НАПРАЗНИ УСИЛИЯ
Отзив за репертоара на Народния театър

Янко Янев

web | Безумие и свобода

На сцената на Народния театър бяха дадени през този сезон няколко български драми. Желанието да се дават български пиеси може да бъде приветствано с чисто сърце. Но не е личното доброжелание, не е похвалната инициатива, която може да осмисли и оправдае каквато и да е художествена проява. Български пиеси трябва да се дават в Народния театър, защото преди всичко тоя театър е български и защото новият български дух трябва и тук да разкрива възможностите на своето творчество. Никой не може да отрича това. Никой не може да отстрани развоя на българската драма от сцената на Народния театър. По-скоро бихме желали на тая сцена непрестанно да се манифестира родният български дух; да виждаме неговите символи, неговите обрядни сили; да слушаме пълната песен на тоя дух, харамийска в своята воля и жажда за живот. Не бихме чели чужди пиеси, не бихме се радвали на нищо друго тъй, както на вечното творческо разбулване на родния, отечески дух в драматични форми, още повече, че той е дух, пълен с най-разнородни противодейни сили. Неговото битие особено днес стои над знака на пъстър драматизъм.

*

Повод за тая бележка ми дава "Тя и двамата"¹ - последната българска пиеса, представена в Народния театър. Не бива да се изкълчва здравото художествено чувство на оная публика, която още е запазила в себе си непокварена и сърдечна художествена воля; не бива да се измъчват и убиват с подобни пиеси нещастните актьори, които трябва да стоят на сцената като вдървени, без да могат да живеят или поне да приказват. Такива пиеси са неизказано наивни, главно с тоя плосък, невежествен, груб психологически анализ. Трябва да бъдеш лишен от всякакво културно чувство и да вярваш в стихийното варварство на глупостта, да нямаш нежни пръсти за най-нежните и прибулени струни на човешката душа, да нямаш най-елементарни усети за вътрешния динамичен строй на новия човек, трябва да си твърде извехтял не само относно живите удари и строения на родното слово, но и относно непоследното вглеждане в нещата, за да допуснеш, че една подобна драма може да има каквото и да е художествено или друго значение. Всичко тук е скроено и случайно сплетено, само и само за да се изкрои една външна маска, съшита с тънки конци; зад нея не диша никакъв живот и не властвува никаква правда. Използван е един стар теоретичен разрив: между дълг и любов, между съвест и нравствена повеля, ала тоя разрив отдавна е получил вече висшо художествено въплощение и затова излишно е да се повтарят същите теории и да се градят върху тях нещастни драматични опити. От друга страна, тоя конфликт е от начало до края само едно убеждение, една абстракция. Дългът побеждава, но не заради това, че е неминуема победата му по силата на вътрешния драматичен процес, а защото такава е етиката на автора. Затова тая победа не е в края на краищата никаква победа, а само една максима на старомоден морал, тъй чужда на днешния жив и раздвоен човек и тъй досадна на всички ония, които са имали гибелното щастие да носят в душата си тоя конфликт, това трагично противоречие между еротичното и нравственото начало, между безумието и съвестта. За ерос не може впрочем да става тук дума, защото всеки ерос е стихиен и неговият диалог е неудържим и демоничен. Също и нравственото начало не е проникнато в противовеса му спрямо другата съдбоносна сила. И то остава един театрален, старомоден мотив.

*

Може още много да се каже, за да се спаси дотойнството на автора не като автор, а като човек, който желае да твори на родна земя. Няма съмнение, че и тия, които са допуснали да се играе тая драма, мислят със същото чувство. Похвално е, че се отваря път за родната драма. Но тоя път може да бъде твърде опасен за самата драма и да отчужди публиката за дълго от нея. Защото такива опити нямат друг резултат освен тоя: създават се кризи в развоя на театъра и вместо да се пробуди чувството на уважение, ако не на възторг към българската драма, те предизвикват недоумение и насмешка. Нещастието в такъв случай не се отнася само за бъдещето на нашата драма, но и за цялото ни творчество въобще, на което рано или късно, благодарение на подобни драматични недоразумения, ще се гледа с явна ирония.

Ето защо трябва да се очаква истинската българска драма. Много от нейните пъпки вече напъпиха; нека споменем само Рачо Стоянов и Йордан Йовков. Но цялото стъбло не е още разлистено и тепърва ще очакваме плод. По-добре да се дава по една българска драма в годината, отколкото да се дразни художественият усет и драматичната радост на добрата публика.

БЕЛЕЖКИ

1. Тя и двамата - драма на Ст. Л. Костов, играна в Народния театър през сезон 1929-30. [обратно]

© Янко Янев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 20.06.2005
Янко Янев. Безумие и свобода. Критика и есеистика. Съст. Т. Гергова. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Пряпорец, 1930, № 12, с. 2.