РЕЛИГИЯ НА ТВОРЧЕСТВОТО

Янко Янев

web | Безумие и свобода

Съзнанието, в което първоизточният и елементарен живот се раздвоява, е основата на обективния свят, на света на материята и каузалността. Системата на съзнанието е система на всички ония отношения, които характеризират тоя свят. В царството на съзнанието се реализира драмата на емпиричния човек, с неговата теоретическа и практическа заинтересованост и с всичките му стремежи за осъществяване на "земното щастие". Това е битието в неговия обикновен, всекидневен и брутален ритъм, определен от ненаситната воля за благоденствие, за власт над материята, светът на надеждата и разочарованието, на вярата и съмнението, с една дума - светът на житейския героизъм, с неговия infero¹ и рай. Съзнанието може да продължи своя процес до там, отдето започва наблюдението на емпиричните закони или познанието. Самото познание е всъщност отрицание на съзнанието - на това "филистерство на будността", защото неговата крайна цел - прозрението на идентичните, общи и вечни същини, абсолютната евидентност или истината - е нещо свръхтеоретично и мистично. Висшият полюс на съзнанието, на "историята" на мисълта, която се определя от непрестанната зависимост между субекта и обекта, е нещо, което лежи "над" тая зависимост и което носи патоса на вечната задача. Истината, т.е. съвършената хармония между съждението и обекта, между чистия свръхиндивидуален субект и Платоновата идея, независимо от това, как тя се осъществява - чрез съзерцание или чрез рефлексия - истината е непостижимата победа на съзнанието в безкрайния копнеж по нея. Разбира се, тази невъзможност за пълно обладаване на истината ни най-малко не понижава великото значение на философията. Последната се състои именно във вечно неудовлетворения и вечно кипящ устрем към невъзможното, към абсолютното познание и абсолютната истина, а не в осъществяване на самата истина. Няма истинна, както няма и фалшива философия. Онова, което дава смисъл на философското творчество, не е теоретичното съзнание за безконечния предел между истината и лъжата, идеята и сетивността, а силата и безкрайността на съзерцанието, спонтанният и решителен пулс на мисълта, естетично оформената и всеобемна, вечно отворена система - с една дума, ентусиазмът на душата, която реагира върху тоталния смисъл на битието.

Но съзнанието може да се възземе към самопожертвуване не само в името на Логоса, т.е. не само заради познанието. Това самопожертвуване на всички разсъдъчни актове, насочени към необозримата смяна на явленията вън, има и един чист алогичен смисъл. Светът на теоретично или категорично творчество, което се състои в преображение на безграничното разнообразие на възприятията в космос - в природа като каузално-механичното битие, "доколкото то е определено от общи закони", или в предмет на рефлексията - този свят на житейски героизъм, изразен чрез волята за власт и щастие, за освобождение от всеки земен или небесен авторитет, или за изкупление на греха на раждането - тоя свят на Шопенхауера и Канта, който е даден като феномен, но никога в своята интелегибелна, т.е. метафизична същина, и като воля и представа, т.е. като страдание и илюзия - тоя земен свят на емпиричния субект може да бъде само с един акт унищожен, тъй както е и създаден. Този акт на освобождение от всяко отношение към външните явления води към една сфера, в която прединтенционалният континуум на живота тече и залива себе си в мрака на безкрайното. Тук животът се връща при себе си, след като се е раздвоил в субект и обект, но не заради формални интереси, а заради творческо въплъщение. Тая сфера на завърналия се при себе си, при своята дива анархия и свобода живот, при своята субективно всемогъща същина в една свръхсъзната и затова по-висока степен - е царството на творческия демон, с който започва светът не като рефлексия или представа, а като история или дух. Такава е съдбата на битието: издигнато над своята чисто вегетативна субстанция, над парадоксалното Нищо или подсъзнанието, над безкрайното безсмислие и пълно безразличие, то се отрицава чрез обективирането си в предметни светове или в съзнание. Но с това неговият процес не спира. Битието, което е само устрем за раздвоение и противоречие, осъществява своята космична диалектика напълно само когато преодолее съзнанието и успее да го върне при себе си, при своя творчески идентитет. От тоя миг то се проецира в суверенни образувания и, станало дух или история, то продължава своя процес на самонадмогване и възвишение в мирозданието на човечеството. Из този нагорен път много форми на битието остават назад. Някои от тях изчезват завинаги в океана на времето. Ала трагичният процес на възвишаването не спира. За гения на историята няма абсолютен застой и абсолютна смърт. В тоя нагон към самопожертвуване и отрицание, към въплъщение във все по-нови и по-нови форми, се реализира идеята на човечеството, което смогва да прояви в безконечния процес на времето само своята конечна субстанция. Именно затова човечеството в своя съвършен смисъл, т.е. в своя стремеж към абсолютно съвършенство, е една вечна задача.

В тоя развой на живота, който започва от неутралното и безсъзнателно царство на Нищото и минава през съзнанието, сиреч царството на раздвоението, в този развой на Нищото към сферите на духа, най-могъщият и възвишен час е час на творческата пладня. Това е часът на самопожертвуването, което е нещо подобно на магията, на еротичното или мистично замайване. В тоя час на раздвоение и раждане светът изчезва в недрата на онова абсолютно безразличие от субект и обект, от свобода и необходимост, от съзнание и предмет, от добро и зло, от красиво и грозно, което е нещо демонично в Гетева смисъл на думата. Това е триумфът на изкуплението, на изгарянето на плътта и греха, на раждането в огъня на безумния живот, часът на срещата на битието със себе си след неговото дълго раздвоение в царството на волята и страданието, самото мирово вдъхновение. Животът се връща при себе си, жаден за въплъщение, и това връщане е пръстенът на вечния хаос. Възвръщането на живота при своята същина се "повтаря", откакто светът съществува като история. То е творческият бунт за освобождение от робството на съзнанието, от смяната на външните неща и за преображение в твърд и смисъл. И това възвръщане спира от оня миг, когато битието отстъпи от своя космичен ритъм: когато не се възземе до съзнание, а остане в митичния здрач на Нищото, или когато не се възземе до свръхсъзнатото безразличие на творческата пладня, а се разпъне между границите на съзнанието, на предметното раздвоение. Това показва, че битието поддържа същината си само като творческа воля. Всичко, което пречи на живота да се пожертвува в обективно-исторични светове, е нещо антикосмично, нещо "дисдаймонично", подобно "изгасналия дух" на Шелинга или материята на Пойре и Бергсона. Като творческа воля животът отрицава своето ирационално единство, за да се превърне в дух, в нещо, което стои по-високо от самия него. Като дух животът е свръхживот или вечен живот.

Тук ние бихме могли да свържем нашите мисли с идеята за истинския и променлив или лъжлив живот при Фихте или с абсолютния и съвършен живот - Небето - в противоположност към "света на акциденциите" при Новалис - и с това да стъпим в една друга сфера на мисълта, дето нейният основен мотив е от религиозен, отколкото от теоритичен характер. Идеята за вечния живот може да се разглежда именно като съзерцание на Логоса, т.е. като "живот в неизмеримите сфери на Бога". Тази мисъл на Фихте определя не само висшата и крайна цел на мировата еволюция и не само религиозно-етичния постулат на индивидуалната, освободена от съществуването ad hoc воля, но същевременно тя изразява и абсолютния характер на познанието - онази amor dei intellectualis², която не е нищо друго, а Платоновият ерос по небесните идеи, копнежът по освобождение от сетивната променливост и за съзерцание на онова, което е чуждо на движението, на материята, на небитието. Обаче тази идея за вечен живот води неминуемо към приемане на безкрайния дуализъм и безкрайната зависимост между Човек и Бог, Земя и Небе. Върху тоя дуализъм е изградена всяка религиозна система; в християнството той стига до отрицание на живота и неговото величие. В религиозен смисъл животът е враг на свръхземните идеи, затова вечен е само животът на историята, т.е. духът, обективиран в суверенни образи, в които се оглежда целият мирови процес. Вечният живот е живот на живота в лоното на духа, който е преодолял дуализма между човешкото и божественото, конечното и безконечното, плътта и душата, защото той е същевременно едното и другото. За истинския, неразпокъсан от земните вихри живот при Фихте, за живота в неговата творческа свобода и мощ, религиозният смисъл не съществува. Животът е отрицание на всяко различие и всяко противоречие, а онова, което определя вечния патос на религиозния живот, е безкрайното и враждебно раздвоение между идеите в Платонов смисъл и времето, между светлината и греха или душата и тялото. Платоновият дуализъм, който легна в основите на християнското мировъзрение, има значение изобщо за възможността на философското съзнание в неговата универсална форма, както и за възможността на историческата действителност в нейната логическа даденост. Но за религията на живота тоя дуализъм е без значение. Религията на живота е апотеоз на неговото безумие и нейният храм е неговата творческа пладня. Животът е едновременно човек и Бог, грях и покаяние. В своя трагически шемет той достига небесата на Вечното, ала неговият устрем към тях не е страх и почит, а ликуване и танц. Религията на живота е религия на творчеството, на битието, независимо от това дали е то добро или зло, грозно или красиво. Тук няма никакво различие и никаква аскеза. Трагедията на съзнанието е унищожена и превърната в дитирамб на Нищото. Всяко "нещо" тук изчезва, защото всяко "нещо" е едно противоречие. Злото е обоготворено, светлината и мракът са преодолели закона на своята автономия, както Бог и Сатанаел.

Никой не е съзерцавал тайната и мита на живота така дълбоко, както Ницше. Всяка дума на Заратустра е една мистерия на живота и всичко, което Ницше е написал с кръвта на сърцето си, е химн на творческото безумие, на битието, което само като воля за творчество, като съдба, като трагичен процес има религиозен смисъл.

Ницше се яви като убиец на Бога и като предвестник на един нов Бог. Измъчен от самота и пиян от блясъка на един страшен сън, той тръгна срещу света на евангелския нимрод³ зад облаците, на жестокия и безсмислен Бог-палач, тръгна с протеста на Люцифера, ала спокоен и светъл, подобно рицаря на Дюрер между дявола и смъртта. Светът, който той искаше да превземе, беше царството на вечните мълнии и смеещите се лъвове. Тоя Христос с душата на Каин носеше в себе си огъня и трагичното упорство на всички ония, които възстават срещу обезбожени небеса, за да създадат един нов ад и рай, но не заради наказанието или изкуплението на човешката съдба. Кръстът на последния юноша на Дионисия е - подобно отровния бокал на Сократа или Campo di Fiore - символ на онова величие на протеста, което е идентично с величието на Бога, разпънат пред вратите на света заради неговото изкупление. Но това изкупление е повече страдание, повече хаос и танц, отколкото светлина - и тоя разпънат Бог е един дявол, увенчан с евой. Ницше се яви пред вратите на един нов свят, чиято логика и вяра е алогика и съмнение, чийто ритъм е безконечната трагедия на раждането и смъртта, на борбата между Да и Не - яви се с мълнията на любовта и омразата, с иконите на Бога-дявол и Бога-свръхчовек, тъй както се яви Христос срещу обезверения и обезсилен паганизъм с името и маската на Бога-отец. И пред вратите на тоя нов свят, в който няма грях и покаяние, а тържество и само тържество на страданието, Ницше прошепна страшните думи: Бог е мъртъв.

От една страна, християнският морал и чувството за Небето като трон на вечното блаженство и вечната истина, от друга, бруталният натурализъм и материализъм, обездушеното и превърнато в комплекс от атоми сърце, демократичното нивелиране и унищожаването на аристократичното чувство на дистанц - това са декадентските основи на загиващия в нихилизъм, в съмнение, в надежди за отвъдни блаженства и вечности, в материална и филистерска порочност век - векът на обезбожения и затова обезсилен, догматичен, александрийски интелект, срещу който Ницше постави идеята за свободния и трагичен дух. На мястото на опиянения от небесна милост християнин в мига на чудото и откровението той постави опиянената от творчески шемет и танц душа, която не познава вечния страх и подчинението пред Кръста, нито онова анихилизиращо чувство на зависимост от трансцендентния принцип, но която безконечно изгаря и възкръсва в огъня на своя собствен демон. Трагичният човек не познава християнския дуализъм между съдба и вечност. Той си остава човек в своето божествено самоопределение, както античният грък в симахичното си отношение към Олимп запазваше своето човешко могъщество, сродно с това на боговете. Тъмният и възвишен смисъл на тоя трагичен човек е страхопочитанието пред себе си и волята за власт над себе си, тежката и оргийна война със собствения гений, войната между светлината и мрака. Тая война е безконечна, защото тя е ритъмът на творческото преображение на личността в себе си и свръх себе си; и величествена - защото тя осъществява последния и пръв човек: Свръхчовека. Тоя полугений и полусветец е един триумф на творческото самонадмогване, а не символ на брутален егоизъм или продукт на развитието в дарвинистичен смисъл - един химн на Хаоса, който безспирно се връща при себе си като вечно Да и Амин на битието - великият смисъл на земята, която не е царство на злото, на греха и нищожеството, "трапеза на боговете" (Denn ein Göttertisch ist die Erde - Zarathustra⁴). Свръхчовекът е повече люциферски, отколкото божествен, но в неговия взор гори огънят и безумието на оная воля, която е по-свещена от волята на Бога. Тоя символ на идеята за вечното възвръщане на всичко, което е, този пръв и последен човек, чужд на копнежи за бъдещи и неопределени щастия и сгрян от вихъра на самопреображението е трагично-дитирамбичният образ на живота и неговият култ. Свръхчовекът е най-творческият и затова най-живият човек, геният на онова сърце, което, освободено от закона на външния свят, от принципа на индивидуалната автономия, жажда вечна наслада в недрата на живота. "Тоя живот - твоя вечен живот!" Това възторжено Да пред съдбата на земното сърце, което носи печата на Безкрайното, е отрицание на всеки сън за "далечни, непознати блаженства и благословения", отрицание на всичко, което отрича индивдуалния фатум на живота като нещо неистинно и мигновено, зарад един отвъден рай. С това Да пред живота и неговата мощ Ницше се явява като родоначалник на религията на творчеството. Родоначалник, защото никой преди него - дори и романтиците - не е проникнал в творческата същина на живота така дълбоко, както "разпънатия Дионисий" - и защото цялото мирозрение на последния като пророк и поет почива върху един нов идеал: личността като неуморен процес на самонадделяването, като война със собствения демон, като безкрайна задача и като мълния из бездните на живота, подобно смеха на Заратустра, пред чийто образ човекът на цивилизацията - тоя карикатурен продукт на интелекта и материята - е нещо отвратително и болно. Така постулираната личност, която тук не може да бъде определена в нейния пълен етично-философски и религиозно-естетичен смисъл, е едно друго име на фаустовския устрем на живота. Тя е самият свръхчовек, Заратустра или Ницше. В своята трагична съдба свръхчовекът е религия на творчеството. Така Ницше постави пред религията на Небето - религията на Живота, срещу Христос - Дионисий. И с това ново откровение битието става само религия. Оная мрачна проповед на Шопенхауера за нищожеството и страданието на живота, за виновността на раждането и злото на тоя свят на Майа получава чрез античното възвеличение на живота един антибудистичен и антихристиянски патос. Битието не е грях, защото не дава безкрайна наслада, а ликуване, защото дава само страдание и защото е творчество. Животът е тайният и вечен пулс на света - животът, подобен на елойзинския дитирамб на безразличието и еротичния екстаз. Не животът като съзнание, а като мит, не като конструкция, а като творчески хаос, не като епифеномен на мозъчната субстанция или като биологичен принцип, но като трагична съдба на битието, освободено от каузалната верига на явленията и като гения на личността. В недрата на живота светът няма стил и смисъл, защото е превърнат в музика и творчество, т. е. защото битието се е въззело над предметно-обективното раздвоение към свръхсъзнатото, където изчезват всички интенциони към обективната действителност и всички видими очъртания. Излязъл от основното понятие на Шопенхауеровата метафизика на Злото - волята като алогичен, сляп и ненаситен стремеж, който е същината на нещата и тяхната нещастна, освободена от формата на пространството съдба, Ницше даде по-късно на безкрайната мирова воля едно значение, което оправдава божественото могъщество на човешкото битие и което отличава орден на способните за велико страдание и олимпийски смях от жадните за щастие, за земни наслади или бъдещи благословения. Схващането на световния принцип при Шопенхауера, с неговите нихилистично-песимистични заключения, с неговото отрицание на историята, на прогреса, на действителността в Кантовия смисъл, с неговото отъждествяване на волята с афекта на страстта и с инстинкта, с неговия индийски илюзионизъм - с една дума, метафизиката на отрицанието на битието заради невъзможността на "по-доброто съзнание", на вечната Нирвана в самия свят на волята и представата, за Ницше се яви по-късно като престъпно унищожение на божествения живот. Волята стана за Ницше свещен принцип на битието, безкрайното неудовлетворение - тържество. Метафизичният каприз на Шопенхауера, проповедта за грозния смисъл и греха на света, на входа на който е написано: el delto mayor del hombre es haber nacido⁵ - Ницше превърна в трагичен оптимизъм. На мястото на копнежа за блаженото Нищо в освободената от болките, волята и времето Нирвана, той постави копнежа за героичното самозавоюване, копнежа за смях пред демона на живота. Воля значи воля за страдание, за онова велико страдание, което е създало и създава всички висши форми на човешкото съществуване, страданието, за което говорят Екарт и Данте. Волята е любов за изграждане живота в оная висока планина, от която се разкриват неизгледни простори и красоти. И понеже животът жадува висота, затова "нему са необходими стъпала и противоречието на стъпалата". - "Да се възкачва иска животът и като се възкачва, да се надмогва." Така битието се явява за Ницше не като абсурден и грозен фатум, а като тържество, защото е творчество, т.е. воля за възкачване към все по-високи и по-високи сфери в безкрайната система на духа. Свръхчовекът, който е името на новия дитирамбичен човек, увенчан с ефой и с тирс в ръка, е откровение на това тържество на живота и неговата религия. - Че тая религия е от свръхнационален, космичен, езически характер - подобно религията на Хераклит, на Хьолдерлин, на Гете - се вижда от нейната трагична драма - живота. В творчески, а не в биологичен или позитивистичен смисъл животът стои извън всяка граница и различие, защото той е великото единство на всички възможи различия, подобно мистичното безразличие. В него изгасва съзнанието, което е начало на света като явление и воля, като отношение на човека към Небето или като реализация на категоричния императив. В него изгасва интелектът, волята за познание, за сравнение и пресмятане, фактичната каузалност и всичко, което е в него, е игра и безкрайност. Това е шеметното сладострастие на битието, триумфът на неговото възвръщане - като онова възторжено Евое, което унищожаваше видимата природа, закона и антагонизма между атинянин и варварин в празниците на Дионисия. Тоя див екстаз и това страхопочитание пред хаоса, пред живота, пред безумието, езичникът Гете нарича Stirb und Werde!⁶ - Когато Пандора, сама обхваната от любовното упоение на сестра си Мира, пита Прометея: "Кажи, какво е всичко това, което вълнува мене и нея?" - Прометей отговаря: "Това е смъртта." Това е мигът, който всичко изпълва: копнението, сънят, надеждата и страхът, мигът, когато сърцето избухва в буря и сълзи, "когато всичко в теб звучи и трепери, когато всичките ти сетива изчезват и като че ли ти сама изчезваш и потъваш и всичко около тебе потъва в нощ, и ти в дълбоко чувство прегръщаш един свят" - това е мигът, когато човек умира. Ние нарекохме тая смърт творческата пладня на живота, часът на творческото връщане на живота при себе си, което означава разрешение на обективния свят на зависимостите. Смърт я нарича Гете, защото тая пладня на живота, на демоничния триумф на битието, е освобождение от собственото самоопределение чрез сетивните или интелектуални отношения на субекта към каузалния мир; смърт, защото означава потъването на целия индивидуум в нощта на мистичния неутралитет на живота, който в своята пладня е безумие. Тя няма нищо общо с Платоновата смърт, която осъществява връщането на душата при царството на безпътните и вечни идеи, нейното освобождение от сетивния свят заради възпоменание на онова, което тя е съзерцавала преди раждането й на земята. Смъртта, която Прометей разкрива на Пандора, обхваната от любовното сладострастие на сестра си, е тайната на оня гений, който слива в себе си всички противоположности и унищожава всички съзнати отношения, за да превърне света в оргия на живота.

Заратустра, този убиец на Бога и тоя пророк на едно ново човечество, носи маската на Дионисия. Последните думи в последното творение на Ницше: Дионисий срещу Разпънатия - са бунт на живота срещу неговото отрицание в името на обещани блаженства, бунт срещу страха от Небето. Религията, която Заратустра поставя на мястото на изчерпаното и обезбожено християнство, е трагичната религия на живота, на смъртта в Гетевия смисъл на думата. Животът става храм, човекът - Бог.

Онова противоречие между човешка воля и божествен закон, върху което е изградено християнското мирозрение и върху което бавно-бавно изгасва александрийско-цивилизационният, антитрагичен и антимитичен век на европейската душа - престава да съществува от момента, когато човекът отново се възкачи на своя вечен трон, човекът, чието сърце удря с пулса на всемира. Само в човека животът е творчество и религия и само в него Бог е Бог. И с тоя човек, чието име е страдание, съдба, творчество, с тоя даймоничен човек започва кръстоносният поход на Заратустра срещу изтощения, превърнат в материя, интелект и техника свят. Един нов Ерусалим, една нова столица на света трябва да бъде освободена и осветена.

Заратустра е живял на земята, но той никога не е бил идеал, религия, закон или мит. Но сега, с възвръщането на чувството за живота - или по-добре - с възкресението на битието, на човека в неговия предхристиянски или орфично-гръцки смисъл, в неговото космично единство от логос и ерос, от душа и плът - с възкресението на света и човечеството в името на вечното възвръщане на живота, т е. на вечното преображение и въплъщение, със страхопочитанието пред човешкото величие и хаоса и с бунта срещу небето, започва празничният поход към Атина.

БЕЛЕЖКИ

1. Inferno - ит. подземното царство. [обратно]

2. Amor Dei intellectualis - лат. познавателната любов към Бога - едно от основните понятия във философската система на Спиноза. [обратно]

3. Нимрод - нарицателно от Нимрод - библейски персонаж, син на Хус; представя образа на войн, ловец и владетел. Фигура, противоположна по символично значение на Дионис. [обратно]

4. Denn ein Gottertisch ist die Erde - Zarathustra - нем. но земята на Заратустра е маса на боговете. [обратно]

5. El delito mayor del hombre es haber nacido - исп. най-голямото престъпление на човека е, че е бил роден. [обратно]

6. Stirb und Werde! - нем. Умри и бъди (стани)! [обратно]

© Янко Янев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.03.2005
Янко Янев. Безумие и свобода. Критика и есеистика. Съст. Т. Гергова. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Златорог, 1924, № 6-7, 284-293.