ПЕЙО ЯВОРОВ
По случай 15-годишнината от смъртта му

Янко Янев

web | Безумие и свобода

Пейо Яворов: едно трагично име, в музиката на което звучат тъмните вопли не само на неговата душа. Едно име, тъй тясно свързано с угара на племето ни и с блясъка на неговото слънце, което от векове се мъчи да проникне мъглите на потъмнелия свод. И ония бури, които върлуваха в тая душа, страшната неутешима болка на бляна, имат нещо тъй сродно с нивите и навъсеното небе на земята ни, въз чиято снага са паднали толкова гръмове и градушки.

Яворов - тоя таен човек, тъй грозен във външния си облик, тъй непорочен в своя метафизичен помисъл, това дете на ужаса, този престъпник и светец, носеше единствен в глъбините си всичката стихийност на българския първороден дух, оная неразвидена, вечна нощ, звездите на която са замръзнали от вятъра на страданието.

И тъкмо в това трагично съответствие между неговия дх и ландшафта на земята ни, между болката му и нашия външен, природен колорит, се крие тайната на Яворовата лирика. Хвърлете само поглед въз родния му град - Чирпан - тоя малък, тъмен градец, захвърлен сякаш от силните вихри сред полето, със своите прихлупени мрачни къщички и криви улици, тоя град на обречено бедствие, по свода на който като че винаги пълзят поличбени облаци. Тук, сред тоя ландшафт израсна Яворов и той живя във всичките му по-късни блянове и мисли, впивайки се в душата му, сплитайки го в своите ноемврийски багри. И от тоя ландшафт никога той не смогна да се освободи и никога не можа да просне над себе си едно светло, южно небе.

Страданието - това е подземният таен друм на тоя грозен човек, в чийто поглед бяха стихнали толкова вопли. По тоя друм той вървя сам, в дивата тишина на сънищата си, облечен при това в светлината на един друг свят. Тоя свят беше царството на любовта. И тук, в тоя друг свят, далеч от всички синори на времето и пространството, трябва да се търси силата на Яворова и ключът на неговата химника на страданието. Любовта е крайната точка на копнежа му, стожерът на мисълта му, ямата, в която се оглежда в луда радост като дух, който е загубил вече всяка връзка с живота на хората, всяка дума на тяхната реч.

И в мистиката на тая любов трепти един образ, тъй чужд на духа му и тъй сроден с безумието на поезията му. Това е Лора, жената, която искаше да бъде обичана като никоя друга и за която всички стихове на Яворова нямаха и не можеха да имат значение за нея. Защото тя го любеше с всички сили, с които можеше да бъде надарен един човек и защото любовта стоеше за нея високо, много по-високо от всички земни и небесни неща. Потоп може да удави книгите му, както тя сама пише в едно писмо до него; слънцето може да угасне и Бог може да спре пулса на собственото си битие, но любовта не може да умре, защото тя е в началото на Хаоса и Сътворението.

В тоя смисъл Яворов беше обичан. И затова Лора беше ангел и демон, онова безименно видение, което непрестанно е повличало към себе си, извън всички закони на доброто и злото, в отвъда, в безначалието - там, дето всички твари са потопени в сиянието на безсмъртното битие и дето всичко се слива в една вечна целувка.

*

Тая любов, тоя копнеж по безкрайното обручение, изпълваше Яворова най-вече в последните, залязващи дни на неговия живот, когато чувствуваше из улиците, че Лора слага невидима ръка на раменете му и го зове при себе си. Тук е цялото величие. Тук е скрита романтиката на неговия еротичен вопъл, тук единствено той се явява извън повседневното, не вече с името на човек, а на светец, чиито стъпки придружава фаустовския мистичен хор, който завършва с думите: "Вечната женственост ни влече към небето." Да, вечната женственост: като него са я чували всички пленници на страданието и огъня, които не са могли да намерят пристан на тази земя.

© Янко Янев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 23.05.2005
Янко Янев. Безумие и свобода. Критика и есеистика. Съст. Т. Гергова. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Пряпорец, 1929, бр. 41, с. 2.