Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ФИЛОСОФИЯ НА ЗЛОТО
Шопенхауер като личност и мислител

Янко Янев

web | Безумие и свобода

Злото: тази дума в историята на философията се среща в най-разнородни определения и няма нито едно миросъзерцателно учение, в което тя да не играе решителна роля. Какъвто и да бъде смисълът на това понятие и където и да го намираме, в теорията за нравствените отношения или в мистиката на първия грях и падение на човека - то се взима като една враждебна сила, която изразява отрицателното значение на индивидуалното или мировото битие. Онова каиновско начало, което стои в предверието на библейската легенда за света, първото отлъчване на несъвършеното от безусловното, от абсолютното, и неговото странствуване в неизгледните далнини на времето като праслучай, като сляпа воля, като съдба - е невям най-дълбокото метафизично чувство за злото и каквито и форми да намира това чувство, всякога то запазва своя нетворчески и конечен смисъл. Това е схващането на злото, което не се среща в никоя етична наука и не стои в никаква зависимост от идеалите на повседневното съзнание. По-скоро то е неудържима стихия, нещо като буря на битието. Такова е злото на Шопенхауер.

И ако ние се спираме сега върху тази метафизика, то е тъкмо заради това, че тук злото не е поставено в противовес към нравствените норми, няма емпиричен характер, но е взето отвъд всички форми на познанието и действителния свят; и затова първото нещо, което го отличава, е патосът на неговото естетично възприятие и неговата образност. Злото тук е съзерцано. То е една митична сила, не е никакво понятие, чудовищен вопъл, който пронизва света от началото на неговото земно съществуване, не е логическо образувание, а един художествено изобразен дух, един миров дух, подобно пламенния вихър на Хераклита. В света на Шопенхауер няма нищо друго освен това зло, което той освобождава от категориите на реалното съзнание и го въздига до степента на един вечен и неумолим кошмар. И всичко това тук е така представено, че колкото и доводи да намираме против, ние потъваме в бездните на този свят, заслушани в неговия исконен сатанински кипеж. Шопенхауер е един от най-големите художници на философското творчество и това е, което примамава и ще примамва бъдещето. Ние не навлизаме в този свят, за да открием една нова истина или за да отречем по логически път нейните основания, а по-скоро за да се очудим на гигантската мощ на един магик, който гледа нещата с изумението, присъщо само на гения. Това не е философия на всекичасния житейски опит, на злото като отрицание на добрите постъпки, а симфония на безграничния панически ужас, изписан тук с такива живи багри, с каквито никой друг не е рисувал трагедията на човешкото битие. Още при първата стъпка ни облъхва диханието на едно небе, разкъсано от светкавични искри, нямо от страдания, безсмислено в своята неуморима променливост от снегове и огън. Тази философия не е никаква строга наука и няма правилата и основата на теоретичното мислене. Тя извира от онова непосредно гледане на света, що няма разсъдъчни синури и се спуща в глъбините на нещата, за да се слее с техния прасмисъл, не е теория, а поезия на непонятното и потресното, което се таи в пазвите на живота. Сам Шопенхауер на много места казва, че интуитивното или непосредно възприятие е най-великото щастие, що може да достигне човек, и тази съзерцателна сила се чувствува почти във всички страници на неговата апокалиптична философия. Неговата реч е като поток, бликащ в тайнствени гори, тя не е реч, а наниз от образи, които идат един след друг, все по-страхотни, докато най-сетне всичко се превърне в една чудовищна символика на мировото безсмислие. Колкото по-навътре навлизаме, толкова по-ясно се очъртава царството на вечното зло и надали има нещо по-зловещо и по-самотно от това владичество на злото, нещо по-свирепо, по-безпаметно, сякаш то е една пропаст, в която падат изпепелени всички слънца. Тук няма нито миг радост. Оня вакхически възторг, който изпълва света на Гьоте, неговото безгранично благоговение пред красотата на живота, няма тук никакво значение. Всяко ликуване е дисонанс в хармонията на злото. Като че Шопенхауер е рисувал света само в неговия полунощен зрак, когато притихват всички бури, освен бурята на злото, която той слуша, потънал в някаква извънчовешка самотност.

Тази философия е наистина напоена от една душа, пълна с органически проблясъци и в нея има нещо дяволско, което винаги изюдва и замайва като музика. Колкото и противоположни да са нашите идеи, не бихме могли да се откажем от изкушението да надникнем в лабиринтите на тоз мъдрец. Причината за това се крие главно в личния характер на неговото учение. То не е книжно, няма никаква конструктивност, защото е разрешението на един живот и неговата участ.

И действително Шопенхауер е един от най-чудноватите и странни мислители, който е водил живот, пълен с неуспехи, и този живот именно е намерил във философията му своето творческо просветление. Ние го виждаме в Гьотинген да учи философия, във Ваймар, където се среща с Виланд1 и Гьоте, без да бъде ни най-малко повлиян от тях, виждаме го в Берлин - в този град на неговите най-съдбоносни злополуки - сетне във Венеция, където в същото време пирува Байрон и мечтае Леопарди; но той не се среща с тях и остава винаги сам, заключен в себе си, с неукротимо честолюбие и с чувството, че той е единственият, призван да разбули смисъла и същината на света. Неговите книги излизат една след друга, без да обърнат някому внимание, основното му съчинение стои цели трийсет години непокътнато и нечуто, по-късно продадено като макулатура, напразно търси издатели, които, ако най-сетне се съгласят да издадат неговата книга, пропадат. В Германия излизат през това време всевъзможни сборници, наръчници и списания на философията, но никъде не се споменува името му. Той е съвсем неизвестен и никой не би знаел още много години за него, ако Норвежкото кралско общество на науките не бе му дало награда за обявения от него конкурс за най-хубавото изследване върху свободата на волята. И ние виждаме този човек в безпокоен и безотраден стремеж да застане начело на философското движение, да създаде своя публика - и оттук иде може би неговото желание да напусне Германия и да пътува, забравяйки по този начин своя пълен неуспех. Той прави опити да се хабилитира в Берлинския университет, моли видни личности да се застъпят за него, най-после бива назначен и обявява първата си лекция върху "същината на света" и "човешкия дух". Но той има само двама-трима слушатели. В същия университет чете и Хегел, тогавашният монарх на философията. Неговите лекции се посещават с ликуване от безброй слушатели, той е култ в Берлин. Шопенхауер остава съвсем сам и затова прекъсва своята университетска дейност. Дo 1849 година единственият му приятел е Фрауенщедт, който по-късно издаде съчиненията му и писма върху неговата философия. Едва към залеза на своя живот той бива неочаквано открит. В Westminster Review от 1853 година се явява дълга статия за неговата личност и наука. Той става изведнъж известен, славата му гръмва и се разнася стихийно като пожар, той става мода. Вагнер публично се възхищава от него, Толстой го нарича най-гениалния човек на света и купува портрета му - единственият в неговата работна стая. Сега рожденият му ден се празнува все по-тържествено, възпяват го в стихове, неговите почитатели го гледат като божество и му целуват ръка. Като никои други, офицерите на Магдебургския и Шпандайския гарнизон го изучават с възторг, моравските кадети по цели нощи тайно четат книгите му. Шопенхауер е напълно щастлив.

*

Ние посочваме тия главни моменти в живота на Шопенхауер не за да набележим нишката на неговото житие, а за да видим, че неговият мироглед извира от неговите несполуки. Още онова, което той преживява като студент, когато е слушал лекциите на Фихте и се е подигравал с неговите диалектични изрази, взима участие в създаването на неговата мисъл за света и ние виждаме как постепенно се заражда неговата неотклонна вяра в тържеството на злото. Той страда, самото му лице започва да добива демоничен израз, докато най-сетне се освобождава сякаш от всички физически възможности и се превръща в някаква маска на ужаса. Все повече и повече неговата философия приема характера на неговите субективни преживявания, тя става критика на собствените му бедствия и неговата безгранична завист. И може да се каже, че неговото отношение към Хегел, както и към всички други философи, не иде от ония часове, когато като студент се е надсмивал на неговото "пустословие" и "софистика", а в действителност от ония нещастни години, когато като частен доцент той е чел лекции там, където студентите от всички факултети са тичали безумни да слушат тогавашния философски самодържец. Цели дванайсет години - с прекъсвания - Шопенхауер е чел лекциите си напук в същите часове, в които е чел и Хегел. И в своето пълно фиаско, останал без слушатели, той тайно е наблюдавал с какво благоговение студентите са слушали стария Хегел, утешавайки се с илюзията, че поколението било криво. Неговото озлобление срещу философията на абсолютното, в която се е кълняла немската младеж, става още по-очевидно от факта, че своето поражение той е понесъл с голяма болка, похулвайки отсега нататък университетската философия.

При това трябва да се отбележи неговата странна жажда за слава. Може би никой друг не е чезнал по слава тъй много, както той, и цялата му дейност е като че устремена към това да създаде свой орден и свой култ. Неговото необикновено честолюбие расте дотам, че започва да се смята за безсмъртен, той се възхвалява сам, удивлява се на своите мисли, дори на своето лице - и ние го виждаме в най-детинската и смешна поза, в която е стоял някога един гений. В своите последни години, когато неговото име става популярно, той е тъй нежен към своите обожатели и не иска да изпусне нито една дума, писана някъде за него; той чете най-ревностно всички отзиви, радва им се и след това ги прибира и скрива като съкровища. Заради интереса на своята слава той прави всевъзможни компромиси, готов е да се примири с враговете си, само за да бъде споменато някъде неговото име и жените, които по-рано е злословил, сега сам започва да ухажва.

Затова в своята неизвестност Шопенхауер е тъй много страдал. Това е едно от най-големите противоречия на неговата личност - неговият блян за слава и същевременно неговото отричане на всеки смисъл на човечеството - това е основният пулс на цялата му дейност, на неговия страдалчески живот, носен, от една страна, от разочарованието в космическия триумф на живота, и от друга - от желанието да бъде признат. И той страда, затворен в себе си, самотен като сянка, онеправдан, и неговият поглед става все по-мрачен и по-мрачен. Колкото повече той страда, толкова по-твърдо се убеждава в абсурдността на земното битие. Несполуките, които го преследват, особено неговото пълно пренебрегване от мислителите на времето, го озлиняват дотам, че той цял се превръща в ропот срещу своята орисия. Светът сега започва да се губи в глъбините на най-жестоко безсмислие и Шопенхауер не може иначе да си представи тоя свят, освен като юдол на вечни плачове. От своите лични страдания той върви към същността на битието, свързва себе си с диалектиката на мировата анархия, вижда се вплетен в нея и неговият дух става символ на всичко. Това е крайният субективен произход на Шопенхауеровата метафизика, неговото съединение на личната съдба със съдбата на света и може да се твърди, че той създаде своето учение само за да утеши своя безрадостен живот. Ако той беше честит, не би гледал света с такова отчаяние. Фактът, че след като завърши всички линии на своята система, той се отдава на удобен и спокоен живот, без да бъде зависим от нещо, напълно здрав, и се чувствува не като светец, не като постник, а като буржоа, който някога е страдал - е доказателство за индивидуалните подбуди на неговото мироучение, чрез което той е искал да даде теоретическо разрешение на своя жребий и така да се отвъргне от законите на битието. Неговият живот тук намира своето оправдание и затова филсофията му се явява като изповед и като най-личната и капризна теория, създадена до днес.

*

Това е виталната основа на Шопенхауеровата мъдрост и винаги трябва да се има предвид, за да се разбере той в неговите съкровени помисли. Още най-първият израз на неговото основно съчинение "Света като воля и представа" е вопъл за низменния човешки живот и ние чувствуваме как тази първа песимистична струна все повече и повече усилва своя трепет, докато в следващите параграфи избухва в звуци, които като че са скрити зад буквите и чакат само да бъдат докоснати. Може би няма по-страшна книга за живота и страданието, което иде от това, че тя не е написана по предварително начертан план, а представя откровението на една душа, зинала като пропаст, в която бушуват хали. Систематичните изследвания, с които се занимават отделните параграфи на тази книга, имат значение само за поддържане логичната връзка на възприятията, защото тайната на Шопенхауеровото мислене не се състои в построението и разбора на отвлечени понятия, а преди всичко в това, да изрече той своите болки и да разгърне покрова, спуснат въз очите на света.

Думите, които като поличбени знаци стоят в началото на тази книга: "Светът е моя представа", крият целия смисъл на философията на Шопенхауера, защото "представа" тук не означава нищо друго освен измама, освен лъжа. Светът е лъжа, това иска да каже Шопенхауер още с тия начални думи и за да потвърди тази основна мисъл, той разлага всичко в отношението между субект и обект, като въздига субекта в безусловен принцип, а обекта прави негова представа. Крайният субективизъм на това схващане се изразява тъкмо в туй отричане самостойната реалност на обекта и неговото подчинение на субекта, който стои извън времето и пространството и който единствен е в състояние да озакони съществуването на каквото и да е. Този свят, в който нещата или обектите стоят в безусловна зависимост от субекта, не е впрочем никакъв обективен или реален свят, той е сън, има и няма битие, видение, той е подобно слънчевия блясък в пустинните пясъци, който скитникът взима за вода. Това е лоното на непрестанната променливост, на времето, което тече в някаква вечна непрогледна нощ. Тук ние не виждаме, нямаме око за същността на битието, и живеем, загубени в безкрайността на хераклитовия патос.

Това отричане на действителния характер на външния мир, неговото превръщане във верига от измами, е първият метафизичен акт, с който Шопенхауер изгражда своята илюзионистична система, в дъното на която е спотаена древната мъдрост на индийците за булото на Мая. Но не само в това се състои сетивният образ на битието, че то е представа. Шопенхауер посочва като негова истинска същност волята. Светът е представа и воля. С това второ понятие той издига най-якия стълб на своята философия и в него той е скрил всичкия чемер на земния живот и неговото нищожество. Волята е същината на битието, тя е онази неумираща душа, която непрестанно тупти и жадува и която нищо друго не жадува, освен себе си, освен своето собствено удовлетворение. Онова, що изпълва съдържанието на света и което е неговата единствена действителност - това е волята, която вие заедно с времето, безумна, дива, алчуща, като оня сляп кон в диалозите на Платона, който няма никаква раса, не пръхти, няма широки ноздри и не познава пътя. В изображението на тази алогична стихия Шопенхауер е употребил всичката си художествена мощ, всички бои, с които разполага, за да изрази този бяс на неутолима мирова жажда. Ние сме воля, само воля, която винаги е устремена към себе си и която никъде не намира пристан, защото всяко удоволствие означава ново желание и нов друм по земното призрачно царство. Тази воля прониква в тъканите на всяко живо същество, тя е самото битие, законът на неговото съществуване и няма нищо, което да не е воля. Всички наши действия са израз на волята, всяка душа диша, защото желае, няма атом, непронизан от нея и затова тя е единствената реалност. Всичкото, Всеединното, Всесилното, чиито форми намираме всякъде, където кипи живот. Това е същността на Шопенхауеровото учение, неговото отъждествяване на космическото битие с волята и в това се крие неговата магика на злото.

Че волята е ненаситен глад и че тя стои отвъд всяко съзнание и разум, отвъд всеки мотив и всяко обоснование, това е онази нейна страхотна същина, която се разбулва с всичката си оргийност между синорите на феноменалния свят, където тя царува като единствена владичица. Каквато и цел да преследва, винаги тя търси себе си в тази цел и веднъж постигната, тя си поставя нова цел, която отново догонва, без някога да спре и да се наслади докрай. Тя е безконечният устрем за наслаждение, онова диво пиянство на живота, което няма никакви граници и което е сродно само с вихрите на хаоса. Волята в края на краищата е самият световен пулс, тя е, чрез която единствено говрят нещата, само че никога не ликува, а винаги търси и търси себе си. Тя не е никакъв символ на тъждеството, а само символ на злото, символ на дявола, който единствено се манифестира в историята на света.

И тъй Шопенхауер вижда навсякъде волята като безутешния житейски плач. Само тя е действителна, само тя е абсолютна. Дотам отива той в своето оздрачение на света, че отхвърля всичко друго, което би могло да спре или спъне процеса на исконната мирова жажда, и няма според него никакво пълно спасение на човека от прегръдките на тази воля. Тя е злото и ние живеем в него, без да знаем това. В желанието си да съществуваме, ние сме обречени на това зло, на тази абсолютност на волята. Това е нашето бедствие. Каквото и да вършим, винаги сме заплетени в нишките на злото, винаги сме гладни и колкото и да вярваме, че сме сити, никога не бихме могли да спрем завинаги нашия кораб на брега на мрачното море на живота. Над всичко висне знакът на злочестието. Щастие няма. И причината на това не може никъде да се търси освен в нашата първична виновност, освен в това, че ние желаем, че ние сме живот и ако искаме да бъдем щастливи, трябва да удушим вика на злото, да не желаем, да не живеем. Само в пълното отрицание на волята животът има смисъл. Но това отрицание човекът никъде не може да постигне съвършено, защото всякога той е пленник на сляпата и безразсъдна воля. Едва в изкуството, в познанието и в аскезата това е донякъде възможно. В отричане от своето собствено съществуване, в пълното самозабвение отвъд временните и пространствени условия, отвъд всяко съзнание и всеки усет за реалното - там, в царството на нищото, в Нирвана, ние се освобождаваме от злото и можем да се насладим на щастлив покой.

*

Създадено чрез два метафизични акта: светът е моя представа и светът е моя воля - учението на Шопенхауер се явява завършено в своята основна идея за ужаса на земния и несъвършен живот. В неописуемата нощ на битието, над чиито трапища препуска разярената мирова воля, няма нито една звезда, която да озарява пътя на тази воля, освен бледното блещукане на интелекта, подобен на фенер. Шопенхауер не може да намери думи, за да изпише с най-грозни багрила картината на човешкото съществуване. И в тази романтика на злото напразно бихме търсили поне един възторжен звук. Тя отрича битието само заради това, че то е страдание и тук тя се сродява с индийската мъдрост, както с всяка друга мистика на житейското безсмислие. Нейното схващане на волята не е нищо друго, освен една поетична концепция, защото волята тук, колкото и неопределена да е, запазва своя нехероичен и нетрагичен характер, като воля само за наслада, което ще рече: волята на Шопенхауер е ненаситна страст за утоленост и понеже никога тя не може да се утоли, животът е зъл. Това е най-явната мисъл на Шопенхауер, неговото сливане на значението на живота с удоволствието. Едва ли има някоя друга миросъзерцателна теория, в която ценността на съществуването да бъде така решително отхвърлена само поради това, че то не може да се насити, а непрестанно жадува. До каква степен този философ унижава страданието, се вижда от това, че на своите собствени страдания той гледа като на най-жестока и абсурдна орис, която може да бъде обречена на един човек. Напусто бихме търсили у него онова amor fati на Ницше, в името на което той е благославял и приемал всичките си бедствия като причастие.

В това отношение трагиката на Ницше е най-голямото отрицание на учението на Шопенхауер за нищожеството на страданието и надали някой друг е чувствувал светия смисъл на страданието така дълбоко, както този аргонавт в своите упоени шествия нагоре и все нагоре. За смисъла на борбата и за оня фаустовски копнеж към преображение и възкачване по смарагдената стълба на живота Шопенхауер не иска да знае, защото страданието за него не може да бъде оправдание за съществуването на света. Само злото е реално и само то владее.

Това е противокултурният и противочовешки патос на Шопенхауеровата философия на сатанизма, неговото обезсмисляне на всяка земна радост и на онова величие на живота, за което Заратустра е пял. Страхът, който е изпитвал винаги да не би да изгуби здравето си и да умре по-рано, отколкото трябва, неговото съзерцание на света от гледище на своите собствени злочестия, показва, че този чудак е изхождал във всичките си помисли от себе си, от своята неудовлетвореност - и в този съдбоносен егоизъм е заровен зародишът на неговата наука. Ония символни думи, които Гьоте е написал в неговия албум още във Ваймар - "Ако искаш ти сам да имаш значение, не отричай значението на света", не са нищо друго освен израз на вечната истина, на която служи западният дионисовски дух: че животът е велик. Но Шопенхауер не е могъл никога да разбере тия думи и негли като поличба е висял над софата, на която е издъхнал, портретът на Гьоте.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Кристоф Мартин Виланд (1733-1813) - немски поет от времето на Просвещението. Съвременник на Клопщок. Повлиян е от Волтер и Дидро. Автор на просвещенския роман на възпитанието Агатон (1766), на сатирическия роман История на абдерите (1774) и на фантастическата поема Оберон (1780). [обратно]

 

 

© Янко Янев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.08.2005
Янко Янев. Безумие и свобода. Критика и есеистика. Съст. Т. Гергова. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Българска мисъл, 1928, № 3, 187-197.