Янко Янев

web | Безумие и свобода

Тъй беден, тъй отруден е нашият народ. Той е бил такъв в миналото, такъв е сега, такъв ще бъде може би в бъдни дни. Не може да се обясни, не може да се оправдае тая трагична участ. Дали тоя народ е прокълнат от вихрите на своите поля винаги да гледа надолу, към черните прашни бразди, и в тръпки да очаква от тях благодатно жито, винаги да се вглежда в непрогледни кладенци и да гребе от тях студена вода, за да напои изгорялото си от жажда гърло в пладнения пек на жътвата. Погледнете нашите хълмове и баири: има нещо много земно, много навъсено и настръхнало, нещо много тъжно по цялата българска земя. Дори нашето слово е тъжно, тъжен е ударът на неговото падане, сякаш гърмове падат по планински урви, тъжна е и нашата песен. По-тъжни песни едва ли има някой друг народ. И не са ли тъй многолични думите на печал и жалба в нашия език? Отде иде това? Дали от недрата на тъмното робство? Дали от предвечните сили на българската душа, които са сраснали с черната мъка на труда и земята, и се изливат в горестни песни, в тежки въздишки, каквито отронва осиротялата гора, след като върли вихри са изпокъртили нейните явори?

*

Да, ние сме трагичен народ. Черните кърпи, що носят нашите майки, са символ на предречена мъка. Нещо каиновско изпълва нашия дух. Пътищата ни са тесни, подобни на кози пътеки. Не напусто в народните ни песни тъй често се говори за "широки друми". Тия друми изразяват жаждата на българския вопъл за широта и простор. Сякаш чужди ни са друмите на волен шир. Ние обичаме повече урвите и раздолите, отколкото равните пътища. Идете в което и да е българско село и вие ще почувствате ужаса на някаква предопределена орисия, загнездена неизкоренимо в пазвите на нашия първичен дух. Ще чуете тъпани. Ще видите как сиви селяни пият люта ракия. Ще видите черни биволи, смазани от умора. Ще срещнете мургави жени, по чиито лица е кацнала сянката на някаква стара, прастара скръб. Тъжно е селото ни. Тъжна е нашата земя. Тъпани бият за утеха. И хорото на мегданите е също като жарената ракия утеха за една душа, пияна от жажда по волност и небе. Ние сме в зародиша си дионисово племе, само че сме кръстени в купела на мъката, вместо в купела на великата жизнена радост. Ние се тровим взаимно, преследваме се взаимно, понякога се превръщаме в алчущи псета, които не пропущат да мине покрай тях някой горд и необикновен човек. Злобни сме като никое друго племе. Няма защо да прикриваме това. Под булото ни спи зла сприя. Ние сме замаени от завист. Не затова ли не можем да търпим никаква властна личност, никаква силна индивидуалност? Всеки един от нас знае това и всеки чувства чемера на това самопризнание. Нашата народопсихология, ако може да има такава, е психология на тъмните, разрушителни сили.

*

Но затова пък българският дух е мощен; едва ли има днес друго племе с такава вътрешна динамичност и неизхабена сила. Ние сме в състояние да постигнем непостижими неща. Никой не може да ни отрече вдъхновението. Може би ние сме днес един от най-вдъхновените народи. Но понеже сме още в началото на своето избистряне, врим като вино в огромни жлебове. Ние стоим още пред дверите на новата възродителна история. Тепърва ще определим образа на духа си и ще начертаем пътя на това, което предстои.

© Янко Янев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 13.06.2005
Янко Янев. Безумие и свобода. Критика и есеистика. Съст. Т. Гергова. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Пряпорец, 1930, № 11, с. 2.