Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИРЕАЛНОСТТА НА ИЗКУСТВОТО

Фрагмент

Янко Янев

web | Безумие и свобода

Всеки акт на съзнанието се явява в свръзка с известни световни съдържания или изразено с език на теорията на познанието: всеки субект е дотолкова възможен, доколкото той е корелат на един обект, съзнаван или представен от него. Това е значението на теоретичния корелативизъм между предмет и съзнание и без неговата предпоставка всяка действителност губи възможността за своето съществуване. Свят и субект са корелати дотолкова, доколкото субектът се явява като съзнание в психологично-емпирична или трансцендентална смисъл. Разбираме ли изобщо под отношението субект и обект отношение, което определя две несамостойни, едно от друго зависими неща, тогава ние се движим в сферата на теоретичните рефлексии. Обаче тия две понятия - субект и обект - могат да се превърнат в неразделна цялост, в единство, и тогава логичното отношение се превръща в алогичен идентитет. В първия случай субектът се намира в известна реална или идеална зависимост от онова, което той индентира, за да се определи като субект, във втория случай субектът се превръща в обект и обектът в субект. Радикалният корелативизъм отстъпва място на едно ирационално единство от метафизично значение. Това единство (coincidentia oppositorum1 според Николаус Кузанус и Джордано Бруно) се явява всякога в атеоретични, извънпонятни области като отъждествение от субект и обект, от съзнание и предмет, и неговата същина се изразява чрез неговото стремление да се саморазруши и самосътвори. Парадоксалността на ирационалния идентитет, като продукт от нарушението на теоретичния корелативизъм се състои от една страна в движението на субекта към живо сливане с обекта, а от друга - в стремежа да се отдели от него и да самоопредели своята автономия. Това е диалектиката на самото съзнание, което ту се издига до самосъзнание, ту изгасва в безкрайната нощ на безсмислието. Съзнанието е всякога синтез на интенционален акт и интенционално съдържание, т.е. то се явява само там, където преживяващият субект се дистанцира от преживявания обект или обратното. Висшият израз на индиферентното сливане на субекта с обективната даденост постига мистичното чувство, чиято оригинерна субективност е възможна само при абсолютното разрушение на всеки дуализъм. Единствеността (монотезис) е противоположност на съзнанието, което търпи само отношения между едното и другото (хетеротезис). Тя е тоталността на акта на вживяването, на безинтересното вчувстване, на интуицията. Това схващане на идентичността като синтез от абсолютни противоположности има в първо време само едно атеоретично значение. Шлайермахер му даде под влиянието на Шелинговия пантеизъм една дълбока теоретична смисъл. Този идентитет е симбол на непостижимата истина и затова теорията на познанието не е нищо друго, освен диалектика или наука на вечния копнеж към знание. Че понятието на метафизичния индиференц от човек и всемир при Шлаермахер има и едно чисто алогично значение, се вижда в неговото построение на религиозния систем. Ако религиозното чувство се изразява в усета за Безкрайното, в непосредното съзерцание и сливане с универсума, то в основата на това романтично схващане не лежи нищо друго освен абсолютното, взето в неговото отвъд разумно (металогично) осъществяване, води неминуемо към прозрение в смисъла на онова, което е един живот. Само животът е в сила да създаде мистичната неутралност от съзнание и обект. Неговият иманентен ритъм се състои именно в създаване на тая неутралност и в нейното разрушение чрез възземането на живота до самосъзнание. С Бергсон и Зимел ние разбираме под живот непосредната субективност на времето, конкретността на интимното свръхпонятно преживяване и неговата индивидуалност. Той е лоното на безсъзнанието или безсмислието, на ирационалната безкрайност и движение. Животът е само материал, само психична необятност, никога форма и понятие. Той е чужд на мисленето, както мисленето - на живота, езикът - на чувството, материята - на времето, необходимостта - на свободата. Това е диомистичното море, чиито вълни люлеят съзнанието, омагьосано от движение и творчество, ликуващето "Да" към битието и мелодията на времето.

Творчеството е всякога израз на непосредния или интуитивен живот. Всяка функция на съзнанието, която определя дадено съдържание, се явява впоследствие разделянето на субекта от преживявания обект и затова тая функция е винаги нещо непосредствено. Самото определяне на видимата предметност като корелат на известни усещания е един теоретичен акт. Схванат в неговата метафизична и парадоксална същина, животът е разрушение на всички съзнати функции, на всеки акт, който реализира възможност на съзнанието, а заедно с това и безсъмнението в съществуването на иманентния свят. Ако се освободим не само от теоретичната интенционалност, но същевременно и от пространствеността на външния ретон на нещата, ако с други думи отвърнем поглед от дадеността във възприеманата действителност, ние ще потънем във вълните на едно движение, което ни замайва като песен. Това движение, за което ние знаем по чудо, тоест по оня начин, по който пред познаващото съзнание се обективира трансценденталният субект или интелектуалната интуиция при Фихте - пулсът на самото творчество, родено от хаоса на чувствата. Творчество е самият живот или по-право движението на живота. Без съмнение ние определяме тук творчеството като реален психичен акт и го отъждествяваме с индивидуалната субективност, защото то представя в своята алогичност медиума, в който преживяващият субект се слива с преживяното "Ти" и обратно. Ние разглеждаме творчеството тук в най-широка и в най-обща смисъл. В такъв случай то се явява като жив идентитет на всички антиномии в извънсмисловия свят. То започва с надмогване на интенционалността и достига своето висше самоосъществяване в сферите на мистичното, еротично и естетично единство. Неговото начало е начало на живот, както началото на живота е начало на творчеството и то свършва със свръхпротивоположностите на силите, които го унищожават. В оня полюс, в който движението на живота е достигнало, след като се е въззело над своето елементарно безсъзнание, над своята биологична субективност, творчеството се слива с абсолютния принцип на битието, за да се превърне в сътворена обективност. Тук животът реализира своята висша стихийност като абсолютно творчество. След като са преодолени всички антитези, животът се въззема до онова единство, което представя възможността за трансформиране на интимна психичност в предмет. До своето осъществяване като абсолютно творчество, животът е само акт, само ирационалност и едва в полюса на абсолютната индиферентност от съзнание и обект актът се превръща в смислено образуване, безформената маса в даденост. Това схващане на чистото или непосредно творчество определя същевременно и ритмуса на самия живот, дошъл до своята космична ирационалност чрез преодоляване на съзнанието и на пространственото Аз. Животът дохожда до себе си, както идеята в системата на Хегеля се връща към себе си като негация на негацията, за да се определи в по-висока и по-чиста степен. Той намира своята същина отвъд всякаква рефлексия, за да се издигне до божествено творчество, чиито реализации съставят телеологията на историческия развой. В тоя смисъл животът представя изходния пункт на логиката на интуитивната субективност, която само в нейната мистична цялост като идентитет от субект и обект, от форма и съдържание, от индивидуална и универсална воля, от факт и логос означава абсолютно творчество.

Като излизаме от тая метафизична концепция за живота, caf`exohen2 за да прозрем и основем смисъла на обективните ценности, в които се е трансцендирал творческият акт, нам е ясно, че нашето изследване се движи върху парадокси. Че за теоретичното съзнание животът е един парадокс, е една истина, която се открива в разбирането на оригинерната същност на самия живот. Диалектиката, която манифестира процеса на аморфния живот, е парадоксът, с който започва всяка радикална теория на духа. С него започна идеализмът на Фихте, при Шелинг и Хегел той получава едно пантеистично значение. Хусерл го игнорира под влиянието на схоластичното понятие на интенционалността (intencion), без да знае, че с това той си създава противоречиви невъзможности. Рикерт се връща все повече към него; като първооснова на теорията на атеоретичното, а Бергсон изгради своята грандиозна метафизика именно върху невъзможността за неговото решение по логичен път.

Първият, който направи от живота - това абсолютно Нищо - един световен принцип, е Анаксимандер. Че в понятието на архаичния хаос apeïron3 се крие безкрайността на диалектичния живот, се вижда от това, че тоя хаос представя неутралното единство на всички различия, чието движение, създавайки космични системи, се състои в разрушение и създаване, в отиване и връщане по силата на една вечна необходимост. Това понятие изразява първоосновната същина на творческия живот и неговата теоретическа парадоксалност. Теорията на познанието не може, разбира се, да започне с анализа на тоя парадокс, защото онова, което прави съзнанието възможно, не е живот, а един свят от извънмирова, идеална обозначимост. Познанието предполага преди всичко надмогване на ирационалното и създаване на логичния корелативизъм между познаващо и познаваемо. То се движи в сферите на разума и битието в неговата свръхиндивидуална даденост и като познание то цели да обхване съвършения идеалитет на познаваемата всеобщност. Познанието се осъществява само в понятия, животът - чрез унищожаване на тези понятия. Животът не се стреми към познание, както познанието към живот. Тия два съвсем различни фактора могат да се изразят чрез универсалната раздвоеност между разум и време или между рефлексия и интуиция, закон и чувство. Времето е специфичният предикат на живота, както понятието - на предметното познание. Животът започва с творчество - само когато съзнанието става душа, време, безкрайност. Обаче възможноста за познанието на живота предполага безусловно предметната конституция на живота, която като такава означава разрушение на метафизичната цялост на самия живот. Обективна или предметна даденост е всякога корелат на едно съзнание, а последното не е нищо друго освен осъществен или разсъществен живот. Теоретично неуловимият живот се явява в съзнанието не в своя абсолютен eidos4, а като предмет, т.е. като това, което не е. Именно в това се състои неразрешимостта на парадокса на ирационалния живот, който ние познаваме по някакво чудо. Това познание, като това на Платоновия безформен xenos в "Тимеос", не може да се докаже и демонстрира като формулите на геометрията.

Анализът на ирационалните човешки прояви в областта на абсолютното или чисто творчество никога не ще може да открие всички онези продукти, в които то се трансцендира и овековечава. Тоталитетът на възможните творчески осъществявания наричаме с една дума история или култура. Това определение сключва целостта на индивидуалните отношения на човека към явленията на света, доколкото тия отношения са мотивирани от една метафизична необходимост. Последната се проявява в самобитния устрем към живот, не в естественонаучния смисъл, а като любов към сливане с преживявания предмет, като воля към игра, към свобода в каузалния свят, към освобождаване от интересите на практическото съзнание. Ницше изрази в схващането си на диомистичното опиянение ирационалния виталитет на душата, тъмната amorfati5 като копнеж към ликующе себеотрицание и танц в бездните на живота. Тоя възторжен патос пред могъщието на живота иска да открие самото творческо безумие и неговата мълния. Разбран като мистичен демонизъм, като свръхразум, животът се явява в теоретично неопетнената същина на Безкрайното, на Безименното и само в тая негова същина той смогва да се самопожертвува в образувания, които го обезсмъртяват.

Че изкуството, както религията, еротиката и мистиката е едно от най-непосредните отражения на диалектичния интензитет на живота, че то е един свят на чудотворство, на недействително време, пространство и причинност, ще стане ясно, след като се опитаме да прозрем в онова негово могъщие, с което се сливаме, когато безинтересно го преживяваме. Отражението на психичната индивидуалност в изкуството се вижда преди всичко в това, че естетическите ценности са зависими от специфичния натюрел на преживяващия субект. Всеки субект е симбол на дадено време в историята на универсалния дух. Неговата индивидуална организация се състои в особеността на неговите отношения към външния мир. Социалната, религиозна и етична действителност, като самостойни области от трансцендентния ритъм на историческия дух, получават в различните фази на дадено време съвсем различни образи. Цялата действителност се модифицира с промяната на становището на индивидума към нея, а заедно с това се променя и интензитета на преживяванията. Тая относителност на всичко психично, на всичко индивидуално, изразява относителността на художествената действителност. Съществува само едно, зависимо от характера на хетерогенната субективност, изкуство. Всяко време в историята на духа има свое изкуство, както и своя религия. Обаче тая релативност на естетичните образувания е само от историчен характер. Като откровение на творческата вителност, художествените творения изживяват своето актуално настояще и после стават исторични, т.е. престават да будят естетични емоции и влизат в пантеона на вечното минало. Ценностите на живота, станал култура или история, имат едно актуално настояще и една исторична иманентност. Античната музика има днес само едно исторично значение, като символ на гръцкия творчески дух, но днешната катастрофа на етичните, религиозни, социални и научни ценности има само едно актуално настояще, още неоформено в история. Така и с изкуството. Вечното в изкуството не е само изкуство, а нещо свръх него. То е негова логична абстракция, проецирана в областта на извънжизнените, неизменни стойности. Изкуството sub specie aeternatis6 не е нито красиво, нито прекрасно, нито грозно. То е мъртва вечност на идеята в Платонова смисъл на думата.

Относителността на изкуството, която тук разглеждаме извън всякакви практико-субективни съждения, се крие именно в това, че изкуството е преди всичко индивидуално-интуитивният отраз на безкрайния живот. Непосредното чувство се превръща в естетичен продукт, продължавайки своето движение в образ. Спонтанността на интуицията се чувства дори и в "завършеното" преживяване, което намира ценностната си реализация в един ритмичен организъм. Последният представя въплощение на живота в образ, на трагичното напрежение на душата към откровение. Художественият предмет се явява значи като преобразен хаос, като оформена или рационализирана ирационалност, достигнала полюса на свръхпротивоположното единство и съвършенство.

Обаче изразеният в ритмичен организъм хаос няма нещо общо с действителността извън тоя организъм. Естетичният предмет е нещо съвсем различно от теоретичния и атеоретичния свят. Чувствената субективност е реално-психична, както всички квалитативни прояви на душата, но те са още естетично индиферентни. Една радост или една любов в нейната индивидуация не е още изкуство. Последното е всякога рожба на субективния живот в сферите на съвършеното сливане на индивидуалната воля с една божествена обективност, която Плотин, Шелинг и Шопенхауер нарекоха идея. За дадеността на тоя идеално-иреален елемент в естетичната сфера - идеята като метафизична същност - тук и не може дума да става. Иреалността, която ние тук търсим, е нещо съвсем различно от тази на идеята, слята с пулса на преживяването. Ако бихме могли да изследваме сега тоя метафизичен синтез от сетивно време и невидима вечност, от Човек и Бог, който представя тоталната даденост на изкуството, ние бихме открили една проблема, която стои в зависимост от задачата, дали в ирационалното са възможни рационални елементи и обратно. Независимо обаче от тоя централен проблем на теорията на атеоретичните области на духа, ние търсим естетичната иреалност в едно друго направление. Самата естетична сфера е иреална, недействителна. Тя е лоното на пресъздадения, превърнат в чудо, живот, обаче тоя живот е вече красив или грозен, трагичен или комичен. Тук чувството е станало естетичен образ. Всички възможни категории на естетичното са недействителни, фиктивни. В света, сред който ние действуваме и страдаме, носени от континуитета на безкрайно комплицираната действителност, няма нищо от онова, което съзерцаваме в един свят от естетични ритми. Тук пространството е нещо друго, нещо красиво, тук времето е различно от времето в метаестетичния опит. Нещата изглеждат тук като призраци от някой чудесен свръхмир, в който изчезваме, без да искаме. Естетичният свят е музиката на една стихия, противна както на разума, така и на явленията извън нея. В действителност не съществуват нито тоновете на Брамс, нито цветовете на Шагал или Кандински. Целият Микеланджело говори из недрата на един друг свят, излъчва светлината на едно друго, иреално, невъзможно слънце, което ни магесва. Няма реални естетични образи, както няма и реални геометрични фигури. Естетичното в сферата на психичното е невъзможно. Думите на Фауста са иреални, както е и приказката. С една дума, изкуството е противоречие на аестетичните неща, то е най-голямата "безсмислица", най-невъзможното в опита на всекидневността; никога то не е било, не е и няма да бъде действително, непротиворечиво, възможно, както и числата и линиите на геометрията.

Истината, че естетичната сфера е нещо недействително или в действителност невъзможно, е доказателство за противохудожествените принципи на всички ония школи, които се стремят да дефинират естетичното творчество като възпроизвеждане или подражание на явленията, тъй както са възприети. Тоя естетичен сенсуализъм разглежда естетичната сфера като копие на видимия свят, без да има предвид, че "възпроизвежданата" действителност е нещо "красиво". Той не може да различи пространството в изкуството от пространството извън него, красотата в художествения смисъл от красотата в емпирично-психологичен смисъл. Същевременно той не може да проникне в същината на естетичното творчество, което, подобно на една божествена стихия, превръща безформения хаос в ритмичен космос, възможното в красива невъзможност. Затова и естетичната форма, която няма никакво сходство с логичната или материално-пространствена форма, но която е образ на могъщието, през което преживяването изгаря в огъня на творческото безумие, не е за него нищо проблематично. Той би превърнал творчеството в копиране, естетичното в реалност, и материалната вечност в биологичен процес. Абсурдността на сенсуалистичния принцип в изкуството открива най-ясно метафизиката на живота и творчеството, което не е само репродуциране на сенсуално възприетите явления, а нещо безкрайно дълбоко и тайно.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Coincidentia oppositorum - лат. съвпадение на противоположностите. [обратно]

2. Caf´exohen - вер. стгр. κατ̉ ̉εξοχήν предимно. [обратно]

3. Apeiron - от стгр. ̉άπειρος безпределен, безкраен, от πέρας край, граница, завършек, цел, връх. [обратно]

4. Eidos - стгр. ειδος, форма, вид. [обратно]

5. Amor fati - лат. любовта към съдбата. [обратно]

6. Sub specie aeternitatis - лат. от гледна точка на вечността. [обратно]

 

 

© Янко Янев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 15.03.2005
Янко Янев. Безумие и свобода. Критика и есеистика. Съст. Т. Гергова. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Хиперион, 1924, № 4-5, 179-187.