Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ОТСТРАНЯВАНЕ НА ДРАМАТИЗМА

Ангел В. Ангелов, Евгения Панчева

web

Питър Бърк. Ренесансът. София, 1996След рецепцията на чуждото през българското възраждане (Н. Аретов, "Българското възраждане и Европа", Вл. Трендафилов, "Неизличимият образ в огледалото", Хр. Манолакев, "Между образа и четенето", 1996) издателството с шекспировско име "Кралица Маб" пусна на пазара "Ренесансът" на Питър Бърк, основен текст върху културата на ранната модерност. Известният с пристрастията си към Италия и италианското Бърк е автор на сериозни трудове като "Култура и общество в ренесансова Италия" (1972), както и на изследвания върху отделни ренесансови личности. Издаденият през 1987 г. в историческата поредица на "Макмилън" "Ренесанс" е своебразен синтез на по-обстойния предходен текст, както и екстраполиране на метода му върху материал от други страни ("Ренесансът извън дома. За употребите на Италия").

Ако съдим по броя на рецензиите за книгата - сред тях и нашата, думите "Ренесанс" и "Италия" продължават да са магически привлекателни, въпреки предупреждението на самия Бърк да не се привижда в Ренесанса историческа идилия, вълшебна епоха, въображаема алтернатива на всяка друга. Следването на предупреждението обаче, извън кръга на специалистите, е невъзможно. И не защото всички сме щудирали Джакомо Буркардо и сме се проникнали нерефлективно от позицията му, а тъй като Ренесансът отдавна е исторически Дисниленд, предлагащ незабравими неисторични наслади. Туристическата и медийната индустрия експлоатират копнежа по пурпур и злато, титаничност и гениалност - Бащата и Майката (дано ни го прости Милена Кирова), взети заедно, уюта и бягството в Светото семейство - налагат представи чрез маршрутите, входните цени, тиражите на изданията. Канонът, "висок", "флорентински", "куртоазен", "мъжки", взема своите жертви.

Във Флоренция по трите стени на капелата в двореца Медичи-Рикарди Беноцо Гоцоли е изписал бляскавото шествие на тримата крале на Изтока, чиято цел е поклонението пред Христос (1459-61). Представянето на библейската сцена е "канонично" осветено - отбелязано и в най-кратките справочници, входът е добре платен. Цените сами по себе си налагат стратификация на шедьоврите, вечна и мнима, в историята на изкуството: Беноцо е средата и стои по-долу от учителя си Фра Анджелико, изписал манастира "Сан Марко", пак във Флоренция. Както е редно, Микеланджело пък е без съперници.

Съседният вход на Палацо Медичи води към зала, чийто потон е рисуван от Лука Джордано. (С прекъсвания Лука изписва целия дворец в годините 1679-82.) Тази зала присъства значително по-слабо в медийната и съответно туристическа история на изкуството. Навярно защото във Флоренция Ренесансът е по-пурпурно златен от барока. Или защото Лука не е fiorentinо? Архаизиращият стил на Беноцо, при който дори перспективата е използвана с декоративна цел, клони повече към готиката. Но пък Капелата е в двореца на Медичите, туристико-медиен къс Ренесанс par excellence!

В конструкциите на сладкодумния Бърк Ренесансът е и мит, и историческа драматизация на мит. Митът за Ренесанса е рожба на историографията и културологията на 19 в. - на Мишле и Буркхарт. В него епохата и личностите са уголемени и героизирани ("Буркхарт разглежда миналото и настоящето на Италия като възможност за бягство от Швейцария, която намира скучна и застояла"). Бягайки в друго време и място, Буркхарт приема безкритично неговата самооценка като "възраждане", повторение, припомняне.

С други думи Буркхарт попада в парадоксалния свят на потиснатата историчност. Вместо да се слее с Възраждането, той се отдалечава от него, защото в своята липса на критично отстояние той е повече "средновековен", отколкото "ренесансов" мислител. Задача на постбуркхартовата културология се оказва именно възстановяването на липсващата дистанция - и в тази перспектива започва да се провижда обрисуваната от Стивън Грийнблат себемитологизация на ренесансовия човек. Освен това, наложеното априори от новата историография отстояние от Ренесанса всъщност започва да изличава друго едно, в голяма степен фикционално отстояние - това между Средновековието и Ренесанса. Медиевализиращите изследователи на епохата (сред които и нашият професор Марко Минков) изтъкват органиката и размиват границите на прехода между двете епохи. Себеналожената дистанция превръща "революционния скок" в закономерна и ритмична поредица от стъпки. "Началото" и "краят" се оказват условни и подвижни - от 1000-та година чак до 1520 г. за Англия и Франция (фикцията за "началото") и от 1520 г. чак до 1800 г. (фикцията за "края"). Така "началото" за едни (Англия и Франция) е "край" за други (Италия), в степен, в която всъщност не е ясно кому подражават първите ренесансови творци на север от Алпите - на себеподобни, също толкова ренесансови "бащи", или на техните маниеристични, да кажем, "синове". Не се ли оказва, че целият английски Ренесанс например всъщност въобще не е Ренесанс, а просто островен вариант на ренесансовите приключвания нa маниеризма? И какво всъщност е маниеризмът - продължение на Ренесанса във времето или нещо, което е синхронно с него, част от самия Ренесанс? Покрива ли се той с термини като "контраренесанс", използван напр. от Х. Хайдн, и ако не, какви разграничения бихме направили? Все въпроси, от които Бърк избира да си тръгне "безмълвно, по английски". Съвременната англоезична културология все по-често избягва определението "Ренесанс", заменяйки я с "ранна модерност" или дори само с "ранен", така че да се предпази от всякакви постмодерни обвинения в пространственост и оценъчност. Трябва ли обаче тогава да пишем "уводи" (по Й. Ефтимов), както прави това Бърк? Та ние като късно-, пост- модерни или просто "късни" не сме ли също и просто априорно въведени?

За да избяга от парадоксите на всеобщия хронологизъм, Бърк ни предлага да приемем заедно с Е. Гомбрих, че Ренесансът е движение, а не период. Това обаче заплита нов възел от проблеми - при "периода" критериите за "ренесансовост" могат да бъдат и по-размити. При "движението", напротив, очаква се те да са по-ясно фиксирани. В това е трудността: самите критерии - промени в космологията и антропологията, разпространението на книгопечатането, новия интерес към текста-източник, критичното отношение към него, преводите му и т.н. са прекалено потопени в историята, за да могат да откроят едно движение, различно от нея. Трудността се увеличава и от втория аспект на митичната природа на Ренесанса по Бърк - в своята множественост (многото западноевропейски ренесанси на Панофски, източните ретроактивни културни идеализации, циклите на Тойнби) той се оказва просто по-нова драматизация на мита за вечното завръщане. При това, този мит действа автоматично - беглите политически аналогии с древния Рим не успяват да уравновесят усещането, че смяната е предсказуема и закономерна, част от божествен часовников механизъм. Осветявайки силно повторението, Бърк недоразчита продуктивните отмествания и грешки.

Бърк проблематизира Буркхарт по един станал вече традиционен начин. Той е избрал тук подход - защитил го е и другаде, - който говори за Ренесанса като за делник, отстранява драматичността, така че дори празниците (премълчани по многозначителен за следбахтиновата критика начин) и себеинсценирането да изглеждат като делнична дейност. В делника нещата преливат едно в друго, падат резките граници, промените са бавни и слаборазличими; тук всяко обобщение би било непредпазливост. Препоръчително е, следователно, възгледите да се снишават към фактичността, за да се избегне опасността от идеологизиране, латентна за всеки възглед. Това е педагогическото послание на Бърк. Едно сравнение с излязлата в края на 70-те години "Эстетика Ренесанса" на А. Ф. Лосев, чиято едра теоретична конструкция втвърдява разнообразието до няколко характеристики, би проявило предимствата на Бърк. Ако се налага да избираме.

Тъй като предложеният текст е Увод в изучаването на Ренесанса и целта му е ориентиране и запознаване на студентската аудитория с проблематниката, Бърк не задава въпроса "Имало ли е Ренесанс?" (както е озаглавена рецензията на Милена Кирова в "Култура", 08.11.1996), зададен, въпросът би звучал анархистично - непедагогически, той тематизира проблема "Какво е Ренесансът в Италия и другаде" и предлага начин на мислене за Ренесанса и изобщо за историята. В съгласие с историографските тенденции от последните десетилетия, Бърк защищава възгледа за постепенните промени, противопоставяйки го на резките преходи. Към този възглед са отправени аплодисментите на рецензиите. (Вж. и Йордан Ефтимов, Същината на хуманитарното преподаване - Литературен вестник, 23-29.10.1996). И с основание.

Възгледът за дългото траене и липсата на рязък преход може да възникне като съпротива на разбирането за историята като низ от взривове (войни, революции, деяния на герои), които магически, за часове, променят света, история, в която няма устои, а онези, които не са герои, не съществуват. Този възглед може да възникне тъкмо във време на война, в търсене на устои сред разрушението. Той обаче може да бъде съзвучен и с периоди на социална уреденост, която сфуматира резките преходи в името на институционалното и лично благополучие. Нерефлектираната основа на Бърковия текст е делничният близо 40-годишен просперитет на общество, което би искало да види и Другото като подобно на себе си. Другото в случая е историята.

Дали ако книгата на Бърк беше писана сега, а не в средата на 80-те години, тя нямаше да открои границата и резкия преход? Възгледът за дългото траене (споделян и от нас) не би трябвало обаче да ни препречва погледа за обратите в политиката, религията, изкуството, комуникацията, за всичко, което внезапно преформира контекста и откроява събитието като пронизано от интенции на бъдещето.

Ако допълним вглеждането в реалното многообразие на фактите с внимание към визиите, към никога несбъдналото се или сбъднало се като различно от замисленото, картината на постепенния преход ще е друга. С намерението си да разруши старата базилика "Св. Петър" и да издигне Нова Базилика на Християнството, Юлий II цели да даде архитектурна и символна форма на визията си за Нов свят. Строежът се проточва през целия 16 век и в завършения си вид е израз на виждане за света, различно от това на Юлий II. Наистина изработването е процес, но видението за формата е внезапен блясък.

Работата над изписването на Сикстинската капела може да послужи като пример за прекъсване - разрушение/обновление. Пряко волята му, Микеланджело е заставен от Юлий II да изпише потона на капелата, изоставя работата над гробницата, която макар и подемана многократно след това, остава незавършена. (Завършеното в "Сан Пиетро ин Винколи" е компромис и примирение.) Според Арган несбъднатото се превръща за Микеланджело във "вътрешната творба", от която той до края на живота си черпи форми за осъществените. За да изпише "Страшния съд" Микеланджело замазва не само двата прозореца, но и фреските върху олтарната стена. Фреските са част от старата декорация, изпълнена под ръководството на Перуджино от различнни художници през 1480-83. Красноречив и внезапен жест към Ранния Ренесанс. Такива замазвания на по-стари декорации не са били редки. Изпълнението трае години, но мигът на озарението за новата форма, дори неосъществена, вече отпраща наличния контекст в миналото.

Радикализиран, възгледът за бавната промяна би отстранил всяко възможно начало и край, разтапяйки ги във флуидността на историята. Бавната промяна отменя идеята за цялост и епоха. Голяма е трудността да не се налагат на историята ограничения (начало, край, епоха, цялост) и все пак да се следят и описват различията. Навярно затова в изложението на Бърк разнообразни факти са представени нивелирано като еднакво важни, същевременно то предполага цялост, макар протяжна, и я конструира като възможна - за наблюдателя. Основателен ли е в един Увод въпросът защо все пак се изучава Ренесансът? Защото има институция "история" и тя трябва да съществува? Или тя има основание да съществува само ако ни засяга, ако ние имаме нужда от Ренесанса, ранната модерност, или както и да се нарича всичко това? Кого засяга цялата епоха, дори и представена като движение, освен наблюдателя? В Ренесанса, както и в съвременността, ни засягат отделни жестове, форми на живот, поведения. Тях искаме да чуем. Предпазливо историзиращият обекта си Бърк се оказва дистанциран и всеобгледен, възхитително ерудиран, но и двойствен. Почти артефакт.

От собствената ни исторична позиция бихме предпочели открояването на последното десетилетие: краят от флорентинския 15 век, на утопиите след Sacco di Roma, на ранния маниеризъм (Андреа дел Сарто, Понтормо, Бекафуми), на "другостта" на северния Ренесанс, на религиозната нетърпимост, но и на малкото прояви на търпимост (напр. Якопо Садолето), защото религиозният е екзистенциалният и социалният дебат на епохата, на варварското колонизиране на Индиите, на съпротивата на Бартоломео де Лас Касас, на себемитизирането (аналог на съвременното присъствие в медиите). Но тогава това би било представянето на предпочитан, защото е актуален, и дисонансен аспект, а не цялостен и мелодичен обзор на Ренесанса.

Защо завладяването на Индиите не е включено от Бърк в Ренесанса? Внезапното, необозримо разширение на пространството, изпитанието от срещата с Другия, насилието, симбиозата с местните култури - в една посока това би подкрепило тезата на Бърк за бавната промяна, в друга би я опровергало. Зад Океана се изнасят форми на поведение, характерни за Ренесансова Европа, брутално проявяващи част от нея, сякаш е цялата, тъкмо поради отпадналите ограничения на европейския контекст.

Възхищението у нас от тази книга - то би било по-голямо от други негови монографии - напомня за отношението ни към "нормалните страни". Възхищение пред копнежната непостижимост, конструирана и от прочита. Подобни публикации върху Ренесанса като тези на Бърк у нас липсват. Малкото изключения са от преди 1944 г. Липсва ни и туристическата и медийна индустрия, която с лекота да ни пренася сред пурпура и златото, които пък също липсват. Затова пък оттук се вижда, че подходът на Бърк и медийно обзаведения Ренесанс са съпоставими - общото им място е благополучието и отстранената историческа драматичност. Благополучие, което позволява непосредно пребиваване сред историята и едновременно отдалечаването от нея чрез херменевтично неучастие. Макар по различен от масовата представа начин, текстът на Бърк също целеполага хармонизиране и одомашняване на историята - желателно, но невъзможно.

 

 

© Ангел В. Ангелов, Евгения Панчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.01.2005, № 1 (62)

Други публикации:
Култура, № 50, 13.12.1996, с. 9.