ЛЮБОВ И СМЪРТ¹

Янко Янев

В процеса на индивидуалния живот се явяват такива непреодолими сили, които го ръководят независимо от всеки земен закон. Те дават на тоя живот смисъл, който лежи отвъд всички понятия на човешкия разум, отвъд формите на реалния свят, защото той отразява величието на една съдба. Съдбата започва от там, където започва трагедията на индивидуалното битие, и там, дето няма съдба, това битие се осъществява само като форма, като интелект или само като биологически феномен. В царството на свръхмировите идеи няма съдба, защото тук няма никакви противоречия и живот, както в царството на аморфното и безразлично съществуване на времето, което тече в себе си между бреговете на съзнанието и Нищото. Съдбата е присъща само на този дух, който жадува да изгори в огъня на своя собствен демон, на творческия дух въобще, за който няма начало и няма край. Освободена от формите на емпиричното съзнание, съдбата се явява една с нищо непреодолима стихия, която влече със себе си човека извън човешкото и понятното, влече го за вечно проклятие или вечно тържество, подобно на Едип или Фауст. И ако в бездните на това неотклонимо всевластие духът нищо не знае за себе си, за своя път и край, това показва, че съдбата е винаги сляпа, безумна, със затворени очи, а това не изразява нищо друго, освен нейния трагичен патос. Всяка съдба е формата на една трагедия, достойна само за човека, който постоянно е подчинен на закона на греха и материята. Освободен от тоя закон, той престава да бъде една съдба, един религиозен закон, защото не е вече земно същество, а безконечен принцип.

Такава стихия водеше духа на Яворова към тържеството на неговата любов. Тук съдбата не е грозна, защото осъществява висшия смисъл на едно битие, предопределено да изгори в жарта на своето сърце. Този смисъл е крайният полюс на съдбата, празникът на онова безумие, за което не съществува ни добро, ни зло, ни истина, ни лъжа. За това безумие няма никакво оправдание на небето или на земята. То е тържеството на завърналия се при себе си живот, след неговото огрешение в света на истината и лъжата. "Умри, - смъртта ми нека бъде празник в самота."² Това преминаване на земния живот в зората на вечното битие, с чийто химн завършват "Безсъници", изразява най-дълбоко демоничният шемет в поезията смъртта. Че след това ликуване не започва нищо друго, а пак самият живот - но просветлен и божествен, - с други думи, че смъртта тук не е край, а начало - това е платоновият смисъл в тъй земната песен на Яворова.

Ала онова, в името на което съдбата осъществява това тържество на конечния живот, е любовта. Само зарад вечното обручение над световете духът жадува смърт, жадува своето освобождение от материята, - и в нестихващия копнеж по него се крие цялата трагедия на Яворова. Любовта обаче тук не е нещо действително. Подобно смъртта, тя е очистена от блясъка на земното и става мит. Тази отнена стихия има нещо от романтизма на Данте и Беатриче, на Тристан и Изолда, на Хьолдерлин и Диотима. Жената, чийто призрак е облечен ту в позор, ту в светлина, в края на краищата е съзерцана като космична сила - и в такъв смисъл любовта у Яворова взема един свръхреален патос. В нея се осъществява великото всеединство на поета, чрез което раздвоението между идея и сетивност, небесна женственост и грях престава да съществува.

Че образът на смъртта има и един друг - миросъзерцателен - характер, това се вижда от схващането й като вечен сън след разрушението на доброто и злото, като свирепа и безпощадна нощ, размахала коса по небесата, или като "велико мълчание сковало всеки ек по цялата вселена"³. В такава форма смъртта е един миросъзерцателен мотив и ако у Яворова може да се говори за миросъзерцание - то е именно идеята за смъртта. Тук смъртта не е съдба, а рефлексия, не е тържество на любовта, а един миров закон. Но тази нейна същина не е тъй безконечна и властна, както смъртта-любов - или любовта-смърт. Над всички светове у Яворова стои вечната смърт, като обручение с вечната любов, и дори образът на майката стои по-долу. Само отчаянието от безсмисления ход на битието - като продукт на философското схващане на смъртта - се руши пред майчиния поглед, който възвръща живота към неговата реалност.

Тук се повтаря едно от най-древните чувства за смъртта в историята на мистиката. Оня тъмен ерос, който възземаше Яворова свръх мигновението на земята, не жадуваше нищо друго, освен избавлението на духа от тази земя, - и ако той всеки миг чувствуваше до себе си диханието на смъртта, по която чезнеше в блаженство, това показва колко голям е бил неговият възторг за срещата му с небесната Любов. Това е едно от най-дълбоките чувства за смъртта. Фауст, който се среща с Гретхен в небесата, без да я види, въплъщава смисъла на това връщане на любовта, и онзи chorus mysticus, с който завършва трагедията на безконечното търсене, не изразява друго освен празника на духа, освободен от изменния свят на нещата, зарад абсолютната женственост. У Яворова тази идея стана действителност. Тук тя намери един чист романтичен и религиозен израз. Небето, което стана сетната опора и сетната вяра на неговия дух, тържествува над земното, за да се срещне той отново със себе си - със своята любов в една вечна целувка.

БЕЛЕЖКИ

1. С това есе Янко Янев участва в известното четене по случай десетгодишнината от смъртта на Яворов, състояло се на 2 ноември 1924 г. [обратно]

2. "Умри, - смъртта ми нека бъде празник в самота." - цитатът е от стихотворението на Яворов "Умри!", което излиза за първи път в сп. "Мисъл", 1906, кн. 9. То не е включено в Безсъници (1907), а излиза в Подир сенките на облаците (1910), в цикъла "Прозрения" (с. 171). [обратно]

3. "...велико/ мълчание сред всичко - сковало всеки ек/ по цялата вселена." - цитатът е от стихотворението на Яворов "Смъртта", Безсъници (1907). [обратно]

© Янко Янев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 05.04.2005
Янко Янев. Безумие и свобода. Критика и есеистика. Съст. Т. Гергова. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Златорог, 1924, № 8, 383-385.