Янко Янев

web | Безумие и свобода

Не само в политическия ни живот върлуват маниаци. В литературата, дето художествените мерки са най-относителни, може да се каже, че най-голяма роля играе армията на маниаците, които смятат, че щом веднъж са издали книжка от стихове или разкази, преминават от царството на обикновените в царството на избраните и безсмъртните. Надали има друга страна, дето маниакът да бъде на такава почит и да има толкова права. И не само широкото публично съзнание, но често пъти отделни личности, наричани критици, правят от нещастните писателствуващи рапортьори писателски клоуни.

Не само в миналото може да се посочат безбройни случаи, когато съвсем бездарни хора се въздигат дори на пророческа висота. И днес има много такива случаи. Нещастието на тоя род писатели иде преди всичко от тяхната безгранична идейна пустота. Колко малко писатели живеят у нас с идеи!

Че нямат идеи и не общуват с въпросите на днешния активен и съзерцателен човек, това може най-сетне да бъде недостатък, защото за това е необходима по-рядка и философски проникната личност. Бедствието е там, че тия писатели нямат чистия и самобитен поглед за нещата, тъй необходим за всяко творчество.

Вазов не притежаваше идейно становище към съдбата на съвременния човек, нямаше и онова, което се нарича мироглед. Поезията му не извира от каквото и да е метафизично отношение към целостта и смисъла на битието; но затова пък имаше оная наивност на певеца и простота на възприятието, без които не може да се роди нито един художествен звук. Затова творчеството му, макар и да няма идейно величие, лъха обаяние.

Съвсем друго строение има творческият дух на Пенчо Славейков. Линията, по която се излива непосредственият му художествен усет, не е само едно наивно, детско, космическо преживяване. Онова, което го издига високо над Вазова и над простия народен певец въобще, е преди всичко дълбокото му мирово чувство, въплътено в една, макар и не цялостна, поетическа философия. Славейков е единственият български писател с истински мироглед. Неговата лирика не блика направо от сърцето и няма значението само на лична изповед. Тя е художествен израз на една идея за живота и света, която го въззема над простия реализъм на чувството и го приближава към мистиците и магиците. Той е непосреден, но същевременно неговата непосредност извира от лоното на един духовен мир, дето е стаена хармонията на цялостния му дух! Тоя цялостен дух владее над всичко, което е завещал, и той е, в чието име ние гледаме на делото на Славейкова като на най-високата проява, до която е могла да се издигне душата на българина. В тоя смисъл Славейков е идеалът на нашия писател и към неговия опит да съедини в творчеството си идейното величие с непосредното преживяване той трябва винаги да се стреми.

И ако това изтъкваме тук, то е само за да се избегне оная напаст, която заплашва да разврати българския художествен инстинкт и която носят в себе си безбройните маниаци. Има или само писатели, или само маниаци. Първите носят високо съзнание и у тях може да се разкрие винаги силата на едно индивидуално мирово чувство. Те са винаги вестители на едно миросъзерцание и на една символична философска романтика. Вторите нямат нито сърцето на простия певец, нито идейните тревоги. В най-добрия случай те са безделници.

© Янко Янев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 14.05.2005
Янко Янев. Безумие и свобода. Критика и есеистика. Съст. Т. Гергова. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Пряпорец, 1929, № 32, с. 2.