Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ТРАГЕДИЯТА НА ЧОВЕКА

Янко Янев

web | Безумие и свобода

Трагедията на земния живот започва с акта на раздвоението между свобода и закон - с иронията и ужаса на съзнанието, обковано в оковите на материята, превръща се в мълния на отчаянието и протеста, след което се въззема към небето в светлината на вечния живот или потъва в бездните на хаоса. Тя свършва с песента на Бога или човека. Земният човек носи кръста на великото страдание и великия позор. Възседнал бесния кон на живота, той препуска от единия край на света до другия, гонен от себе си. От едната му страна тича дяволът, чиято опашка препасва света като брачен пръстен, от другата - смъртта. Тялото му е направено от пръст и пламък. На ръцете си носи иконата на своето собствено разпятие, на челото - венец от рози и тръни, а на гьрдите си - знака на изкуплението и бунта.

От оня момент, когато човека се откъсне от своето първородно битие, от космичния поток на своята душа, той престава да бъде свободен. Това разделяне от космоса, от безразличното и просто единство на злото с доброто, на грозното с красивото, на истината с лъжата, означава преминаване на човека в царството на причинните отношения и зависимости, означава разрушение на неговата абсолютна свобода и събуждане на съзнанието или волята. Че това съзнание, родено чрез преодоляването на първичната същина на битието, на живота, на ирационалното в неговия шемет и безсмислие, не се изразява в нищо друго, освен в оценъчното становище към нещата, че неговата дейност е само воля за различаване и оправдаване на доброто и злото, на истината и лъжата - това се вижда от съдбата на емпиричния или конечния човек, обречен да изкупва рождението си чрез ужаса или тържеството на тази воля. В необозримата смяна на явленията този човек кръстосва денем и нощем пътеките на своя дух, носейки кръста на своята неразделна, повседневна грижа. От началото до края на своя земен живот, той е непрекъснато заинтересуван от нещата, които отнася едно върху друго, приближава и раздалечава като мъртви символи. Всеки един негов акт е воля за разсъждаване и оценяване, а не за игра и творчество. Престане ли този процес на съзнанието, престава и диалектиката на емпиричния човек, защото с това той се освобождава от материята и закона, преминавайки в светлината или нощта на един друг свят. Нищо друго не определя пулса на този всекидневен или социален човек, освен грижата, черната и жестока грижа. Този човек стъпва на земята с едно предопределение, което е всякога трагично. С това влизане в лоното на явленията и нещата небето затваря своите врати. Започва апокалипсисът на човека. Издига се огромният кръст на грижата, в чийто пламък земната съдба завършва своя трагичен ход с амин или проклятие. Видимият образ на тая завършена съдба - студеното тяло, върху което смъртта е сложила печата на вечното мълчание, е абсурдният и жесток смисъл на това амин или това проклятие. Това е безкръвният образ на грижата, изпуснала своята сетна въздишка в недрата на смъртта след дългото препускане на волята из царството на материята и закона. Неумолимата ръка, която удря по вратите на земния човек и го моли за хляб, за убежище и одежда, не е нищо друго, освен свирепото безумие на грижата, която одушва космичния живот и го хвърля в света на истината и лъжата. Тази всекидневна мистика на грижата, на този живот-просек и живот-глад, е съдбата на конечния човек, паднал от небето в лоното на хаоса и греха. Каква дълбока и неизразима трагика се крие в това безмилостно хлопане на живота-глад по вратите на всички земни хижи, се вижда от диалектиката на социалния живот, който неуморимо се мъчи да се освободи от ужаса на волята, за да изчезне в бездната на изкуплението и нищото. Че битието в неговата ирационална и сляпа изменчивост, в неговата неоправдаема жестокост и в неговия триумф е от началото до края на своя развой само грижа и грижа, се вижда от това, че съзнанието на обвързания от това битие човек се изчерпва с волята за неговото обладаване и унищожение в практичен и теоретичен смисъл. Всички науки за социалния строеж, за доброто и злото, политиката и държавния механизъм, юридическия формализъм, рационализацията на индустриалния и стопански живот са продукти на стремежа за ориентиране на емпиричния човек в необозримата сложност на явленията и за тяхното преодоляване чрез дело и понятие. Безизходното и антиномично многообразие на външния свят е трагичната основа за тоя стремеж за спасение на съзнанието от тяхната безпощадна закономерност и последователност. Подчинен на закона за причинността още от първия миг на своето съществуване, човекът представя процеса на този стремеж, който има преди всичко практичен или нравствен характер. В този свят на отношенията и зависимостите, сред които действуваме, желаем и съдим, няма нито един свободен миг, защото всичко е подчинено на безкрайната верига от причина и следствие - няма никакво изкуство и мистика, никакво еротично или философско безумие, чрез което волята се освобождава от времето и пространството, изчезвайки в абсолютния свят на идеите. В неговия кръг царува само трагедията на държавата и властта, на убийството и позора. Никаква игра и никакъв шемет. Това е разбунното море на сълзите, изплакани от угнетените роби на грижата, които не познават топлата ръка и целувката. Тези роби носят знака на черната орис. Радостта, която проблесва в тази трагедия е минутна и невярна, както всичко, което е подчинено на закона на материята. Ала тук има нещо велико и страшно. Онези тъмни тълпи, които пеят из всички села на земята песента на бунта, носейки в кървави ръце символа на своя дух - тези о6нищени тълпи изразяват най-дълбокия и жесток патос на трагедията на конечния човек, на живота-глад. В изстъплението и беса на тяхната песен се крие величието на този живот, предопределен може би само за мъка и бунт.

Веднаж захвърлен в цирка на външния свят, човекът се разделя от свободата, от творческия хаос, само в който няма необходимост и различие. В творчеството съзнанието унищожава своето собствено противоречие, раздвоението си между субект и обект, форма и съдържание - и в това единство на различията няма никаква зависимост и грижа, защото то е абсолютен, космичен живот. В този живот законът е станал свобода, материята - движение, интелектът - прозрение. Тук няма бунт, а само музика и сън в недрата на мировата същност. Разрушението на този живот и неговото проециране в системата на понятията, на външния пространствен свят, е причина за трагедията на тоя свят, който е непрекъснато подчинен на отношението между действие и следствие. Само в абсолютния творчески живот човекът се освобождава от емпиричното съзнание, от всички видими и невидими противоречия. В този шемет на духа изчезва всяка багра от външния свят, всяка воля за добро и зло, за истина и лъжа. Тук всичко е божество и песен.

Трагедията на съзнанието, която се извършва под свода на видимия свят, може да бъде унищожена и превърната в блаженство не само чрез акта на творческото преображение. Доколкото емпиричният човек е теоретично заинтересуван, тази трагедия е чужда за него, защото в областта на логичните форми няма никакви противоречия. Теоретичното се изразява в идеалната необходимост на съждението, което е съвсем безразлично за тревогата на външния свят. Теоретичният или абстрактен човек, чийто идеал е познанието заради самото познание, е чужд на практичната воля, на нравствения опит, затова той няма съдба. За неговия поглед светът е система на понятията, в която всяко желание е един закон и всяка свобода - едно противоречие. И ако Шопенхауер1, за когото битието е само зла и неразумна воля, намери освобождение от веригата на измамите не само в самотата на светеца - и в художественото съзерцание на идеята, но още и в познанието на мировата същина, на волята, то с това той изразява теоретичната възможност за избавление от света на Майя - както и Спиноза се избавя от трагедията на земните антиномии в своята amor Dei intellectualis2. Чрез познанието човекът се освобождава от конечния си и несъвършен характер, разрушавайки своята слепота и променливост чрез формите на разума. С това той преодолява трагичното си раздвоение между дълга и материята. Това спасение от ритъма на сетивния свят се изразява в мистичните и религиозни преживявания в най-дълбок смисъл. Но говоря тук за оная мистика, която има спекулативни цели, като тази на Акария Санкара3 и Майстер Екарта, но за мистиката на култа, на съвокуплението и мълчанието в лоното на Бога. Тук се сливат всички противоречия в шемета на Нищото, което е само музика и наслада. В това изкупително тържество, в това изчезване на делото и разума светът няма външен образ и съдба. Може би еротичната стихия е най-съвършеният мистичен израз на това освобождение от закона на греха и материята. В любовта земната трагедия е унищожена и превърната в божественост, защото онова, което определя нейната същност, е копнежът за вечно единство и вечен живот, който никога не се осъществява в долината на измамите и плача. Тържеството на този живот е тържество на сьрцето над истината и лъжата, над свободата и необходимостта. Противоречивите сили, които водят съзнанието на реалния човек, тук са преодолени в едно безгранично упоение. Но че това избавление от трагичната абсурдност на опита свършва винаги с една нова трагедия от метафизичен характер, се вижда от процеса на любовта, която веднаж издигната над противоречието и закона, става жертва на своето собствено безумие. Никога истинската любов не се изживява само с освобождението от сетивния свят, никога тя не свършва без трагедия. Всяка любов е едно тържество на живота и смъртта. В осъществяването на своето суверенно царство, в което няма никаква действителност и никакъв разум, тя е тъждествена с екстаза на мистичното единение, но докато последното свършва с връщане в света на нещата, в любовта то никога не се раздвоява, никога не се връща в царството на материята и закона. Любовта, която остава вярна на себе си за вечни времена, каквато е любовта в нейната истинна и божествена същност, винаги жадува да се пресели от света на земното в света на небесното. Но този копнеж за избавление от времето е всякога един празник на смъртта. Това показва, че любовта освобождава от трагедията на съзнанието в най-висша форма, ала в същината си тя сама е трагедия, само че неземна и вечна.

Тази същина на любовта се изразява само в нейния първороден демонизъм. Такава е любовта, която се ражда независимо от качествените особености на нейния предмет. Тя люби, не защото това, което тя люби, е красиво или грозно, добро или зло, но само затова, защото то е. Това не е любовта-познание, какъвто е Платоновият ерос по царството на безплътните идеи, а любовта-живот и любовта-безумие, за която душата и плътта се сливат в тържеството на обручението и целувката. Тази любов е висшето освобождение на диалектиката на видимия свят от грижата и сълзите, макар че тя сама живее с въздишки и сълзи, само че в един друг смисъл. Така преживяна - не като грубо-сетивна функция или като акт на родова приемственост, а като мистична сила, като дитирамб на единството от Аз и Ти, любовта стои отвъд всеки морал и догма. Само в този свой възвишен патос любовта избавя духа от иронията на емпиричното съзнание и това избавление се състои всякога в преселването на духа от брега на временното в брега на вечното, което означава срещата на две души в танца на мировия океан заради обручението им с пръстена на пръстените.

В религията и мистиката освобождението от трагедията на опита не се извършва в името на тази среща над световете, на това обручение вовеки веков, а само в името на нещо безусловно и абсолютно, в което почиват всички земни и небесни неща. Независимо от това как се формулира тази безусловност: като вечно Ти или като omni potentia4 в рационален или персонален смисъл, като идея на идеите или най-сетне като абсолютен организъм, в който се примиряват духът и природата, животът и материята - винаги тя се преживява като онова велико и съвършено начало, от което зависи всичко временно и несъвършено. Това отношение между съвършеното или безконечното и несъвършеното, конечното начало е от религиозен характер и то се ражда от копнежа за тяхното примирение. Този копнеж започва от конечното, което е всякога пленено от безконечното или божествено начало, и колкото първото е по-слабо и по-нищожно, толкова второто е по-могъщо. Върху това чувство на зависимост, върху това "нуминозно" отношение между двете начала почива идеята за изкуплението в света на божественото, на безконечното, което е само красота, само добро и само истина. Конечното, въплътено в човека, е винаги жадно за общение и сливане с безконечното и в болката по това сливане се крие трагедията на конечното, което до мига на своето сливане е ирационално, сляпо и бедно. С преодоляване на своята временна същност, конечното начало - човекът - се освобождава от своята нещастна съдба и - примирен с Бога, той си остава човек, както Бог си остава Бог или изчезва в неговата абсолютност.

Изнурен от ужас и грижа, човекът, след като прочувствува своята трагична орис, захвърля земната си одежда и земния символ на своето могъщество, за да изчезне в лоното на вечното блаженство. Тук той се очиства от греха и съединен с абсолютното първоначало, става светлина и невинност. Това изгасване на волята в свещената заря на безкрайното предполага трагедията на разпънатия между доброто и злото дух. Всеки дух на света, в който страдаме и съдим, всеки емпиричен дух се обръща към царството на Бога само след дългата и безпощадна борба със своята собствена стихийност - и в позора на тази борба се крие тайната на издигането на човека към небесния живот. "Боже, ти ме убеждаваше и аз те оставих да ме убедиш. Ти беше по-силен и спечели."5 Тези думи на дизангелиста Павел изразяват смисъла на тоя религиозен демонизъм в истинската му същност. Отвъргнат от доброто и паднал в нощта на небитието, човекът непрестанно воюва, търсейки спасение от оковите на дявола, и най-сетне, когато почувствува, че е поразен от гнева на небето, той пада пред олтаря на светлината, молещ примирение и милост. Това е трагизмът на всяко земно начало, на човека, безсилен да преодолее своята временна и несъвършена съдба. Грандиозната литургия на този човек се състои в спасението му от закона на греха и лъжата и в химна пред нозете на Бога, в когото всяко нещо е истинно и съвършено. Така, избавен от времето, той отдава душата си в ръцете на абсолютния дух. В това себеотдаване се състои освобождението на човека от трагичната антиномика на света, в който той е обречен да изкупва рождението си чрез дело и страдание.

Този трагичен характер на човека, който се преодолява в свещения съюз с безконечното и безусловно начало, има и една друга - метафизична - форма, изразена в протеста на конечното срещу безконечното, на нищото срещу космоса, на дявола срещу небето. Вземе ли се идеята на света в историчен смисъл като война на човека с абсолютното, с Бога, а не като стремеж за тяхното примирение, тогава тя получава онзи трагичен патос, който не се изразява в самоотрицанието на индивидуалната воля в името на едно отвъдно начало, а в бунта срещу това начало. Този бунт за признание на абсолютния и безконечен характер на човека почива винаги върху едно нравствено съзнание. Той започва само с убеждението в несправедливия ход на безконечното, олицетворено в космоса или Бога. Бунтът става безсмислен, ако това убеждение не съществува. Отрицанието на всяка свобода у стоиците не изразява друго, освен прозрението в божествения процес на света, на разума, който като жив огън - пюр техникон - прониква затворения от всички страни всемир. Няма никаква свобода, защото всичко е откровение на единствената мирова необходимост, на Логоса, затова всеки закон е божествен, а всяка свобода - лудост. Трагичната същност на съдбата тук е преодоляна чрез представата за вечното съжителство на човека с мировия огън, с Логоса, и затова всеки бунт срещу динамиката на битието, всяка свобода на волята, няма никакво нравствено оправдание. С това трагедията на отрицанието е завинаги обезнравствена, както и у Маленбранш, според който съзерцаваме всички неща в Бога6. Това е метафизичният израз на страхопочитанието пред света и неговия необходим развой, само в който човекът има смисъл и воля. Тук всяка ирония и всяка абсурдност в диалектическото преплитане на съзнанието е превъзмогната в името на изначалното съвършенство и закон - и оная долина на сълзите, в която човек е осъден да изкупва смисъла на своя земен живот, е превърната в лоно на разума и доброто. Свободата, която има значение само за конечната индивидуалност, няма право да съществува при чувството за вечната логика и оправдание на всички неща. Ала това отрицание на свободата на бунта е само една абстракция. В историята на света възстанието срещу мировия ход и разум се повтаря в потресни форми и винаги то е било израз на най-дълбоката трагедия на човека. Безусловното примирение с разума е свойствено на елинския дух, който не познаваше въобще идеята за протеста на конечното или индивидуално начало. Това се вижда най-ясно в системата на Платоновия идеализъм, изграден върху непреодолимия разрив между идея и сетивност, небе и земя, добро и материя. Платон не постави тия два принципа в борба помежду им. Той ги определи само като основни форми на битието, без да създаде възможност за тяхното стълкновение. Върху своята система той би могъл да построи една от най-грандиозните концепции за трагичната мистерия на човека, ако беше приел отрицанието като принцип на мировата диалектика. Но отрицанието за Платон, за античния дух въобще, беше нещо излишно. Светът беше за него преди всичко въплъщение на разума и красотата. Всичко, което съществуваше, беше проникнато от духа на боговете и затова земният живот беше един празник! Небето беше земя, земята - небе. В тази дивна хармония на човека с Бога, на времето с вечността, нямаше нито един грозен момент, нито едно престъпление, нито едно отчаяние, нито един протест: всичко се сливаше в едно велико Амин пред живота и неговото безумие.

Но с появата на християнския гений светът престана да се мисли и преживява като хармония и съвършенство. От оня момент, когато земята се откъсна от небето и тялото от духа, историята на човека се постави в центъра на всички философски спекулации, а заедно с това светът се превърна в трагичния процес на злото, на случайното, на плътта. С това раздвоение се роди идеята за историята като трагедия на човека, смисълът на която се състои в тържеството на върховния миров интерес. До каква импозантност на въображението и до каква дълбочина в патоса на отрицанието се разви тази идея за съдбата на човека, се вижда от метафизиката на Августина, която представя света като война на дявола с Бога, на злото с доброто. Сатанинското тук се явява за пръв път като бунт срещу тържеството на абсолютното начало. Това е първата философия на историята и първото оправдание на света чрез неговото собствено раздвоение. Светът започва от грехопаденето на Адама и достига върха на своето развитие в изкупителното дело на Христос. Неговият край е великият световен съд. В този триепохален развой се манифестира волята на всемогъщия Бог, който е създал света заради освещението и щастието на човека. Историята е откровение на интереса на абсолютното и значението на неговото дело. Именно затова човек представя неуморимото стълкновение на съмнението с вярата, на плътта с душата - и това стълкновение свършва с апокатастаза, с възвръщането на нещата при техния божествен първоизвор. Платоновият дуализъм тук приема един пантрагичен характер. Светът като история е трагедия на висшата мирова воля. Този мотив на раздвоението и борбата легна в основата на бъдещата философия, а заедно с това в европейската душа се роди чувството за презряна същина на всяка земна твар, чийто смисъл се сьстои само в копнежа по нейното самопожертвуване и кръщение в светлината на небесния живот.

Схващането на света у Августина като история на войната между доброто и злото е основата на всички ония теории на мировата динамика, които изхождат от Платоновия разрив между идея и сетивност, битие и небитие. Безспорно, тази метафизика е пропита от християнско-богословски възгледи, ала нейната същина - независимо от периодизиращия мотив - е центърът на всяка металогика на историята и света. Това магично понятие за борбата между божественото и люциферовското начало се повтаря в историята на философията и религията в най-интересни вариации, ала то никога не е изгубило значението си като символ на най-тъмната и страшна бездна на човечеството. Върху тоя трагичен ритъм на историята почива библейското начало на света - Каин, като първия трагичен човек и първото тържество на дявола, и Авел, като син на слънцето. Тази мистерия се явява през всичките периоди на човечеството, изразявайки трагедията на отрицанието и протеста. До прозрението на този конфликт дойде и Шопенхауер чрез представата за безграничната противоположност между идеята и сляпата воля, срещу което Ницше постави своята парадоксална теология на Бога-Юда и Бога-Христос. Гьоте, излязъл от схващането на материята на Канта като единство от привличане и отблъскване, дойде също до чувството за метафизичната полярност на битието, на която той даде художествени образи: Фауст-Мефисто, Тасо-Антонио, Вертер-Алберт7. Мефисто, като радикалния израз на това схващане на мировия праконфликт, не е само един страничен фактор, необходим за осъществяването на ненаситния стремеж по живот и знание, нито пък само един зъл вълшебник, който иска да спечели душата на Фауст. В него е въплътена абсолютността на космичното раздвоение, въпреки убеждението за божествения смисъл на битието - природа, в което отрицателното начало не е едно нарушение, а възможност за неговата метафизична цялост.

До едно подобно схващане на трагичното в самия универсум дойде и Хегел, приемайки принципа на отрицанието на Хераклита, ала никой друг не му даде един така поразяващ смисъл, както неоправданият Банзен8. Този Банзен, който носеше маската на отчаянието и смъртта, построи философията си върху чувството за трагичното не като един вторичен елемент в човешката съдба, като епизод, а като закон на самораздвоената и с нищо непримирима мирова воля. Дълбокият смисъл на тази трагедия на човека и на "Хумора като естетичен образ на метафизичното" остана обаче един фрагмент. Той не можа да се разшири в едно миросъзерцание от исторично и пантеистично значение, подобно това на Хебел9, за когото целият развой на света почива върху абсолютната пропаст между човека и всемира. Наистина, у Банзен трагичното не се корени в никакво отрицание от религиозен характер. Жестокостта на битието е толкова голяма, че той не може да говори за бунт срещу него или за примирение. Конечното начало - човекът - е подчинен на космичната абсурдност, от която той никога няма да се освободи. Ала с това Банзен формулира идеята за отрицанието като условие за трагичната борба на човека с битието в най-потресна форма.

Трагедията на метафизичния бунт, която се повтаря в историята на човека още от първия ден на света, доколкото тоя човек е центърът на една мирова перспектива - почива изобщо върху безкрайната пропаст между явлението и абсолютното, човека и космоса. Тази пропаст е апокалиптично лоно на историята. От едната страна стои човекът, от другата - Бог. Никога тая пропаст не е била напоена с толкова сълзи и кърви на безумие, колкото днес. Съдбата на човека, смисълът на която се състои в обручението му с абсолютното или в неговата собствена гибел, днес е същевременно съдбата на Бога. Това е трагедията в началото на мировата история, трагедията на Каин, който тича из равнините в бесен танц, проклинащ небето. Каин е първият човек и първото оправдание на злото, на дяволския Бог. Онова диво безумие в началото на битието, изразено в бунта срещу мировия първозакон, не е нищо друго, освен танца на първия трагичен човек, на прачовека, с всичката му гордост и сила. Този човек възкръсва днес в името на земята, възкръсва с грохота на почернели от мъка и безверие градове, с вика на всички морета и пустини, озарени от едно ново слънце. Трагичното заплитане на волята в кръга на времето и пространството - тази ирония на раздвоението и лъжата, разбунтува робите на грижата, онеправданите и могъщи роби на земята срещу диалектиката на историята и разума. Никога човекът не е въставал с такова упорство, с такава жад за разрушение. Върху всички планини се развява знамето на проклятието и бунта. Съюзът, който човекът бе сключил с небето заради неговите вечни блаженства, е разрушен от тоя човек, който минава по огнения мост на времето от един свят в друг. Метафизичният бяс, който вилнее в руската душа - душа на идиот и светец, на истерик и поет, на престъпник и дете - тази мистерия на безумието и кротостта е трагедията на съвременния дух, на антихриста, който навлиза по всички големи градове на земята, носейки кръста на своя окървавен Бог. Този разлъчник се изправя пред небето с жестокия въпрос за неговия смисъл и оправдание, разпънатият между греха и светлината, между омразата и любовта разлъчник, който вика пред иконата на Бога в свирепо негодувание и гордост: Искам лъвове да ти заколя. Ще бъдеш ли доволен? Искам да ти дам и моята последна капка кръв. Ще изгоря в пламъка на небето, само и само да те наситя. Защо плюеш в лицето ми? Какво ти направих? Затова ли, че взех земята, която любя повече от тебе? Кълна се в тържеството си, че ако и собствената ми кръв не те насити, аз ще разруша планините си, ще се въоръжа с камъни, ще поведа всички бесни кучета и ще разбия твоя свят. Гледай ме! Ха! Тук стоя аз - човекът! Човекът! И танцувам с огъня и ветровете, без да се боя от твоя гняв. На слънчеви коне ще тръгна срещу тебе - зад облаците - и ще те удавя в кръвта на всички земни. Искам лъвове да ти заколя. Музика искам да ти направя от смях и проклятие...

И сред това велико отчаяние в тържеството на разума и космоса небето не приема вече жертви. Човекът му даде всичко, каквото имаше. Сълзите на земните роби са изпълнили всички небесни реки, самият Бог е потънал в грях и - ударен от стрелите на човека, той пада в дъното на вселената, поруган и сляп. Това е последният час на мировата история. Значението на тази трагедия се състои в смяната на вечния трон, на който се възкачва сега човекът с всичката стихийност на своята власт, и това не означава друго, освен триумфа на конечното начало над абсолютното, на явлението над идеята. Но този триумф няма друг смисъл, освен създаването на една нова космична система, с ново небе и нов закон.

Съвременният човек, с всичката мистика на своя копнеж и съмнение, е преди всичко човекът на самотата, на изоставеността, не като социално, а като метафизично преживяване. Сред тази самота неговият дух се среща с духа на Бога, пред когото той изрича думи, каквито светът никога не е чувал. Това са думи на любов и ненавист, думи на вдъхновено отчаяние, на дявола пред вратите на небето, в което този езичник на самотата не иска и не може да влезе. Никога земният дух не се е затварял в такова уединение над световете, пеещ подземния химн на страданието и бунта. Само Христос на кръста, само апостол Павел и Лютер са били тъй изоставени от космичната участ. Онова проклятие на Ницше в кръга на своята седма самота срещу забуления от облаци убиец, който въпреки всичко е неговото сетно щастие - не е друго, освен песента на човека в бездната на великото усамотение, на антихриста, поел разпятието на своя непознат и страшен бог. В тази песен на проклятието и благослова е изразена трагедията на съвременния човек, с небивал каиновски патос. Тук се сливат два свята, две трагедии: трагедията на един умиращ бог и трагедията на свръхчовека. Разтърсен от огнена треска този свръхчовек лежи върху земята, целувайки я с кървави устни. Никога това безумие на освобождението от веригите на небето не е било толкова жестоко. Освобождението от предметния свят на отношенията, от опита, сред който волята осъществява преди всичко своята нравствена същност, не е тъй потресно, колкото и абсурдна да бъде лъжата на съзнанието. Трагедията на външния свят е черната грижа на волята, която в своята ненаситна заинтересуваност и будност изразява своята собствена ирония. Ала в срещата на човека с небето се манифестира нещо друго, нещо, което стои извън света на волята и нещата. В конфликта на конечното с безконечното начало, намерил в духа на съвременния човек своя най-гибелен израз - е въплътена трагедията на мировата алогика, на вечното разлъчване на човека от космоса, на явлението от идеята в епохи на упорство и съмнение. Дали тази трагедия се корени в грубата и жестока грижа на човека, захвърлен в цирка на иронията и безсмислието, дали - с други думи - бунтът срещу Разпънатия иде от живота-глад и живота-просек, или пък е продукт преди всичко на една нова, свръхемпирична воля, е един друг въпрос. Независимо от всяко исторично оправдание в сетивен или метафизичен смисъл, трагедията на съвременния дух е преди всичко от религиозен характер. Издигната над световете и същевременно сляна с пулса на земята, тази трагедия на духа е апокалипсисът на едно ново небе, което не жадува жертви, а само творчество и танц в лоното на живота.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Артур Шопенхауер (1788-1860) - немски философ, ирационалист. Основно негово съчинение е Светът като воля и представа, т. 1, 2 (1819, 1844). Сам определя философията си като формирана под влияние на Кант, Платон и древногръцката философия и религия. Същевременно излиза с остра критика на панлогизма и диалектичния историзъм на Хегел, в лицето на когото вижда свой опонент. [обратно]

2. Amor Dei intellectualis - лат. познавателната любов към Бога - едно от основните понятия във философската система на Спиноза. [обратно]

3. Акария Санкара - вер. Санкара (ок. 700) - индийски метафизик, религиозен лидер и проповедник на Advaita Vedānta. Един от най-влиятелните и популярни индийски мислители. Централната доктрина на неговото учение твърди, че от гледна точка на върховната истина нашето вътрешно аз или душа, същността на съзнанието, е идентично със същността на съществуването, самата brahman. [обратно]

4. Omni potentia - лат. с все сила. [обратно]

5. "Боже, ти ме убеждаваше и аз те оставих да ме убедиш. Ти беше по-силен и спечели." Ап. Павел - цитат, приписван на ап. Павел. По смисъл схожда към Йеремия 20: 7. [обратно]

6. Никола Мал(е)бранш (1638-1715) - френски философ, един от главните представители на контрараформаторската католическа философия във Франция. Основното му произведение е De la recherche de la verité (1674). [обратно]

7. Фауст - Мефисто, Тасо - Антонио, Вертер - Алберт - герои съответно от драмите на Гьоте Фауст и Торквато Тасо, както и от романа Страданията на младия Вертер. [обратно]

8. Юлиус Банзен (1830-1881) - немски философ, повлиян от Шопенхауер и Хегел. В разбиранията си съединява техните идеи в концепция, проявяваща трагико-героичното разбиране за живота и противопоставяща се на тогавашния рационализъм. Основно негово съчинение е Der Widerspruch im Wissen und Wesen der Welt (1880). [обратно]

9. Кристиян Фридрих Хебел (1813-1863) - немски драматург, поет и прозаик от епохата на романтизма. [обратно]

 

 

© Янко Янев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 08.03.2005
Янко Янев. Безумие и свобода. Критика и есеистика. Съст. Т. Гергова. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Златорог, 1925, № 1, 26-38.