци, част от които вече не са между живите.

Намерението да се громи на широк фронт литературата, създавана през социализма, подсилва впечатлението за участие в акция, която най-малко е от полза за нашата култура. Нима в. "Словото" ще остави фалшът да се разпорежда върху неговите страници без отговор, онзи фалш, който презира човека на реалността с потребностите му да работи, да се облича, да се храни, да ражда потомство, да се занимава с изкуство, да се бори за своите права, за свободата си и справедливостта, за своите идеали за по-добър живот?! Онзи фалш, който с апологията на небулозата "природен човек" всъщност атакува естетиката на промяната и активитета, самообричането на твореца пред народа, всичко, което въплъщава големите хуманистични въжделения на обществото. От огромно значение е в такива случаи да се изразява позиция, която защитава основните човешки ценности и намира смелост и почтеност, за да отстоява националната биография на борческата воля.

Г-жа Алипиева, както споменах, на места в текста си разсъждава и сравнително по-непреднамерено. Не по подобие на други нейни колеги, завладени изцяло от амбицията да бъдат рушители на безспорни писателски постижения. За такива "приятели на литературата" официалната власт полага неимоверни грижи да ги направи високо квалифицирани професионалисти. С чуждестранни стипендии ги тренират в реномирани учебни заведения за манипулатори на студентската младеж, т.е. и реципиентите да бъдат съответно подготвени за манипулатори на сегашните средношколци и на бъдещите питомци на университетите. Понастоящем добре се олихвява пропагандата на държавно стимулирания "постмодернизъм" и всеки акт, който отрича "царството на онеправданите", за да възхвали възкресените ценности на буржоазното общество, което бяхме загърбили за доста години.

Накратко, да се ликвидират антибуржоазните настроения в българската интелигенция. Влизам в положението на в. "Словото", защото зная, че не е толкова лесно да се преодоляват възгледи, зад които стоят официалните власти, и които - с помощта на манипулативни техники - са в състояние да прогнозират, че денят може и да не смени нощта.

Въпреки това, няма по-лош избор от примиряването в такива дадености. Това важи и за в. "Словото".

© Чавдар Добрев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.06.2004, № 6 (55)

Други публикации:
Нова зора, № 23, 08.06.2004.