Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДРУГОТО ЛИЦЕ НА ФРАНЦИЯ

Атанас Попов

web

На българския читател най-сетне е предоставена възможност да се запознае с прозата на Мишел Уелбек. Учудващо бе, че трябваше да измине толкова време преди да се появи негов превод на българския книжен пазар. Сякаш българският читател има някакви идеализирани очаквания спрямо френската реалност и съвременната френска битова литература. Всичко, което противоречи на схващанията ни за френската култура, предизвиква мнително отношение. Не виждам защо иначе един от най-превежданите французи е Модиано, както и защо от някои автори се превежда най-малоценното, както например книгата "Платформа", която отстъпва по качество пред другите два романа на Улбек (N.B. Не виждам какво пледира в полза на членуването на заглавието, а напротив - мисля, че по този начин се конкретизира абстрактната идея за политическа платформа и мироглед). Като резултат, дори в отсъствието на казионна идеологическа цензура, в България литературните процеси, които се случват във Франция и на Запад остават в сянка дори за най-осведомената публика. Закъснението вече трудно може да се навакса, и може би все по-трудно ще става за нечетящите на английски, френски или немски език да се откъснат от културния провинциализъм.

Когато Мишел Уелбек публикува последната си засега книга (той обяви нова за догодина на страниците на вестник Le Monde), озаглавена "Платформа", целокупното френско общество се стъписа. Това стана през август 2001 година. Според списвания в Париж международен американски вестник International Herald Tribune от 14 септември 2001 година, само три седмици след публикуването на книгата около 240 000 екземпляра са били продадени. Уелбек засенчил напълно другите 574 романа, публикувани за есенния литературен сезон във Франция. Книгата отдавна вече е бестселър в САЩ, Великобритания и Германия. "Платформа" измества даже един друг бестселър, пак на сексуална тема: "Сексуалният живот на Катрин М.". Книга, в която известна културна журналистка разказва за това как веднага щом се сбогувала със своята девственост, се посветила на свободния групов секс с непознати мъже. При това за същата Катрин литературният псевдосубверсивен кръстник на литературните среди Филип Солерс казваше, че трябва да я наричаме "Света Катрин", правейки й нечувана промоция. Непонятно защо, сексуалната автобиография се появи на български преди Мишел Уелбек. Но тъй като желязото се кове, докато все още е горещо, нека поразмислим какво точно се случи на френската литературна сцена в началото на новото хилядолетие, за да се появят толкова ожесточени дебати около последните два романа на Уелбек, при това по-лоши от първия му, и как може случилото се да рефлектира върху българските културни процеси.

В "Платформа" се засягат няколко твърде болезнени за французите теми. Уелбек напада много остро ислямската религия, потвърждавайки в интервю, че последната е "тъпа и опасна". Коранът бил невъзможен низ от глупости. Библията я спасявал единствено литературният талант на евреите. По същия начин авторът потвърждава и останалите идеи, изложени от неговия герой Мишел. Признава своя вкус към авторитарната политика, към реда: "Поддържането на реда е нещо нормално. Няма причина да се чувстваме всекидневно застрашени [от престъпността]. Харесвам този афоризъм, поместен в началото на моя роман: "Жандармерията е хуманизъм" (В превода на Александра Велева - "Жандармерията - това е вид хуманизъм", стр. 15). Интригата е комично наивна. Бащата на героя е убит от брата на арабско момиче, което е работило като прислужница у бащата, но му е било и любовница. ("Пред ковчега на стареца ме налегнаха неприятни мисли. Живота си живя, старият мръсник, много го биваше за тая работа. "И деца направи, глупак такъв - разпалвах се все повече аз, - здравата май си й го завирал на майка ми, а?" (стр. 7). Мишел е чиновник в Министерството на културата и си взима отпуск, за да посети Тайланд. Там той остава очарован от местните публични домове, но се и влюбва във Валери, последната французойка, която все още вижда смисъл в това да е щедра и мила спрямо мъжете. Двамата основават печеливша агенция за сексуален туризъм, но кървав атентат на ислямски фундаменталисти срещу западните сексуални туристи слага край на идилията. Валери загива, а атентатът представлява изненадващо точно предсказание на разигралата се две години по-късно действителна драма на индонезийския остров Бали, където е взривена дискотека с много туристи.

Мотото на романа е от Балзак, автора, чийто стил, и този на Флобер, Уелбек имитира: "Колкото по-отвратителен е животът ни, толкова повече държим на него; за нас тогава той се превръща в протест, в едно непрекъснато отмъщение". Авторът сам прави невъзможен опитът за откриване на някакъв универсален смисъл в текста чрез конкретизиране на мотото и ограничаване на съдържанието му до определени временни настроения: "Няма съмнение, че човек би могъл да продължи да живее, движен единствено от чувството за мъст (...). Ислямът беше съсипал живота ми и без съмнение представляваше нещо, което можех да мразя (...). Всеки път, когато научавах, че палестински терорист, палестинско дете или бременна палестинка са били застреляни в ивицата Газа, изпитвах тръпка на въодушевление при мисълта, че мюсюлманите са с един по малко. Да, по този начин беше възможно да се живее" (с. 302-303). А по отношение на стила книгата е повече от посредствена, както и другите два романа. Дори може да се каже, че блудкавостта представлява стилистичното оръжие на Уелбек, бидейки в съответствие с общия му литературен проект на борба против копнежа по оригиналното (Jourde, Pierre. La littérature sans estomac. Paris: Pocket, 2003, с. 285). И все пак, как е възможно толкова голям брой критици да се интересуват понастоящем от този автор? Коя е причината, освен политическата провокация, за Уелбек да се изпишат повече страници, отколкото той самият е написал?

Тук идва интересният момент. Сякаш именно Уелбек е авторът, който прави възможно помиряването между масовата читателска публика, университетските среди и хоноруваните критици за печата. Преди той да се наложи, френската литература от края на двайсети век преживява дълбока криза. В държавата, в която всички са свикнали да смятат, че всичко ново и всичко качествено в областта на литературата е френско, изведнъж започват да липсват автори, които да съответстват на тези изисквания. Благодарение на този факт, университетските среди и издателите най-после започват да взимат на сериозно преведената литература, докато пресата продължава да подхранва мита за френското превъзходство. Но самата читателска публика харесва все по-малко френските автори или пък започва да търси в тях единствено развлекателни четива. По този начин прословутият френски авангардизъм и академизъм постепенно изчезват. Авторите започват да пишат все по-клиширано и старомодно, като поставят акцента върху битовите проблеми на съвремието или пък се ориентират към порнографията и псевдосубверсивното писане. Дебатът все повече се прехвърля на идеологическа или лична основа. Но за тази цел са необходими и автори, които да се подлагат на подобен дебат, но с покритие. Да го подхранват и обогатяват. Тъй като вече не са способни да пишат по нов начин, налага се авторите да са способни да кажат нещо ново. Мишел Уелбек съчетава всички необходими компоненти за успешен автор - той е с философска ерудиция, работил е като информатик, познава обществото, обича да провокира и е способен на много самоирония. Пробва се във всички жанрове, освен в театъра и разказа. Дори първата му книга е есе за Ловкрафт, автор, който го заинтригувал, защото за разлика от всички други "сексът не играел абсолютно никаква роля в книгите му" (споделено в интервю). Затова пък прави музикален албум със своите стихотворения, пише сценария на филма по първия му роман, пише едновременно четвърти роман и сценарий по него. Обича да се представя одърпан, брадясал, посръбнал и мрачен, да се оставя да го хулят в медиите - нещо като литературно копие на покойния певец Серж Генсбур. Но отчаянието и депресирания вид у Уелбек едва ли са толкова искрени, колкото изглеждат. Наистина той известно време се е лекувал в психиатрия, но оттогава той е сключил щастлив брак и е спечелил много пари (не му се налага вече дори да работи). Това му позволява да изучава и иронизира механизмите на нещастието и успеха в Западните общества. Няма как да се вземат на сериозно някои от стихотворенията му, като например "Любов, Любов" или следния стих: "Колкото и да си представя човек, че не може да има общ език между него и останалата част от човечеството, влагалището си му остава като възможност да се отвори." Дори когато съдържат голяма доза истина.

Втората книга от трилогията за любовта в съвременните условия, озаглавена "Елементарни частици" (1998) доразвива тезата от първата, че недостигът на сексуални изживявания прави невъзможно любовното щастие. Редно е да се постигне най-напред сексуално задоволяване, преди да стане възможно всякакво любовно извисяване. Драмата на Мишел, единият от главните герои на романа-есе е, че не съзира нуждата от секс при наличието на любовна връзка. "Накратко казано - твърди един друг герой в романа - никога не е имало сексуален комунизъм, а просто разширяване на системата за сваляне." Едва ли темата за евгениката във втората книга е толкова основна, колкото изглежда. Един английски коментатор вижда в нея по-скоро пародия на книгата "Les mots et les choses" от Мишел Фуко. Идеята всъщност е, че ако няма как да се превъзмогне сексуалното съревнование в страните, през които отдавна е минала сексуалната революция, то по добре да станем хермафродити и безсмъртни. Интересно е, че при този скандален автор всички социологически тезиси, развивани от героите му, не могат да не бъдат възприемани буквално, като това например: "[Олдъс] Хъксли не е могъл да разбере, че сексът - веднъж откъснат от възпроизводствената функция - едва крета не толкова като принцип на удоволствие, колкото като принцип на нарцистична диференциация." Подобен род съждения звучат много по-убедително от блудкавите стихотворения с кръстосани рими. Още повече, че Уелбек е възприел за навик да потвърждава тезиси, развивани от героите в скандални интервюта. Ето защо шокира до такава степен.

Тук е мястото да се направи един социологически паралел с отношенията между мъже и жени в България. Когато Кирил Христов написва в изгнание двата си много дълго време непубликувани еротични романа "Бели дяволи" и "Бездна", българите са били точно толкова полово незадоволени, колкото са днес французите. Романите на Кирил Христов са автобиографични. Там той разказва как всички са му завиждали за това, че е бил изпратен със стипендия в Италия в края на 19 в., а по-късно често е посещавал Германия. В "Бездна" се загатва за Париж като за някаква далечна земя, където "полът" е на пиедестал. И наистина трябва да е било така, защото много отрано свободните интимни отношения стават във Франция отдушник на волята за власт, а след Втората световна война - на бунта срещу обществения морал, достигнал своя апогей с хипитата и идеологията new age. Но дори в католическа Италия млад човек съвсем спокойно можел да са порадва на плътските радости, без изобщо да трябва да става дума за брак. От "Бели дяволи" пък разбираме, че добронамерените застаряващи германци нямали нищо против това възлюбените им съпруги да си имат любовник. За сметка на това в България мъжете из кафенетата били все мрачни и груби поради факта, че можели само да си мечтаят за полова ситост. Млади двойки никога не ходели прегърнати из улиците на София, а това влюбени да се целуват на обществено място било просто невъзможно. Всичките тези задръжки правели, разбира се, хората мрачни, раздразнителни и завистливи към щастието на завръщащите се от странство. Ако се пренесем малко по-напред във времето, мнозина българи от следвоенното поколение ще си спомнят, че единствено "неблагонадеждните" младежи водеха извънсемеен полов живот. Дори е съществувала популярна закачка - "защо ме гледаш като неомъжена четвъртокурсничка"? Единствено вдовиците са се славели като достъпни. "Гошо Тарабата" не е никой друг, а вождът и учителят на българския народ, който като млад прескачал огради, за да се яви при някоя вдовица. От известно време насам обаче, българското общество се е отърсило от предишните задръжки, и то по похвално умерен и естествен начин, за разлика от англичаните, при които лесно се стига до глупави крайности. Затова описваната от Уелбек действителност е предимно френска. Френското общество живее с грешното чувство за напълно осъществено полово разкрепостяване. Обаче последното в момента е единствено в полза на жените, за които "самодоказването е най-важното в отношенията с мъжа" (Александра Велева в послеслова).

Първият роман на Мишел Уелбек "Разширяване на сферата на борбата" излиза през 1994 година. В него е развита идеята, че сексуалната революция, осъществила се на Запад през 60-те, е довела до по-голямо сексуално незадоволяване от всякога (всъщност най-много във Франция). Единият от образите е преуспяващ информатик, надарен с много човешки качества, който въпреки това е останал девствен на 35 години. Казва се Рафаел Тисран. Неговата борба се състои в това да постигне преодоляване на ужаса да бъде девствен. Обществото, в което живее, не му позволява да постигне тази цел. Самият факт, че го считат за "грозен", е достатъчен, за да бъде сексуално отхвърлен. Както казва Уелбек: "В нашето общество сексът представлява чисто и просто втора система за диференциация, напълно независима от парите". Става дума, разбира се, за френското общество! Тезата на автора е доста учудваща: "Съвсем както разюзданият икономически либерализъм, сексуалният либерализъм поражда и той феномени на абсолютно [сексуално] обедняване, и поради сходни причини." Но нима секс и любов са едно и също? Не, разбира се: "Феномен рядък, изкуствен и късен, любовта може да се развие единствено в специални душевни състояния - рядко налице - изцяло противоположни на свободата на нравите, която характеризира съвременната модерна епоха." С други думи, освобождението на нравите, по начина, по който то е било осъществено във Франция, е дало твърде голямо надмощие на жените, които са загубили всякаква щедрост и състрадание. Преди въпросното освобождение мъжът е можел да си намери съпруга благодарение на социалното си положение. Дори и бедните не са оставали без жени, защото не е било прието жените да са толкова взискателни, колкото днес, когато сексапилните мъже имат голям избор, докато "грозните" не са способни да задоволят волята за самодоказване на жените. В "Платформа" Уелбек доразвива същата идея. На едно място се казва следното: Да си предлагат тялото като предмет за наслаждение, да даряват удоволствие безплатно: ето какво западните народи не са способни вече да вършат. Те напълно са загубили всякакво чувство за безкористност. Колкото и ожесточено да опитват, те не съумяват да почувстват секса като естествен.

В заключение, романовата трилогия на Мишел Уелбек се гради около идеята за един разширен марксизъм, като се развенчава табуто за половото задоволяване. Всяко едно общество е длъжно да осигури на гражданите, освен добри условия за живот, и условия за полово щастие. Крайният индивидуализъм води до абсурдни ситуации: определена част от населението да е принудена да прибягва към проституцията, ако не иска да умре девствена. Това не става насила, а с преместване на акцента от индивидуализма към зачитането на ближния и изоставяне на себелюбието. Уелбек повдига въпроса за проституцията по един ефектен начин, който не оставя никого безразличен: или западните хора, и по-специално французите, си променят ценностната система, правейки я по-хуманна, или проституцията и сексуалният туризъм се приемат като естествени. Повдигайки подобни болезнени въпроси, Уелбек си спечелва мястото на съвременния Зола. Само че самоиронията и познаването на търговските механизми му позволяват и да предвижда, да провокира и да се надсмива над реакцията на читателите си. Играта на смяна на политическа ориентация от една книга в друга е част от медийната игра. Това е автор, който оставя най-после нещо ново в идейно отношение във френската литература от половин век насам. За съжаление най-качественият му роман - първият - е този, който трябваше да бъде преведен. В него отсъства прекомерното, немотивирано провокаторство.

 


Мишел Уелбек. Платформата. Роман. Превод от френски Александра Велева. София: ИК "Факел Експрес", 2004. Цена 8. 00 лв.

 

 

© Атанас Попов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.10.2004, № 10 (59)