Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ХЕГЕЛ
По случай 100-годишнината от смъртта му

Янко Янев

web | Безумие и свобода

Във всичко Хегел е бил спокоен. Като него е бил спокоен само Гьоте, макар и в по-друг смисъл. Не е имал нищо от огнения патос на Фихте и не е владеел неговото живоносно и пророческо слово. Висши същества не е искал да създава. Той живее в най-стихийната епоха на новата история, когато Наполеон учудва света със своите подвизи. Сам Хегел вижда императора, възседнал на кон. Неговите войски нападат и разграбват Иена, под чиито стени вражеските байонети са бучали цели нощи. Но Хегел е невъзмутим. За него всичко това е мирова съдба. Той не иска да знае, че Русия и Германия воюват, че Наполеон е станал протектор на Рейнския съюз, нито за Фридландското сражение или превземането на Данциг. Неговата единствена мисъл е "Феноменологията", която довършва в стаята на една иенска кула1. В нея той преживява цялата драма на света, всичките събития той олицетворява в метафизически сили, в същества, подобни на богове, които държат в ръцете си съдбата на всичко. В деня на най-решителната битка до града Хегел изпраща на своя издател ръкописа на "Феноменологията" и му пише, че е безкрайно загрижен да не би да се загуби случайно и да иде напразно толкова труд. Пред войниците, които са нахлули в стаята му и разхвърляли неговите книги, той е казал, че е само един скромен немски учен и не може де бъде опасен. Но в неговото спокойствие няма нищо от фалшивия безпатосен стил на скептика и позитивиста. То е по-скоро спокойствието на дълбоките вирове. Той е спотайвал в себе си една голяма тревога и един миров ентусиазъм.

*

Изглежда, че Хегел не е имал никога крила. Той беше стар в своята младост. В него няма, наистина, нищо от радостното избухване на багрите, нищо от пламъка на лятото, само един късен, октомврийски ландшафт. Безумни и разкъсани духове като Хьолдерлин са намирали при него винаги заслона. Той е бил пристанище за всички бури. При него е могло само да се отдъхва. Хегел е есенен в своята мисъл още в нейното начало. Като че винаги се намира пред своя залез, пред последния синор на своите мисли.

Колко странно е, че всички важни периоди на живота му започват и свършват с есента. През есента отива в Тюбинген, през есента отива в Берн за пръв път като домашен учител и през есента напуща този град; през октомври се отказва от редактирането на Бамбергския вестник, през ноември отива в Нюрнберг като гимназиален директор, през септември се оженва, през октомври отива в Хайделберг като професор, в същия месец държи встъпителна реч в Берлин, през есента се среща за последен път с Шелинг, също и с Гьоте, връщайки се от Париж, където е заминал пак през есента, през същото време отива в Холандия и Виена и през ноември умира. Затова Розенкранц го нарича "есенна натура". Може би това е израз на есенната душа на неговата философия, която той сам мислеше, че е последната философия на човечеството и че с нея свършва светът. Това есенно чувство лъха от всяка страница на неговата "Феноменология", а също и от неговата история на философията и то е причината, задето Хегел никога не е бил млад. Сам той дава най-видно място в системата си на последното и крайното. Заключението беше за него основата на всичко, самата дефиниция на абсолюта. "Всичко е заключение", казва той ("Енциклопедия", § 181).

В идейната тревога на своето време Хегел не е взел изпърво участие. И той пи от романтичния лазур, и той чезнеше по синьото цвете и сказанията на миналото. Не може в никой случай да се откаже, че в своите юношески фрагменти Хегел е романтик, не само в идеята за народната религия. Той е такъв и в чувството за историята като "космическа поема на разума" (Шелинг); той дружи с Хьолдерлин и се възхищава от неговите химни, сам пише химни на неизразимото "всеединство", възпява Елевзис и тайнствата на любовта, макар че по-късно надмогна в известен смисъл копнежите на своите съвременници, превръщайки здрачните си помисли в понятия и своята тъга по хармоничност - в система. Романтик обаче Хегел остана до края на своето метафизично търсене и колкото и да напада крайния романтичен субективизъм, той е вършил това, за да се изясни сам, защото и той е носил "радостта на новото мирово чувство", както признава в своята рецензия на съчиненията на Якоби. Но той няма чисто романтична участ. Древнопротестантският и строг стил на семейството, в което израсна, Хегел запази до края на живота си. Той е реален човек: не изгасна като Новалис, не свърши със затъмнение на духа като Хьолдерлин, с теософия като Шелинг или с далечния Изток като Гьоте. Над цялата трагедия на романтиците той стоеше като съдник и я наблюдаваше от високо. Няма нито един значителен конфликт в целия му житейски път, нито миг разочарование и бягство от действителното царство. Хегел е чужд на всяко недоволство от мировия порядък и няма в себе си нищо от съвременния демонизъм на големите хаотици на деветнадесетия век, като Стриндберг или Достоевски. Неговият дух е гръцки. Не познава никакъв бунт срещу законите на битието. Цялата дейност на Хегеля не е нищо друго освен пълно оправдание на действителността и нейното обожествяване. Действителният строй на нещата беше за него исконен и красив. Философията му имаше тъкмо тази цел: да оправдае света такъв, какъвто е, да докаже, че всичко е разумно и безусловно, че светът е вечна хармония на Логоса. Оттук иде и неговото благоговение пред съществуващия обществен ред. Нито веднъж той не е възроптал срещу обичаи и поверия. Винаги се е приспособявал към установените форми и този патос на примирение владее целия му практически и теоретически опит, в основата на който стоеше идеята, че всичко, що съществува, е абсолютно и необходимо.

На това чудно спокойствие се дължи бавното му развитие и същевременно неговата победа. Хегел се развива много бавно, той расте с години, не прави никакви авантюри, няма нищо от внезапното озарение на Шелинга и не бърза като него да печати колкото е възможно по-скоро своите съчинения, за да смае публиката. Той се възкачва стъпка по стъпка, без да измени никога пътя си и да се отрече от своите идеали. Духът му като че изгасна още с напущането на университета в Тюбинген, но всъщност той се е скрил в себе си и е работил върху своето призвание тайно, невидимо, без никакъв блясък и публични аплодисменти. Едва ли би могло да се посочи някоя друга философия, създадена така незнайно и с удивителна скромност. Шелинг, пет години по-млад от него, е вече изчерпан, в неговия поглед започват да се съмняват, когато Хегел е на трийсет години, без да е печатал нищо самостойно и значително. Той е търпелив и постоянен, всякога тъмен и затворен в себе си, в своята прокълваща мисъл, когато Шелинг учудва с бързината си като магесник, който се явява изневиделица, всеки път с нови системи и всеки път непримирен.

*

Това е в най-бегли черти образът на този голям мислител, с лице, излято като че от бронз, и с устни, в които тръпне толкова доброта и любезност. В цялата му житейска история се струва на пръв поглед, че няма нито едно съдбоносно изпитание, нито един решителен замах. Генеологията на неговата мисъл, постепенното му развитие, от неговата родна къща, дето израсна под надзора на един херцогски чиновник - неговия баща - до отиването му в Берлин, града на неговата слава, не разкрива нито една страница на безнадеждност или ропот. Този човек е бил, наистина, роден с едно жребие и с една голяма самотност, в прегръдките на която са се губили всички съблазни на световното съществувание. Исполински трябва да е бил неговият устрем към истината, щом Хегел цял живот е търсил път към нея, изграждайки го с всички средства, с които разполага човешкият дух. Още в самото начало той е знаел, че има призвание. Това го отдалечава от тревогите на всекидневния живот и го въвежда в покоите на съзерцанието, дето единствено той се чувствува честит. Дотам е бил зает със себе си, че не е обръщал почти никакво внимание на тия, които го забикалят, и затова не е чудно, задето Хегел никога не е бил достъпен. Той рядко е слизал от своите висоти и не е искал да бъде популярен в обикновения смисъл на думата, дори когато е трябвало да говори пред гимназиални ученици. Той е бил зает само със себе си, с разрешението на своята тайна, и не е искал да знае дали ще бъде разбран или не. Наричат го тъмен, отвлечен, в Иена лекциите му слушат само няколко студенти, без да схванат нито една мисъл, думите му се редят бавно и тежко, като камъни, откъртени с нечувани усилия, ала надали някой друг е мислил тъй ясно и с такъв възторг. Тъмнината, която облича понятията му, иде от това, че той е създал своята философия за себе си, не за хората, не за публиката. Хегел е живял само с нея, говорил е само с нея на един нов и непознат език. За да намери ключа на вечното познание, е започнал да мисли той, а не за да вдига тревога около себе си. Затова Хегел беше сам със себе си и затова е печатал малко и е чел лекции, винаги нови и преработени изцяло. Неговата философия не е нищо друго, освен неуморимо търсене, освен упоено мислене, и може би няма друга книга, в която всяко понятие да е изречено и написано с такова вдъхновение, както неговата "Феноменология" или неговата "Логика".

Че наистина е знаел каква е задачата на неговия живот, заради която без болка се е отрекъл от всички блага на света и се е задоволявал само с туй, което намери, се вижда главно от увода към "Феноменологията", дето сам казва, че изгрява зората на един нов ден. Той е предчувствувал своята мисия. И не само че я е предчувствувал, но той е вървял по нейния път с всичкия кураж, който може да има един необикновен човек. Ето защо философията не беше за него друго освен религия. На нея той гледаше като на висше изкупление и висше знание. Тя беше неговата единствена вяра и не случайно той я определя като познание на безусловното, на абсолютното. Самата логика за него беше система на дефинициите на Светия Дух. Но това предвестно чувство за изгрева на един нов свят е същевременно чувство за края на историческия вървеж на нещата, и онова есенно сияние, което залива цялата му философия, се крие тук. Хегел е октомврийският човек, човекът на завършеното развитие, на края. Той започва винаги с началото, с най-първата възможност, но това начало е бедно и безсилно и то трябва да се преодолява, да се развива, да се преобразува, докато получи съдържание и смисъл. Поради това не само логиката, но и философията на природата, философията на духа, както и философията на историята представят една архитектонична стълба, всяко стъпало на която извежда неминуемо към една последна цел. Само последното е богато, то е красотата и оправданието на всички мъки, защото в него завършва и се прояснява цялото предишно развитие. Началото е отвлечено, краят е конкретен, краят е самата истина. Това се забелязва във всяка книга на Хегеля, това е радостта, с която той се приближава към висшите форми в своята мисъл, към края на всички краища, към заключението, за което казва, че само то е действително и разумно. Всяка негова книга е поради това един устрем да се дойде по-бърже до узряващия плод. Затова колкото наближаваме нейния резултат, толкова тя става по-богата, по-конкретна.

ІІ.

Георг Вилхелм Фридрих Хегел е роден в Щутгарт на 27 август, 1770 година. Още първите му години откриват неговата външна неподвижност. Когато се е учел да играе, бил много несръчен. Боязлив и кротък, той е бил между другите деца един чудак. Не е могьл да скача, нито да се надбягва. Още тогава е бил замислен и обвеян от духа на старите протестантски нрави. Отраснал в къщата на своя строг и консервативен баща, който е бил камерен секретар под властта на Херцог Карл Евгений, той е имал възможността да влезе в близки отношения със своите учители, които често навестявали баща му и които му дават първото образование. Той е бил на тринайсет години, когато е починала неговата майка Мария Магдалена. Като ученик в гимназията Вилхелм Хегел се явява изведнаж с всичките си обикновени и прозаични наклонности. Той е един от най-ревностните ученици и в края на всеки клас получава награда. В 1783 г. Хегел постъпва като херцогски стипендиант в университета в Тюбинген, за да учи богословие. Какво значение има този нов период за духовното пробуждане на Хегеля, се вижда не само от това, че тук той среща хора на вдъхновението и словослова, като Хьолдерлин и Шелинг, с които става близък, но и от неговото запознаване с проблемите на философията, на религията и свободата. Това е една от най-хубавите стъпки в живота на Хегеля, една от най-благословените за неговата душа, която в долината на реката Некар, до полите на Бурберг, започна бавно, бавно да се разкрива. В продължение на четири години той преживя тук много дълбоки неща. След свършването на университета, Хегел се връща във Франкфурт при своя баща и не след дълго заминава за Берн, дето получава в едно богато семейство назначение за домашен учител. Великият Хегел трябва да се занимава тук с възпитанието на две аристократични деца. След година и половина той напуща Берн и отива във Франкфурт като хофмайстер. Тук той е свидетел на трагедията на сърдечния му приятел и поет Хьолдерлин. Скоро обаче Хегел напуща Франкфурт и бива назначен за частен доцент в Иенския университет. В Иена, тогавашната литературна и философска столица на Германия, Хегел е съвсем сам. Той живее бедствено. Обръща се за помощ към приятели, също и към Гьоте. Но в този свой тежък и неволен живот Хегел написа най-дълбоката си книга и може би най-дълбокото творение, което познава историята на философията, именно своята "Феноменология на духа" (1807 г.). След Иена го виждаме в Бамберг, дето редактира един вестник, а не след дълго време той бива назначен за директор на Нюрнбергската гимназия. В Нюрнберг Хегел пише своята "Логика". Тук вече четиридесетгодишен, той се оженва за Мария фон Тухер. В 1816 г. той е в Хайделберг, като професор по философия. От тука започва пътят на неговата слава. Хегел е вече известен в Германия, дори и в чужбина. Неговите лекции се слушат с голям интерес. След две години той бива поканен да заеме катедрата по философия в Берлин. Хегел отива там и с това разрешава въпроса за философската съдба на света, както и за политическото състояние на немската младеж. Германия е преживявала опасни събития. Студентската младеж е била надъхана с нови идеи, опасни за пруската държава. Тогавашният министьр на просветата Алтенщайн поиска да отклони немската младеж от пътя на политическите авантюри. Но за да постигне това, Германия имаше нужда от една нова и могъща философия, която да докаже, че пруската държава е абсолютно съвършена. Тогава имаше обаче само една силна философия и тази философия беше системата на Хегеля. Тя оправдаваше съществуващия ред и държавното съвършенство на Прусия; тя доказваше, че пруската държава е единствената разумна и необходима държава.

Това беше наистина една философия, която оправдаваше съществуването на нещата в тяхното настояще. Тя имаше най-вярно чувство за действителността. Възхищението си от пруската държава, което Хегел изрази още в своята встъпителна реч в Хайделберг, той не можеше да не повтори и във встъпителната си реч в Берлин (22 окт. 1818 г.), прибавяйки, че неговата философия е философия на пълното могъщество на духа, който в държавата на Прусия живее, както в политическата, така и в нейната нравствена и религиозна дейност. Сам Хегел винаги се е стремял към Берлин. Само там, мислеше той, само там можеше да се създаде и закрепи една философия за свободния живот на духа.

С Берлинския период започва най-блестящата дейност на този примирител на ентусиазма с разума на действителния порядък. Изгрява всичкото обаяние на славата, която може да достигне един човек. Това е времето на неговото пълно владичество в областта на всички идеи, на всички науки, на всички интереси, в областта на опита, на повседневните професии, на политиката и църквата. Поради неговия стремеж да привлече под своя щит и да укроти всичко недоволно и разбунтувано, правителството се отнасяше към него с небивала благосклонност и признателност. То го обсипваше с почести. В Берлин Хегел беше станал монарх на мъдростта. Нямаше нито един мислещ човек в Германия, който да не е вземал становище към него и да не е ставал негов апологет или най-малкото негов противник; нямаше наука, нито метод, който да не беше зависим от него. Журналисти, политици, офицери, богослови, историци, естети, юристи се спущат към неговите аудитории, учудени от бездънната му, всеобемаща мисъл. Младежта, разочарована от толкова лъжливи учения, от толкова борби, намери най-сетне едно пристанище. Пруското чиновничество преписваше думите му. От всички страни ученици и почитатели му изпращат ръкописи, боготворят го, виждайки в неговата сграда на знанието най-дълбокото и универсално творение, създадено от човешкия дух; неговият начин на мислене наричат "безсмъртен", "Енциклопедията" му възхваляват като "гордост на Германия". От най-далечните краища на немското царство му изпращат книги, за да каже своето снизходително мнение за тях. Фьорстер му пише оди и го сравнява с Херакъл, а Вертер говори за "категориите" на неговата логика като за божества. Студентите държат речи в негова чест и му подаряват на последния му рожден ден един медал, украсен с роза и кръст.

И ние виждаме Хегел през тия берлински години - последните на неговия живот: той стои на катедрата, приведен над своите ръкописни коли, без никакъв жест, никаква гримаса, никаква съкрушителна страст, както го рисува неговият ученик Хайнрих Хото. Цял потънал в себе си, той прелиства лист по лист и говори с мъка, с отчаяни усилия да намери търсеното слово, започва и пак спира, запъва се, отново почва и като че винаги търси да си пробие път в някаква непроходима гора. Със своята страшна обективност той е действувал като чудовище, което с бавни, но сигурни стъпки е разкривало пред очите на всички цялата сложност на емпиричния свят и метафизичната диалектика на духа. Невъзможно е било да не му се вярва безусловно. Той е стоял на последната висота, до която е могла да се издигне европейската мисъл на новото и най-новото време.

Но скоро Хегел започна да се чувствува уморен. Той се отдалечава в една вила извън града. Тишината и въздухът му действуват като балсам. Често обаче страда от болки в стомаха. Към края на октомври, 1831 г. силно заболява. След няколко дни на 14 ноември, 1831 г. Хегел умира. В същия ден преди сто и петдесет години издъхнал Лайбниц. Погребали го до Фихте, както той сам е пожелал. В университетската аула Мархайнеке държал като ректор траурна реч. Той казал, че Хегел е "крал в царството на мисълта" и го сравнил с въплътения Логос, с Исус.

Така мина животът на Хегел, в който никога не са вилнели хали. Той има пластиката на класическата личност, но и нещо от вечната болка на Фауста: И той носи в себе си тъмните сили на немския дух. С магия никога не се занимавал и никога не е желал да излезе нзвън възможното; той беше пълен с благоговение пред висшия знак на нещата и търсеше в самите тях магията на всичко. Хегел принадлежи към рода на големите северни тайноведци и няма нищо общо с неизменния формализъм на латинската раса. Той крие в езика и погледа си много от музиката и виденията на Якоб Бьоме. Всичко, що дойде след него, не можеше да го надмине, защото нямаше нито неговото вдъхновение, нито неговата първичност. Хегел като че беше нзчерпал последните сили на философското творчество. С него завърши драмата на една епоха, която по глъбината на своите идеи и по своя титанизъм е може би единствена в историята.

III.

Ще се спрем тук бегло с общи думи само върху Хагеловата философия на духа, която впрочем обгръща цялата му система. В нея издъхват всичките му теоретически стремежи, всичката му дейност. Духът е всичко. И религията, и философията на изкуството, на правото, на личността, на познанието се сьдържат в това върховно начало.

Подобно логосът, духът е тревога, най-високата тревога, която съществува. Винаги устремен, винаги в развитие, той се отрича. И той е диалектичен. И той, подобно всичко живо, е подчинен на вечната космическа повеля, на тезата, антитезата и синтезата. Духът минава винаги от едното към другото стъпало и при всяко трето стъпало намира своята по-чиста, по-богата и по-определена проява. Първото му отрицание е "природата". В нея той се отрича, става не-дух или противо-дух. Затуй природата е неговото невярно и противосъщно битие, тя е неговата измамливост, неговата руина. Но с това отричане на себе си духът не се задоволява. Той се връща, след като се е отрекъл в природата, отново при себе си и непрекъснато се връща, както в хода на планетите най-отдалеченото винаги се приближава към центъра, отдето е тръгнало. Това е процесът на духа: явява се, отрича се и отново се търси. Това самовръщане от обятията на природата не трябва да се разбира, като че природата създава духа. Духът е безусловно първото. Той само влиза в природата, одухотворява я, след което възлиза от нея.

Духът, тъй както е даден в първично състояние, е "субективен", а в състоянието на своето раздвоение е "обективен". Но обективният дух не е още истинският и цял дух. Той не е още "всичко на всичкото", той има граници. Тия граници разрушава само "абсолютният дух". Тази последна степен на духа съдържа в себе си първите му две форми. С него свършва цялото развитие на духа. Той е неговото изкупление след дългия мъчителен марш на отричането и възвръщането, антитезата и синтезата. При всяко ново възвръщане духът става по-богат, тъй като прибира в себе си изминатите степени и затова последното му възвръщане, като абсолютен дух, е израз на неговата най-плодородна, най-бистра и вечна същност.

С понятието за духовното праначало Хегел дава последния символ на своето фаустовско учение за света. Ненаситното чезнене, което движи този дух, неговото възкачване от стъпало към стъпало по стълбата на всемирния живот, на всяко едно от които той се спира за миг, за да покаже другия си неверен облик, след което отново се пониса към своята цел - е най-същественото за това висше начало на метафизиката на Хегеля, за чиято мощ той не може да намери изрази. Необходимостта на раздвоението тук е обоснована най-дълбоко именно в идеята, че духът не може да не са отрече, не може да не се жертвува, ако иска да обогати своите съдържания. Раздвоението е неговият живот, но нито веднъж той не остава раздвоен, тъй като всякога носи примирение, което сам създава. В това примиряване лежи по-високият принцип и заради него духът се раздвоява. Той се раздвоява, за да може да въдвори мир между враждуващите фактори. Няма единство без враждуване, няма покой без война, но няма и враждуване без единство, защото духът непрестанно търси път да се върне при себе си, за да може пак да се отдалечи. В това приближаване и отдалечаване от себе си се крие дълбоката мисъл на Хегеля за вечното умиране и вечното възраждане на духа и не веднъж той си служи с образа на феникса, като най-високата представа на източната магика.

Ала това, което обуславя самонамирането и самоотчуждението на духа, неговата неспирна тревога, не е друго, освен онова нещо, което пръв Исус отъждестви с идеята за духа и което Хегел нарича свобода. Свободата е истинското определение на духа, тя е неговата субстанция, както тежестта е субстанцията на природата. Тя е неговата люлка, неговото творчество. Причината, която го заставя да се напуща и да се търси, е свободата и заради нея върши всичко. Духът се търси, за да бъде при себе си и по този начин да знае за себе си. Той не иска да бъде от нищо зависим, за да стане свободен и обилен в своите сили, защото само в свободата е истинен и само в нея може да има смисъла на призованието на делфийския Аполон - "Познай себе си!"

В това догонване на свободата, която значи не му е дадена като нещо естествено и непосредно, се крие неговата постоянна дейност. Той сам е своята собствена задача, сам търси своето собствено разрешение, своята свобода. Той търси свободата неутешимо, пълен с болка по нея, търси я горд в своята ярост към себе си и всички пречки, които заплашват да разкъсат неговия кръг. Духът е възвишен в тази борба и разрушение, в това жадуване на свободата, без която той не може да действува, без която няма слънце и време. Той сам си създава препятствия; сам се напуща; сам се противопоставя; сам се унищожава. Духът е воля за изчезване, за самоизчезване, за възторжено погиване. Той знае, че всички велики неща трябва да загинат чрез себе си. Знае, че абсолютното не може да бъде свято, не може да бъде свободно, ако само не се откаже от себе си, ако не се пожертвува. - Така Хегел схваща духа в най-голяма противоположност към всички учения, че той е спокоен и върви бавно по своя път, страхувайки се да не загине. Духът е вечна борба. Вечно творчество. Той е най-могъщото от всичко, що съществува, по-могъщо дори от времето и пространството, понеже той е, който ги създава - толкова могъщ е, че сам се изпепелява и от своята пепел се възражда подмладен. Той е като буря, която затихва, за да може да се издигне след това с още по-голяма сила. Това е орфиката на духа, която крие Хегел и която може да го посочи на всяка страница в неговите книги. Той сам говори за него в образи, рисува го с багри, които взима от мистиката. И може би само тъй може да се говори за духа, както Павел е говорил за възкресението или Бруно за своите монади.

*

Духът е свободата; затова той е върховното. Това е тайната ос на всички видения и мисли на Хегеля, това е неговото религиозно, неговото апостолско чувство, че духът е абсолютното, че той е последното, което може да се мисли и желае. Да се намери тази дефиниция - "Абсолютното е дух" - и да се разбере нейното значение - в това Хегел вижда всички усилия на образованието и философията, към нея са били запътени досега всички науки и религии. Тя е изпълвала съдържанието на световната история. Напразно Шелинг търсеше тази дефиниция и в желанието си да я намери, събори цялата си система. Тя крие повече от онова, което той наричаше "идея на идеите", повече и от Фихтевото "безконечно Аз". Напразно са я търсили и гърците, и ориенталските народи. Едва християнството със своето учение за настоящето на Светия Дух и неговото очовечаване откри пътя към нея.

В духа, в безконечния или творчески разум се успокоява демоничната жажда на съзнанието. От него се затварят вратите на Хегеловата система. Духът се обективира, той постоянно излиза навън, защото е творческа воля и неговото истинско съществуване е съществуването на външната действителност. Той е същината на тази действителност. Ето защо духът живее извън себе си, като пулсът и дъхът на самите неща. Той прониква всяка жива твар, прониква целия всемир. Духът, иска да каже Хегел, е самият свят. Между тях няма разлика. Всичко, що живее, не е друго освен дух, и няма нищо без него. Затова Хегел не различава действителност от дух, едното и другото са тъждествени. "Също и външният свят е разумен, божествен".

С това Хегел изразява последната висока идея, до коята извежда неговата мъдрост - идеята, че между действителното и разумното няма никаква вражда, онази съдбоносна формула, която той написа най-напред в своя предговор към философията на правото: "Това, което е разумно, е действително, и това, което е действително, е разумно" - крие тази основна мисъл на метафизиката на духа, че не може да става дума за никакво отчаяние и никакво подобрение на този свят, в пространството и времето на който ние живеем. Това не е никакво безволие, никакво покорство пред законите на държавата, както са били най-често тълкувани тия оракулски думи. То е по-скоро примиряване с душата на Цялото, със законите на космическата държава. И ако Хегел е носил една тайна в себе си, която се е мъчил да разгадае през целия си живот и да я съобщи в научна форма, тя е именно това примирение. В цялата му наука, не само в нея, но като че и в неговата физическа външност, в неговия език и в очите му, е било скрито чувство за единството на човешката с вселенската повеля и затова няма в живота и системата му нито едно колебание, нито една пропаст. Той искаше да обоснове тази последна мисъл: че светът не е анархия, защото е пропит с разум, пропит е с дух, пропит е с висша, безконечна воля. Същото можеше да се каже с думите, че всичко, което е дух, е действително, че само духовното е истинно и силно. И най-грозното, най-случайното носи в себе си трепета на духа, тъй както всяка капка вода отразява слънцето. И в най-грозното има красота, и в най-случайното има необходимост. Още в най-ранните ръкописи на Хегеля проблесва това Гьотевско порицание на всеки вопъл срещу реда и съзвучието на вселената, защото всяко нещо живее и умира в прегръдките на неумиращата и единствено творческа, всеоправдаваща стихия. Затова още в тях казва, че да "изпълниш нещата с дух, значи да ги направиш божества и затова завършва своите последни лекции върху философията на историята с убеждението, че "това, което е станало и което всеки ден става, не само че не става без желанието на Бога, а е неговото собствено дело".

Оттук следва, че нищо друго не съществува освен духa, че всичко е погълнато и кръстено от този прадух в този праразум и праживот. С това се разбулва завещаният предразсъдък, че Хегеловата система била панлогична. Духът е безспорно разум, но разумът за Хегел е живот, абсолютното живее, действува. Това показва, че привидният панлогизъм е всъщност панвитализъм или панактивизъм, че Хегеловата философия не е друго, освен словословие на творчеството.

Всичко е творчество и всяко творчество съдържа в себе си единствената исконна реалност, съдържа красотата на вечната воля и вечната слава. В духа ние сме разумни и действителни, в него дишаме с битието, само в него имаме същност и взимаме участие в общия световен вървеж. Да живеем извън него, значи да не живеем, да бъдем безумни, да бъдем светотатствени, както стоиците наричаха ония, които не чувствуваха в себе си "музиката на мировия пламък". Така Хегел подновява древната метафизична мисъл за тъждеството на земното царство с разума на Цялото, тъй както е представена тя в съчиненията на Посейдон върху боговете или на Хризип върху съдбата и провидението. Между физис и логос, между физика и теология няма разлика. Това е търсил Хегел и с това е искал да съедини германската с античната душа.

*

Всичко преходно беше за Хегел само символ. Във всичко той четеше откровението на великата същност, която религиите наричат Божество и за която той намери най-дълбокото слово в човешкия език - словото "дух". В духа човечеството и светът намират своя смисъл, той е Възкресението и Живота. Това е последната вяра на Хегеля и от нея изхожда цялата му наука. Той вярва. Той не търси безусловни доводи, не иска да доказва, че абсолютът съществува и действува, че всичко е осветено от неговия блясък. Това е свръхлогичното начало на неговата философия и в това отношение той не можеше да постъпи иначе, освен тъй, както постъпва всеки ясновидец и всеки метафизик. От това се вижда, че системата на Хегеля не представя никакъв отвлечен рисунък на мировото битие. Тя е родена от една дълбока религиозна страст, колкото разчленена и прекроена да изглежда на пръв поглед. Хегел започва с възторга за красотата и величието на земния човешки мир. Той свърши всичките си мисли пак с този елински възторг, с тази възслава на божествената хармония на света.

Онзи наследен раздор между лично и безлично (рационално) схващане на света, който е разделял и продължава да разделя философията на лагери, няма никакво значение, както и да бъде изразено и обосновано противното гледище. Дори най-формалната, най-непрозрачната наука, каквато изглежда да е тази на Хегеля, не е в действителност само една задача на разсъдъка, която може да се разреши независимо от вътрешните потреби на творческата личност. И тя е в края на краищата една изповед. И тя е рожба на един човек и затова носи в себе си всичката му жизнена тревога. Трябва да се разведрят тъмнините, които обгръщат света на този таен мислител, да се развържат всички основни понятия, за да се види, че в дъното на неговата система бленува и се моли една душа, пълна с проблясьци. Всички други начала, които идат след логаса и свободата, всички определения на изкуството и държавата, на народа и правото, извират от първичната радост на тази душа. Заради туй, не само логиката, не само динамичната история на духа, но и естетиката на Хегеля не може да бъде друго, освен теория за осъществяването на Бога. В този религиозен патос се крият всички понятия на Хегеля. Може да се каже, че и в края на развитието си той остана такъв, какъвто беше в своите най-ранни съзерцания и какъвто беше сам със себе си: един романтик на мировото съзвучие.

Да, той беше романтик. Във всичките му метафизични насоки може да се подслуша мелодията на неговата мисъл, която не е друго, а само тъгуване, и цялата система на Хегеля е система на това тъгуване по Безкрайното, по Всевечното, което неговите съвременници наричаха ту "природа", ту "демон", ту "любов". Личната воля тук изпъква най-ясно и от всичко се вижда, че Хегел е философствувал не за да завещае на вековете програмата на човешкия дух, а за да даде израз на своята голяма жажда по пръстена на всички пръстени: Бог. Бог беше единствената проблема, която го е занимавала и вярата му в него израсна дотам, че той схвана историята като неговия съд и неговата съдба. Това е религиозната романтика на Хегеля, това е неговото северно чувство, че живият Абсолют, че живото Слово, че живият Живот се разбулва в пространството и времето на света. Затова той е действувал и ще продължава да действува иай-силно върху славяните, цялата метафизика на които е озарена от същата вяра.

И тъкмо поради туй Хегел е съвременен. Той е съвременен не само по силата на своите основни понятия за всемощното движение на духа и не само по силата на своята симфонично построена сграда на познанието. Хегел е съвременен и заради този: оживителен трепет на мисьлта му. Ония отвлечени и общи начала, с които беше обременено теоретичното съзнание преди него, той превърна в сили и може да се твърди, че цялата дейност на Хегеля се състои в този ирационализиращ, в този славянски стремеж: да се познае всичко като жива цялост. Ето защо най-дълбокото му понятие беше идеята за конкретността на Бога или неговото откровение в действителния свят. Хегел е затова един от първите врагове на оная изкуствена, разсъдъчна култура, която днес наричаме цивилизация и която още през неговото време заплашваше да обгърне всички области на творчеството. Той изучава историята на религиозните и художествени учения, общува с най-старите прояви на мировия дух, с правото, с държавата, с изкуството - това не върши за друго, а само за да посочи как са били разкъсвани най-съкровените струни на човешката душа от пипалата на разсъдъка. Хегел знаеше, че формализмът на европейската цивилизация, чиито жертви станаха Хьолдерлин и Клайст, знаеше, че оня въображаем сбор от правила и норми, които уж ръководят чувството и волята, е само една убийствена измама. Той знаеше, че идеите не са изкуствени форми, а живи сили, че абсолютното е борба и устрем. Той взе най-бездушното образувание на философията преди него, именно понятието, постави го в средата на своята логика, за да докаже, че то не е нищо мъртво и безжизнено. Понятието е самият творчески дух, то е свобода и живот.

И само така той можеше да осъществи идеалите на своите романтични съвременници, които всички до един не искаха да се примирят с "алгебричния Кант", с този "геометрик на чувството", както го наричаха те. Това, що търсеха - пълното освобождение на живия и творческия човек - романтиците не смогнаха да постигнат, защото бяха твърде нежни и затова се отдадоха на сънища и превърнаха философията в магия, а положителните науки в наниз от символи. Само Хегел можа да постигне това. Той ги наблюдаваше с години и най-дълбоко почувствува тяхната жажда, най-добре ги разбра. Днес, когато в Европа се празнува стогодишнината на великия мислител, изпъква преди всичко това негово културно-критическо значение за целия развой и за настоящето на съвременния цивилизован и научен свят. Преди всичко трябва да се подчертае огромното значение на Хегеловата критика на отвлечените начала и ако ние днес се обявяваме също тъй против тия начала в името на реалния и жизнен човек - трябва да се научим да мислим хегеловски, за да оправдаем философски нашето гледище. Хегеловата философия може с пълно право да се нарече философия на нашата съвременност, тя е най-съвременната, най-новата философия, не само поради основните й насоки, но и поради нейния общ метафизичен и мирово-исторически строеж. Тя е тъй замислена, че всяка епоха може да разреши чрез нея своите теоретически и практически задачи. Тя може да бъде философия на мира, както и философия на революцията, може да води към разбирателство на народите, както и към всенародна война. Тя съдържа всички възможни принципи, всички възможни противоречия; с други думи - тя съдържа в себе си цялата история на света, съдържа самия този свят в неговите исторически и логически форми. Затова Хегеловата философия е най-универсалната философия, която познава историята на човешкото творчество. И религията, както и безусловната анархия, и доброто, както и злото, и битието, както и мисленето, и човекът, както и Божеството, и материята, както и духът и личността, както и вселената, и законът, както и свободата - всички възможни противоположности се съдържат в тази система на всички системи. Хегеловата философия е висшата мирова и логическа синтеза. Само в епохи, когато едното от противоположните начала, като материята или духът, като личността или "колективът" са взимали случайно надмощие над другото начало, само тогава тя е отстъпвала на едностранчиви, непълни, бедни учения, каквито са материализмът или спиритуализмът, индивидуализмът или колективизмът. Хегеловата философия се явява поради това всякога като спасителка на заблудения и раздвоен човешки дух. Винаги тя е възвръщала човека към цялото, към синтезата, давайки едновременно право на положителното, както и на отрицателното начало.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. ...превземането на Данциг - фактът, който Я. Янев визира, е излизането на Феноменология на духа по време на историческите събития от 1807 г. [обратно]

 

 

© Янко Янев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.09.2005
Янко Янев. Безумие и свобода. Критика и есеистика. Съст. Т. Гергова. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Училищен преглед, 1931, № 10, 1140.