Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПРАВИЛНОСТТА НА ДИСКУРСА

Антоний Петров

web

Този текст няма за цел да уязви или обиди. Спестява личните имена, но не и позициите. Няма за цел да сътвори скандал или противопоставяне. Има идеята да вербализира една другост посредством иронията и дистанцирането. Да бъде поредния монолог в "диалога" ни за културата и литературата (тоест да псува интимно). Да прескочи всички етически импликации (като напремер тезата, че за мъртвите се говори хубаво или нищо). До известна степен е реакция спрямо едно патологично говорене за смърт относно постмодернизма. Едно взиране в зоолексикалната терминология на регионалната предмодерност. Една деинституционализация на културните пространства. Още една позиция за неразбирането. Нек`ъф ужас нек`ъф ад или пък Kultur Shock.

 

29 уточнения за Далчев, Постмодернизма, Модерността, Таралежите, Критиката, Музиката, Пегасите, Смъртта, Оценъчността, Литературата, Поезията и др.

1) 2005 г. чух, че Далчев е бил постмодернист.
Не го проумях никак тогава, а и досега ме озадачава...

2) 2006 г. един каза, че постмодернизмът бил вече мъртъв.
Каза го не като Мартин Олброу в книгата относно смъртта на модерността, а устно, с единствената наслада да говори за смъртта на нещо си...

3) После същият оратор нарече присъстващ автор таралеж (подчертано с меко коремче).
Което, види се, е върхът на критическата рефлексия относно умиращото и ставащото наоколо...

4) А околните мълчаливо изръкопляскаха.
Пълното единодушие в литературата заема винаги позитивнен изказ...

5) Преди това са ми споделяли, че постмодернизмът е следствие от свръхпредлагането и в България съвсем го нямало.
Не си падам и по такива социологически детерминационни обяснения...

6) По-скоро от книжките на Г. Господинов, Л. Станев и П. Дойнов постмодернът се прехвърли в музикалните текстове и театъра.
Което е добре за музиката и театъра и зле за литературата ни...

7) И може би са прави, че няма постмодерна публика или публичност (ако позадълбаем проблема), щото авторите и книгите ги има тук.
Демек не ни е модерен постмодернизмът, което не е чак такава болка за умиране...

8) Не защитавам постмодернизма, защото се имам за постмодернист.
Просто наистина ценя и Ф. Лиотар, В. Ерофеев и Й. (Д.) Белева примерно...

9) Мен са ме наричали гимназиален поет, но близостта до ученичките е благо, а не проклятие.
Така че не се обиждам...

10) По-забавно е, че коментират някои книги с клишета за пегаси и какви ли още не митологични профанации.
Планирам да издам един кратък речник със забранените за ЗЛОупотреба относно книги, изложби и инсталации думи...

11) После може някой друг да издаде списък на провинилите се автори, употребили по слово от черния списък
Грешните отпреди 10.11. ще получат амнистия...

12) Останалите ще получат присмех на килограм и софийско жителство.
Ако останат по местата си, ще им остане само първото...

13) Изобщо за предпочитане е оценъчна немотивирана позиция пред опитваща се да обективира нещо си неоценъчна такава.
Както казва Фридрих Ницше - "защо ни е да сме субективни, ако не сме оценъчни"...

14) В тоя ред на мисли предпочитам първите книги на Т. Теллалов, К. Вардиев, Г. Николова и Ив. Христов пред последните им.
А моите изобщо не ги предпочитам...

15) Ако ме питате защо - ще отговоря като гореупоменатия Фр. Ницше - "Аз казвам! Нямам време да доказвам".
Допълнително ще се извиня с краткостта на жанровата конвенция...

16) Крайно време е някой да се сети да издаде поезията на В. Христов и Р. Христов и прозата на Й. (Д.) Белева.
Иначе ще продължим да четем склеротичните небивалици за първото котенце, зайченце и какъвто още ви дойде наум добитък на един тукашен прозаик...

17) При всички случаи К. Вонегът е прав в една от последните си книги, че добрият тон трябва винаги да се жертва в името на добрия вкус.
Иначе просто не сменяме тона и вкусът на изпражнения си остава задълго...

18) В този смисъл, смятам, е крайно време поетите с китара да решат дали искат да свирят, да пеят или да пишат, а тези, които пишат химни, да не се занимават с литература.
Иначе наистина ще гепя на гъдулка и ще напиша химн за село Косово, Шуменско...

19) Като иде реч за гъдулки, изключително важно е да се вникне в глокализационния характер на парчетата, които звучат в момента. Групата се казва Kultur Shock, включва в себе си 1 босненски ром, хърватин, 1 българин, 1 японец и 1 жител на САЩ.
Групата, естествено, е американска, но това не й пречи да е добра и по същество единствената, използваща гъдулка като част от неометъл пънк поп реге ска фолк етно рок звученето си.

20) Така гъдулката (или гуслата) отвежда едновременно към едното и другото, към старото и новото, към едната и другата континентална и културна малоумица. И не показва разликата между тях. Хем Новата българска е стара, хем постмодернът е мъртъв...

21) Говорейки за литературната и струнната ситуация, си давам сметка, че далеч по-лесно се управлява старчески от младежки дом.
А и двете са преходни...

22) Недялко Йорданов и Хайгашот Агасян е удачно да станат жертва на бомбен атентат.
За предпочитане, докато гостуват на Слави Трифонов.

23) Докато си говорим за толерантност, да споменем и театъра в Шумен.
Надписите "Циганите на сапун" и "Българите на сапун. Кучета-педали" са само част от възможната палитра на "Българския модел" (за жалост не по Стратиев, а съвсем нефикционално декларативен)...

24) Горната поезия ми е най-близко до разбирането за народна поезия... Колективното авторство винаги си е тегнело към смърт.

25) Една дама в галерия пак по повод другостта и общуването заяви, че галерията е нейна територия.
Напомних, че литературата и културата не са териториални същности и не подлежат на подялба или собственост...

26) Същото трябва да се напомни и относно текста и жанровата му принадлежност. Всъщност нито текстът ИМА жанрова принадлежност, нито този текст ПРИНАДЛЕЖИ на жанра.
И жанрът, и текстът са въобразена интертекстуалност или интерсубектвност... А границите на текста и субекта са идеологически конструкт. Всички заместихме интернационала с глобализма и одата на радостта... Все същата гадост.

27) Феновете на Интер винаги са ме дразнили, както и тези на Арсенал, Челси, Манчестър Юнайтед, Милан, Реал Мадрид, Ливърпул, Байерн Мюнхен, Борусия Дортмунд, Левски.
Футболът изобщо е една пропусната възможност за европейска идентичност, защото не е дотолкова географски и национален, колкото литературата примерно...

28) Ако мога да перефразирам приказката на един експремиер на РБ - ЗА БОГА, БРАТЯ, НЕ ПИШЕТЕ (с уговорката, че се отнася и до всички жени и феминистки), или поне публикувайте само това, което си струва. И не пишете поезия.
И нека тишината не Ви плаши. Тя е почти като тъмното и накрая се свиква...

29) Важното е да се умре не твърде рано или твърде късно, а навреме (пак по думите на великия сифилистик от лудницата).
В случая с постмодернизма обаче времето не е критерий. Архивът и интертекстуалността не организират хронологически.

30) Следователно не другостта на времето сменя културните доминанти, а другостта на реалността. Времето е само един от модусите на нейното структуриране. Виртуализациите сменят постмодернизма, а не регионалните лидери на предмодерността с флорално зоофилистичните си занимания.
Ми е забавно дали са писали и разказ за мишката :-) Дали гризачът казва църррр или клик?

31) Най-кадърният информатик, който познавам, замени в речника си кликане с щракане.
Така направи повече за българския език от една дузина преподавателки по български...

32) Забавното е, че българският все повече ще е майчин и все по-малко роден. Все повече национален и официален и все по-малко свой. Както каза един биолог в 9. клас по повод едно есе за езика - важен орган е. Без него няма нито говор, нито преглъщане, нито целувка.
Затова свинските уши струват 3.90, а езикът е над 5.60...

33) А една книга можеш да резбереш дали си струва едва след покупката й. Кофти е, но цената и стойността се реализират в различни времеви точки.
И все клонят към нула. Нищото винаги привлича...

 

ОТНОСНО КНИГАТА

Първата си книга представих сам (поради неистовата си ненавист към пегаси и таралежи) като последна, защото искрено вярвах, че няма да събера текстове за следваща. Пет-шест години по-късно съм отвратен от себе си, защото се оказа, че съм събрал достатъчно материал, намерил съм финансиране от Фонд Култура на Община Шумен и съм готов за печат. Освен това се оказа, че към момента имам и чернова за проза около 35 страници. Следователно съм излъгал хората не само относно финалността на първата книга, а още по-лошо, ще сe наложи да представя втората си като предпоследна...

Истината е, че тази втора книга се забави доста, основно, но и не само по вина на издателя. Голяма част от текстовете вътре са генеалогично обвързани с прехода и е проблематично битието им извън него. По-голямата част от тях са познати от инсталациите, които направихме с другите автори от клуб "Боян Пенев", от сборниците "Невербална комуникация" и "Наопаки". Друга част са непознати, защото са били достатъчно нискокачествени, за да не попаднат там :-)

Избрах "Вестибулария" да излезе заедно със "Симбиоза" на Красимир Вардиев, защото споделяме обща алергия спрямо патосите, римата, символиката, засилената преднамерена целенасочена и самодостатъчна образност, високото, манифестите, манифестациите и разни други. А и смятам, че собственото ми писане би било някак доста по-скучновато без шекерените контрапункти в "Симбиоза", с което не искам да кажа, че песимизмът и оптимизмът, насладата и отвратта, безсмислието и щастието са разделени в двете книги.

Ако трябва да разкритикувам книгата, без колебание бих назовал няколко текста и целия средговор, който Й. Ефтимов бе така любезен да сътвори. Няма да се спирам на цитацията на филм, целяща митологизация на аз-образа, както и на употребата на пегаси. Не иде реч и за дефинирането на гимназиалния поет. По-скоро дразни невъзможността да се въведат в правилната дискурсивна единица отделните два изказа в книгата. Става дума за това, че употребата на руска дума не следва да актуализира автоматично социализма и присъщата му рефлексия, както се случва в текста на Ефтимов. За това, че ако ще се търси контекстът на обглежданата поезия, е нормално да се въведат имената на Й. Белева, Т. Теллалов, Ив. Христов, Г. Николова, Р. Чернева, а ако ще се рови в исторически план и тези на Г. Господинов, Е. Рахнев, Б. Иванов, Д. Воев, К. Павлов. Иначе си оставаме с филма и така и не стигаме до литературата...

Кориците на книгата са дело на Стела Александрова (от която искам да имам картини, а не деца, въпреки че е доста красива жена) и Владислав Христов. Диалогът между графика и фото е част от оразличаванията между "Симбиоза" и "Вестибулария". Фотосите в средата на книгата са отново на Вл. Христов и гравитират около красотата на разпада или разпада на красотата. Проблематизират гравитацията към двете. Корицата на "Вестибулария" е част от фотосите от последната инсталация "Интериор" на клуб "Б. Пенев" в централната сграда на ШУ. Инсталацията стоя отворена около 6 часа, защото залата се заключва и e със СОД... Все пак я видяха 15-20 души, но за последно.

Сред несвоевременните неадекватни места, на които сме лепили и чели поезия, са и Селскостопански техникум, стълбите на Паметник "1300 г. България", обществената тоалетна на пл. Кристал, казани и кошчета за боклук, един шах форум. Веднъж на представянето на 2 книги събрахме хората около траурен ковчег с балони. Усещането да вкараш поезия в такава ситуация е като да влезеш в 7. клас да преподаваш "Ангеленка" на Пелин и да попиташ децата дали освен за орална, вагинална и анална любов са чували и за платонична... Но и това ни се е случвало. Веднъж освен вино, ни поднесоха и цветя...

Заглавието ("Вестибулария") е опит да се дистанцирам от "Съвсем", поне по линия на пълнозначни лексеми, от опит за себе си да намеря координати и смисъл, значение, ценност, стойност, връзки. Като всеки искрен опит и този се проваля. Автентичността изисква често несмисленото, смисълът се оказва вън от ценността, връзките стават самоцелни и не отвеждат до стойност или значение. Остават някакви думи и текстове, които после с голяма доза гнъс се съчетават едни с други в последователност, която винаги им е натрапена и вторична. Вкарвайки текста сред други, се чувствам като диктатор, който изпраща в лагер осъден.

Изобщо "Вестибулария" напомня на онова разчертаване на полетата с линийка на всичките 40-60 страници от коя да е училищна тетрадка от 80-те и 90-те години. Все така линиите са криви, синьото не е точно синьо, последните страници са заети с драсканици и рисунки... Има и по някой друг сакатлив надпис NIRVANA и QUEEN. И откъснати листи за проверка или контролно. Хем мърляво, хем искрено, хем мръсно и автентично. Като кухня с хлебарки без ток.

Искрено съжалявам хората, които не съзнават, че имат вистибуларен апарат, и смятат, че "Симбиоза" е марка червило. Тези хора от снобария ще си купат книгата и после ще съжаляват, че текстовете вътре далеч не са дотолкова претенциозни, колкото обещават заглавията на книгата. Единственото им успокоение ще бъде, че и други не я разбират. А кой изобщо реши, че литературата или изкуството трябва да се разбира. И то без бира...

Изключително съм доволен, че успях още в началото на книгата да вместя два епиграфа от автори, на които изключително държа - Димитър Воев от НОВА ГЕНЕРАЦИЯ и Константин Павлов. Оказа се, че докато подреждах текстовете eдин след друг и се усещах като Сталин, Хитлер и Чекатило накуп, ми се въртяха тези два откъса - "Неродените деца израстват хубави като ябълки" и "Фьони мъти кръгли речни камъни". И досега имам усещането, че това са най-силните думи за детското, старостта, смъртта, живота, вселената и всичко останало. И ме е яд, че не написах дипломна работа за Воев.

На предходното представяне на книга, на което присъствах (ненавиждам жанра), се убедих трижди, че авторът не трябва да членува в никакви съюзи, сдружения и т.н. организации. Ако се включи, му се налага да приема дадена йерархия с всички произхождащи от нея норми, ценности и отношения. Което по същество го типизира и губи от идентитета му. Освен това губи правото сам да представя книгата си, налага му се да приема друг за тази роля и да чуе как напомня на диво или домашно животно от богатия зоонимен регистър на принаденото лице. Далеч по-ползотворно е публиката да се преведе по коридор със сигнална лента до осветена сцена, където да поседне и послуша касетофонен запис на 4-5 текста или направо авторът да си признае, че това е една тъпа книга от тъп автор за едни други тъпи хора.

Другото, в което съм се убедил, е, че книга с поезия се продава единствено на промоцията на книгата (на богати приятели и познати) и евентуално след награждаването на книгата с какъвто и да е приз. Подир всички институционализирани конкурси и награди се влачат купища графомани и сноби, които дават мило и драго да се информират за дадения автор след награждаването му, като дори са склонни да заделят до 3-4 лева за това. Мен никога не ме е блазнила идеята да ме четат или разбират и затова лесно приемам некомерсиалния характер на пазара на художествена литература. Издаването на книга в никой случай не е друго битие на автора, не прави текстовете му по-видими или по-популярни, не му носи и пари. Това е начинът човекът да покаже грам уважение към тези, които още не ползват компютър или им свиди да си пуснат нет.

С издаването и представянето на тази книга приключва и ангажиментът ми към нея и вече мисля за срамната перспектива след следващата книга да се окажа автор и на проза. Засега идеята е за джобен справочник по творческо писане на проза в стил Пратчет и Вонегът, зареден с цинизъм, черен хумор, депресия, безсмислие, песимизъм, негация, алиенация, клишета и избори. Смятам сериозно да проблематизирам и избора на избори. Президентските, Местните и Парламентарните винаги са ме отегчавали до смърт и смятам да ги споделя щедро.

Искам да благодаря на Владислав Христов, Стела Александрова, Йорданка Белева, Тони Теллалов, Красимир Вардиев, Вив, Мария Иванова, Полина Илиева, Христина Рафаилова, Мирослав Станчев, Пламен Костадинов, Мариана Костова, Мария Калинова, Радослав Христов, Камелия Спасова, Надя Цочева, Димитър Димитров, Дени, Данка, Мартин Маринов, Мартин Асенов, Мо, До и Ло, Страцимир, Стилян, Деси, Нели Филева, Дидо, Вероника, Илиян, Надя Романова, Нели Костадинова, Иван Петрунов, Таня, Влади, Петър Трендафилов, Кел, Катя, Вяра; на всички неупоменати по-горе приятели филолози, художници, музиканти, информатици, политолози, антрополози, психолози, журналисти, биолози, историци, които нямат намерението да изграждат общество или какъвто и да е друг социологически конструкт, но си струват.

Благодарности и на Фонд Култура на Община Шумен за възможността тази книга да се публикува.

 

 


Красимир Вардиев / Антоний Пертов. Симбиоза / Вестибулария. Ред. Пламен Шуликов. Варна: Словесност, 2007.

 

 

© Антоний Петров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.05.2007, № 5 (90)

Текстът е четен при представяне на книгата на 27.04.2007 в Регионална библиотека "Ст. Чилингиров", Шумен.