Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗА СМИСЪЛА НА ИСТОРИЯТА

Фрагменти

Янко Янев

web | Безумие и свобода

Идеята за света като движение и развитие е една от първите спекулации на западната философия. Тя се повтаря във всички модерни системи на духа, изразявайки патоса на мировото творчество и неговата мистика. В съзерцанието на света като игра на вечния огън, в който всичко изгаря, за да се роди отново в по-чист и по-богат смисъл, е даден за пръв път символът на това динамично чувство. То легна в основите на най-завършената гръцка система, според която светът представя безкрайния копнеж на материята към Бога, а по-късно мина и в немския идеализъм. Основна проблема на последния стана именно този копнеж, това възвишение на материята към царството на идеите. С разрешението на критическата проблема за възможностите на опита в теоретичен смисъл се откри една нова епоха, грандиозният характер на която се изразява преди всичко в преживяването на света като история на разума или духа. Тази епоха на упорството и гения, на пророческия ентусиазъм, която създаде страхопочитание пред духа и неговите проблеми, намери у Хегеля1 своя съвършен и универсален израз. Схващането на всемира като развитие на духа от неговото първично безсъзнание до превръщането му в абсолютна любов е същината на космичната логика на Хегеля, която даде на всеки миг в процеса на времето вечно съдържание, както и на всяко вечно съдържание - временен и субективен характер. В тази логика на битието е представен целият развой на духа и няма нито едно понятие, нито една истина из историята на човечеството, която да не е намерила тук своето място и своето оправдание. Именно това схващане на творческото развитие на битието е легнало в центъра на всички съвременни теории на живота, като теории на историята, изхождайки също така от акта на първичното безсъзнание и хаос. Този мистичен акт е първата степен, от която започва движението на историчния дух и в която може би той отново се връща, след като е осъществил своята висша и последна същина.

Почти във всички философски понятия за духа в неговото творческо развитие тази представа за първичния миров хаос, за безсъзнанието, се среща в най-разнообразни форми, ала винаги тя изразява изначалния сън на материята или спящия в лоното на всемира разум. Без тази представа за безсъзнанието историята става ненужна и безсмислена. Каквото и разбиране да се дава на смисъла и задачата на историята, всякога този смисъл ще означава неуморимото преодоляване на ирационалното, на безсъзнанието и материята и нейното вечно приближение към трона на божествения дух. Този характер на историческия процес намери в религиозната метафизика на човека своя най-интересен и дълбок израз. С тази метафизика започва светът като история на безкрайното откровение на Бога, чрез което той става действителен и познаваем. Основният мотив на тази метафизика на чудото е месианската идея, която първа разкри перспективите в плана на мировото развитие. Изразена в това, че Бог изпраща своя син да възстанови разрушеното и загубено единство между небето и земята, тази идея е символ на великото връщане на човека в царството на светлината, увенчаният с огън и тръни човек, по чийто стръмен път го преследват мълниите на проклятието и гнева. Това е една грандиозна поезия на опрощението. Докато Бог се мислеше по-рано бездвижен и ням, съзерцаващ себе си извън времето и пространството, сега той се превръща в откровение на абсолютната милост и любов, чрез която се освещава трагедията на злото. Това освещение означава края на изкупителния процес на човека, който трябва да премине няколко степени, докато изцяло се очисти от позора и прегърне небето в екстаз и мълчание. Тук смисълът на историята е изразен в трагичното избавление на човека от разсъдъка, греха и делото и неговото възвръщане в обятията на безименния Бог. Това е първата философия на историята, в която всичко почива върху първичната виновност и откровението, и затова тя не е истинска философия на историята. Ала основният мотив на тази религия на мировото освещение, която по-късно се изроди в черковна догматика, има дълбоко значение за построението на метафизичния развой на света в историчен смисъл. Макар че в нея не е дадено никакво творческо оправдание на човека по отношение самото осъществяване на историята, макар че тук свободата не е поставена в противоречие към закона, нито индивидуалното към общото, тя е дала основите на западната метафизика на историята в нейното всемирно движение. Каквато и да бъде формата, в която се въплътява смисълът на това движение, никога тя не е изгубвала своя религиозен патос и затова във всички системи на историчната динамика се съдържа безграничното прояснение на материята и злото. В това прояснение се крие мистерията на историята, борбата между логоса и хаоса, между душата и плътта и тази мистерия винаги започва с греха и винаги свършва с просветлението на душата. Това е трагедията на мировото развитие, началото и краят на историята.

Ала основният мотив на тази религия на мировото освещение, която по-късно се изроди в черковна догматика, има дълбоко значение за построението на метафизичния развой на света в историчен смисъл. Макар че в нея не е дадено никакво творческо оправдание на човека по отношение самото осъществяване на историята, макар че тук свободата не е поставена в противоречие към закона, нито индивидуалното към общото, тя е дала основите на западната метафизика на историята в нейното всемирно движение. Каквато и да бъде формата, в която се въплътява смисълът на това движение, никога тя не е изгубвала своя религиозен патос и затова във всички системи на историчната динамика се съдържа безграничното прояснение на материята и злото. В това прояснение се крие мистерията на историята, борбата между логоса и хаоса, между душата и плътта, и тази мистерия винаги започва с греха и винаги свършва с просветлението на душата. Това е трагедията на мировото развитие, началото и краят на историята.

Ала това миросъзерцание почива само върху вярата и чудото. Родено в епохата на най-страшно отчаяние в тържеството на разума, то се явява като израз на онзи вик по изкупление, който е възнасял душата на тази епоха над световете, съединявайки я с нещо непонятно и безбрежно. В него е въплътена измъчената от съмнение душа, нейното бягство от видимия мир и нейното утешение в лоното на абсолютното, дето тя се очиства от праха на земята и става вечна. Това схващане на историчното развитие не е философия, а - религия. Наистина борбата между духа и материята, между положителното и отрицателното начало въобще, която движи самия ход на историята, запазва своя произход дори в най-обективното и всестранното построение на историята, но тази борба има преди всичко творческо значение. Крайната цел, осъществяването на която се смята от религиозната метафизика като смисъл и задача на историята - именно възвръщането на душата в небето - не е нищо друго, освен самия процес на историчното осъществяване, чрез който историята е възможна и необходима. В историята се извършва самата история. Това е безспирното преображение на духа, чийто смисъл не се състои в края на историята, а в самата история, в стихията на нейното собствено раждане и обновление. Смисълът на историята е, с други думи, в смисъла на творческото развитие на духа и неговия абсолютен израз. Доколкото в процеса на самата история се осъществява примирението между човешкото и божественото, доколкото тя е възможна и това примирение се извършва във всеки миг на историчното време. В потока на безкрайното развитие няма нито един миг, който да не символизира това примирение, без което този миг не може да има историчен характер. Идеята за възвръщането на душата и нейното освещение е идеята за историята, в която това възвръщане означава нейното собствено създаване. Всеки историчен миг е мигът на това освещение, на това сливане на човешкото с божественото, на индивидуалната с космичната душа.

*

Откъде започва и къде свършва процесът на историчното развитие, не можем да знаем по емпиричен път, защото историята няма емпирично начало и край. Тя не започва и не свършва в определено време и място. Възхождайки от бездните на безсъзнанието, тя се стреми към своето собствено създаване, без да се спре някога и някъде, постигайки една последна и върховна цел. Единствената цел на историята - това е стихията на нейното сътворение, за което няма начало и край, граница и смърт. Началото, което науката дава на историята, не е никаква действителност, никакво истинско начало, а само едно помощно понятие, едно средство на интелекта, който се бои да потъне в дълбочините на времето и да се замае от неговия ритъм. Приемането на една първична и най-стара култура, каквато е египетската или месопотамската - и определяне пространството на историята в нейното всемирно осъществяване - от Персийския залив до Атлантическия океан - изразява това фиктивно понятие, тази методична необходимост на историчната наука, която, разбира се, не може да започне от другаде, освен от първите писмени документи. Това начало на историята обаче не е никакво начало и няма никакво значение за философията на историята, на мировото творчество.

Началото на историята не е нито във времето, нито в пространството, а в началото на творческата воля, в първото преображение на хаоса и неговото осмисляне чрез форма и твърд. Това преображение не е нищо друго, освен раждане на духа из бездните на безсъзнанието. Първата степен в системата на света - онова биологично състояние на тъмните пасивни представи, преди тяхното прояснение и преди тяхната проекция в кръга на нещата, е още съвършено чуждо на историята, защото тук царува само сетивността и времето, на чиито вълни душата сънува своя изначален сън. Но началото на историята не се крие и в пробуждането на света от тоя сън, от тая детска наивност, в която не прониква нито един лъч отвън и в която няма ни любов, ни страдание, ни добро, ни зло. Пробуждането не е още никакво творчество, а само превръщане на съня в съзнание, на нощта в ден. Онова първично състояние на душата в лоното на космичното безсъзнание, на единството на битието със себе си, сега се пречупва навън, изгубвайки своята простота, а заедно с това се създава противоречието между света и съзнанието, духа и материята. Историята и тук е невъзможна, защото реди всичко, тя предполага освобождение от това противоречие, което се постига чрез творчеството, чрез акта на духа. Съзнанието, в каквато и форма да се яви, винаги носи трагичното раздвоение между себе си и нещата и в процеса на това раздвоение се крие оправданието на света в практично и теоретично отношение. В този процес обаче няма нито един творчески момент, защото всяко творчество започва с неговото разрушение, т.е. с духа. С духа светът става история, защото само духът има история. Ала това възземане на безсъзнанието към духа не означава нищо друго, освен връщане на света към бездните на хаоса, заключен в своя първобитен сън. Това е кръгът на вечната мирова диалектика, на издигането на душата свръх действителността и опита и нейното връщане в безсъзнанието. Историята на тая диалектика се повтаря в акта на всяко творческо въплъщение. Във всички негови моменти тази невинност се явява като извор на силата и живота, който трябва да бъде сътворен, и затова светът в своето исторично начало е невинен и божествен, подобно детето, което играе със себе си, без да знае защо. Това е танцът на света и неговото тържество над съзнанието, радостта на творческата анархия и онова вдъхновение, което у гения достига своя връх. Геният е само игра и само безумие. Противоречието, което владее кръга на съзнанието с неговото безкрайно заплитане и разплитане под властта на материята, в него е превъзмогнато чрез акта на вечното откровение. В гения няма съзнание и закони, а само творческа любов и невинност, затова той повтаря в най-висша форма процеса на мировото сътворение. Но това схващане на историята като мистерия на творческата воля е присъщо само на онзи космичен аспект, за който светът не е една мъртва система от числа и плоскости, а безспирно творение и съдба. За живота и духа няма никакви дефиниции и схеми. Единствената възможност за прозрение в тревогата на историчното развитие не се състои в някаква конструкция, а само в чувството за самото творчество, за изгарянето и въплъщението на живота. Необходим е преди всичко инстинктът за безконечното, божественият такт и онзи широк поглед за формите на вечно новата вселена, с който са гледали Бруно и Гете. Светът се явява на този поглед като самооткровение на живия дух, който не познава старостта, като необятен океан, на чиито вълни се носи корабът на земния човек. Това не е вече понятие, а поезия, за която в края на краищата няма определения и думи. Тук всичко е безбрежно море, творение из недрата на времето, което бясно лети през вековете, разрушавайки всеки синур и всяка смърт. Как може да се обхване и познае този устрем на безспирното създаване и пресъздаване, на този танц на световете! Пред великата мистерия на историята трябва да мълчим в дълбоко страхопочитание или да говорим с думи, в чийто условен смисъл безропотно вярваме.

*

Теоретичното построение на историята винаги е изхождало от една формална логика за същността и познанието на историята, вследствие на което нейният динамичен ритъм е бил напълно пренебрегнат и задушен. Онова обаче, което се манифестира в историята, е този ритъм на духа; неговото унищожение не означава друго, освен унищожението на самата история. Този ритъм е времето, на чийто бучащ стан се тъче живата и вечна одежда на човека. От началото до края историята е нестихващият копнеж на живота да преодолее своята ирационална и сляпа прасъщност чрез кръщението си в огъня на творческото въплъщение и този копнеж не се корени в сферата на явленията и нещата, а в бездната на безсъзнанието, на онзи демон, който шеметно се носи над материята и смъртта, без да има една определена цел. Тук не може да става дума за някакъв застой и прекъсвания. Понятието за историчните периоди, разграничени едни от други като отделни области, почива върху лъжливото тъждество на времето с пространството, на развитието с интелекта. В историята няма периоди, няма откъснати и независими една от друга епохи или култури, защото всичко, което се създава тук, носи съдържанието на миналото, и защото всяко минало е настояще и бъдеще. Каквато и да бъде формата на историчната периодизация, още на пръв поглед тя се оказва изкуствена и условна, защото никога тя не почива върху вътрешната динамика на развитието, а всякога се нанася отвън като субективна конструкция, необходима за по-лесното обладаване и справяне с онова, което е било. В такъв смисъл тя има значение само като методично средство. Обикновената хронология на историята, нейното разпокъсване на древност, средновековие и ново време, както и схемата на праисториците от каменния до железния период и техните подпериоди, не е нищо друго, освен разрушение на единния и цялостен поток на историята, още повече като се знае, че първото деление обхваща само развитието на германските и романските народи. Безспорно, може да се говори за особения стил на една епоха, но тази епоха не е нещо самостойно, а стои в непосредна връзка с предидещата и следващата епохи, подобно вълните на една река. Да се проникне този непрекъснат процес на историчното битие в неговата еднократност и особеност и в неговите разнородни състояния, значи да се освободиш от всички рационалистични предразсъдъци, от грубата и учена наклонност да различаваш и разчленяваш онова, което има смисъл само в своята жива цялост, значи да се освободиш от хипнозата на всеки разсъдък и в един миг да потънеш в океана на времето, сливайки се по този начин с пулса на мировото сърце. Така преживяваха историята Нибур2, Савини3 и Ранке4. Това романтично чувство за историчното развитие, намерило в пантеизма на Хегеля своя най-дълбок и всеобемащ израз, почива върху самата същност на битието, като воля за творчество и дух.

С това чувство е непосредно свързана идеята за свободата, единствената родина на която е историята. Духът е роден в свободата, както свободата - в духа, затова материята - като символ на необходимостта и закона - е неговото гибелно отрицание и смърт. Каква може да бъде ролята и значението на материята в духовния живот, това се определя от нейната собствена природа, от еднообразието и повторението на формите й, равнодушни към тревогата на времето и неговия неудържим нагон. В историята няма еднообразие и механизъм, а безспирно подновяващо се творчество, безкрайната трагика и тържеството на което се състои в освобождението му от кръга на материята и закона. Това не изразява друго, освен мировия ход на духа, който има смисъл само в абсолютната свобода на своето проявление. Именно тук се крие безсмислието на всички материалистични и натуралистични теории на историята и нейния смисъл. Стремежът на волята да се освободи все повече от веригата на външните явления, за да се възземе към творчество, е напълно пренебрегнат в тези теории, затова те са чужди на истинската идея на историята. Измамата за тъждеството на свободата с материята, на творчеството с механизма лежи в тяхната основа, поради което те не могат да различават науката за духа от науката за материята.

Че тази измама се корени в природата на самия човешки разсъдък, се вижда от неговата същност, именно от акта на разпоставянето на душевните явления в системата на външното пространство. Този акт изразява онова съдбоносно уподобяване на времето с материята, на волята с необходимостта на интелекта, на действието с пространствената неподвижност, от което изхожда схващането, че историята и мъртвата природа са едно и също. Наистина и материята взема участие в развитието на идеите, ала това участие е толкова незначително, че духът в различните степени на своето осъществяване остава чист и абсолютен. Природата, като единство от закономерни отношения, не е никаква действителност, а само една абстракция на математичното съзнание, каквото е природата в класичен смисъл от Леонардо до Айнщайн. Тази природа е съвършено чужда на духа, понеже няма развитие и време. Тя е студена и призрачна, подобно фантом, отвъд брега на мировия поток, всесъща и спокойна, без всякаква участ. Дори неизмеримото многообразие на цветовете за това понятие на природата не съществуват, защото онова, което я статуира, е безжизнената, сляпа и груба материя. Тази материя има значение само като предмет на ония науки, задачата на които се състои в измерване, изчисление и сравнение на нейните форми. Започвайки с експеримента, логичният идеал на тези науки се осъществява в една обща механика на явленията, между които владее неуморима причинна зависимост. С това се създава възможно най-голямото отдалечение от историчната същина на битието. Конкретното губи своя блясък и ритъм, става безинтересно и мъртво, еднократното приема закона на повторението, същината се превръща в общ и безличен символ. Ала всичко това има условен и ограничен смисъл. Само духът е абсолютно истинен и затова само науките за духа са абсолютни и безкрайни.

Лъжливото тъждество на духовното с материалното легна и в центъра на така наречения "историчен материализъм", според който историчното развитие е продукт на производствените взаимоотношения, а обществото - една трудова асоциация, създадена от активната борба за живот. Обяснението на тези производствени отношения в техния закономерен развой доведе до пълното отрицание на духа и свободата.

Диалектичното самодвижение на духа се превърна в едно най-емпирично и грубо развитие на обществените маси. Личността, само в която идеите се раждат и умират, стана аспект на производството, а понятието за личността, която дава тази економическа теория, е всъщност съвсем обидно и повърхностно. Тук е убита всяка индивидуалност, всяка лична и самоотговорна воля. Духът е отстъпил на потребите и нуждите, творчеството - на борбата за съществуване, идеята - на масите. Това е унижение и механизация не само на труда, на благословения примитивен труд - но и на всички културни прояви, разрушение на предвечната връзка на човека с битието и неговия пулс. Върху това отрицание на личността, в нейната пълна ирационалност, почива и натуралистичната теория на историята, изхождайки от понятия като раса, наследственост, изродяване, влияние, приспособяване и пр. Според тази теория развитието на духа е подчинено на необозримо сложната зависимост между причина и следствие, която се изразява в неотменната последователност на "социалните серии". Историята се извършва значи под знака на неминуеми закони, на които е подчинена и природата. И това схващане на историческия развой, подобен на реда на външните неща, е вярно не само защото е обусловено от същината на самата история, но и защото е обуздавало животинските афекти, създавайки вяра в делото и бъдещето. С това е достигнат върхът на най-грубото съзнание за онази свещена и велика тайна на земята - личността, която единствена носи на плещите си света и човечеството. Страхопочитанието пред проблемите на духа е низвергнато, както в економичната теория, така и тук, и в това се крие голямата опасност за едно брутално механизиране на всички културни и обществени прояви на човешкия живот. Низвергната е личността, а заедно с нея и геният на историята. Никъде другаде опорочението на духа не е изразено с по-голяма ненавист към човечеството.

Това незачитане на космичната участ на духа и неговото прояснение отвъд закона на всичко онова, което се повтаря като символ на смъртта - това незачитане се корени дълбоко в епохата на ренесанса, на откритието на сетивността и природата, ала не в динамичен и пантеистичен смисъл. Стремежът за преодоляване на всички вероятности и възможности заради образуването на едно общозначимо природознание е първият материалистичен сигнал на модерната цивилизция, която в по-нататъшното си развитие се изроди в един най-абсурден атомизъм. Върху основата на този стремеж, след упадъка на средните векове, върху това постепенно убиване на природата с нейния бликащ живот и с нейната необятност, върху този стремеж за превръщане на всичко в атом и числа, почиват всички възгледи за историята и културата, за които идеята е маса, духът - енергия и закон. Оттук идат всички едностранчиви и груби разбирания на историчния развой като "социална физика", в която общественият живот минава непременно през три последователни състояния, като задоволяване на нуждите, като постижение на щастието, като функция на парите и най-сетне като класова борба. Смисълът на всички тези понятия се изразява в това, че духът е продукт на материята, че няма общество без строг и неизменен механизъм, че творческата свобода се състои в извоюване на щастието и че цялото съдържание на историята не е нищо друго, освен борба за надмощие на отделните класи и за хляб. Тези схващания са присъщи само на онова съзнание, което е започнало да губи инстинкта си за духа, за тайните в процеса на великото и безпределно създаване, инстинкта за индивидуалното и непонятното и което е започнало да преминава от живота към механизма и смъртта.

Обезличаването на историята е ставало винаги в епохи на упадък, когато съзерцанието е отстъпвало на разсъдъка, съдбата - на числото и закона. Винаги в епохи на разочарование и мъка тези схващания се явяват предвест за залеза на едно човечество, за крушението на ценностите, в името на които то е осъществило своите висши заложби, и за неговото изнурение в борбата с мировия демон. Социологичната, економичната и натуралистичната теория, общото между които се състои в отрицанието на митичния процес на духа и неговата свобода, са родени именно в такава епоха на падение, на отстъпничество пред идеите. С въздигането на материята в историчен принцип духът загубва своята динамичност, превръщайки се в един безкръвен сурогат, метафизиката става житейски разсъдък и практика, а това не изразява нищо друго, освен тържеството на смъртта над живота. Така битието престава да съществува в своя истински ритъм и в мистиката на своята вечна воля за творчество. От онези сфери, през които животът преминава в копнежа си да стане дух, да стане историчен живот - сферата на първичната невинност, на порочността на съзнанието и на самото изгаряне на живота в пламъка на творческото безумие - от тези сфери в диалектиката на живота остава чрез това тържество на смъртта само сферата на съзнанието, дето се конституира емпиричният човек и природата с нейната студена и безучастна бездвижност. Това е гибелният кръг на опита, сред който светът преживява своя несвършен и разпокъсан век, и в този кръг няма нито един историчен момент, нито едно изкупление, защото тук всичко е причина и следствие.

*

Единствената стихия, която се манифестира в историята, е духът. Този дух не е наистина самотен, затворен в себе си, без всякакво отношение към общественото съзнание. Духът е индивидуален и същевременно социален. Творчеството, което е същината на духа, е винаги устремено към нещо свръхемпирично и вечно, към нещо, което стои над повседневната диалектика на съзнанието, на нуждите и практичния разсъдък въобще, и в този свой стремеж то се слива с безкрайното и става космично откровение. Какъв огнен път трябва да измине това творчество, докато духът се обективира извън потока на времето, това се вижда от неговата мистична трагика в борбата му с интересите на съзнанието и с материята. В каквото и да прояви своята собствена същност - духът винаги преживява тая трагика на своето собствено сътворение, без която той или остава в лоното на безсъзнанието, или се разпъва между границите на съзнанието и опита. И в двата случая той не е осъществил своята същина. В безсъзнанието духът не съществува, защото тук царува само времето, което се плиска между бреговете на света без начало и край, както и в съзнанието, в кръга на опита въобще, дето той се е превърнал в причина и закон. Само с освобождението от безформеното и безсмислено битие, от бездната на мировия хаос, а също и от конечните форми на опита и разсъдъка, започва творческият процес на духа.

Този процес означава преди всичко преодоление на субективния характер на живота в неговата слепота и разюзданост. Ала този живот, който е надмогнал своята първична субективност, въплъщавайки се в образите на обективния дух, не се е пожертвувал напълно, защото духът, в който той е преминал, е същевременно субективен и обективен. В духа животът запазва своята първобитна стихийност, макар че е приел форма и твърд. В художествения образ на едно преживяване личното или субективно чувство е пожертвувало много от своята интимна непосредност, защото това преживяване е отразено в един друг - свръхличен - свят, дето владее съвсем друг порядък. Ала едновременно с това обективиране, личното чувство е задържало своята същина, колкото и да бъде то идеализирано и оформявано в художествено или друго отношение. Всякога, с преминаването на индивдуалния живот в сферата на духа, този живот става пулсът на една идея, става идеален живот. Именно в това се състои трагедията на личното и мировото творчество - в преодоляването на живота чрез преображението му в дух. Тук е тайната на всяко творчество и величието на историята. С въплъщението на индивидуалния живот в дух се създава един нов свят на образите, съвсем различни от тези на външните неща. Това е светът на всички творчески форми, в които субектвният живот е пожертвувал своята ирационална природа, за да остане образ и подобие на вечното - света на философията, на изкуството, на мистиката, еротиката и религията. Абсолютният патос на духа се изразява именно в тая сфера на човешката съдба и само тук той е чист и безконечен. И във всички тези форми духът проявява своето съвършенство като единство от човешка и космична воля, от идея и живот. Това е неговият синтетичен характер. Духът не е възможен нито само в своята индивидуалност, нито само в своята космичност. Той е същевременно откровение на личната и космичната душа, същевременно индивидуален и универсален, човешки и божествен. В никоя проява на историчния дух няма само едното или само другото. Духът е субективен и обективен, ирационален и рационален, екстатичен и трезвен, съзерцателен и активен. Противна на духа е всяка крайна субективност и всяка крайна обективност; той е чужд само на волята и само на чувството; не е нито само екстаз, нито само трезвеност, а едновременно едното и другото. Противно на духа е всяко съществуване, в което няма вечни съдържания, както и съществуването, в което всичко стои под знака на вечността. Духът е вечен и временен, земен и небесен. Той е скръб и песен, ненавист и любов, изобилие и глад. Там, дето владее абсолютното блаженство, духът не е осъществен, затова там историята не е започнала, както и там, дето владее абсолютно бедствие. Духът е аристократичен. В такъв смисъл той е враждебен на всяко равенство и демократизъм, на всяко незачитане на личността в нейната метафизична самота. Само творческото неравенство - иерархия и дистанца - е сродно на духа. Той е страдание, но каквото и да върши - е изкупление и тържество.

Тайната на трагедията на духа се състои именно в това изкупление от бездната на минутното и смъртта, от всичко онова, което спира неговия победен ход към висините, дето той се кръщава в зората на небето и след това отново се връща в царството на хаоса и времето. Тази трагедия свършва винаги с победата на духа, който е по-силен от смъртта и материята, защото той сам ги създава из пътя на своето безначално прояснение - и винаги тя е обусловена от борбата между творческото и нетворческото начало. Както и да се формулират тези противни сили в различните философски мирозрения - като символ на божественото или логоса и като символ на злото - те не изразяват нищо друго, освен антиномичния развой на духа, на историята. Това показва, че историята не е движение само на положителното, но и на отрицателното начало. Фактът, че духът е създал ценности, чрез които се е възмогнал до нещо безсмъртно по своето величие, но и че, от друга страна, грозната и жестока власт на злото толкова пъти е възставала срещу духа, че толкова пъти светът се е изправял пред великата пропаст на отчаянието, е доказателство, че духът в своята исторична структура не е само разум, само добро, а безкрайна борба със своето собствено отрицание.

Но тази антиномична същина на историята има положително или творческо значение. Всяко движение в мировото пространство се създава чрез борбата и противоречието, без което животът никога не би се въззел към по-високи сфери. В системата на духа няма нищо, което да не е създадено чрез отрицанието на първичната теза. Духът на една епоха, която няма антитетичен характер, е чужд на себе си, на своето неуморимо самоотрицание, затова тук той не се е осъществил напълно. Такива епохи са безисторични и противни на всякакъв трагизъм. Тук светът няма движение, творчеството е безсмислено, изкуплението от оковите на закона - ненужно. Противоречието няма право да съществува, защото светът е един заключен космос с неизменните закони, които не допущат никаква свобода и никаква случайност, понеже са откровение на единствения божествен разум. Такава епоха е средновековната. Човекът на тази епоха се чувствуваше като роб на небесния монарх, в когото нещата имат върховен смисъл. Унесена свръх промените на земния свят, неговата душа пееше химн на своята несъкрушима любов и в светлината на това упоение тя не познаваше противоречията на земята, защото за нея нищо друго не съществуваше, освен Откровението и Кръстът. Това е ритмичният пулс на една архаична епоха, в която всяко живо същество се чувствуваше като число в една вечна математика и всяка негова функция като необходимост на мирозданието. Смислът на истрията тук не можеше да бъде проявен, защото духът не познаваше никакви антитези и защото за съзнанието на това време нещата имаха своя абсолютен ред и оправдание.

Че мировият развой се осъществява благодарение на противоречието, на борбата на духа с неговото противно начало, показва цялата Хегелова философия, която представя историята на самия всемир от неговото първоначално безсъзнание до неговото превръщане в божествен дух. Историчното осъществяване на битието почива върху отрицанието на тезата, която чрез това се връща към себе си, само че в по-чист и в по-богат смисъл. Чрез това движение духът, който изпърво е даден в своето непосредно единство с отрицанието си, с природата, и сетне в противовес към тази природа - чрез това движение духът се връща винаги при себе си като единно тъждество, като цялост, която само в абсолютния дух е истинна и съвършена. Това е диалектиката на самия всемир. Никъде другаде не е приложен принципът на противоречието така универсално, както у Хегел, и никъде другаде тържеството на творческия дух не е изрзено така ясно, както тук. Мировата история е трагедия на отрицанието и освобождението на духа от това отрицание чрез неговото възнесение към трона на божествения дух. В това се състои мистерията на духа, който воюва, за да се развива и прояснява в неизгледните далечини на времето. И колкото и страшна да бъде тази борба, всякога тя води към победа и освещение на страданията. В края на краищата духът се избавя от своето отрицание - от материята - и става безсмъртен. Това е смисълът на историята и нейния трагичен поход през бездните на смъртта.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Георг Вилхелм Фридрих Хегел (1770-1831) - един от най-значимите немски философи след Кант; най-яркият представител на немската класическа философия. Автор на Феноменология на духа (1807) и др. [обратно]

2. Бертолд Нибур (1776-1831) - немски историк, основател на нов етап в развитието на историческата наука въз основа на предложения от него метод за критично изследване на изворите, в известен смисъл постиженията му са приложими до сега. [обратно]

3. Фридрих Карл фон Савини (1779-1861) - немски юрист и теоретик на правната наука, един от основателите на влиятелната "историческа школа" в юриспруденцията. Според схващанията му значението и съдържанието на съществуващите правни разбирания и институции може да бъде изследвано само в отношение към техния исторически произход и начините им на трансформация. [обратно]

4. Леополд фон Ранке (1795-1886) - немски историк. Един от основателите на съвременната историческа наука. От 1825 г. професор в Берлин. Председател на Историческата комисия при Академията на науките в Мюнхен (1859). [обратно]

 

 

© Янко Янев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.03.2005
Янко Янев. Безумие и свобода. Критика и есеистика. Съст. Т. Гергова. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Златорог, 1925, № 7, 245-258.