ПРОБЛЕМАТА ЗА ЧОВЕКА
Фрагмент

Янко Янев

web | Безумие и свобода

Каквато и да бъде формата, в която се изразява философската мисъл, каквито и да са целите на всяка теория за живота и света, за познанието и волята, винаги за неин стожер служи една и съща проблема. И ако се опитаме да проникнем дори в най-отвлеченото, най-безжизненото учение, ще видим, че в края на краищата и тук е скрита една и съща тайна, тълкуването и разрешението на която е било винаги целта на всяко философско познание. Че тая цел не е друга, освен основание на единството на самия човек в неговата теоретическа и практическа дейност, това се вижда още на пръв поглед: всяка идея за познанието е свързана с идеята за човека, всяка представа за религиозното се гнезди в душата на човека, всяко понятие за изкуството и всяка нравствена рефлексия е вътрешно съединена с неговото битие. Каквито и да бъдат задачите дори на отделната наука за света, в която са премахнати всички връзки с конкретните явления, всякога в глъбините й е стаен копнежът за разгатване на проблемата за човека. И символите, в които се облича познанието на тоя човек в областта на нравствената и познавателната дейност, никога не могат да прикрият тая единствена цел на философската мъка, която утихва само след избистрянето и развиделяването на проблемата. Няма нито едно философско строение, което да не е съединено с тая проблема. Ако разнищим още една тъй отвлечена и геометрическа наука, каквато е "Етиката” на Спиноза¹ - и там ще почувствуваме, че в края на краищата параграфите и дефинициите на тоя отшелник не са друго, освен определения на човешката същност в нейната съкровена зависимост от космическото първоначало. Пространството, което се разкрива в тая наглед безжизнена книга, разделено от фигури и плоскости, не е пространството на идеалните или логически възможности. То е самият живот, самият жив човек, обгърнат от вечно безмълвие и вечна мисъл.

Онова, що обикновено наричат "логос” или "менс”, или "фронезис”, или най-сетне "рацио”, като израз на най-същественото в човека или като последен, неизведим метафизичен принцип, не е голо, отвлечено понятие, измислено, за да се въдвори ред и даде сигурност на някоя мирогледна система. По-скоро това понятие е израз на една творческа същност. И вземем ли оная наука, в която това понятие е доведено до висше световно начало в съвършен смисъл, именно логиката на Хегеля, ще видим, че и тук то не е никакво изкуствено образувание; то е, наистина, предадено като суха, бездушна форма, има нещо от студения лъх на всеки рационализъм. Но всъщност логосът тук е самият жив и творчески човек. Упоението, с което Хегел следи неговия постепенен постъп на осъществяване, неговото възторжено шествие от стъпало към стъпало, от епоха към епоха до предела на безусловното знание и безусловната вяра, не е друго освен израз на дълбокото му чувство за развоя и тържеството на човешкия дух. В тежките страници на тая наука е скрит в действителност стремежът на човека към преодоляване на всеки миг в процеса на битието си. И ако Хегел отъждествява логоса с Божия дух, с това той не иска да каже друго, а само туй, че в последната си и най-висока форма човекът е непосредствено единен с вечното начало на нещата и понеже тая форма никога не може да се постигне, това начало е безкрайна цел. Човекът е божествен в своята воля за преображение и търсене на самия себе си.

Тук, в тая привидно отвлечена и непроницаема логика е сложена всъщност най-дълбоката проблема за човека в модерния свят. С нея е свързана и религията на новото време и новото философско виждане. Идеите, които вълнуваха всички мистици преди Хегел, начело с Майстер Екарта и Якоб Бьоме, цялата средновековна символика и готика на религиозната радост, Лютеровата вяра и възвестие, съзерцанията на Спиноза, дори Кантовото схащане на задачата на теоретичното съзнание и определянето не само на познанието, но и на света като безконечна задача у Фихте - всичко това намери в спекулативния логос на Хегеля последен и закръглен израз. Може би това е последната и дълбока идея за човека на западната философия, тъй както я въплъти и Гьоте, който гледаше и възприемаше света с очите на Хегеля.

И ако имахме възможност да посочим тук в какво се състои скритата тема на Хегеля, развита с един толкова отвлечен език, би станало ясно, че цялото му дело, цялата му панлогика не е в същината си друго, освен систематичен израз на оня здрачен фаустовски дух, който е живял в глъбините на съществото му. Началото и краят на Хегеловата наука изхожда и свършва с култа на вечно устремения и жаден за живот човек. Нищо друго не е скрил тоя мислител в непрогледната и поразяваща с гигантския си ръст метафизика; идеята за човека през всички периоди на развитието му и в него той вижда въплъщението на логоса, на Светия Дух, за възвеличаването на който напразно търси достатъчно възвишени думи.

И с тия същи очи на Хегеля е гледал света всеки истински философ. Проблемата за човека е била всякога проблемата на философията и отклони ли се тя от нейния кръг, престава да има каквато и да е жизнена ценност и връзка с целите на човешкото битие. Всички ония системи, които в историята на философията се изреждат една подир друга като все по-нови и по-безусловни строения на света, не са само строения на някакъв изкуствено определен разсъдък, а по-скоро опити да се разреши единствената и вечна тайна на всяко познание и всяка култура: тайната на човека. Всъщност, винаги философията си е поставяла пред очи тая проблема, но винаги се е мъчила да я прибули, защото е мислила, че само общите отвлечени форми могат да имат познавателно значение.^* Тия форми обаче са само знаци, които нямат никаква вътрешна връзка с познанието. Във всяко познание живее човекът, всяка философия е нефилософска, противофилософска, отрицание на възможността да мислим; тя е алогична, защото изхожда от непосредната, органическа цялост на човека и търси да определи мястото му в практическия и рефлексивния мир, но тъкмо поради това, тъкмо поради своята алогичност, тя е философия или висша наука.

Това е същността на философията: да бъде проблема за човека. Което определя нейната задача и нейната същност, е тъкмо тази проблема и тя би престанала да съществува, ако не се занимаваше с идеята за единството на човешкото битие. Всички отвлечени теории, които влизат между нейните граници, са зависими от тая проблема; престане ли тя, престава и философията. Чрез проблемата за човека самата философия става своята собствена проблема, в нея и чрез нея тя сама се мисли и прави възможна. Във философията човек сам се мисли и това самомислене, това самосъзнаване и самопроникване е нейното начало и нейният край. Тя мисли върху човека и като мисли върху него, мисли върху себе си, тя е самият човек във формата на рефлексията, самото живо същество на човека, доколкото това същество е преминало в царството на познанието. Човекът е философ в своето самопознание. С това тя престава да бъде отвлечена ученост; тя става човешка философия. В тоя дух философията е била тълкувана от всички ентусиасти на живата мисъл.

Така философията се явява със съвсем други кръгозори. Ония учени, които я ограничават между видимата вещественост на света или я превръщат в някаква отвлечена доктрина за общи значения, губят всеки смисъл предвид тази идея за вечното самопознание, освен самотълкуването на човешкия дух, който винаги се търси, за да се разбере сам, да се разложи в своите действителни съдържания и да обхване вътрешната си цялост. Онова, в което се изразява всяко философско мислене, не е нещо извън границите на живите подбуди на човека; то е миг в процеса на непосредственото самопознание на човека, що именно във философията постига съвършен израз. И затова философията е процес. Тя е неспирно движение на човека в областта на неговото теоретично и практично съществуване, чрез което става мислима и действителна. Без тоя процес тя би била мъртва буква. Това, що наричат догматична философия, е удушената, смразена философия, която само в своето саморазвитие се осъществява като философия. И в собствената си същност значи тя е движение - движение на съзнанието на човека, и тоя човек се осъществява чрез нея като висша воля и висша истина.

И тъй, проблемата на философията се явява като проблема на самосъзнанието. Това е действителното и животворно призвание на всяка наука за строежа на мировото битие и нейното огромно значение за прояснение на творческия човешки дух. Че в историята на философията не се търси друго освен туй самопознание, това е ясно от определението на философията като акт на самопознанието на човека и нищо, освен това самопознание, не може да бъде предмет на каквато и да е история на философията. В гръцкия свят философията се явява в процеса на самопознанието или самопреживяването на човека, както във всички други епохи на световното развитие на рефлексията. Поискаме ли да определим това самопознание на античната душа, ще го намерим в учението на Платона. Ония две противоположни, но тъй неразривно свързани стихии, които владеят цялата гръцка култура - чистата стихия на съня, на формата, на границата (перас) и стихията на опиянението и безграничното (апайрон), на аполоновското и дионисовското, ирационалното начало, са изразени в съзерцанията на тоя религиозен артист и романтик; и то не другаде, а в учението за вечния копнеж на човека да се възвиси към лоното на безплътните същини или "идеи”. Тук, в тоя копнеж към познанието на тия същини, които хвърлят сянката си в преходния и веществен свят, е въплътена висшата воля на гръцкия човек, неговата жажда да общува с неизменните първообрази. В това общуване е изразено самопознанието на тоя човек. Всички други мисли, които занимават диалозите на Платона, неговото видение за безсмъртието на душата, за "демона” на любовта, който съединява земния с небесния, относителния с безсмъртния, преходния с надвременния мир - всичко извира от това схващане на последната цел на човешкото битие. Самопознанието е краят на стремежа за висота и творчество. С това Платон изразява не само своя собствен възглед за човека, когото облича в сиянието на идеите и свързва с отвъдния свят на красота и божественост, но и ядката на цялата антична философия в най-високите точки на нейното развитие. Нищо друго не търсеше гръцкият човек и нищо друго не изпълваше съществуването му и не определяше цената на неговото земно битие освен самопознанието, освен общението с идеите. Затова философията на Платона е философия на гръцкия човек. В нея е въплътена цялата му двойствена и при това хармонична душа. Колкото и разнообразни да са ученията, които следват след Платона, те нямат друга цел, освен да се издигнат до възможността за пълно самопознание или самопреживяване на човека, което гърците са поставяли на най-високо място в системата на развитието. Това се вижда и от Аристотеловата метафизика, на чийто последен синор стои митът на Божието първоначало. Това начало е начало на самопознанието. Защото сам Аристотел казва, че Бог - абсолютният протон - като двигател на всичко, живее в исконно самосъзерцание; той вечно мисли и съзерцава себе си.

И ако се спрем на някоя друга форма в развоя на съзнанието на западния човек, например на Кантовата критика, ще се натъкнем пак на същия факт. И тази философия, колкото и формалистично да изглежда на пръв поглед, не е само едно разсъдъчно изследване за условията на общото и задължително познание. И тая философия е в духа си философия на човека, защото и тя търси чрез самопознанието да се приближи до живите прояви на човека, на неговата културна дейност. Не напразно я схващат мнозина като основа на съвременната логика на културата или на ценностите. Теоретическият човек, когото Кант поставя, безспорно, на преден план, се явява преди всичко в пълен и непреодолим разрив между сетивното или материално начало ("съдържание”, наглед, алогичност) и формалното или разумно начало ("категория”, логичност) и то тъй, че с нищо не може да излезе над тоя разрив, над това съдбоносно раздвоение за цялата европейска мисъл, колкото и да се мъчи по изкуствен начин да стъкмява "синтетични единства” чрез действията на общия разум. Но тоя теоретически човек е рожба на стремежа да се даде обяснение на познанието и неговата общност и задължителност. Макар и в постройката на практическия или нравствен човек Кант да остава верен предимно на заветите на рационализма, неговото учение е един от най-смелите и същевременно трагични опити да се даде пълно тълкуване на тайната на човешкия дух и да се осигури мястото и значението му за света. И то почива върху идеята за самопознанието, въпреки че това самопознание остава празно и безжизнено.

Тук трябва да се посочи най-важната мисъл, която се корени в убеждението, че философията не е отвлечено игрословие, а живата плът и душа на човека в цялото многообразие на неговата социална обективност. Онова, що определя не само повседневно-опитния, но и свръхсетивния патос на човека, неговата връзка с идеалните моменти на битието, е дълбоката му зависимост от така наречениете ценности. В тая зависимост е скрита истинската същност на творческото съзнание. Не само в своята теоретична дейност последното е обусловено от ценности, най-висшата от които се явява понятието за истината, но също тъй и неговата атеоретична дейност почива на ценностни акценти, без които не е възможно никакво становище за добро и зло, за красиво и грозно. Ценностите дават на действителните съждения на света значения и чрез това ги отделят от безначната и безформена маса на сетивните душевни преживявания. И тъкмо те са, които определят проявите на творческата воля. Откаже ли се от тях, тя изпада в състоянието, в което няма никакви ценностни противоположности; в лоното на тая пълна безпротивоположност човек се превръща или в безсъзнание, несмутено от каквито и да са различия във външния свят, или в състоянието на мистика, който е преодолял всички граници и противодействия в съзерцание на безусловната, божествена същност. В първия случай не само че самата външна действителност не представя никаква съзната даденост, никакво предметно единство, но и самият субект изчезва в здрача на смътни, едва доловими състояния, които протичат едно след друго и се проникват взаимно, без да се опространствяват между границите на веществения и причинно-механичен свят. Във втория случай субектът е не само единен с обекта и образува с него пълно, безразривно единство, но самият той става обект; човек значи става абсолютност, става неразличим от Божеството, в недрата на което той изчезва. И в единия, и в другия случай човек изгубва всяка опора в предметния свят, сливайки се с безкрайното Нищо.

Тъкмо в това се състои значението на понятието за ценността, че то единствено е в състояние да обясни дейността на творческия човек във всяка област на неговата поява. Без него бихме плували в морето на безсъзнанието; нито нравственото, нито художественото или религиозното чувство би могло да бъде изяснено. Ценностите ръководят волята на дейния и съзерцателен човек и обуславят неговото положително и отрицателно становище. Каквато и да бъде целта на човешката дейност, винаги тя е зависима от тия ценности, винаги се определя с оглед на техните значения, извън които земното съществуване не би имало никаква социална или културна действителност. Ценностите са именно понятията, които съставят културното съзнание.

Тук бихме желали да спрем това бегло нахвърляне на мисли относно вечно примамливата проблема за познанието и смисъла на човешкото битие. С понятието за ценността се слага всъщност първият основен камък на оная логика, която не се занимава с празни формули, а с творческата обективност на човека. Чрез това понятие може да се хвърли светлина върху всички прояви на мировата история, в която човекът е дошел до съзнание за себе си и до съзнание за абсолютния дух. Това понятие е в действителност понятие за културата; ценност значи културност, единство на ценностите значи единство на културата или единство на историята, в която културата завещава безсмъртния си образ. Защото само в историята се извършва вечното оправдание и вечното разрушение на човека.

БЕЛЕЖКИ

1. Барух (Бенедикт) Спиноза (1632-1677) - холандски философ от еврейски произход. Етика, изложена по геометричен начин е основното му съчинение. [обратно]

2. Макс Шелер. Die Stellung des Menschen im Kosmos (1928).

Съчинението на Макс Шелер Положението на човека в космоса остава недовършено. То се занимава с дуализма между идеалния и реалния свят. Духът се мисли не само като висш принцип, който определя същността на човека, но и като израз на надвиталното и антивиталното предназначение на човека. Духът, на който една от формите е самият живот, включва в себе си заедно със съзерцаването на идеите и многообразни емоционални прояви на човека. Една от най-важните способности на духа е обективността, т.е. способността за безкористно, непредубедено постигане на предметите в тяхното собствено битие. Човекът като духовно същество е свободен от виталната зависимост и е отворен за света, смята Шелер. [обратно]

3. Теодор Херинг (1884-1964) - немски философ, професор в Тюбинген. Един от основните представители на неохегелианството. Негови дъчинения са Der werdende Hegel (1931), Die Entestehungs-geschichte der Phänomenologie des Geistes (1934) и др. [обратно]

4. А. Леман - един от основните представители на холизма - методологичен принцип на целостта, изразяван във формулата: "Цялото е повече от сумата на своите части.” [обратно]

© Янко Янев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 25.03.2005
Янко Янев. Безумие и свобода. Критика и есеистика. Съст. Т. Гергова. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Българска мисъл, 1930, №1, 38-45.