Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КАТЕГОРИЯТА НА ЦЕННОСТНАТА ИРАЦИОНАЛНОСТ1

Янко Янев

web | Безумие и свобода

Дотук се опитахме да начертаем пътя, по който Хегел разрешава основния проблем на своята философия - понятието на понятието. Последното стои в центъра на всички мотиви на Хегел, заради неговото постоянно прояснение той отхвърля началото на формалната тъждественост като идеал на "правилното" мислене и приема спекулативното противоречие като начало и същност на теоретическата и нетеоретическата дейност. В понятието Хегел включва всички прояви на съзнанието, доколкото те са не само случайни, но и необходими, всяко преживяване, не само на индивидуалното, но и на рационално-общото, и затова понятието е живо тъждество на всички противоположения, в които то се раздвоява и които то преодолява чрез обрата към себе си. Всичко онова, което у Хегел носи името "действителност", "развитие", "битие", не представя друго освен непрестанното стремление да се противопоставя, разединява, отрича, разрушава, за да може чрез това да бъде истинно и цяло. Понятието обхваща целия космос на научното и на практичното съзнание, защото то не е само понятие, но същевременно и своето отрицание в действителния абсолютен свят. И само благодарение на това отрицание то е понятие. Действителността у Хегел не означава, както се посочи тук, непрекъснат поток от най-разнородни възприятия, които се явяват и загубват в глъбините на безсъзнанието, а като осъществено понятие, тя е идеално-реалното царство на смислени образувания и връзки. Хегел унищожава полярността, поставена от критичния формализъм между битие и мислене, между емпирично-ирационалното и трансценденталното съдържание на познанието. Това е неговата огромна заслуга за прозрението в логическата структура на историческото съзнание. Формите, които образуват сферата на критичната субективност като единство на всички действия на разсъдъка, Хегел превръща във форми на самата действителност, от която следва, че тя е винаги "валидна" действителност. С думите на днешната логика: Хегел преодолява оценъчния метод на критичния формализъм, който изхожда от рационализираната етика, за да обземе многоличността на историческия опит; той признава, че самата емпиричност е ценностна. Това е скритият смисъл на Хегеловия израз: "Същината трябва да се прояви", за да бъде същина. Иначе казано, за да бъде понятието понятие, то трябва да се преодолее в ирационалното, то е само тогава "абсолютно", когато се проявява, или когато стои в единство със своето отрицание. Същото мисли той, казвайки, че "духът е конкретна общност", т.е. понятието в своето движение е всякога конкретно, всякога ирационално, ако иска да бъде общо и да обхваща всички начини, по които то е понятие в системата на развитието. Колко противоположен е тук Хегел на критицизма и на новокритицизма, особено на неговите марбургски представители, става ясно от това, че Хегел приписва значимост не само на общото, но и на конкретното, че и самата емпиричност, самата ирационалност е обща и затова рационална. Хегел търси само цялото и това цяло той намира в надпротивоположното съчетание на рационалното с ирационалното. "Истинното е цялото", казва той. Това цяло не е нещо иреално, защото крие в себе си спекулативната противоречивост, то е единството на едно "разнородно многообразие", което го прави дейно и живо.

Хегел изгражда по този начин едно трето царство, което лежи над границите между емпиричното и рационалното. В това трето царство се примиряват всички ония полярни сили, които враждуват помежду си още от първото пробуждане на философското съзнание. То е метафизичният живот на "разумното" или "разумът" на "безумния" живот, с други думи, то е царството на ценностната ирационалност или ценностната конкретност. Създаването на това трето царство, премахването на разрива между ирационалността на историчното и рационалната значимост на ценностното - това е резултатът на Хегеловата наука. Това е тайната на неговата всепримирителна мисъл. Нищо друго не търси съвременната философия, освен това трето царство на властта и тържеството на понятието. Цялата теория на ценностите, тъй както е застъпена от Рикерт, феноменолозите, Шпрангер и от всички други, които изхождат от Фихте и Дилтай, се мъчи да се добере по някакъв начин до обосноваването на това царство, да докаже обективно извънвременния характер на субективното временно битие. С нищо тя не може да скрие, че търси това метафизично лоно на историята на културата. Хегел разрешава този проблем с помощта на спекулативното мислене, той я разрешава тъй, както единствено може да бъде разрешена и с това съзижда основите на целия исторично-философски космос, който съдържа всички прояви на творческия човешки дух. Хегел доказва, че историята е история на ирационалното и на рационалното, че тя е понятие, т.е. че тя е разсъдъчна и разумна, че в нея се извършва един двойствен процес: на вечността и на времето. Така той съединява логиката с историята, смисъла с безсмислието. Неговата философия приема ирационалното, за да посочи, че рационалното, че ценностното, е винаги ценностно не в себе си, а само в своите отрицания, че ценността е всякога ирационална, емпирична ценност. Хегел поддържа, значи, ирационалността на ценностния приницип, той превръща рационалистичната оценъчна логика в истинска логика, която не е логика само на логичното в неговото отчуждение, а на логичното и металогичното; тя е, иначе казано, логика на духа, на историята, която е развоят на осъщественото, обективирано понятие. "Значимото" не е едно средство, чрез което ценностите могат да се възвеличат в безусловни начала, защото то само се гнезди в условния и временен състав на историческия живот. Предпоставеният възглед за абсолютността на историческите ценности не почива толкова върху указанието на теоретическото самопротиворечие, което съдържа всеки релативизъм на ценностите, колкото върху раздвоението между ценностното и ирационално-историчното. Философията, що поддържа този възглед, смята ценностното като нещо, което придружава историческата фактичност, или е "прикрепено" към нея, което същевременно стои "над" нея, понеже е обосновано в системата на самозначещите единства. Това е Кантовият рационализъм в телеологичната културологика. Историчното обаче не представя никакво раздвоение, то е синтеза, която примирява в себе си трансценденталното с отвлеченото, опитното с конкретното. Ценностното не "придружава" историческия факт. То се съдържа в самия факт и е неговият вечен момент. Затова историчното е неизменно, но в същия смисъл то е преходно. Ценностното е безотносително и свободно от времето, защото има обективността на рационалната значимост, но то е относително, защото има субективността на ирационалното. Едното е немислимо без другото. Ето защо всяка история е свръхисторическа или философска, но същевеременно тя е историческа или емпирическа. Тя е история на времето и история на вечността, временна и всевременна история. С това ние докосваме проблема за отношението между история и философия, но той не може да се разглежда тук.

Това е спекулативният смисъл на ценностно ирационалното, което стои в противовес към критическата аналитика и към всеки едногледен рационализъм на историята въобще. Не може и дума да става за общност в критичното значение на думата, сиреч за априорна мащабна валидност, тъй като общото не е тук аналитично-общото, а синтетично-общото или спекулативно примирена общност. Общото не е тук никакво "идеално понятие" или "норма", никакъв предопределен принцип или "нормална идея" за конструиране единството на историческото съзнание. По-скоро то е самата особеност, в която се съдържа и която го изразява. Спекулативната общност е всякога конкретна общност, и то не само в нейната историческа проява. Наистина може да се различи една такава общност, в която изглежда, че липсват всякакви моменти от емпиричната действителност, каквато е математичната или "феноменологичната" общност, която е "чиста", подобно построенията на геометрическото идеално пространство. Може да се различи още една релационна или естественонаучна област, чийто логически характер се състои в това, че тя изразява неизменните причинни връзки между отделните явления във формата на релационното понятие или закона, но тия форми на общото са в края на краищата спекулативни. Общото не е никога само аналитично, то е и синтетично. С това коренният разрив, който владее в традиционната логика относно естественонаучното образуване на понятията - именно разривът между закономерностите на причинните отношения и единичните факти, изгубва всяка опора, защото тази обща закономерност не е откъсната от единичните факти.

Познат е възгледът на Рикерт, че логическият идеал на всяко естественонаучно познание се осъществява с утвърждението на свръхемпиричния значим характер на съждението, т.е. с освобождение на понятието от каквито и да са ирационално-веществени различия. Задачата на всяка естествена наука се състои според този автор във възможно най-голямото отдалечаване от света на ирационалното, индивидуалното, а това ще рече, в построяването на механиката на всички общовалидни изрази като "невеществени" или релационни понятия. Рикерт не търси никакъв път към ирационалното, защото онова, което оправдава смисъла на научното съзнание, е трансценденталната логична субективност, чиято дейност се проявява само в априорни безнагледни съждения. Да се определи "природата" като система на всички постоянни връзки между отделните неща в екстензивното многообразие на "телесния" свят, без да се имат предвид качествените особености на тия неща - това е според Рикерт единствената цел на естествено-научното образуване на понятия. Не може и дума да става за индивидуалност там, където познанието се осъществява въз основа на общите и формални значности, които запазват своя надопитен строй винаги и всякъде, независимо от психологично-антропологическите предразположения на тоя, който ги утвърждава.

Но този възглед е неверен. Той почива върху формалистичното схващане на закона в противоположност към фактичното. Каквато и да бъде задачата на естественонаучното изследване, в никой случай то не цели отчуждение от оная пъстра и необозрима смяна на индивидуално диференцирани особености, от които всяко съзнание - дори най-отвлеченото и символичното - извлича по различни пътища своята обективност. Онова, което у Рикерт е формулирано като закон, като общоважещ израз на винаги същите и повтарящи се отношения между отделните външни прояви, не означава в действителност никаква отделност от света на тия прояви, само спрямо които той е създаден. Закон и факт не са враждебни, защото между тях съществува една постоянна функционална зависимост, каквато съществува между цел и средство. Дори и най-формалните и нереални положения в последната и абсолютна естествена наука, където на пръв поглед изглежда, че е постигнат планът на механиката на всички субституционни отношения, не може да става дума за пълно освобождение на съждението от ония пространствени и временни коефициенти, за които се отнася. И в най-далечното съзнание има следи от най-близкия и осезателен свят на нещата. Всички химически, физически, в известен смисъл и биологически изследвания нямат друга цел, освен да обхванат неизчерпаемата сложност на емпиричния екземплярен момент и те вярват, че могат да постигнат тая цел, разглеждайки явленията не само под категорията на причинността, на формалния принцип на опита, но и от гледище на ония изменни и често пъти неуловими белези, които принадлежат към състава на всеки естественонаучен обект, като се почне от физиката и химията и се стигне чак до криминалната антропология. Винаги общото няма друго значение и друга функция, освен чрез формата на значното съждение да изрази особеното. Ако методът на естественонаучното образуване на понятията се състои в обобщаващия процес на сравняване на отделните явления под знака на общото и в изоставяне на особените разлики, то това още не значи, че този метод се движи само в сферата на постоянните връзки и определения, защото колкото повече нараства процесът на експерименталното сравняване и обобщаване, толкова по-нови кръгове се образуват, където ирационалното все по-ясно и по-ясно изпъква спрямо общността на функционалното хипотетично правило. Така ние установяваме и тук спекулативната форма на общото.

Последното не е чуждо и на математиката, където е формулирано най-ясно от Дробиш. За него общото не е тъждествено с абстрактното, тъй като абстрактното е свойство на рода, доколкото в него са преодолени всички различия, а общото е свойство на вида, доколкото той съдържа в себе си общото на рода, или доколкото видовата разлика е срасната с рода. Общото е следователно винаги видова, конкретна общност. У Дробиш то има по-широк смисъл. Ако не се свърже никакво видово различие с рода или ако това различие остане съвсем неопределено, но така, че то да има този сюксесивен характер, какъвто имат видовите различия на основните видове на рода, то тогава ще имаме общото понятие на цялата редица. Това понятие, твърди Дробиш, представя една конкретна общност, защото тук особеното на всички видове е мислимо чрез общото на рода. Тази общност притежава всяка математическа формула, която включва в себе си един определен ред от числени ценности, както в известни алгебрически задачи, така и във всяка друга математическа функция. Така, ако алгебрата си поставя задачата да намери две такива числа, чийто сбор да бъде 25 и от които едното да бъде делимо на 3, и я разрешава по този начин, като даде на второто израза 6z+3, където z може да има само ценностите 0, 1, 2, 3, от което за първото число от само себе си следва формулата 22-6z, то според Дробиш тия форми са от конкретна общност. В тях общото представя общия закон за образуване на всички търсени числа, а конкретното се състои в това, че от сюксесивните четири ценности на z следват търсените видове на същите.

С това става ясно, че общото се явява в своята противоречива, спекулативна форма навсякъде, където то може да се мисли, не само в областта на историческата действителност, но и на естественонаучния и математически опит. Колкото изолирани и безнаучни да са понятията, с които работи математическото съзнание, като онова съзнание, което стои далече от света на ирационалното, то крие в себе си последното, което се поражда вследствие единичните осъществявания на аналитичната безпротиворечива общност. Очевидно естественонаучното и математически ирационалното тук е взето, както в историята, в логически противовес към рационалното, а не като "непознаваемото", митологичното или като "вечна задача", както ирационалното е въведено в модерната атомистика и математика. В стремежа си да проследи напълно състава на микроскопичните планетни системи по механичен път атомистиката се изпречва пред елементи, недостъпни за категориите на мисленето, като например атомите или индивидуално-качествените различия на отделните кристални строежи. Не само последните, но и всяко химично съединение, според Н. Хартман, е непознаваемо. Така например от съединението на водорода с кислорода се образува по каузален начин вода. Хартман твърди, че функционалната връзка може количествено напълно да се обясни и разбере, но качествата на новообразуваното химическо тяло не може да се разберат като сума от качествата на нейните компоненти. Водата е нова и по-висока система, която притежава съвсем нови качества, които за нас остават загадъчни като качествата на неговите компоненти (Biologie u. Philosophie, 1925. 15). Това твърди и Weyl относно теоретично-символичната конструкция на анорганичните атомни отношения (Philosophie d. Mathematik u. Naturwissenschaft, 1926, II. 160). Смисълът на ирационалното като непознаваемото, като свръхпонятното в математиката, се поддържа от модерния интуитивизъм, който оспорва доказваемостта на известни математически изрази, като напр. Ферматичната проблема, чието разрешение се търси в отговора на въпроса: има ли някакви четири числа N2, x, y, z, за които да има валидност Ферматичното равенство Xin+Yn=Zn - тъй като това направление е застъпено от L. Kronecker, E. Borel и L. Brouwer в противоположност към изхождащото от Болцано учение за "парадоксите на безкрайното" към аксиоматично построение и безусловната употреба на израза за изключеното трето в "теориите на групите" (Вж. Baldus, Formalismus u. Intuitionismus in d. Mathematik, 1924). И в царството на най-фиктивната обработка на пространствените и числени представи играе роля конкретността, дори и там, където се мисли, че не се борави с никакви екстензивни дадености, какъвто е случаят с "математическия пункт". Както в интимната и още неоразчленена маса на преживяванията, така и в най-недействителното и символично съзнание владее спекулативната общност. Всички ония логистически и алгебрически насоки в съвременната научна логика, които искат да отъждествят логичното с математичното, очиствайки го от всякакъв опитен момент чрез количествени знаци, почиват върху догматичната предпоставка за непълната и мъртва, рационалистична общност.

Накъсо, там, където мисленето мисли, имаме винаги работа с едно противоречие, което се изразява в това, че Едното се противопоставя като Едното на Другото, както Другото намира своя логически смисъл в тъждеството си с Едното. Поискаме ли да дадем пълен израз на процеса на мисловните съдържания, трябва винаги да ги мислим в тяхната противовесна даденост, която, включвайки Едното и Другото, е същевременно противовес и тъждество. Мисленето не е значи хетеро-тетично, защото то не се състои в това, че мисли едновременно Едното и Другото като два зависими един от друг фактори, а в това, че като поставя Едното, то поставя в него и Другото; така че между Едното и Другото няма никаква раздалеченост и не може да се говори за никаква съединителна брънка (каквото значение има Рикертовото "und" като третия несамостоен елемент в модела на теоретическия предмет). Мисленето е анти-тетично или мислене на противоречивата тъждественост. Схващането на мисленето, което предлага теоретическият рационализъм, тъй като то е изработено най-изкусно от критическата логика, не представя всъщност никакво мислене, защото то мисли само Едното, то е само тетично, разединено мислене, неспособно да обхване съдържанието на реалния опит и да го проникне тъй, както се прониква една мъртва част, а една жива цялост. Но в същия смисъл е едностранчиво и схващането на мисленето, което учи противната ирационалистична теория. И то е тетично и затова непълно и разкъсано мислене, което не може да мисли, защото няма преди всичко никакви предметни съдържания, никакъв предметен корелат. Ако искаме да мислим истински, трябва да мислим винаги Едното в Другото и Другото в Едното. Между Едното и Другото не зее никаква пропаст, защото те са така споени и взаимно погълнати, че нищо не е в състояние да ги раздели. Това е философията на мисленето, която лежи в основите на този опит и която е философията на бъдещето.

И за никоя друга област на човешкото творчество тази философия няма такова съдбовно значение, както за познанието на логическата стойност на историята. Може да се каже, че в историята ценностната ирационалност се въплъщава в най-чиста и най-богата форма. Онова, което коренно я отличава от естественонаучната и "материална" категория на ценностно ирационалното, се състои в това, че в последните два случая тази категория се осъществява по конструктивен начин, когато в историята тя не е нещо динамично. Тук тя е стихия. Не може да се отрече, че в историята взимат участие известни естественонаучни елементи, че между "номотетично" и "идиографично" разбиране съществуват връзки, но тия връзки са толкова незначителни, щото историята остава винаги "история" и природата - "природа". Конструктивното начало в историята има значение само като помощно средство, без да принадлежи към нейната творческа същност.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Тази статия е част от книгата на Янко Янев Върху ирационалното в историята, последна и завършваща глава. Към нея без преход е дадено и заключението на книгата. То се отнася до пълния текст на Ирационалното... и затова не го включваме тук. [обратно]

 

 

© Янко Янев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.03.2005
Янко Янев. Безумие и свобода. Критика и есеистика. Съст. Т. Гергова. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Янко Янев. Върху ирационалното в историята. Опит върху проблемата за историята с оглед към логиката на Хегел. София, 1927, 106-115.