Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПРОБУЖДАНЕ

Янко Янев

web | Безумие и свобода

І.

Философията в Европа е била почти винаги философия на примирението. Всичките й мотиви за единството на света и живота се коренят в идеята за примирение. Колкото и разнообразни да са определенията на тази идея, философията е търсела постоянно да обоснове единството на действителния свят, като надмогне противоположните сили. Това що обикновено наричат логика или наука за "правилното мислене", е било винаги наука за освобождение на мисленето от всякакви противоречия; може да се каже, че от нищо друго християнска Европа не се е страхувала тъй много, както от силата на отрицателното, противоречиво начало. В борбата си с това начало западната наука си е служила с най-отвлечени и въображаеми средства, за да направи примирението възможно и да създаде по този начин равновесие. В това можем да се убедим, като разгърнем първите страници на която и да е теория за правилното и разумно мислене, към което се стремял западният човек през всички епохи на своето теоретично съществуване. Човекът на отрицанието не принадлежи към царството на истината и културата. Това убеждение е легнало в основата на цялата западна логика; затова развоят на европейския дух представя верига от опити да се преодолее принципът на отрицанието. Висшата проява на мисленето и живота западният човек е търсел в безусловното господство на положителното. Параграфите, в които е изложена например философията на Канта, не са друго, освен израз на желанието да се обезсили отрицателното и да се подчини на общата власт на разума, чиито действия единствено са в състояние да направят възможен предметния или положителен характер на действителността. И това се забелязва не само в чисто теоретичната област, но също и в учението за изкуството и нравствената дейност, дето също тъй необходимостта на закона се явява като безусловна предпоставка за осъществяване на художествената и практическа воля. Това е една от най-общите и важни прояви на западния рационализъм, чиито последни заключения изразяват системата на висшата примиреност на съзнанието. Че отрицателното начало няма никакво значение за оправдание на човешкото битие - това е основният възглед на всеки рационализъм, на всяко учение за примиряването на човека с формите на отвлечения и общоважен разсъдък. Почти всички интереси на практическата и теоретическата философия на Канта - този най-голям противник на безвластието и безпорядъка, когото познава историята - са насочени към това, да се освободи битието от надмощието на какъвто и да е отрицателен момент, който единствено може да разруши реда и равновесието на понятията или нещата. Всякога рационалното мислене е преследвало тази крайна цел. Идеалът на положителното, на примирението, е ръководел всичките му насоки и всички негови заключения са зависими от възможността за неговото постигане. За нищо друго не се говори в западната логика тъй много, както за участието или за неучастието на непримирителното начало, на отрицанието, и не е преувеличено, ако се каже, че западното съзнание се е бояло от това начало и с всички средства се е мъчило да го унищожи. То не е могло да не се бои, защото това начало не търпи примирение и блаженство. Всяко заключение, към което се стреми логическото мислене, има за цел да създаде формата на безусловната примиреност. Онова, което се нарича силогизъм, не е само една игра на схоластично съждение, а по-скоро един всемирен факт на европейската култура, която непрестанно е търсела пътища, за да създаде силогизми като аксиоми на истината и действителния свят. Идеалът на примирението е обуславял, с една дума, развоя на разсъдъчния живот и по неговата власт историята на духа се превърна в история на силогизми.

Не само в кръга на разсъдъчните форми, но също и в мирово-историческите помисли този идеал е оказал решително влияние. Колкото и различни да са подбудите на западната метафизика, която разглежда света като развитие на съзнанието или на някакъв "спящ разум", на някаква "сляпа душа" - винаги тия подбуди са обусловени от една висша и последна цел на осъществяването, дето съзнанието достига границата на своята собствена история и дето отдъхва всичката му тревожност. Това е точката на абсолютното примирение на всички враждебни сили, които съпътствуват съдбата на живота и както и да се наричат тези сили, те прекъсват развитието си в момента, когато сами се преодолеят и намерят пристан. Краят на развитието е пълното безразличие. Тази мисъл се повтаря в много източни учения за изкуплението на човека и в тази форма тя е преминала в западната метафизика. Всъщност идеята за примирението е основана в чувството, че човешкото битие е само грях и случай. Това битие няма разум, то е ирационално, то е сляпа воля, която се проявява в диалектиката на мировия живот и която няма друга цел, освен да се възвърне отново към абсолютното, от което някога се е отдалечила. Това е онази мистична представа за отлъчването на "явлението" от "идеята", за грехопадението на човека въобще, която стои в основата на библейското сказание за света и която се изразява в това, че човешкото или условно начало е вечно обременено от греха на отстъплението и отчуждението от царството на Бога. Това е наистина поезия, по-величествена от която не е могла да създаде никое западно учение, но макар и поезия, тя крие в себе си прасмисъла на човешката съдба: човекът е преходен. Затова неговото признание се състои в това да надмогне своята преходност, да забрави своя първичен грях и да се възвърне отново към Бога. И тук значи идеята за примирението определя перспективите на световния ход на съзнанието. Без това примирение човек не може никога да бъде съвършен и цялостен.

Тъкмо тази замайваща мисъл е легнала в устоите на западната металогика на историята. Макар и да не се тълкува в тоя религиозен първосмисъл, тази металогика крие същия мотив за освобождението на човека от законите на материалния и сетивния свят; това освобождение не значи друго, освен стремеж към оная абсолютност, която единствено може да оправдае жизнения постъп на човека. Видението на мировото единство в системата на Шелинга например се явява като рожба на същото предчувствие за неразумния жребий на човека, чието предназначение се състои в неговото постепенно развитие и проясняване. Каквито и пречки да среща из пътя си, винаги човекът е достатъчно силен, да се освободи от тях, защото неговата цел не е земна, а небесна и вечна: той се стреми да заличи в себе си всяка следа от спомена, с който е натоварен от деня на своето отлъчване и бягство от божественото; той се стреми да намери своята пълна, съвършена цялост, като се примири с Божественото, което го очаква в далечините, за да го осени с милост. Тук, разбира се, не може да се разгледа подробно тази трагика на ирационалната мирова съдба, съдбата на човека; но досттъчно е да се отбележи, че колкото и очистена да е представата за примирението на човека с абсолютното от всякакви религиозни подбуди, тя се е схващала на запад като необходимост за напредъка на човешкото творчество. В тоя смисъл Шелинг казва, че историята е поема, сътворена в духа на Бог.

И тъй, смисълът на живота се търси от западната философия в примирението на човека с абсолютното. Колкото повече се отдалечава човек от последното, толкова неговият дух става по-беден и по-неразумен. В това се крие оптимизмът на европейската философия на историята. Схващането, че човечеството всеки миг все повече и повече приближава до Бог, както Ранке изрази идеята за напредъка, определя основите на всемирната драма и не може да не се подчертае тук, че този оптимизъм, че това тържество на примирението е една идея, възвестена и наследена от християнството. За езическия свят мисълта за примирението не можеше да има значение, защото там човекът се смяташе космически свързан с божественото начало на всички неща. Не само че всички тия неща, не само че единството на битието въобще се съзерцаваше като съдържание на абсолютното, но и самата абсолютност намираше смисъл само в нейното овременяване и оделотворяване в практическия живот. Чувството за съдбата и за "нуминозното", за "святото" беше съвършено чуждо на цялата гръцка култура. Толкова могъща беше вярата на тази култура в рационалното единство на битието и участието на божествената воля в действителния свят, че не можеше и дума да става за каквото и да е тълкуване на света като изкупителен процес. Изкуплението не беше необходимо, тъй като споменът за първия грях не съществуваше. Не беше дадено и никакво чувство за несъвършената същност на човека и следователно той не можеше да се разглежда като носител на сляпа и случайна воля. Едва с християнството се явява идеята за съдбата, а заедно с това и неразумната или безразумна същност на човека. Тъмната, алогична борба между човешкото и божественото, която определя християнския мироглед, е обусловена от крайната цел на освещението на човека или примирението му с божественото начало; не е ли постигнато това примирение, човекът остава пленник на злото, на случайността, на съдбата. Трагичният смисъл на християнството се крие тъкмо в необходимостта за тази борба. Както и да се тълкува тази борба, винаги обаче тя свършва с тържеството на Бога и не може иначе да бъде, защото не е човекът, който осмисля собствените си страдания и страданията на света. Този метафизчен възглед се среща в различни форми, но никога не е изчезвала представата за борбата на съдбовното с абсолютното, както и представата за тяхното примирение.

От тия бегли мисли се вижда, че не само в чисто логичната област, но също и в последните спекулативни мотиви идеята за примирението има безусловно значение. Нищо друго не е търсел западният разсъдък, освен да съедини съдържанието с формата, съдбата с божественото. Това е в действителност цялата проблема, около която се движи не само философията на Запада, но също и неговото религиозно и художествено съзнание и може да се допусне, че без тази проблема, то не би имало друго с какво да се занимава. Наистина, никога тази проблема не е намирала последно разрешение, дори в класическия период на европейското мислене. Каквито и да са тезите, в които тя се поставя, като отношение между човешкото и божественото, между природа и дух, материя и свобода, физика и онтология, закон и съдържание, символ и действителност - всякога тя се изявява като стремеж за примирение на противоположни понятия. Идеята за равновесието или съзвучието е била проблемата на европейската мисъл след появата на християнството и след демонизирането на живота чрез чувството за съдбата. От нея са изхождали всички проповеди за смисъла или безсмислието на живота и от нея е зависел мрачният или радостен поглед за диалектиката на света.

ІІ.

Но тъкмо в този идеал на помирение се крие една от грешките в схващането на теоретичната и жизнена структура на модерния човек. Логическите форми, чрез които се мисли, че е възможно да се създаде предметното единство на "опита" и които носят името "чисти понятия" или "категории", никога не са изгубвали първенството си пред противоположното или материално начало. Колкото и много да се стреми теорията на логическите форми да примири разума с действителността, никога тя не успява да постигне това, защото не може да се откаже от убеждението за първенството на формалното и рационално начало. Още при пръв поглед в учението за познанието на Канта става това ясно. Макар че Кант се стреми по всякакъв начин да примири съдържанието с формата, той не може да постигне в края на краищата никакво "синтетично единство", никаква предметна цялост, защото последната не представя никакво примирение на понятието с нагледа. Тук може да се говори дори за пълно господство на формалния момент, на понятието, и цялата критика на разума у Кант не е нищо друго освен критика на ирационалното начало или критика на безформеното съдържание. Тоя философ, за който може да се каже, че като никой друг западен мислител се е страхувал от силата на ирационалното, определя задачата си в това да подчини на всяка цена съдържанието на формата и въпреки че се мъчи да създаде някакви равноправни единства, в последните може ясно да се подчертае превеса на рационалното или формално начало. Кант е най-големият рационалист, когото познава историята на човешката мисъл, по-голям от всички ония рационалисти, които нямат никаква представа за участието на ирационалното в познанието и живота. Той е много по-голям и по-безогледен рационалист от тях, защото е познавал ирационалното като принцип, но не е могъл или не е искал да го примири с рационалното, понеже е знаел, че то е много по-мощно и неудържимо от последното. Кант е предчувствувал първичната стихийност на това начало и не се е решавал да му даде еднакво право с рационалното, което не може да създаде, разбира се, никакъв безпорядък и никакво безвластие. Само ирационалното е в състояние да разруши единството и порядъка на понятията и с право се е страхувал Кант от него. Дори той се опитва да създаде цяла система на "категории", чрез които да обгърне сетивното многообразие, без да си дава сметка за необхватния и необозрим характер на това многообразие на конкретното, за което впрочем той не е имал никаква любов. Той е търсил само общи форми и правила на мисленето. Никой друг не се е боял тъй много от несигурността на мисленето и безвластието въобще. Той е най-типичният представител на европейския рационализъм именно с тази боязън от света на необхватното и хаотичното, което той не е могъл иначе да мисли, освен като наука. А този свят е светът на живия човек. Затова не е чудно, че европейският рационализъм е бягал от тоя свят и го е преобразявал в система от правила, убивайки времето му; той го е отразявал и фотографирал, давал е поради туй символични чертежи вместо жив живот, закони - вместо свобода, рисунък - вместо движение.

Не само в учението за условията на "опита", но и във всички други области на преживяването, Кант се стреми да обезсили ирационалния човек, да изтощи волята му. Това е общият стремеж не само на критиката на Кант, но и на западната мисъл въобще, интересите на която са били винаги определяни от идеала на някаква изкуствена "общност" и "задължителност". Къде е била причината, задето това мислене се е мъчило да обоснове преди всичко надмощието на рационалното начало - тук не може да се изследва, но важното е, че каквито и да са насоките му, винаги то се е опитвало да се освободи от ирационалното. Дори онази жива и практическа дейност, която се обуславя от съзнанието за дълг, именно нравствената постъпка, дори тя е била зависима от формите на празното логическо мислене и надали може да се посочи по-отвлечен, по-безличен, по-нечовешки морал от морала на досегашния цивилизован човек. Тоя морал е теоретичен и затова противожизнен; той не извира от личността, а от съзнанието за общи и задължителни действия, създадени, за да унищожат всякаква трагичност и болка на своеволието. Тоя морал започва и свършва с послушанието и смирението; за него нещастието е в отричане на страданието и в блаженството на формалната безличност.

Това е общият теоретичен мотив, който се повтаря в хилядолични форми през цялото развитие на европейската култура. Под влияние на идеята за първенството на формата западният човек все повече и повече се отдалечи от конкретното и действителното. Така се създаде и освети лъжата за величието на логическото мислене. Безспорно и други култури познават отвлеченото мислене, но никоя не му е давала толкова власт и не го е въздигала в идол. И древна Гърция познава логическото мислене, но там никога то не е било само мислене на самото мислене. То е било винаги мислене на битието или реално мислене, което е мислило живота и в което се е мислил и одухотворявал този живот. Само в съвършеното самосъзнание или в самознанието на Бога мисленето е мислило себе си в безкрайно блаженство. Бог сам се е съзерцавал, защото той, Бог - като форма на всички форми - е чиста, вечна дейност; той движи всичко и всичко е негово следствие.

И не само в теорията на разсъдъчните действия, но също и във висшата диалектика на духа, там, дето се срещат два свята и две сили - не е осъществен напълно идеалът на примирението. Там, дето човешкото се среща с божественото, за да изкупи греха си и за да влезе по този начин в царството на вечната красота и вечната истина - тъкмо там този идеал не е могъл да бъде постигнат поради религиозната потребност на човека. Каквато и да бъде насоката, в която се развива съзнанието на тоя човек, всякога тя го извежда до оня последен синор на всички синори, до онова слово на словата, дето жизнената драма завършва последния си акт в очистване на душата от бедствието на земното житие. Но този стремеж е бил само желана насока на западното чувство, висшата форма на което не е била достигната като форма на саомосъзнанието в преживяване на божественото. Последното е стояло винаги в далечините на времето и макар че е очаквало да се възвърне човекът към него, никога то не се примирявало напълно с този човек. Никога божественото не е било равно на човешкото и затова противоречието между тях е съществувало постоянно. Това е съдбата, на която е обречен човекът. Крайната цел на историята, която се определя като изкупление, не свършва нито веднъж с тържеството на човека, а всякога с тържеството на Бога; тази история се извършва, в действителност, за да може човекът да получи милост. Тя се извършва по-скоро, за да се докаже, че в тоя свят властвува само божественото всеначало и че всичко, що става, е победа на това начало. Ето защо западната религия на изкуплението е била религия на Бога, а не на човека; временното съществуване е ставало жертва на безвременното. И затова именно никога не е бил осъществен идеалът на примирението, тъй като примирение означава равноправност и равнозначност. Човекът е бил дори забравен в историческото откровение на абсолютното.

Тук е скрита най-съдбоносната грешка в западното чувство за историята и всемирното изкупление. Ученията, които са изхождали от него, не са давали никакъв смисъл на човека в разрешаването на собствената му участ. Не само че са схващали човека като нещо греховно и материално, но същевременно тия учения са го оставяли в ръцете на една абсолютност, която по своя воля може да отсъжда прошка или отново да възвърне човека към царството на времето и смъртта. Това е скритата поезия на лъжата, върху която западното съзнание се опита да начертае неотклонния път на човешкото странствуване и човешката съдба. Тази съдба е била винаги разбирана като неразумна и тъмна воля; земното царство е било винаги възвестявявано като царство на бедствието. Оттук идат заблудите, върху които европейската метафизика може да построи системата на практическата и теоретическа дейност във всички области на живота. Това, което в положителните науки, дори в самата философия, носи името действителност, не е впрочем никаква действителност, а продукт на разсъдъчни отношения и всичко, що наричаме свят и видимост на проявите, всички конкретни съдържания на съзнанието, не са друго освен "ирационални" моменти, които нямат значение за правилното и обективно съждение. За действителния свят и неговото научно или практично организиране западният човек не е имал никога ясно и непосредно чувство, а го е разглеждал само с оглед към неговото общо и отвлечено преустройство чрез понятията. Може да се каже, че действителността не е била на запад никога действителна, а формална или логична. Това, що философията нарича разум, не е било в повечето случаи никаква жива и творческа сила; разумът се е определял като безлично единство на форми, които нямат връзка с пулса на битието.

Че действителното има свой собствен живот, че действителното е действително въобще - това не е искала да признае западната наука. Затова колкото и много да търсим в нейните параграфи и дефиниции нещо от света, дето живеем и работим, не ще можем да открием нито следа. Това е една наука, в която действителността е преобразена в отвлечени общности, наука за смъртта и виденията на разсъдъка, с които се забавлява съзнанието, за да избегне вълните на живота. Тия вълни са го смущавали всякога и са го заставяли да бяга, колкото може по-далеч от тях и да се затваря в скривалища, дето не лети времето и не зрее никакъв плод.

Във всички отрасли на живота и познанието, навсякъде въобще, дето тупти първичен пулс, идеята за превъзходството на формалното или рационално начало е могла да пусне корени. Поради туй целият организъм на западния живот не е в действителност никакъв организъм, а труп, в който всичко почива на необходимост и следствие. Ония оценъчни мерки, с които винаги си е служил разсъдъкът, за да прецени известни прояви, не почиват на каквото и да е непосредно чувство за конкретност: те са правила и функции. Безогледното формализиране на живота се разви дотам, че дори най-чистите преживявания на човешката душа, които имат значение само в тяхната девственост, само в тяхната космическа простота, бяха пренесени в царството на логическите сенки. Девственият човек никога не е господствувал в Европа. Самата религиозна потребност е била обуздавана чрез закони и церемонии и не е смело, ако се твърди, че с напредъка на научното мислене религиозният човек все повече и повече е изчезвал, докато най-сетне престана да съществува, преобразен цял в проблема на своята собствена вяра. Също и моралът е бил тълкуван предимно с оглед към разсъдъчните категории. Всички етически определения на запад почиват на предпоставката, че само рационалното може да осмисли съдържанията на нравствения живот; оттук изхожда етиката на европейския свят. Тази етика е обща и в нея отсъствува реалният човек и реалната воля. Нравственият дух тук е само една хипотеза, изградена върху нуждата за безусловни изисквания. Също и най-високото понятие на съзнанието - понятието за вечността, е било досега почти всякога фалшифицирано от логиката на формите. Чувството за вечност, за вечен живот, под чийто знак тази логика разглежда висшите прояви, не е всъщност никаква вечност, никакъв вечен живот. Това е по-скоро една ужасяваща по своята празнота абстракция, толкова студена и безжизнена, колкота са лините на геометрията; това е вечността на пространтвото и затова винаги тя се е смятала като противоположност на времето. В никое учение за ценностите и добродетелите не намираме безусловно признание на времето. За него се е мислело, че е отрицание на всичко ценно, защото ценно може да бъде само вечното или зависимото от него. И понеже всичко в живота на човека е временно, затова то не е съвършено. Каквито и опити да са правени, за да се примирят тия две понятия - времето и вечността, всякога те са били поставяни в такава зависимост, че времето се е определяло като нещо случайно и подчинено на закона за промените. Само вечността се е смятала като царство на божественото и абсолютното. Тя няма връзка с действителното съществуване, тя е разумът, всемощният и безграничен разум, който не живее и следователно е чужд на времето, на човека. И устройството на обществената действителност на запад е имало винаги формален характер. Теориите за общество и право са прибягвали до всеобщи и задължителни принципи, чиято валидност не се е черпила от съществуващия свят, а от предпоставени програми; поради туй никоя култура не е могла да създаде оня правен и социален формализъм, който познава само Европа. И други култури са познавали формалното начало, но никъде то не е господствувало над живота така самовластно. Формата стана култ, а живият живот се смяташе за нещо неразумно, що на всяка цена трябва да се преодолее и осмисли чрез отношенията му към общите значения на разума. Особено разрушително е действувал рационализмът в областта на религията, която почива изключително на индивидуалното и самооткрито чувство за святото и нуминозното. Най-вече протестантството има в това отношение големи заслуги. То пренесе възможността за осъществяване на вярата в светското общество и неговата дейност. Божественият порядък съществува според него само в рационално организирания светски живот, в държавата, фамилията и занятията. Въз основа на тази мисъл и самият стопански живот получава автоматичен характер, защото протестантската етика на стопанството вижда единствено в организираното и технизирано производство възможност за доброто съществуване на религиозния човек и поддържане връзките му с църквата. Всички стремежи за типизиране на обществената дейност, за превръщане на реалните съотношения въобще в алгебра, в система на числа и функции, всички технически чудеса и фабрики, всичката архитектоника на външния стил и масовата илюзия на пространството се коренят в демоничната жажда за рационализиране. В упоението на тази жажда Европа е живяла и продължава да живее, докато се строполяса под тежестта на своите каменни кули. Европа, блудната, погрозняла и освирепяла от страст да убива всичко, което не се повтаря и което няма звъна на желязото. Детското и невинно начало там е било винаги само спомен. Там е царувал омагьосаният от числа вампир. Никъде другаде не е съществувал типът на кабинетния учен; никъде не са били създавани лаборатории и не са били измислени аналитични науки. И другаде е съществувала астрономията и химията; но кой откри рационалното доказателство и рационалния експеримент? Кой измисли каноническото право? Кой формализира чувството за справедливост и превърна примитивния труд в производство? Къде другаде освен в модерна Европа държавата е била само една система от строго определени функции, враждебни на личността, и къде другаде свободата е била само една фикция? Политиката е била изкуство и у други култури. Но само модерният свят превърна това изкуство в отвлечена акробатика; само той смогна да създаде конгреси и да учреди институти за международни комедии; само тук политиката престана да бъде искрена и да почива на нравствени задължения. Чиновникът е живял и в други култури например в египетската. Но само Западът познава бюрократизма, само тук са могли да работят чиновници, като изпълнители на строго предписани, всекидневни функции. Чудовището на правото и закона е могло да бъде създадено само в Европа, главно в модерния свят. Затова никъде човекът не се е страхувал толкова от законите на държавата, колкото в нова Европа. Никога законите не са били тук закони на Бога. Никога покорството пред закона не се е смятало като покорство пред абсолютното и затова като свещено, като справедливо покорство. От държавата и буквите на официалната правда западният човек се е страхувал постоянно; никъде не са ставали поради туй толокова революции.

ІІІ.

Благодарение на самовластието на разсъдъка постепенно на запад започна да заглъхва стихията на творческия дух. Тоя дух е бивал обездушаван с насилствена тъпота и жестокост. Той е бил преследван и над него разсъдъкът е вършил най-безогледни експерименти. В символичните оргии на разсъдъка рядко е проблясвал живият човек, живото човешко знание. Колкото и пъти да се е проявявала волята за живот, за хаос, за безумие, тя е бивала веднага удушвана от пипалата на интелекта. Никога този интелект не си е давал сметка, че убива баграта и ландшафта на живота, че спира пролетното избухване на цветовете. Всички противни стремежи, които сме наследили и които още ни изпълват, нашият егоизъм и нашето диво желание да бъдем строги и сигурно до жестокост, нашата безжизнена маска, нашата ирония и цинизъм в критиката на вдъхновението и младостта извират от завещания култ на разсъдъка. Може да се каже, че целият атомизиращ процес на живота води началото си оттук. Безутешно е, че досега не сме живели със себе си; живели сме друг живот и сме дишали с друго сърце. В цялата история на модерна Европа само една епоха е предчувствувала гибелния край на западната съдба. Тази епоха е магическият период в развоя на модерния свят, епохата на романтиците. Това е единственият момент, когато западното съзнание е дошло до убеждение, че не е разсъдъкът, който трябва да властвува над живота. Това, що създаде романтиката, цялата й мистична афористика, не е друго освен опит да се освободи човекът от идолопоклонството на формите; оттук избликва тъжната музика и самотност на всичките й гадатели и поети. Само тогава човекът дойде до самосъзнание и заради това тази епоха означава момент на пробуждане и възвръщане на духа. Тя почувствува за пръв път робството на рационализма и затъгува по други, далечни земи. Нейният копнеж по средните векове и готиката на звука, по миртовете на Аспазия се корени в болезненото й чувство за разсъдъка, с чиито категории тя не е искала и не е могла да се примири. Новалис превръща света в сън и тайнство на бляна, Хьолдерлин живее по бреговете на Архипелага, а старите катедрали по Рейн имат значението на божествени символи.

Ето защо не е чудно, че тъкмо в тази епоха се роди най-силната, макар и спокойна, но творческа критика на западната култура. Това е несъмнено философията на Хегеля, първият философ, у който се явява чувството за мирово-историческите прегрешения на дотогавашния човек. Наистина философията на този изваян от бронз мислител не представя никаква магическа епопея на мисълта и не е изложена в езика на виденията и сказанията. Но под неговите понятия блика един вечен и могъщ живот. Това е гигантски опит да се справи най-сетне човек с цялото си развитие и да провери всичките си действия в областта на науката, изкуството, религията, държавата и правото. И затова философията на Хегеля е философия на критиката, тя е всемирна присъда над цялата човешка съдба. В своите недостъпни и тъмни книги той не излага само един мироглед, те не са само научни книги и строежи на силогизми. В дъното им е скрита една душа, която чезне по загубеното царство на багрите; измъчена и обедняла от абстракции, тя се скита из пространството на световете, опитва се да разруши по силата на вечни закони всяка мъртва и отвлечена безжизненост. Това е душата на Фауста и символичният процес на неговата дионисика. В стремежа си да се конкретизира, да стане отново живо, да се приближи до Бога, тя минава през величествени синтези, спуща се като стрела към висините, упоена от музика. Тук, в този опит да се възроди погребаният човек, трябва да се търси романтиката на Хегеля. Тук е неговата тайна, която е носел също тъй и Гьоте, най-големият езичник на новия свят, както и Хьолдерлин.

ІV.

Движението на творческия дух се е изразявало винаги като стремеж към живот. Но властта на разсъдъка много пъти е пречела на този стремеж. В самото битие е скрито това движение, то е необходимото самооткровение на творчеството, то е неговият религиозен и вдъхновен процес. И затуй още по-безсмислен се явява историческият поход на рационализма да прекъсне тоя процес и го заключи в призрачни рамки. За творческия дух няма обаче никакви рамки и параграфи. Защото той е свободата, той е истината. Опитаме ли се да проследим кога е била унищожавана тази свобода, кога е възхождало царството на разсъдъка, ще се натъкнем на безбройни заблуди. Цялата история на западния човек ще ни се представи тогава като опит да се откъсне човек от себе си. От духа се е бягало в панически страх. От силата му се е плашел винаги строгият и разсъдъчен човек, тъй както се плаши детето от пропаст. Най-напред в Гърция се появи този страх. Онова понятие, което толкова често се среща в историята на философията, макар и в най-погрешни схващания, именно понятието за "логоса" като средство за познание, е изнамерено в древна Атина и то от Сократ - най-големият враг на мита и разрушител на орфиката. С него започна рационализмът на Европа и с него науката тръгна по нови пътища; с него свърши поезията на мисълта. Тоя философ, който не вярваше в никакви тайнствени сили, а търсеше знание заради самото знание, беше омагьосан от теоретически желания и тия желания станаха съдбоносни за западното творчество. На мястото на тайната трябваше да се яви понятието, на мястото на личността - законът. Така че Европа е стара, твърде стара в своя рационализъм, тя брои векове, през които творческият дух е трябвало да отстъпи пред похода на отвлеченото варварство. Това отстъпление е означавало, че вдъхновеният човек погива. Тогава е застивала творческата радост на живота, изкуството се е схващало като строга съразмерност на външни форми, изчезвала е мистичната жажда и еротичният порив. И затова всички тия периоди, които са стояли под властта на разсъдъчното начало, нямат блясъка на пролетната утрин. Те са били сурови и студени; напомнят старчески поглед, неспособен да се нирне в глъбините на вирове, дето са скрити хиляди неотключени тайни. В тоя късен, безцветен ландшафт Европа е живяла винаги, когато е предпочитала повече да разсъждава, отколкото да живее. Тя е мислела въобще много повече, отколкото е живяла; създала е повече геометрични системи, отколкото изповеди, повече схоластика, отколкото магика. Поради туй може да се каже, че историята на западното съзнание е стояла много по-често под влияние на научната хипноза и че тази история е по-скоро история на съждението, а не история на творчеството. Самите богове на това съзнание са уморени и прегърбени от времето. Самата религия е научна и строга. Небето е станало небесна физика; вярата е станала възглед; оргелът в модерните катедрали е повече изкуство, отколкото словословие на вечна милост.

V.

С тия бегли мисли се приближаваме до онова предчувствие, което изпълва днес света и което винаги го е изпълвало, когато се е отдавал доброволно на робството на разсъдъка. Началото на рационализма е било винаги начало на упадък. С него свършва литургията на човека; свършва сказанието. И днес това начало се явява също тъй с всичката си разрушителна мисия, като оня съдбоносен бацил, който е живял дълго време в гънките на европейския организъм, дето се е развъждал непрестанно, разяждайки и подкопавайки основите му. Ония блажени мъдрувания за някакъв универсален разум, който единствено би могъл да даде общоважещ смисъл на нашия нравствен живот, идеите за дълга, обоснован на отвъдни представи - всичко това днес разбулва своята неискрена и разрушителна роля за свободата на човешкия дух. Ние живеем в епохата, когато миналото се разтваря пред очите ни, тъй както се разтваря някаква стара, прочута гробница. Разтварят се скрижалите на разума, дето са били скрити заблуди, под чийто гнет безсмислено е страдал досегашният човек. Че тоя човек е бивал досега само подмамван - това става ясно едва днес, когато цялото мислещо и практическо съзнание е устремено към нова правда. Ние сме настоящето на всички минали времена, изтеглихме последните им следствия, събрахме последните им мисли и се убедихме колко струват всъщност тия мисли не за отвлечените игри на понятията, а за самия живот. Ние можем днес спокойно да преценим миналото и да изречем присъда над всички престъпления, които формализмът е вършил с човешкото битие и човешката съвест.

Ние сме настоящето. Това показва, че сме последният миг в съществуването на западния човек и че с нас завършват всички перспективи, които е набелязала историята. Затова сме наистина най-богатата епоха. Ние сме заключението на всичко, което се е мислило и вършило досега. Това е причината, задето нашата мисъл не е нова и първична; тя е претоварена от спомени и събития; тя е по-скоро памет, отколкото движение. Но същевременно ние сме най-бедната и най-сиротната епоха. Измамени от идеалите и добродетелите на разсъдъка, стоим ние днес несигурни и нови; ние сме първите деца на новия свят. С нас завършва историята и с нас започва същевременно новата епопея на човека. Ние нямаме още пространство над нас. Не сме създали още писани закони и не познаваме още новия си път. Още сме бедни, нямаме памет, макар че сме същевременно претоварени от спомени. С едното си лице сме обърнати назад, към бездните, дето с трясък се пречупват стъблата на грохнали дънери; с друго лице гледаме натам, отдето долитат първите ветрове на нова пролет. Поезията на нихилизма, която се разискря от ден на ден с по-неудържима сила, извира от убеждението, че не само философията, но и всевъзможните религиозни мирогледи, както и физиката на действителния свят, както и формалното право е лъгало досега човешката воля. Лъгано е било цялото човечество от фантастичните дефиниции, които са просмуквали непрестанно животворните сокове на жилите му - и затова човекът на запад изглежда днес някакъв призрак сред развалините на загиващия свят. Уви, нашето решение е твърде героично, за да можем да се примирим с миналото. Ние търсим вече друга философия, която да работи преди всичко за новото организиране и прояснение на човека. Търсим нов морал, не оня морал, който почива на отвъдни предпоставки и чиято сила се корени в съзнанието за повелителното трябване на измислени закони, а морала на личната воля и личното решение. Търсим с всички сили да освободим съзнанието от наслоените пластове на понятията, да възвърнем това съзнание към самия свят, да го пуснем в него, за да заживее и страда ведно с него. Раболепното отношение към формата днес се превръща в любов към конкретното и не може и дума да става за някакъв разум, който живее извън времето и душата на човека. И сега вярваме в абсолютното, но не го търсим вече извън нас. Нашето чувство за него е динамично и божествено. За нас абсолютното не е абстракция; то живее и работи; то носи плът, има одежда, то се тъче на стана на времето.

В тая романтика на залеза и възкресението има високи, много високи струни, в които се удря вопълът на отчаянието. Неописуемият демонизъм, който връхлетя времето ни, иде главно от невярата в съществуването на мировата правда и мировото съзвучие. Всички досегашни теории, които провъзгласяваха ред и хармония в света, виждайки в него въплътена мъдрост, ученията за разумния строеж на вселената днес рухват пред дивото отчаяние на човека, който започна да търси най-сетне сметка за всички случайности и жестокости в живота. Кой може да посочи днес основата и необходимостта на всемирната правда? Кои са принципите, на които тя почива? Кои божества са предопределили хода на събитията? Ние сме обезбожени, колкото и страшно да звучи това. Живеем върху дъното на пресушени морета. Нашите мисли не са смирени, нашата поезия на безнадеждност е същевременно поезия на отстъпник. С нас историята започва да става земна и героична, история на пробудения и грядущ човек. Причини за нашествието на героизма могат да се посочат във всяка област на духовния живот, но не е нито физическото бедствие, нито умствената немощ, а по-скоро оная морална лъжа и оня страх от абсолюта, които са държали в плен човека на модерния свят. Съмнението във всеобщата правда и разпределението на силите е също тъй един от съдбоносните принципи за настъплението на новия човек, който иде същевременно с вярата в нови ценности. В пламъците на тоя нихилизъм днес изгарят всички окъсани дрипи на фалшивата, раболепна цивилизация, на която са гледали доскоро като на свещени реликви. Пред нас израстват нови кръгозори и се отключват нови кладенци. Може би никога в историята на света не са се сблъсквали така решително два свята и никога победата на човека над вечността и лъжата не е била тъй сигурна. Коя вечност можем да търсим днес ние, обезверените и разюзданите, ако не вечността на самия човек, ако не словото на мъката, ако не кръста на битието, ако не розата на отчаянието; тая вечност е сродна не с фиктивните представи на разсъдъка, а с живата действителност на творчеството. С тази езическа етика и религия вярваме, че се извършва днес трагичното пробуждане на човека.

И ако е нужно да посочваме имената на вестители, които първи предчувствуваха ритъма на нашето време, трябва да споменем преди всичко името на най-възторжения романтик и хаотик в Европа - Фридрих Ницше. С него започна нихилизмът и пробуждането на заспалия в царството на илюзиите човек; с него започна борбата между Живота и Бога и не напразно той сам поиска да бъде по-скоро сатир, отколкото светец. Този чудовищен отмъстител за всичко това, което се смяташе на запад за философия и психология на доброто, на всичко онова, що виждаше логика дори в най-безлогичното, най-невинното, сам се смяташе за прокоба. Той знаеше, че носи блага вест. Това самочувство не беше израз на болезнена гордост за величието на собствен жребий. Ницше беше поличба на времето, раздвоено между два бряга, и той е, който пръв предсказа, че ние ще бъдем един ден съдници над досегашната история.

Да, ние сме днес съдници. Стихията на разрушението, която кърши днес последните изсъхнали клони на европейската наука и европейския морал - морала на раболепието - е израз на великата вакхическа жажда на новото време. Безспорно проблемата за истинския човек е била поставена досега много пъти и дори разрешена според Каиновския завет (да бъде човек преди всичко пазител на свободата!) - но едва днес тя се открива в целия си гигантски ръст. Идеята за практическото организиране на волята и определяне значението й в единството на света е основната задача, която си е поставила днешната философия и каквито и да са насоките на последната, в каквато и връзка да влиза тя с положителните науки, не цели друго, освен да осъществи тази идея. Затова в съвременната философия много често звучат струните на небивала досега химника на земното и човешкото начало. Каквито и да са имената на нейните насоки - "екзистенциална" или "онтологична", или "ценностна", или "антропологична", философията не изхожда от друга мисъл и не свършва с друго заключение, освен с това, че най-сетне трябва да се пробуди човекът от съня, който го е люлеел толкова години. И не само във философията, но и в другите науки се забелязва същият стремеж на възвръщане към битието и същото бягство от схемата на формите. Това е общият революционен възторг на нашето време, което иска да отърси от плещите си завещанието на една призрачна култура и да се освободи от внушението, че мисленето и знанието са безкрайни и всесилни. Ние сме наситени от формализъм и цивилизация. Не можем да се примирим вече с безплодието на софизма и затова нашата задача, нашата световна задача се състои главно в разрушението. И злото има сега историческо призвание. Може да се каже, че съзнанието живее днес под знака на социалния и метафизичен негативизъм и че никога отрицателното начало не е имало по-велик смисъл. Стана ясно, че и разрушението е творческа радост. Въздухът е бременен от мълнии и няма да закъснее часът, когато ще рухне цялата величествена сграда на досегашна Европа.

*

В новия си стремеж да служи преди всичко на човека и живота, никога Запад не се е приближавал тъй близо до славянството и неговите задачи. Едва днес Европа се приближи към славянската идея, едва днес се нарушава историческото безразличие между тия два свята. Новата вълна, която залива западния живот, вълната на пролетната радост и пролетно пробуждане, е бликала винаги в недрата на славянския дух, особено на руския, който с право може да се смята като изразител и продължител на всеобщата славянска участ. Винаги славянският дух е бил живоносен. Всички духовни движения, които вълнуват например руския или полския народ през цялото минало столетие, нямаха само теоретическо значение. Те изхождаха наистина от широки, всемирни програми, но задачата им не беше друга освен да организират човешкото царство на земята. Може да се каже, че винаги руската мисъл е била славофилски настроена, винаги тя се е борила срещу рационализма и отвлечените форми. Тя е била повече грижа за човека, отколкото грижа за мисленето и затова цялата философия на Русия, всичките й обществени насоки и литературни школи са били насочени срещу каквито и да са изкуствени догми. Отначало славянският дух е работил за живия човек и неговото спасение. Грандиозните мотиви в системата на Соловьова за прояснение на битието, които най-сетне издъхват в идеята за богочовешкото единство и съединението на църквите, нямат друг смисъл освен да освободят действителния живот от всякаква отвлеченост, от всякаква призрачна разсъдъчност; поради туй цялата му философия е учение за практическото осъществяване и конкретизиране на човека. Това е последната и заключителна мисъл на цялото руско, а може би и на цялото славянско съзнание, което не се е занимавало с логиката на безличното и общо мислене. Винаги то е търсило изворите на светия и първичен живот. Ето защо славянството е било досега чуждо за Европа. То е стояло настрана, потънало в безмълвието на своите тайни; но неговият дух никога не е отстъпвал от себе си и никога не е загубвал вярата си в живото слово. Славянският Бог е жив и действителен, славянската мисъл е била винаги човешка мисъл. Колкото и много идеи да са били заимствувани от запад, всякога руският дух ги е преобразявал и претопявал в пламъка на своето мистично съзерцание, правил е от тях животворни същности, превръщал ги е в движение. Не е чудно, че най-далечните абстракции на Европа можаха да се осъществят само в Русия. Това е стихията на всеславянското осъществяване на идеите, това е неговото историческо призвание. Да служи за освобождението на човека е бил всякога неговият дълг и неговата участ. Затова само на славянството е отсъдено да прави исполински опити и да разрешава въпросите на вековете. Славянството е всемирна воля. Не е пророчество, ако се каже, че от там ще дойде спасението на света. Европа е вече безжизнена, тя живее последните си есенни дни. Само славянсвото днес е първично и вдъхновено. Новият свят е предимно славянски и новият човек ще бъде преди всичко човекът на Изтока. Тогава може би ще настъпи развръзката на "великия спор": Европа и славянството ще се примирят и ще служат за изграждане на новото царство, което ще бъде царство на свободата.

 

 

© Янко Янев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.07.2005
Янко Янев. Безумие и свобода. Критика и есеистика. Съст. Т. Гергова. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Златорог, 1931, № 5-6, 262-283.