Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СТАРИЯТ ЕВРЕИН

Биляна Атанасова

web

Слънцето се давеше сред гъсти черни облаци. Дърветата хвърляха дълги, загадъчни сенки върху едноетажната къща на Шарон. Старият евреин беше спуснал капаците на прозорците и тихо, като при свещенодействие, пресмяташе приходите от търговията с вълна. В къщата беше съвсем тихо. Жена му, двамата му синове и снахите му се бяха събрали около трапезата и го чакаха, за да започнат петъчната си вечеря. Евреинът стоеше на бюрото си и събираше, изваждаше, умножаваше...

Пода на мрачната стаичка беше покрит с грубо дюшеме. Мебелите в стаята бяха скрити от гъстия тютюнев дим. В единия ъгъл на стаята стоеше бюрото му - старо, олющено бюро, принадлежало на баща му, а преди това на дядо му. Срещу бюрото имаше широк шкаф със стъкла, в който бяха подредени всички документи на "Шарон и синове". Стаята имаше два прозореца с изглед към централната улица. Стените бяха чисто бели, защото старият беше наредил всяко лято да се пребоядисват. На едната стена имаше голяма черно-бяла фотография на младото семейство Шарон. Старият изпускаше облаци тютюнев дим, които пълнеха сивите му очи със сълзи, а сълзите никога не напускаха гнездата си. Някак той успяваше да ги накара да се махнат от очите му или да останат там, но без да се търкулнат по лицето му.

Когато най-сетне приключи с работата си, беше изминал час от традиционното започване на петъчната вечеря. Евреинът стана бавно, сякаш несигурно, като придружи ставането си с поредица охкания и цъкане с език. Затвори дебелите си книги, приведен над бюрото, изпусна няколко кълбета сивкав дим и с премерени крачки се озова пред вратата. Огледа се зад себе си, сякаш да провери дали не е забравил някой или нещо, крадешком превъртя ключалката веднъж, два пъти... Излезе от стаята, вратата проскърца съучастнически и се затвори с глух звук. Той заключи с две превъртания на сухата си, космата ръка и натисна силно дръжката на вратата. Когато се увери, че документите са на сигурно, се отправи бавно към трапезарията. Влезе в стаята, където всички го очакваха, и делово поздрави, поглеждайки над тежките си очила. Седна на масата и всички мълчаливо започнаха да се хранят.

Двамата синове на евреина бяха погазили бащиното си желание да помагат в бизнеса му, а старият не можеше да им прости. Единствено Ревека - жена му, можеше да го склони да ги приеме в дома си. Тя беше страдала много и от неговата жестокост към децата, и от непреклонността на синовете си. Беше понесла цялото нещастие на семейство Шарон. Старият пиеше и пушеше, а тя все беше болна и все тъгуваше.

Въздухът в трапезарията заплашваше да се взриви от мълчание. Това се повтаряше всеки втори петък от месеца. Между синовете и бащата имаше негласна уговорка в името на Ревека.

Един ден старият излезе на пазара, за да разгледа стоката на конкурентите си. Той вървеше бавно и сериозно по пазарската улица. Бялото му лице беше прорязано от хиляди пътеки, като сухата земя. Очите му имаха светлосив цвят, а погледът им беше остър и пронизващ, нищо не убягваше на евреина, дори най-малката подробност. Над сивите, почти бели очи стояха навъсени две бели вежди. Широкото му чело издаваше вродената интелигентност и усет за тънките дела. Косата му беше побеляла на младини, но той все още я носеше на средно дълги кичури, които падаха от двете му страни. Леко закривения нос правеше лицето му още по-страшно и дяволско. Беше облечен в черен костюм и неотменно с бастун под мишница, но само за респект. Старият може и да охкаше, може и да го боляха краката, но никога не се подпираше. Хората, с които се разминаваше, го поздравяваха със страхопочитание и бързаха да се отдалечат от него. Малките деца се скриваха зад полите на майките си, а продавачите от сергиите спираха с жизнерадостните си подвиквания. Той оглеждаше всичко, което беше пред него, зад него и около него. Запомняше цените, стоките, дори кучетата, които незнайно защо се навъртаха наоколо. В края на улицата той се спря до една малка сергия - дюкяна на неговия единствен приятел и съдружник в някои дела Авраам. Авраам беше приятел на стария от детинство. Той притежаваше само това малко дюкянче, обичаше да си пийва и да си хапва, което личеше от фигурата му, а на лицето му все имаше една лудешка усмивка, която вбесяваше стария евреин.

- О, Маир! - провикна се Авраам.

- Добър ден, братко, Аврааме! - каза сдържано старият. - Ти снощи пак си ходил при онзи мошеник Барак да пълниш кесията му и да развратничиш в бара му.

Старият Авраам никога не можа да се привърже към своята жена. Навремето ги бяха оженили насила, заради имотите на бащите им, които Авраам и без това безразсъдно беше пропилял, а бедната Тара, никога не каза и дума за изпитото богатство на баща си, нито за безкрайните афери на мъжа си. Единствената съпротива, която прилагаше, беше с помощта на Маир, в когото тя от млада беше тайно влюбена. Но за нея тази любов беше една скрита наслада и тя никога нямаше да я признае пред когото и да било. Доставяха й удоволствие приятелските им срещи, на които обсъждаха притеснено състоянието на Авраам, с онзи тих тон, с който се говори за най-лошите болести. На тези срещи тя приготвяше един от прочутите си сладкиши с бадеми или череши, наливаше черен чай в красив порцеланов сервиз, подарък за сватбата й, и слагаше на масата любимата си дантелена покривка. С Маир тя усещаше онова, което й бе липсвало цял живот - подкрепа и разбиране. На тръгване от дома си говореха за децата и Маир винаги й оставяше някакъв малък подарък. Той също имаше слабост към Тара, но не такава, по-скоро той изпитваше съжаление и братска обич към нея и към бремето, което носеше на плещите си цял живот. За него Тара беше компенсация, с която оправдаваше гузната си търговска съвест. Понякога си мислеше, че тя би била по-подходяща жена за него, а синовете й обичаше повече от своите. Обвиняваше жена си, че беше толкова добра към техните деца и с това ги беше направила своенравни. А синовете на Тара, ах, синовете на Тара щяха да развият бизнеса му, щяха да го почитат, изобщо щяха да бъдат всичко, за което той си мечтаеше.

Маир Шарон обичаше да се разхожда в един малък парк близо до къщата му. По-право това си беше цяла една гора, изпълнена със свеж горски въздух, птичи песни и малки езерца. Старият евреин обичаше да се разхожда сам. Понякога в разходките му го придружаваше Авраам, но той разказваше мръсни вицове и истории, които никак не се нравеха на Маир. В такива моменти той си мислеше за Тара, бедната Тара, която преживяваше това ужасно поведение на мъжа си. Никога не я споменаваше, но винаги остро порицаваше приятеля си.

Понякога на евреина се налагаше да изгони от мислите си своята приятелка Тара.

Всъщност Маир не осъзнаваше, че прекрасната му братска привързаност и загриженост към тази жена се превръщаше в любов. Беше се превърнала в любов още преди две или три години, когато една нощ...

Когато една студена и дъждовна нощ, притиснати един до друг под един чадър, нервно обикалаяха градските улици и търсеха Авраам в баровете. Тогава тя само плачеше. Така жално плачеше, че дори студеното сърце на Маир се стопли и почувства човешка болка. Точно тогава, в онази нощ, октомврийска и студена, от неговото напоено с тютюнев дим, почти безцветно око, се отрони единствената сълза, която той изплака в живота си. Никой не видя това събитие, а и да беше видял, щеше да си помисли, че това е някоя случайно паднала на лицето му дъждовна капка. А тази сълза му подейства така, както нищо преди не беше действало на никого. Тя напои сухата му земноцветна кожа, потъна в една малка бръчица, след това премина в една по-голяма бразда, търкули се и влезе под яката на синята му риза. Той усети студенината на солената капчица, която бавно се разнесе по кожата му и остави своя невидим печат там, където би трябвало да се намира сърцето му.

След тази нощ той никога не заставаше прекалено близо до нея, нито й говореше за личните си неща. Заблуждаваше се, че не би могъл да я обича, не би могъл по никакъв начин да е влюбен в нея, защото това бяха глупости, за които той нямаше никак време.

А имаше време. Имаше много време да мисли за нея. Когато стоеше сам в магазина си, когато смяташе в своя кабинет, когато се разхождаше в гората. Той не охкаше от болката на краката си, а от любовния сплин, който разяждаше остарялото му сърце.

Не говореше с Ревека за нищо, откакто усещаше тези терзания в душата си. А тя си мислеше, че това е последната фаза от развитието на ужасния му характер. Когато сутрин се събуждаха, казваха си "Добро утро!", а когато си лягаха вечер, си пожелаваха "Лека нощ!" - това беше най-обикновен навик, с който никога не се разделяш. За Ревека животът беше най-обикновен навик, а мъжът и - най-обикновен мазол, който, ако се научиш да не настъпваш, живееш все едно го няма. Ревека никога нямаше да се усъмни, че старият е влюбен, защото според нея той не беше способен на това. Мълчанието изпълваше дома на Шарон с тягост, която правеше всяка мисъл безкрила и всяка дума безсмислена. Ревека поливаше своите рози и ръководеше домакинството. Прислужницата Маги, която никога не е обичала да говори много, също безмлъвна изпълняваше дългогодишните си задължения. Къщата изглеждаше плашещо призрачна, тиха и мрачна, сякаш там живееха не хора, а техните безмлъвни отражения.

Маир не обичаше да се прибира в този дом. Нищо не го задържаше там.

Понякога беше готов да вземе със себе си Тара, за да я спаси от тежкия й жребий, малко пари и да отиде далеч. Или да се завърнат заедно в родината.

Да, да се завърнат в родината, това беше техен дълг. Те можеха да отидат там, той щеше да я представи за своя законна съпруга, тя щеше да се грижи за старините му, а той за нейните. Шарон, старият Шарон мечтаеше... мечтаеше така, както никой никога не е мечтал.

Слънцето беше наполовина изгряло над малкия град. Тревата, още съвсем свежо зелена, се поддаваше на ласките на вятъра. По небето съвсем неясно проблясваха няколко малки звезди, а луната посрещаше слънцето с бледо и забулено в облаци лице. На двора, пред къщата на Шарон, кучето, стара немска овчарка, беше излязло от къщичката си и тихо скимтеше на прага пред входната врата. Ревека още лежеше в леглото и с досада беше установила, че мъжът й тази сутрин бе излязъл още по-рано от обикновено.

Когато стана, тя с изненада откри, че гардеробът беше оставен отворен и в него дрехите бяха необикновено разхвърляни. Когато отиде в кухнята, за да изпие чаша кафе, приготвено от Маги, разбра от нея, че Шарон го няма, няма я старата му кола... Думите на Маги бяха лишени от чувство. Реакцията на Ревека също. Тя се изненада единствено от промяната в съзнанието на своя съпруг, когото беше смятала цял живот за непоправим егоист, безчувствен, праволинеен капиталист. Беше й трудно да повярва, че е заминал просто така, но й беше ясно, че веднъж заминал ей така, никога повече нямаше да се върне. Нямаше да й е трудно без него, нямаше да се промени нищо... абсолютно нищо.

Авраам се върна у дома си изтощен от дългата нощ и легна да поспи малко, преди да отвори магазинчето си... Дори не забеляза, че Тара не е в леглото и не го посрещна на вратата. Когато в града започна да се говори, че избягала от него, защото й изневерявал, той само повтаряше:

- Че ако беше жена на място, що да й изневерявам? Не беше жена на мястото си тя, не беше, и това си е. Утре като се върне тука, да се моли да я прибера, ще ви я изпратя у вас, на ваши разноски, дето се казва.

Тара и Маир слязоха на паркинга на летището, той дори не заключи старата си бричка. Вървяха един до друг, притиснали рамене, както в дъждовната нощ преди толкова години. Не беше нужно да си говорят, разбираха се без думи. За първи път старият евреин се чувстваше свободен. За първи път от гърдите му беше изчезнал онзи ужасен товар, който го измъчваше и ден, и нощ. Когато се качиха на самолета, те осъзнаха, че всичко започва сега... Че стоят на брега на едно безкрайно синьо-зелено море, което ги мами да отидат все по-навътре и по-навътре....

 

 

© Биляна Атанасова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.09.2004, № 9 (58)