Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ХЕРАКЛИТ ТЪМНИЯ
Пророкът от Ефес

Янко Янев

web | Безумие и свобода

В историята на философията има такива мислители, за които не може да се говори в систематична форма и да се изложи тяхното учение с ония логически връзки и отношения, с които би трябвало да се излага всяка строга наука за живота и света. Има такива мислители, чието име живее по-скоро като символ и които са повече пророци, отколкото мислители. Тяхното учение може да се схваща не като обективно единство от понятия, а като откровение и затова то няма място в системата на суровите разсъдъчни форми. Едно такова учение се крие в завeщаните фрагменти на Хераклита. Той е един от най-древните и най-дълбоките философи, един от ония тъмни и символични духове, които излумват из здрача на вековете в образа на оракул, шъпнещ непонятни думи, но думи, подобни на блясъка на мълния. Може би Хераклит е първият в историята на западния човек, който заговори без всякаква боязън за последните тайни на битието и който каза неща, каквито се срещат само в библията или в Ницшевите книги. Това, което определя спекулативната фантастика на неговите съвременници: жаждата да се проникне в дъното на света и да се намери неговото първично и безусловно начало, онова, що древните наричаха "Архе"1 и което изразява космическия прасмисъл на нещата - живее безспорно и у Хераклита и насочва неговата метафизична воля. Ала той се откъсва от тях и започва да тълми на един език, чуден и при това горд, сякаш през неговите уста е вещаела наистина сибила, не с думи, каквито говорят обикновените, а със знаци, що могат да разбулват само разярените от любов жени, само менадите и влъхвите. Хераклит, със своя пронизващ поглед и със своята дива, тайнствена мъдрост се явява като първия философ и орфик на йонийската култура, който набеляза пътя на градущата философска мисъл, защото колкото и отломъчно да е неговото наследство, то крие истини, без които историята на философията би получила друг образ. Макар и странно да изглежда на пръв поглед, това наследено учение не е всъщност никакво учение, а само един апокалипсис, изложен в откъслечни изрази, подобно проблясъци; едно учение без рамки, без логическа последователност, случайно прозряно и написано като че за пир. Може да се каже, че по своята гордост и своята митична символика това учение няма равно на себе си, главно благодарение на своята парадоксалност и шеговитост, която тъй много обичаха древните гърци. Всичко тук е казано като на шега, но в действителност всяка мисъл е една пропаст или един вихър.

*

Хераклит беше царствен. Той не четеше и не събираше изсъхнали ветви, не събираше пепел, за да гради музей от своята мъдрост, а съзерцаваше себе си, диреше себе си. И затова един негов фрагмент - "Аз изследвам и търся само себе си"2 - изразява целия патос на неговата философия, създадена невям, за да оправдае надписа на Делфийския храм. Наистина някои го наричат "физик", но той не е всъщност никакъв физик в модерния смисъл на думата, защото неговата "физика" е една космология, законите и формите на която са тайнствени сили. Негли тази космология, която има за предмет всемира в процеса на неговото избухване и стихване, не е нищо друго, освен една могъща поезия, без архитектонични линии, но затова пък тя съдържа нещо безгранично. Тя е една поезия на огъня, никаква природонаучна система, изкусителна и тъмна, тъй тъмна, че късната древност нарече нейния творец "Тъмния". Но Хераклит е тъмен не в начина на своето мислене или изричане, а по-скоро в привидната противоречивост на своите внезапни изрази и в тяхната недостъпност за разсъдъка на повседневните хора. Едва ли има някой друг философ да е говорил така откровено, както говорят само децата, които Хераклит е наблюдавал, за да открие в тях игрите на мировия разум. Хераклит е ясен и неговата забуленост иде оттам, че той се обръща само към ония, чийто дух не пълзи по повърхността на нещата, а потъва в тях; оттам, че пише само за гордите, защото той сам беше горд и ненавиждаше множеството, като никой друг. В тази своя висота Хераклит беше самотен, най-самотният от всички антични философи и затова неговата реч не можеше да достигне ушите на ония, които се боят от погледа на орлите и живеят извън хармонията и порядъка на света. Той сам бягаше от хората, не търсеше никакво общество, никаква публика, както я търсеше например софистът Горги3, който след пиршествата с язон4 се явяваше в пурпурна мантия сред народа, за да го зашемети със своите парадокси пред полите на Олимп. Хераклит не търсеше славата на смъртните. В това отношение той представя истинския образ на философа, който високо лети, изпелелявайки духа си в обятията на безкрая, без да знае какво ще кажат ония, що не могат нито да слушат, нито да говорят. Този аристократ беше едно чудовищно явление сред гръцкия живот. Той има нещо от самотниците на новото време.

*

Хераклит беше влюбен само в безконечното, той не намираше никъде предел - нито във времето, нито в простраството - и единственото нещо, което навсякъде виждаше в предметния свят, беше хаосът. Затова неговият истински предшественик е Анаксимандер5, първият философски писател на древността и първият, който откри същината на битието в безконечното и неопределимото Нищо (апайрон). В сетивния мир, дето нещата всеки миг са други, Хераклит не намира нищо постоянно, нищо неизменно. Цялото битие той схваща като непрекъсната смяна на прояви. Светът не е нещо бездвижно, той е поток, той тече без начало и край и в този поток не можем два пъти да стъпим на едно и също място. Това е камъкът, върху който почива мирогледът на Хераклит и няма на пръв поглед нито една мисъл у него, която би могла да ни доведе до убеждението, че той е признавал и покоя като принцип на действителността. Нищо друго не съществува, освен движението, освен промяната - дори онова, що изглежда да е замръзнало в някакъв вечен застой, дори самият Бог е движение, което непрестанно се движи. Това е откритието на Хераклит и това е, без което философската мисъл би тръгнала по съвсем други пътища. Каквито и нови системи да израстват в бъдещото развитие на философията, не могат да не се справят с тази мисъл за безпределния миров поток и ние виждаме как след Хераклита всяка спекулация започва и свършва с нея, за да я утвърди или отрече. Че това е всъщност една истина, без която не е възможно единството на каквото и да е цялостно мироучение, се вижда от факта, че колкото и обосновани и очевидни да изглеждат противните теории за неизменното настояще на битието - те винаги са падали, пронизани от тази идея на Хераклита, и дори най-смелите мислители са се спъвали, безсилни да вървят по-нататък без нейното признание. Историята на философията показва, че няма ни едно обхватно съзнание за света, в което да не владее възгледът за променливостта на съществуващото, независимо от това, дали тази променливост се взима в ограничен или безусловен смисъл.

Но най-същественото и високото, до което се издига Хераклит чрез своя поглед в непрестанния световен вървеж, това е неговата символика на огъня. В своето тълкуване на битието като промяна и безграничност, Хераклит дойде до представата, че тази безграничност и преображение не е нищо друго, освен дихание на мировия огън, който гори над пространствата, опожарявайки всичко. Това е едно от най-интересните строения в историята на метафизичните теории. Колкото и неясна да е формата, в която се явява тази мисъл за огъня като вечна жива стихия, тя крие в себе си идеята за динамичния развой на битието, което неуморно се разрушава и създава, за да се роди отново и в нова премяна. Без съмнение точният смисъл на тази идея не може да се установи въз основа на оскъдното завещание на Хераклита, още повече, че тя се явява като митически демон, що всичко обгръща в своите обятия и препуска из небесните равнини, за да ги залее със своя блясък. Но тази идея за животворния световен процес съдържа онова, което издига Хераклит над неговите съвременници. Той не е искал да каже със своята концепция за огъня само това, що е искал да каже Талес с учението си, че всичко е "вода"6, или Анаксимен с учението си, че всичко е "въздух"7. Търсейки първичното и всеобщото начало на живота, той се въззе до прозрението, че това начало е огънят, и че този огън не е само мировият вихър, но същевременно и мировият порядък, мировият разум или онова, което пръв Хераклит нарече Логос. В това е тайната на неговата мъдрост. Необозримото течение на битието не е само едно течение, което се извършва случайно и което не е подчинено на никакъв закон. Каквато и да бъде посоката на времето, в което светът мени своите образи, тази промяна става в името на един разум, който е огънят, вечният неугасим огън, що всичко сътворява, всичко нарежда, всичко съгласува. Това е онази изначална сила, онази душа, която бди над вселената, велика и непостижима, и сякаш тя е изплетена от магически струни, защото този логос е нещо звучно, той пее, стига само да го докоснат пръстите на философа.

И тъй огънят е мировият порядък. В това Хераклит виждаше исконната симфония на битието, която е еднаква за всички същества и която е съществувала и ще съществува, безразлично дали има богове или хора. Редът, създаден от движението на огъня, не е впрочем нищо друго, освен израз на неотменната световна справедливост. Благодарение на това, че светът се ражда и умира от огъня, той не може да бъде лош, не може да бъде грозен. Огънят е космичното добро и красота на битието, той е пожарът, що хвърля своето сияние върху всички земни неща, за да ги освети. Затова според Хераклит светът е невинен.

Тук ние докосваме сърцето на Хераклитовата философия, нейната най-висока степен, до която не може да се дойде по пътя на трезвото и разнищващо мислене. Може би Хераклит е най-големият поет на античния свят, не поради стила и виденията, които го замайват, не поради неговия излюден шепот, подобен на шепота на Аполоновите жреци, а главно поради това, че със своето чувство за огъня той стига до едно такова дионисовско прозрение, което стои над всяка разсъдъчна теория и което има значение само като музика, като мисъл, що трепти. Хераклит е един от философите на танца, негли един от предтечите на Ницшевия човек, защото неговата наука не е друго, освен възхвала на всичко отвъд доброто и злото. Какви нравствени понятия можем да търсим наистина в неговото царство? Какъв морал, какви добродетели, какво оправдание на личната воля с оглед към интересите на обществото, какви пътища за "благоденствие" и "щастие" - у този горд и разюздан мъдрец? Напусто бихме търсили в него идеалите на повседневното съзнание. Напусто бихме търсили в него слова за покорните, за многото и премногото. И можем ли да ги търсим в това схващане, според което светът лудо се движи, непорочен като дете, що играе от памтивека на брега на морето, пияно от шума на разпенените струи? Че светът е игра - това е, което иска да каже Хераклит със своята метафизика за огнения ритъм на битието и това е неговата първа и заключителна дума, не за да отрече съществуването на света, а за да го възслави, защото няма красота за него там, дето няма игра. И за Платон в края на краищата светът е игра, и Сократ играе със себе си, както и стоиците, но докато у тях тая мисъл означава крайното и непрогледно безсмислие на живота, неговата безцелност, у Хераклит тя е казана, за да изрази ликуващия ход на всичко, което диша в обятията на космоса. Това е една вакхическа философия. Светът играе и той не играе с нищо друго, освен със себе си. И в тази игра той стои отвъд морал и догма. Той е девствен и вечно свят.

Но тази игра се извършва благодарение на това, че всяко нещо не е едно, а двойствено и противоречиво. За Хераклит няма битие, което да не е същевременно небитие, и заради това в един от своите отсъслеци той казва тия смели думи в пълен противовес към другите съвременни мислители: "Битие и небитие са едно и също"8. Докато Парменид9 учеше, че всичко е неизменно и надвременно в своя изначален и ненарушим покой, че няма никакво движение, Хераклит твърди, че битието е не само битие, но едновременно то е небитие, което значи, то не е само покой, но и променливост, защото покой и движение, вечност и време са едно и също. Това е парадоксалната консеквентност на Хераклитовата идея, неговото тълкуване на света в оня януски смисъл, който се среща у всички мистици на мировото разединение и борбата за неговото възмогване. Онова, което кара огъня да лети и като "разпален вятър" да "храни" звездите, и след това да се спуща надолу като"влага" и "пара", не е нищо друго, освен скритият в него нагон към раздвоение и следователно към борба със самия себе; може да се каже, че по-голяма част от фрагментите на Хераклит изразяват тази неукротима динамика на мировото сърце. В никоя система противоречието не е въздигнато до такава висота. То е принцип на действителността, без който тя не може да се движи и затова не може да бъде действителна. Дотам отива Хераклит в своето признание на противоречието, че го схваща като единствения живот на всички неща и че самият бог е бог благодарение на своята собствена раздвоеност, благодарение на това, че той е същевременно и зима, и лято, изобилие и глад, война и мир. Негли само Хегеловата логика, която е изградена главно върху понятието за противоречието, може да се сравни в това отношение с философията на Хераклита. Сам Хегел казва в увода към своите лекции върху историята на философията, че няма нито една дума на Хераклита, която той да не е взел и използувал за своята логика. Безспорно противоречието тук е само изразено, без да бъде доказано, ала гърците от този пръв космоцентричен период на своето философско пробуждане не търсеха доказателства и пишеха само в откъслечни изрази и стихове, дълбокият смисъл на които обаче не може да се разбули напълно и до днес. Сякаш Хераклит говореше само на себе си, защото той живееше сам, обкръжен от пламъците на Логоса, който е словото и който той нарича веднъж - мълния. И ако Хераклит беше дал систематична форма на своето учение и беше го изложил тъй, че да изпъкнат логическите връзки на едно всеобемно миросъзнание, в него ние бихме имали тогава първия философ на мировата полярност и мировата трагика.

Че всичко е едно и че всичко, което е едно, е всичко - това е основата на туй прозрение в стихийността на битието и няма според него нищо, което да не съществува само чрез своето отрицание. Това, що наричаме "едно", не е всъщност едно, затова числото 1 не е никакво число, а нула. Едното съществува само благодарение на това, че се съдържа във всичкото, както и обратно. Тук е изразен дълбокият метафизичен възглед на Хераклита за връзката между космос и душа, всемир и човек. Само един грък можеше през тази епоха на зачеващата западна култура да мисли така. С това Хераклит изразява не само едно индивидуално чувство, но същевременно той изразява и религията на атинския дух, който вярваше, че всеки живот извън космоса е лудост. В този смисъл Хераклит е един от най-ранните въплътители на гръцката душа и той не можеше да мисли иначе, освен тъй, както тайно мислеше неговият народ, обвеян от диханието на боговете.

*

И тъй виждаме, че пророкът от Ефес е един от най-добрите и оригинални мъдреци, и колкото хилядолетия да минат, неговият глас ще продължава да вещае, както е вещаела сибилата с побеснели уста. Хераклит е тъмен, но бездната е тъмна, защото е без дъно, както всичко, що няма синор в пространството и времето. Ако тук ни беше възможно да проследим философския развой на древните след него, бихме показали, че неговата основна мисъл за безспирния ход на битието е легнала в основите на Платоновата романтика и че дори стоиците не могат да съзерцават света, освен като движение на творческия живоносен огън. Неуяснените помисли обаче, които като брилянтни зърна са прибулени в неговите оракулски отломки, имат значение не само за развитието на гръцката систематична спекулация. В тях се таят незиблените основи на всяко смислено мировиждане, в което ни уверява най-вече съвременната ирационалистична метафизика на живота, която в зародиша си не е друго, освен опит за обоснование по научен път идеите на Хераклита за неумиращия панически огън. Особено днес става ясно какво е бил Хераклит и каква мъдрост е носел в душата си. Неговото отъждествяване на битието с мълнията и словото и неговата мисъл, че това битие играе, замаено от своя собствен ритъм - е невям най-смелата и висока концепция, която е родила античната философия и която е запазила своя блясък в низа на вековете. Хераклит стоеше в преддверието на един нов свят. В него гръцкият народ намери може би съвършения израз на своята жажда да гледа и превръща всичко в космически агон; самият Хераклит като че не е никакво историческо явление, а един такъв агон, един мит на огъня, в който тоя народ отразява себе си. Хераклит стои и днес пред вратите на един нов свят. Той е подобен на Хьолдерлин, който живее в съвременния човек като пророк и апокалиптик и има нещо от всички големи духове, запленени от бурята.

Но не само глъбината на неговото световно възприятие е онова, което ни учудва и което го прави съвременен. Хераклит е един от най-суверенните и чисти мъже на древната и новата история, заключен в своята метафизична самотия, където го навестяват само неговите мисли. В своята царственост той беше недостъпен. Той сам казваше, че не говори за многото, а само за малцина, за тия, които могат да слушат хорала на мировата душа. Хераклит обичаше самотността и звездите. Той пееше, когато мислеше, тъй както е пял само Заратустра, когато е слизал от планината, за да раздаде своето съкровище на хората*.

 


* Сведенията за живота на Хераклита - "плачущия", както го нарекли в противоположност на "смеещия" се Демокрит - са много оскъдни. Знае се, че е произхождал от знатен род и че е живял около 500 г. преди Христа. От неговото съчинение "Върху природата" са останали само отломки, които събра най-напред Schleiermacher (Heraklit der Dunkle, Werke Abt III, B. II, 1838), а по-късно Bernays (Heraclitea, 1848). В 1873 г. Schuster ги издаде в Ричеловите Acta societatis phil. Lipsiensis, Band III, а в 1877 г. Bywater публикува 138 фрагмента на Хераклита (Heracliti Ephesii reliquiae). Hermann Diels издаде фрагментите на Хераклита на гръцки и немски (Heraklit von Ephesos, 1901). (Б.а., Я.Я.) [обратно]

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. "Архе" - стгр. ̉arcή начало, власт, държава; във философски контекст "начало"; на лат. principium - принцип. [обратно]

2. "Аз изследвам и търся само себе си" - фрагмент 101: Diels-Kranz = Плутарх adv. Colot. 20. 1118C. [обратно]

3. Горгий (ок. 483-375 г. пр.н.е.) - древногръцки ретор; софист. Ученик на Емпедокъл. Основното му философско произведение е За природата. Или за несъществуващото. Негови главни теми са диалектиката и ораторското изкуство. [обратно]

4. "Пиршества с язон" - вер. "пиршества с Язон" - има се предвид Язон, тиран на гр. Фера в Тесалия (380-370 г. пр.н.е.), почитател на Горгий. [обратно]

5. Анаксимандър (ок. 610-546 г. пр.н.е.) - древногръцки философ. Ученик и последовател на Талес. Централна фигура в Милетската школа, представител на йонийската натурфилософия. Той приема за единна основа на многообразието на света т.нар. апейрон. [обратно]

6. Талес (ок. 624-547 г. пр.н.е.) - древногръцки мислител, основоположник на античната философия. Най-ранен представител на Милетската школа. Въвежда философския смисъл на понятието "начало". За начало приема водата, от която възникват всички неща. Тя не е генетично начало, подобно на мисленето в митологичен ключ, а вътрешна същност и логос на съществуващото. [обратно]

7. Анаксимен (585-525 г. пр.н.е.) - древногръцки философ. Ученик и последовател на Анаксимандър. Третият и последен представител на Милетската школа. Автор на трактата За природата. Основна философска идея в учението му е идеята за единството и многообразието в света. Начало и основа на всичко съществуващо е една конкретна форма на материята - въздухът. [обратно]

8. "Битие и небитие са едно и също." - неточен цитат по фрагмент 50: Diels-Kranz = Иполит Ref. IX 9. [Всичко е едно: делимото - неделимото, роденото - нероденото, смъртното - безсмъртното, логосът - вечността, Отецът - Синът, богът - справедливостта], не мен, а логиката ако вземем предвид, мъдро трябва да признаем, че всичко е едно. [обратно]

9. Парменид (разцвет 504-501 г. пр.н.е.) - древногръцки философ, най-значимият представител на Елейската школа. Ученик на питагорееца Аминий и на Ксенофан. Централна идея във философията му е идеята за битието. То е целокупната действителност, съществуващото изобщо. То е тъждествена, идентична на себе си реалност, отсъствие на части и противоположности, на различия и конкретни свойства. Парменид поставя проблема за битието в отношение към небитието. Допускането на небитието означава приемането на несъществуващото като съществуващо. Понятието "небитие" е лишено от онтологическа реалност. То е тъждествено с човешкото мнение, което допуска за реалност движението, изменението, многообразието. Освен това Парменид предлага идеята за тъждеството на битието и мисленето. Мисълта се отнася до нещо съществуващо; самата мисъл е нещо реално съществуващо. [обратно]

 

 

© Янко Янев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.03.2005
Янко Янев. Безумие и свобода. Критика и есеистика. Съст. Т. Гергова. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Българска мисъл, 1930, № 3, 216-223.