НОВИТЕ ОТЧУЖДЕНИ

Борис Попиванов

web

Понятие или понятия за отчуждението?

Хегел употребява за първи път термина отчуждение през 1807 в своята "Феноменология на духа". Вярно е, че по-ранни трудове на философа вече загатват за съдържанието и значението на тази категория. Добросъвестният читател на Хегел, дори без да преглежда детайлно "Феноменологията", може да заключи, че отчуждението в Хегелов смисъл трябва да е стадият на разделение, който възниква от едно просто единство и впоследствие се съгласува в едно по-висше диференцирано единство. Колкото и сбито да е това определение, то вече навежда на двата противоположни смисъла. Отрицателен и положителен. Разделение и съединяване. Във "Феноменология на духа" битието на отчуждението ясно присъства в два (именно в два) свои исторически конкретни модуса. На първо място, нещастното, вътрешно разделено съзнание на ранното и средновековното християнство, което разглежда себе си като променливо и несъществено, и което проектира всеобщия си, същностен и неизменен аспект в едно трансцендентно битие, с което търси съединяване. На второ място, упадъкът на неотчуждената нравственост на древна Гърция, отначало в атомизма на надарените с права индивиди на Римската империя, и после в света на самоотчуждения дух. Разграниченията, положени от Хегел, са достатъчно отчетливи, за да схванем тяхната важност. Действителният свят е отграничен от света отвъд, самосъзнатият индивид е отграничен от социалната субстанциалност, държавната власт е отграничена от богатството. Всеки от тези елементи е чужд и заедно с това зависим от другите. Чуждостта е този отрицателен смисъл, за който говорихме по-горе. Зависимостта на свой ред носи положителното. И за да разгърнем двата смисъла в определението, ни стига да кажем, че с отчуждение по Хегел наричаме (1) факта на отчужденост на социалната субстанциалност от индивида, и (2) индивидуалното отчуждаване на особената същност и отъждествяването с всеобщата същност. В първия случай индивидът се откъсва от всеобщото. Във втория - отива към всеобщото. За да бъдем и езиково по-ясни, получените две определения при Хегел даже се обозначават с две понятия. В първия случай - Entfremdung. Във втория случай - Entäusserung. Но дали наличието на две думи ни отвежда към различни видове отчуждение? Утвърдителният отговор на въпроса обяснява Хегеловия увод към този текст.

Ако влезем в Интернет и потърсим с търсачката Google витаещите из световната мрежа дефиниции на отчуждението, за части от секундата компютърът ще ни представи 29. Нека ги прехвърлим набързо. Преобладаващото мнозинство дефиниции (20 на брой) интерпретират отчуждението като трансфер на собственост и на права, и се разминават само в акцентите - дали трансферът е законен или незаконен, от какъв порядък са страните в него, по какъв начин се компенсира, произвежда ли положителни резултати. Едва 9 от дефинициите наблягат на отчуждението в личен план, на собственото ни отчуждение, като 4 от деветте го свеждат до марксистката му проекция на отчуждение на труда. Първият тип дефиниции засяга битието на индивидите, вторият тип - тяхното съзнание. Първият тип се занимава с материалните блага, вторият тип - с нематериалните ценности. Първият тип предполага някакви наши права, които могат да станат предмет на договаряне и размяна, вторият тип фиксира права, нарушаването на които накърнява собствената ни природа и човешка същност. Първият тип в крайна сметка се фокусира върху икономиката и правото, вторият тип - върху онтологията и психологията. Първият тип лесно може да добие положителни конотации, вторият тип често рефлектира в отрицателни последици. Първият тип в социално-философски план се доближава до Хегеловото Entäusserung, вторият тип - до Хегеловото Entfremdung.

Двата типа дефиниции имат свое историческо развитие. Първият тип ясно се илюстрира с постановките на римското право, където отчуждението е конкретен частноправен аспект на отношенията на собственост и като такова регулира и улеснява обществения живот. Вторият тип стъпва на юдеохристиянската традиция, на библейското разбиране за отчуждение от Бога, за човешкото грехопадение и напускане на Райската градина, което отдалечава човека от неговия Творец. Първият тип се изпълва с важно политическо съдържание през ХVІІ-ХVІІІ век, когато договорните теории, идеите на Хобс, Лок, Русо с различни вариации отстояват виждането, че съвместното обществено съществуване изисква отчуждаване на известна част от нашите права в името на пълноценната реализация на свободата. В такъв контекст отчуждението е цената, която плащаме за човешката свобода. Вторият тип рязко овладява политическия дебат през ХІХ век и особено в работите на Маркс, за когото отчуждението на труда се превръща в ключова характеристика на експлоататорските строеве и в принципно отрицание на човешкия порив към себереализация. В такъв контекст отчуждението е противоположността на свободата.

Изглежда странен опитът на Хегел да обедини тези два толкова разнородни типа дефиниции с още по-разнородните им последици в едно общо разбиране за отчуждението. Странен, но може би естествен. Медалът има две страни, монетата също. Към отчуждението може и трябва да се подхожда от различни позиции, да се гледа от различни ъгли, да се прекарва през различни призми. Новото състояние на нещата нерядко се обрисува като липса, или промяна, на старото. Разрушеният мост в Мостар, символ на Босненската война, години наред призоваваше със самия си вид за изграждане на нов. Процесът на отчуждаване на индивида от социалната му субстанциалност може би налага повторно възсъединяване на по-висок етап. Прекъснатите нишки може би крият потребност от възстановяване на битието в неговата пълнота. Отчуждението, поне на някакво равнище, върви заедно с приобщаването. Ако осъзнаем дълбочините на отчуждението, понятията за него рано или късно ще се трансформират в едно понятие - нашето собствено. Дезалиенацията е функция на степента, в която сами осъзнаваме проблема с алиенирането.

Глобално общество или глобално разобщаване?

Поддръжниците и противниците на глобализацията, и тези, които я приемат безрезервно, и тези, които я отхвърлят изцяло, и тези, които съзират нова епоха навсякъде и във всичко, и тези, които по принцип не признават радикалната новост на случващото се, всички те са единодушни поне в едно. Динамиката, с която се развива светът, е непозната досега. Животът се изменя с темпове, които спират дъха. Шеметната скорост се превръща в закон за движението по житейските ни пътища. Една годишнина ни припомня колко много неща могат да настъпят за единица време. На 10 март 1985 умира К.У.Черненко и властта в Съветския съюз се поема от Горбачов. Намираме се в разгара на европейската ракетна криза, когато дрънкането на оръжие за пореден път изправя един срещу друг идеологически непримиримите светове. Рейгън драматично заклеймява "империята на злото" и проектира космически щитове срещу зловещата съветска заплаха. Перестройката още не е формулирана дори като начален курс на действие, само смътно се усеща, че трябва да утвърдим наново ленинските принципи на управление. В един магазин на "Жданов" са пуснали изгодно обувки от ГДР, имало и по-големи номера. Преди някакви си 20 години. Всеки може сам да пресметне какво му се е случило за период от време, който средностатистически не е достатъчен даже за смяната на едно поколение. Ами ако говорим не за отделния индивид, а за човечеството, не за четири петилетки, а за цели епохи? На повърхността избива все един и същи въпрос - какво се е случило с обществото?

Рефлексията върху модерността напоследък често навежда на опити за равносметки и затваряне на страници, на предчувствията за край на нещо огромно и ненапълно осмислено. Понякога дори перифразираме образци от миналото, за да загатнем усещането си за неговия финал. През 1790 Едмънд Бърк създава "Размисли за революцията във Франция", за да положи началото на съвременния консервативен мироглед в политиката и за да изрази тревогата си от нахлуването на нов, радикален, модерен повей в безветрените заслони на традиционните европейски монархии. През 1990 Ралф Дарендорф публикува "Размисли за революцията в Европа", за да подчертае задоволството си от рухването на тоталитарните режими на Изток и за да посочи перспективата на една нова Европа, надмогнала разделенията и реките от кръв от последните две столетия модерни идеологически противопоставяния. През 1848, в зората на смразената "пролет на народите", Карл Маркс и Фридрих Енгелс обнародват "Комунистическия манифест" като свое видение за свят без експлоатация, за едно щастливо общество на свободни производители. През 2002 Норберт Болц отпечатва "Консумистически манифест", за да маркира хладните и цинични световъзприятия на формиралото се консуматорско общество, в което културата на потреблението е изместила културата на производството. През 1930 Хосе Ортега-и-Гасет дава израз на страховете си от масовизацията на културата, политиката, обществото в знаменитата си книга "Бунтът на масите". През 1995 Кристофър Лаш в една не просто остроумна реплика демонстрира как "Бунтът на елитите" постепенно изтиква масите от обществено-политическия живот и ги ремаргинализира. На свой ред французите, които никога не са страдали от липса на самочувствие, решиха, че след като са провъзгласили пред цялото човечество модерността с фанфарите на своята революция, вече могат да закрият тази модерност с новото си шумно изобретение, наречено постмодернизъм.

Примери много. Всеобщата убеденост в повея на новото изстисква докрай въображението на авторите, приели за свое задължение да назоват по някакъв начин днешното общество. През 1962 Фриц Маклъп обобщава трийсетгодишните си изследвания с дефинирането на едно вече зараждащо се понятие, "информационно общество". Сериозната научна дискусия върху идеята за "консуматорско общество" набира сила с публикуването на едноименния труд на Жан Бодрияр през 1970. С иновативността на левите убеждения още през 1973 Даниъл Бел заговаря за "постиндустриалното общество". За да подкопае значението на материалните ценности, които му приличат на марксизъм, през 1977 Роналд Ингълхарт пуска в обръщение термина "постматериалистическо общество". В търсенето на спецификите и предизвикателствата пред новия тип социална организация възниква понятието "рисково общество", въведено от Улрих Бек през 1986. През 1993 класикът на мениджмънта Питър Ф. Дракър ще даде своя принос, като резюмира бурно растящата важност на знанието и неговата употреба във визията си за "посткапиталистическо общество". Анализът на новия вид отношения и зависимости ще импулсира Мануел Кастелс през 1996 да обедини техните особености в теорията си за "мрежовото общество". Глобалното общество ще бъде наричано също постмодерно общество, постфордистко общество, постбуржоазно общество, медийно общество, дигитално общество, телематично общество, и още Бог знае как.

Изобилието от обозначения в началото стряска, но с него се свиква. Човек интуитивно разбира, че липсата на единно понятие говори за липса на единен възглед. Този плурализъм е похвален, стига само да не прикрива и липсата на единен обект за многообразието от термини. За едно и също общество ли става дума под всички тези маски? На какво общество ще се натъкнем, ако свалим една по една всички негови маски? Най-смелият въпрос - ще се натъкнем ли изобщо на общество?

Без да сме се замисляли, две интелектуални традиции по свой начин са ни подготвили за отрицателния отговор на последното питане. Едната традиция е неолиберализмът. Другата традиция е постмодернизмът. В първия случай се оспорва тежестта на колективния социален фактор в развитието на свободната и дерегулирана икономика на нашата съвременност. Във втория случай се акцентира на залеза на класическия свят на държавата и организираната от нея социална общност. В първия случай имаме претенция за нов тип дясна политика и дясно светоусещане. Във втория случай стои неизказаният докрай стремеж за нов тип лява политика и ляво светоусещане. В първия случай ни въздейства категоричната увереност на Тачър, че не съществува такова нещо като общество. Във втория случай срещаме убедеността в наличието на много взаимно несводими общества.

И в двата случая настъпващите изменения се обосновават като естествено разгръщане на историческите процеси. Стартовите площадки наистина са различни. Както ги вижда Хабермас, в единия случай се тръгва от нежелаността на специалното поддържане на обществото като такова, а в другия случай от невъзможността за такова поддържане. Финалната права обаче се оказва сходна. Само че дали това действително е естественото разгръщане на социалното измерение? Предполага ли естественият път на обществото неговия саморазпад и атомизация? Или естественият път на социалното е в утвърждаване на това социално? Вътрешният потенциал на социалното ли го води към днешните сътресения, или в тази посока го насочват външни фактори?

Още през 1967 Цветан Стоянов е схванал и великолепно аргументирал разбирането си, че в основата на кризата на социалното се крие не неговата изчерпаност или непригодност, а проблемът с отчуждението. "Нишките, които се прекъсват" е книга, посветена предимно на модерната литература и отчасти на модерната философия. Такъв е нейният предмет на изследване. Но нейното послание носи мощен социален заряд. Цветан Стоянов трансцендира, надмогва, преодолява двете понятия за отчуждение, които историята на обществената мисъл е оставила в наследство. Тези две понятия приемат за самоочевидна реалността на обществото. Техният патос руши или съгражда съществуващо общество, без значение дали извира от ефектната, ударна и парадоксална фраза на Маркс или от трактатната, логически подредена конструкция при Лок. Но при Цветан Стоянов реалността на обществото никак не е самоочевидна. Той взема от Хегел диалектическата потенциалност на повторното съединяване на прекъснатите нишки. И едновременно с това е убеден, че позитивната алтернатива, алтернативата на съединяването, не може да се зароди, ако не избродим до дъно бездните на отчуждението, ако не интензифицираме до крайност усещането, че така повече не може да се живее. Изразено по друг начин, глобалното разобщаване не е абсолютно отрицание, а възможен път към глобалното конструиране на общество.

Нека с няколко думи предадем очертаната от Цветан Стоянов схема на настъпващото глобално разобщаване, на глобално отчуждение на човека. Тази схема е безпощадно проста и заедно с това безпощадно автентична. В този смисъл даже не можем да говорим за схема, а за майсторски побран в теснотията на няколко страници образ на реална безпътица.

Цветан Стоянов използва един формален принцип на класификация, за да предаде късането на нишките. Формалният принцип не означава формален подход или формално отношение. Движението от най-далечното към най-близкото до човека събира в себе си цялото съдържание на настъпващата човешка безпомощност и отделеност. Първият аспект. Отчуждаваме се от света като общо, като абстрактно понятие, от връзката ни с Вселената, с Бога, с онова, което ни прави част от космическия ред. Вторият аспект. Отчуждаваме се от конкретния, осезаем свят, от природата около нас, от предметите, от вещите, от всичко, което ни заобикаля и гради материалното ни битие. Третият аспект. Отчуждаваме се от самите хора, от другите представители на нашия вид, от връзката ни с тях, която произвежда човешка общност, от приятелите, от любимите, с които ни обединява човешката обич и съпреживяване. Четвъртият аспект. Отчуждаваме се от самите себе си, от собственото си място в света, от тялото си, от характера си, дори от смъртта си, които не са просто наши, те стават други, чужди, външни, далечни. Бих могъл да обобщя, че за разлика от древния цар Мидас, който с всяко свое докосване е превръщал нещата в злато, ние владеем по-страшната способност всяко наше докосване и всяка наша мисъл да преобразяват нещата в отчуждени същности. Тръпки ме побиват от невероятната проницателност, с която Цветан Стоянов преди цели 38 години е обрисувал стадиите и пътищата на нашето самоотчуждение. Когато той пише как човек се отчуждава от собствената си природа, фразата се използва като метафора. Днес знаем как бурният напредък на биотехнологиите е на път да направи от метафората истина. Призракът на клонирания човек броди из редеещите владения на човешката природа. Крайната фаза на самоотчуждението в буквалния смисъл може да стане биографичен факт. А по въпроса за естественото развитие си спомням за непоколебимото убеждение на Маркс, че всяка по-изостанала държава вижда в по-напредналата държава само картината на своето собствено бъдеще. Как звучи: всеки по-напреднал човек вижда в овцата Доли само картината на своето собствено бъдеще?! Естественото развитие кулминира ли в естествено деградиране? Еволюцията произвежда ли инволюция? Оптимистичните дитирамби за глобалното общество няма ли да се сменят с песимистични констатации за глобално разобщаване?

Да излезем на улицата. Да се поразходим. Да погледаме хората, движенията, разговорите. Да се помъчим да проникнем зад усмихнатите лица или безизразните физиономии. Да си представим проблемите, нещастията, лудостите. Да съзрем изхабяването, безидейността, самозатварянето. Да си обясним безверието, нелоялността, озлоблението. Мизерията или преситата. Виковете или мълчанията. Светлите заведения или тъмните стаи. Лъжливите приятели или приятните лъжци. Непознатите продавачи на картички за лечение на деца. Познатите продавачи на временни и блудкави емоции. Държавата, която пречи на хората. Хората, които бягат от държавата. Телевизията, вестниците, интернетът. Да направим малко виртуална любов или да изтрепем стотина от лошите. Да прочетем как се краде позлатената утвар от църквите и как се секат горите в забранените местности. Да надникнем в собствените си глави. Имаме ли желание за разговор? Дори и със себе си?

Образът, който израства пред очите ни, е може би по-страховит от реално преживяваното. Човек е така устроен, че свиква с всичко, и е склонен да се забавлява на моменти и със собственото си отчуждение. Този образ е по-нов и с него се свиква по-бавно, поради което му измисляме различни имена. За да го поемем на час по лъжичка. И защото изразява същностната новост на явленията, които го пораждат. Образът е исторически конкретен. Отчуждението на нашето време, казва Цветан Стоянов, не е вечен спътник на човешката цивилизация, не е елемент от природата ни като такава. Нещо повече, продължава той, отчуждението не е и само модерен продукт, продукт на модерната епоха като такава. Според Цветан Стоянов това отчуждение е продукт на стоковото общество, извикало на бял свят силите, които подчиняват човека. Нека не го наричаме стоково общество. Нека само изнесем пред скоби стоково-паричните стереотипи. В по-обобщен смисъл - икономическите и комуникационните рамки на епохата. Днес бихме казали, че отчуждението е резултат на силното изоставане на социалните и политическите технологии от икономическите и комуникационните. Без да бъдат предмет на социално и политическо сдържане, икономическите и комуникационните технологии неизбежно провокират разобщаването на обществото, неговото самоотчуждение. Те ни откъсват едни от други, променят представата ни за разстоянията и минутите, меркантилизират мисленето ни, инструментализират връзките и отношенията ни. Обикновено обозначаваме тази ситуация с термина глобализация. Разбира се, глобализацията има много по-широко поле и на действие, и на осмисляне. Но именно в това нейно проявление се заражда новият образ на социалното ни битие. Пременен в разнообразни одежди. Обгърнат в здрач или прикрит зад маски. Зад различните фасади интериорът обаче е еднакъв. Образ не на глобалното общество, а на новите отчуждени. Човешкото око обръща наопаки образите, които регистрира. Оттам навярно и многообразието от имена, тържествени или банални, ентусиазирани или скептични, за образа в главите ни. Именно в главите ни.

Ние сме новите отчуждени.

Автор в търсене на позиция или позиция в търсене на автори?

Стигаме до момент, в който сме очертали контурите на проблемната ситуация. Зрителният ъгъл е ясен, гледката, която се открива - също. Феноменологията на отчуждението е пред нас. Опрем ли обаче до въпроса за перспективите, нещата значително се усложняват. Когато един автор анализира съществуващото, е улеснен от неговата наличност. Започне ли да прави предложения за бъдещето, навлиза в много деликатна област. Периметърът му на позволено действие никак не е предзададен. Какво тогава му остава?

Разбира се, първите метри от последващия път си личат. Констатираме ли някакъв факт, факта на глобално разобщаване, факта на нова отчужденост, е редно да се запитаме трябва ли да се промени създалата се ситуация, може ли да се промени, как трябва да се промени, ако може, и какво би се случило, ако се промени. Всеки от тези въпроси изисква даването на отговори, даването на отговори формира позиция, позицията трябва да се отстоява, и самият автор е длъжен да поеме някаква отговорност за позицията си.

И така, трябва ли да се промени? Моят отговор е положителен. В личен план - защото смятам, че отчужденото съществуване не е естествена форма на човешкото съществуване и че истинската сфера на пълноценна реализация на човека е обществената, действителната сфера на зоон политикон. В по-общ план - защото намирам, че глобалното отчуждение разрушава устоите на човешката свобода, премахва бариерите пред установяването на глобална власт и превръща човека в пасивен обект на събитията около него, прави го глобален маргинал.

Може ли да се промени? Моят отговор отново е положителен. Но промяната няма да бъде последица от необезпокояваното протичане на сега действащите процеси. Промяната не се разбира от само себе си. Промяната може да бъде само търсена и по необходимост - целенасочена. Различни автори акцентират по различен начин импулса на социалната промяна. Избирам български автор, за да съм по-близо до нашата камбанария. Според Мария Пиргова целенасочената социална промяна винаги е резултат на волята и стратегията на субектите, които я осъществяват. Тя е функция на частния интерес на хората, който се преформулира във всеобщ. Тя интегрира и институционализира тези интереси в ново социално качество. Принципното отхвърляне на целенасочената социална промяна е принципно отхвърляне на автономната човешка воля. С такава постановка не мога да се съглася. Ето защо приемам възможността на промяната.

Как да се промени? Очевидно е, че тук трябва да се говори за позитивното възстановяване или първоначалното изграждане на структурите, в които човекът участва като зоон политикон, като обществено същество. Общественият свят на човека, това са отношенията, с които той се свързва със своите себеподобни или с техните форми на организация. На равнището на високоразвитата социална организираност тези отношения се проявяват като институции, на равнището на всекидневния социален опит те се утвърждават като идентичности. И е важно да се отбележи, че ефективните социални институции са невъзможни без наличието на реални идентичности. Институциите, които не стъпват на човешките идентичности, нямат действителна база, не изразяват действителни отношения, възпроизвеждат нови видове отчуждение. Ето защо не можем да почувстваме държавата като своя, без да определим и почувстваме кое е своето. Впрочем, реконструирането на идентичностите като сърцевина на проблема за преодоляване на отчуждението се посочва и от Цветан Стоянов. "Кое съм, как съм и защо съм? Каква е моята вътрешна самоличност?" е питане за идентичността. В отчуждението се губи и усещането за общочовешка приемственост (за индивида като част от човечеството, от човешкото общество), и усещането за вътрешно-човешка приемственост (за живота на индивида като поток, като непрекъснатост). Ето защо реконструирането на идентичностите придобива решаващо значение за дезалиенацията, за преодоляването на отчуждението.

Едното възможно решение е възвръщането на миналите идентичности. Съединяването точно на онези нишки, които са прекъснати. Историята познава десетки случаи на подобни усилия и стотици случаи на подробни аргументации от такъв порядък. Още епизодът с изгубения Рай, легендата за Златния век и митът за Аркадия насочват към носталгията по миналото с неговите красота и хармония. Впоследствие Мор и Кампанела, Русо и утопистите-комунисти ще мечтаят за по-съвършен свят, основаващ се поне отчасти на някакво идеализирано минало. Само че днес Зигмунт Бауман недвусмислено ще демонстрира, че идилията на миналото е лъжлива и непостижима, че тя е израз на човешкия стремеж към сигурността, която динамичният, непредсказуем и безмилостен делник на съвремието ни отказва. Невъзможен човешки стремеж, който най-много може да стане източник на една временна и горчива измамна стабилност, на псевдодезалиенация (по Цветан Стоянов). Възрастният човек, който отново крачи в строя, защото отново е Девети септември и знамето, червеното, отново високо се рее, този възрастен човек, на когото не е останало нищо друго, освен Девети, и за когото животът е в това, и в нищо друго, излъчва някакъв патетизъм. Младият човек, който се захранва от видения за Велика България, който слуша посредствени роквариации на тема еснафски патриотизъм, и който разпалено убеждава другите и себе си как сърбите са предатели, а македонците - ренегати, как един ден ще си вземем Беломорска Тракия и какво ще правим междувременно с циганите, този младеж може да предизвика даже усмивки на симпатия и снизхождение. Нали все пак става думи за идеали. Но не всички идеали са безобидни. Някои от тях, приложени в практиката, не се изчерпват с личните разочарования от самозаблудите. В политиката те могат да доведат до национализми на етнически признак и дори до чумата на ХХ век. А психологически те илюстрират единствено пагубното самозатваряне в миналото, което прегражда всички пътеки към бъдещето. Известно е, че миналото не може да бъде идеал за бъдещето.

Друго възможно решение са маргиналните идентичности. Неспособен да припознае своето място в "голямото общество", лишен от компас, ориентир и надежда, човек потъва в микрокосмоса на "малкото общество", на приятелския кръг, на компанията, на групичката, на бандата, на тайфата. Те му предлагат сигурността, защитата и гаранцията срещу враждебната среда. Човек отказва повече да се занимава с тази враждебна среда, мъчи се да забрави за нея, да я изличи от съзнанието си. От гледна точка на средата той дори би могъл да бъде охарактеризиран като "противообществен" с вида си, с поведението си, с проявите си. И нерядко наистина е така. И това не е само младежът, който бяга от училище или се влачи по съмнителни места, това не са само рейвъри, пънкари или хипари. Пенсионерите също прибягват до такива "тихи пристанища", също предпочитат да мислят себе си като отделени от останалите, като самодостатъчни, като обитатели на крепости, обсаждани от нахлуващата неуютност и злонамереност на "другите". И не само пенсионерите. Всички възрасти се покоряват пред глобалната тенденция. Подобни островчета на споделени значения все повече се откъсват от бреговете на метрополията, стават все по-затворени и чужди един на друг, стават несъчетаеми светове, които по странен и объркан начин си съжителстват в обща пространствено-времева реалност. Но тези островчета не образуват нови общества, те просто формират архипелага на маргиналния и безперспективен живот. Маргинален - защото в техните рамки си оставаш обект (а не субект) на решенията, които те засягат, не влияеш на своето бъдеще, а то ти се случва незнайно защо, противопоставяш се на глобализацията, а не можеш да й устоиш ресурсно и психически. Безперспективен - защото в техните рамки няма прозорчета към промяна, промяната мержелее едва отвъд тези рамки. В крайна сметка мъчително отбраняваната идентичност се свежда до самозатваряне в настоящето, до безкрайно разтягане на сегашния момент, до плахата надежда, че миналото и бъдещето няма да ни отнемат онова малко кътче, което сме отвоювали за себе си там някъде в лудницата на живота.

Трето решение са космополитните идентичности. Космополитизмът не е нещо ново за модерността, която е в процес на отваряне и универсализиране от пет века насам. "Гражданин на света" е фраза, която с различни интонации се повтаря достатъчно често и от достатъчно дълго време. Изглежда изкусително в епоха на глобализация, когато светът по презумпция се компресира във формат на глобално село, да приемеш за своя идентичност целия този свят, цялото това село. Какъв по-добър начин да бъдеш адекватен на грандиозните промени, които помитат и отнасят всичко неприспособено! Какво по-ласкателно от това, да чувстваш своето аз в челните редици на глобализираната човешка общност, да виждаш глобализацията като част от себе си и себе си като част от глобализацията! Какво обаче значи да възприемаш света като източник на своята идентичност? Граждани на света ли са нашенските "космополити от Подуене", както ги наричаше един приятел? Граждани на света ли бяха пролетариите, които нямат отечество, а само человечество, но в пожара на Първата световна война се втурнаха да спасяват тъкмо своите отечества? Можеш ли да изпитваш искрена привързаност, топлота, принадлежност към цялото това земно кълбо, ако не броим страховете ни, че един ден може да експлодира или да привърши резервоарите си с нефт? Има ли достатъчно структури, връзки, отношения, които да ни съединяват с всички по света, за да ги усещаме като свои и близки? Когато обявяваме света за своя родина, не прикриваме ли факта, че се чувстваме безродни? Можем да си задаваме още много въпроси. Космополитизмът наистина поражда повече питания, отколкото решения. В някакъв смисъл той излиза твърде нереалистичен и абстрактен, за да го схванем като своя лична съдба и личен отговор на проблемите на битието, да не говорим - като изход от отчуждението. Космополитизмът е самозатваряне в бъдещето. Последното може някому да се стори ефектно и прогресивно. Но доколкото бъдещето няма как да не бъде отворено, самозатварянето в него най-много да се окаже илюзия, смесване на възглед със самоличност. А най-малкото - поза и роля, които в театъра на живота все още събират доста публика.

В бележките си по тези варианти аз вече изразих личната си позиция. Разбирането ми за социалната природа на човека не приема отшелничеството. Даже когато това отшелничество ни се явява в причудливите измерения на затваряне в миналото, настоящето или бъдещето. Смятам, че решенията на бъдещето могат да произтекат единствено от отвореността на нашите сетива, на нашите мисли, на нашите убеждения. Ето защо клоня към едно четвърто възможно решение, решението на глобално адекватните и глобално конкурентните идентичности. Такъв тип решение предполага не самозатваряне, а отваряне към бъдещето. Някой може да възрази, че за решение не би могло да се говори, след като за разлика от предходните то не е изпълнено със съдържание. По принцип е така. Бих искал все пак да добавя, че влагането на конкретно съдържание в едно такова решение още повече утежнява отговорността на автора на този текст.

Какви варианти се разкриват пред автора оттук насетне?

Авторът може да се задоволи с формулирането на проблемите и на абстрактните им решения, като изтъкне, че темата за отчуждението не е по силите на един човек, колкото и добър есеист да е той, и че от него не може да се очаква да предложи изхода от днешната безпътица. Подходът към излагането на проблема и специфичната авторова оптика биха били достатъчен принос към осветляването на този сив и неприветлив свят на новите отчуждени. Все пак логиката и теорията са едно, врачуването и призоваването на бъдещето - друго.

Авторът може да наблегне не толкова на дескриптивния момент и на методологическото си новаторство, колкото на емоционалния патос на самия проблем. Би могъл да се потопи по-дълбоко в атмосферата на отчуждеността и да синтезира в художествени образи своя протест и несъгласие срещу атомизацията и потискането на човешката свобода. Би могъл да изрази съчувствие и симпатия. Би могъл да си постави за цел споделяне на своята болка с всички, които могат да го разберат. Би могъл да бъде трогателно безпомощен хуманист.

Авторът може да заздрави мостовете от проблемите към решенията и да вгради в тях тухлите на един истински или въображаем политически проект. Могат да се посочат едни или други траектории на развитие на нещата, да се съпоставят някакви сценарии, да се разграфят по точки някакви препоръки за постигане на търсени резултати. Нещата биха могли с повече или по-малко фантазия да се разположат във времето, да се фиксират междинни фази и крайни срокове и да се уточнят контролиращи механизми. Би могъл да се получи нелош утопичен модел, с предимството, че едва ли някой би тръгнал да го реализира.

Авторът, разбира се, би могъл и да избегне подобни задължаващи процедури. Вярно е, че един финал изглежда сякаш по-завършен, когато е облечен във формата на някой от тези варианти. От друга страна, можем да си кажем, защо трябва да изглежда завършен? Недоизказаността винаги привлича повече. В нея има нещо тайнствено. В нея има и нещо логично, защото какво по-логично от това, да оставиш недовършен текст, посветен на недовършен и нерешен проблем. Понякога звучи приемливо да прекъснеш някъде разсъжденията си и да сложиш някое ефектно изречение за финал. Това ти дава възможността да се измъкнеш от най-деликатните моменти на аргументацията, без привидно да бягаш от изтъкването на позиция.

Може да се завърши с вяра в глобалния човек, който ще се изтръгне от безмилостната хватка на глобалния пазар и ще надделее в борбата на живота, както винаги е надделявал. Може да се завърши с ново издание на вярата в невидимата ръка на пазара, която най-после ще изгради пазарно общество, събрало в себе си икономическата рационалност и човешката топлота. Може да се завърши с песимизъм за социалния крах на проекта, наречен човек, с рухването на обществените му перспективи, както впрочем по света се прави от десетилетия насам с различна степен на сърцераздирателност. Може да се завърши и с песимизъм за човешкия крах на пазара, за неуспеха на пазара да отиде поне малко отвъд сухата пресметливост и да се превърне в опора на човека. С известна дързост могат да се формулират даже два противоположни извода и да се предотстъпи на читателя да си избере онзи от тях, който повече му харесва. Няма ограничения в жанра.

Има ограничения в позицията. Авторът, който се намира в търсене на позиция, не разполага с абсолютна свобода на действие. Позицията му в немалка степен се предопределя от досегашната му линия на разсъждения, от убежденията и съвестта му. Но въпросът сякаш по-скоро опира до позицията, която се намира в търсене на авторите си. Позицията, която изисква позитивни стъпки по преодоляване на отчуждението. Позицията, която изисква баланса между социалните и политическите технологии, от една страна, и икономическите и комуникационните технологии, от друга. Позицията, която изисква формирането на идентичности и институции. Позицията, чиято теоретична задача е формулирана още от Хегел: индивидуалното отчуждаване на особената същност да води към отъждествяване с всеобщата същност. Което може би ще рече: да се смени зрителния ъгъл, да се погледне на отчужденията не само като на трагични и безутешни финали, като на разтворени бездни, като на непредотвратими катастрофи, но и като на потенциалности за повторно съединяване, като на постигнати разнообразия, които още повече обогатяват същността, като на самоопределения, които обезпечават разгръщането на идеята. Entfremdung и Entäusserung са понятия от една и съща книга.

Позицията, която се намира в търсене на своите автори, не е илюзия. Тя реално съществува. Конкретно доказателство са текстовете, които пишем сега за отчуждението. И примерът е много удобен. Текстовете по хуманитаристика не се превръщат в отчужден труд, във враждебна и чужда същност. Ние не губим текстовете, които пишем. Те остават наши. Отчуждавайки се от текста си (с акта на писане), ние влагаме своя дял в огромната обща задача по търсенето на решения и посочването на алтернативи. Предавайки своя текст, ние знаем, че той остава при нас и едновременно с това се прибавя към трупащата се критична маса текстове, които се отразяват, допълват, надграждат, оспорват, поправят, даже отхвърлят, но и демонстрират нарастващия стремеж на човека да преодолява отчуждението, да преоткрива себе си в контекста на усилията на другите, да приема работата на другите като част и смисъл на своите усилия.

Разбира се, писането за отчуждението е само един аспект, един фрагмент, един сектор от проблемното поле, до което толкова частично успяхме да се докоснем. Но това е нашият аспект, нашият фрагмент, нашият сектор. Тук вече можем да си кажем, че ние не сме новите отчуждени. Като автор няма как да не бъда доволен от логиката, до която води моят текст. Убеден съм, че и Цветан Стоянов търсеше в работите си именно тази позитивна дезалиенация. Нишките се съединяват в подобни интертекстуални мостове, което значи - в интерчовешкото произвеждане на смисъл. Глобализацията е огромен риск, но и огромен шанс. Нейното социално измерение го показва достатъчно ясно. Нашият труд по нейното разбиране, осмисляне и подчиняване го показва достатъчно ясно.

© Борис Попиванов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.07.2005, № 7 (68)

Други публикации:
Нишките, които се прекъсват, и глобализацията. София, 2005.

Текстът е отличен с Първа награда на Третия национален конкурс за есе "Цветан Стоянов" 2005.