(1)

Алеко Константинов

web | До Чикаго и назад

В Париж... Ама, ще речете, защо почвам от Париж. Защо ли? - Да ви кажа: ако бях почнал пътните си бележки от София, трябваше преди всичко да кажа какво значи да се снабдиш в България със задграничен паспорт, а пък това е толкова невесела история, щото би рискувал да се отклоня от спокойния тон, с който искал би да прозвучат моите леки, хвъркати бележки.

Сърбия минуваме нощно време и, разбира се, нищо не виждаме от нея, па и сред пладне да я пресечеш - не е интересна. По железниците в Австрия се срещаш с една развалена, с фелдфебелска надутост паплач от чиновници, които са наклонни да ти пакостят дотогава, докогато не им въвреш в очите някой фиоринт (помниш ли, Филарет Филипич, виенската гара?), след което са готови да извършат милион мерзости, за да ти угодят; в състояние са да изтикат цял куп недосетливи пътници от някое купе и да ти го предоставят на твое единствено разположение... В тези железници се срещаш освен това с безподобно отвратителни жидовски фигури, които, щом те подушат, че си българин, считат за непременна обязност да ти изкажат своето съчувствие към нашата политика, да похвалят гения на нашия народ и неговите водители, да пуснат някои псувни по адреса на нашите врагове и да ти поласкаят националното самолюбие чрез едно сравнение със сърбите... И да чуваш ти един Ицик, ама не онзи, румънския Ицик, който е казал: "Нам време съ мъ свадеск ку гуверну русеск" - онзи е добродушен, ами Ицик Цвиблман или Мойше Келенкопф да ти изказва братско съчувствие!... Да го цапнеш по разлигавената доброжелателска мутра!... Е, приятно ли е да четете такива прелести?... Но за изпроважданието ни на софийската гара все трябва да се кажат две думи: как да се случи този ден (помня го - 20 юний) да се венчава Кольо, че и той да тръгва на път с младата булка (бог да я прости) - та като се набра на гарата онзи ти свят, напълни се перонът, че като почнаха ребятата да пеят, а особено като запяха тъжно и милно:

Прощавай, сбогом, мила родино,
ази отивам в страна далечна...

е, иди, че не се вълнувай от тия приятелски чувства. В този момент искаше ми се да прегърна целия свят... и ми се замъглиха и премрежиха очите. Истина ви казвам, питайте ребятата, разтъжих се!... Почнаха се прощавания, цалувки, пожелания... Аз въобше съм си малко свитичък, а в тази минута до такава степен се слисах, щото твърде е възможно да съм се разцалувал с някой непознат, а да съм забравил да си взема сбогом от най-ближните си. Нейсе!...

В Париж вече узнахме, че с парахода "Lа Тоurаinе" ще отпътуваме за Новия свят. Параходите на "Compagnie Generale Transatlantique" са си спечелили съвършено заслужено названието плаващи дворци, а пък "La Touraine" е най-големият, най-разкошният, но и най-скъпият от тези параходи. Ние въобще бяхме в този момент въплътено нетърпение, а пък известието, че ще пътуваме с разкошния плавающ дворец, съвсем разстрои нервите ни. Кой гледа Париж! Съмнало-несъмнало, ние търчим към гарата St. Lazare, отгдето часа в 9 1/2 специалният трен на параходното дружество ще ни отведе в Хавърското пристанище. Цели два часа чакахме на гарата. Тренове дохождат, заминуват и всякой сигнал като че изсвирваше в сърцето ми. Половин час до тръгванието почнаха да капят един по един, а сетне потекоха цели групи пътници за Новия свят. Какви не щеш нации и езици: французи, англичани, немци, италианци, испанци, поляци, руси, та и наша милост. Тук една група младички, хубавички калугерици-полячки отива в Чикаго; там тълпа мъже и жени се качат по широката каменна стълба и с всевъзможни смешни и печални жестикулации изчезват в отделенията на гарата, без да се чуе един звук от тях: това са роднините и приятелите на една компания глухонеми, които отиват да посетят изложението и да участвуват в конгреса на глухонемите. Каква пъстрота в пътниците по обществено положение! Разни барони и баронеси, с по четворица valet и femmes de chambre, тьрговци-спекуланти, обикновени туристи, патери и сестрици, художници и занаятчии, които не Чикаго, а нуждата за късче хляб ги тласка отвъд океана; ергени по професия, моми по професия и най-сетне чиста проба парижки камелии, пред очите на които се мержеят несметните американски долари. И както по-сетне узнах, по-голямата част от пътниците отива просто така, на риск, като че със затворени очи: Америка е богата, в Америка лесно се печелят пари, тичайте да тичаме в Америка. И това са пътниците на I и II клас, а пък "милият народ", братята емигранти, те ни чакат в Хавър, те са настанени вече в "двореца".

Тръгнахме. Аз нито се обръщам да изгледам Париж на прощавание. Сам-там хвърлям разсеяни погледи към прекрасните летни резиденции на парижаните. Стигаме Руан. Французите спътници обръщат вниманието ми на "знаменития" Руански събор. Те ми говорят с увлечение: "Гледайте, господине, това е знаменитият Руански събор, той толкова години се е строил, еди-кой си цар го е почнал, пък еди-кой го довършил, па е толкова висок, па е толкова широк." А аз ги гледам и им се чудя на ума. Че сега мен до събор ли ми е: Америка, Америка!

Ето го и Хавър, задимен, зацапан със сажди, като тръбочист. Тренът ни маневрира медлено половина час низ мрачните улици на пристанището. Десетки гамени, зацапани и развлечени, обиколиха вагоните и се почна една таквази просешка музика, щото всички пътници от трена увиснаха на прозорците. "Des sous, messieurs, des sous, s'il vous plait!"- деряха гърло пресипналите гнуснави и развалени гамени и дребни монети летяха от нашите прозорци. С животинска ярост, с ръмжение, с бой се спущаха децата върху парите и само този ставаше обладател на някоя монета, който, без да жали кожа и кости, лягаше с цялото си тяло върху парата и я пазеше от озверените другари със загуба на кръв, на косми и накъсове от жалкото си облекло. Казват, че англичаните-пътници са виновни, те са разгалили тези нещастни създания, като са си доставяли удоволствие да гледат за няколко монети тези сцени. Това ми казаха другите, но впоследствие аз сам се убедих; аз видях на друго място двама млади, прекрасно облечени англичани, като хвърляха една по една парица между няколко бедни деца и величествено и самодоволно наблюдаваха как нещастните сироти си търгаха косите, деряха си лицата и дрешките, като се валяха низ праха да грабят и отнемат едно от друго монетите. Но - настрана англичаните. За тях ще ми се падне още случай да кажа две думи, като посетим славния Лондон.

Ние сме вече в парахода "LaTouraine". Настанихме се троица българи в една каюта и излязохме на кувертата. Едно параходче хвана нашия колос за носа и почна да го отцепва от европейския материк. Туй беше в събота, 8 юлий н. с., в 4 часа след пладне. Тържествена минута! Аз и сега, като пиша тези редове, усещам как трептят и се подигат лека-полека космите на главата ми. Цялото крайбрежие беше осеяно с мъже и жени. Хиляди шапки и кърпи се развяха из въздуха. И аз поисках да си сваля шапката, но нещо ме задави в гърлото. Туй нещо като огнена струя се издигна с усилие нагоре, достигна до очите ми, които помътняха, премрежиха се и... има хас! Наистина капнаха няколко горещи капки в хладните вълни на Ламанш. С кого се прощавах аз? Нямах ни едно близко до сърцето си същество на този свят... Насреща ми, на брега, стояха хиляди французи, но какви ми са мене французите, какъв съм аз на тях! И все пак аз ги гледах, аз ги поглъщах с очите си, като че ми се искаше да протегна ръце към тях; да ги прегърна и между сълзите и цалувката да им изшепна със сдавен от вълнение глас: "Сбогом, сбогом, прощавайте!" Аз се прощавах мислено с приятели, с България, с Европа, със Стария свят и като че отивах не в Новия, ами на онзи свят, като че се отделях от земята, от хората. Какво чудно нервозно състояние! Като че буря се е готвила в моите нерви в течение на няколко години и е очаквала само силно потресение, за да се разрази. Таквози потресение нервите ми не изпитаха ни при една от многобройните ми временни и вечни раздели: те го изпитаха тука, сега, при раздялата със Стария свят. И бурята се разрази в мене; разрази се буря и в океана и аз с приятеля - Атлантический океан, почнах един дует, за какъвто ноти още не са измислени...

Да ви запозная накратко с парахода. За да имате понятие за дължината му, отбележете си един знак на някое открито място и отмерете от този знак по права линия 230 крачки средни; от тази дължина 52 крачки се пада на II клас, 100 на I и 80 - от края на I до носа на парахода. Вместимостта му е 8000 тона, силата 12 000 конски сили, средната му скорост 460 мили в денонощие. Както виждате, в корпуса на този параход може свободно да се помести цялата българска флотилия с всичкнте ни морски сили накуп; а пък за 650 пътници, колкото бяхме ние, очевидно е, че имаше широк простор. Най-отгоре са платформите за разходка на първо и второкласните пасажери, там са и салоните за пушение. В следния надолу етаж са поместени салоните за ядение; след него следват още два етажа каюти за спание, а какво има още по-надолу, аз не зная: ще бъдат хамбарите и помещенията на третокласните. Целият параход се осветлява с електричество. Стига ти да обърнеш малко един бутон в каютата си, и да блесне електрическа лампа, когато искаш - деня и нощя.

В шест часа позвъниха за обяд. Понеже всички пътници не можеха да се поместят в салона, разделиха ги на две премени. Ние попаднахме в първата премяна, благодарение на един французин, с когото се запознахме още в железницата. Този французин - когото ние нарекохме бай Пенчо, понеже носеше калпак и поприличваше на нашенски еснафалия - се постара да ни настани на най- доброто място, като образува около нас една компания от парижани, които през всичкото пътувание бяха душата на целия параход. Интересно е да ви съобщя какви хора бяха само на нашата маса, за да си съставите понятие за пъстротата на пасажерите. Бай Пенчо е аеронавт, живее в Канада и си вади препитанието, като се издига с балон. Той ми показа няколко газети, в които се описват неговите смели издигания в облаците.

До него седим ние - аз, Филарет и докторът.

До доктора седи един испанец, прокурор на касационния съд в Мадрид, една свита даскалска фигурка, страшен противник на Ломброзо и Монтегаца, но както се вижда, учен юрист. Той се обеща да ми прати своите съчинения: "Зе екри ун ливр пор ла призон корекционел, зе анвоа а ву мон ливр." Не знае друг езнк освен испанския, но нали сме от един еснаф - разбрахме се. Паднало му се през последните месеци да обвинява два пъти на смъртно наказание, та толкова се разстроил и разкиснал, щото му трепереше гласът, като ми съобщаваше това; та сега отива в Америка, да се разсее. Срещу прокурора седи една траурна слезлива дама от Елзас. Никой не можешеда разбере нейния окаменял патуа. До нея - един германец, цял солдатин в цивилни дрехи - той и ходеше, и ядеше като че по команда. Нашият доктор се влюби в него и си разбираха от приказката. До германеца седеше един млад парижанин, ама какъв парижанин! Аз не зная от каучук ли беше направен този човек. Как не миряса той поне една минутка! Той бил имал някаква си службица у един французки консул в Канада, та, види се, събрал е някоя пара, върнал се е в Париж, пропухал ги е до сантим и сега се връща пак в Америка, ама за какво? - И той сам не знае, така... каквото даде господ; а пък изглежда като най-щастлив човек на света. Но в това отношение още по-оригинален ми се показа седещият пък до него момък парижанин. Аз отначало мислех, че всички са тръгнали на разходка в Чикаго, та попитах и този момък: "Вие, разбира се, на изложението отивате?"

- O не, засега до Ню Йорк.

- Имате там роднини, свои?

- Никого не познавам. Отивам така, някоя работа да намеря.

И не знае ни думица по английски, и никакъв занаят няма, па гледам го - и за работа не е, слаб, ветрен. Господ да му е на помощ! А пък по-весел и безгрижен човек аз не бях срещал. Блазе на такива натури.

До този сиромах седеше един възрастен французин със сина си. Ние нарекохме първия, по прилика, бай Ватко. Бай Ватко е стенен живописец, син му - чертежник. И те отиваха да си дирят щастието в страната на милиардите. На съседната маса седяха пет разнокалибърни камелии и пр. Тези последните, заедно с младите парижани, повдигаха целия параход на главата си; всички пасажери се струпваха да гледат техните комедии, които понякога вземаха съвсем либерален характер.

>>>

© Алеко Константинов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.06.2004
Алеко Константинов. До Чикаго и назад. Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Алеко Константинов. Събрани съчинения в четири тома. Т. 1. София, 1980.