Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ВОЛФГАНГ ГЬОТЕ
По случай 100-годишнината от смъртта му

Янко Янев

web | Безумие и свобода

І.

Гьоте е вечна тема. Едва ли може да се посочи някоя друга личност в историята на западната култура, която да има такова надвременно и всевременно значение. Всичко в обикновения живот на Гьоте и в царството на съзерцанията, всички образи на неговите метафизични фрагменти и видения на природонаучните му изследвания, неговата поетична философия и мистическата му еротика, всичките му стремежи да проникне в единството на живия и конкретен свят, да отгатва, както сам казва, "почерка на Бога", всичката фаустовска стихийност на тоя необикновен човек, който сам не е знаел какво върши, защото винаги е бил в плен на незнайни, свръхестествени сили - всичко това извира от един-единствен извор и се влива пак в същия извор. Това е изворът на живота, това е изворът на прасъщната мирова сила, необятна и неизразима, която Гьоте нарича "природа" и която е основана на цялото му битие. И поезията, и науката му се коренят в неговите сили. Гьоте е живият човек, човекът на природата, на всемира, най-универсалният човек, когото познава историята на Европа. Но той не е универсален като Аристотел или като Лайбниц; той не е енциклопедист; той не знае всичко. Неговата всеобемност се покрива с тази на самия живот, на самия творчески дух през всичките степени на неговото развитие. Той е човекът-дете и човекът-старец, но винаги човекът на младостта и вдъхновението. Гьоте е неувяхваща младост на живота.

ІІ.

Тук ние ще се спрем много бегло върху общите сили на мирогледа на Гьоте. Тоя мироглед е личен, както всеки мироглед; той няма теоретически израз и не представя никаква система. Той е мироглед в буквалния смисъл на думата: поглед за единството на света, чувство за цялото. Той е символичният израз на вътрешната борба на личността, какъвто е мирогледът на всички негови големи съвременници, каквато е магичната химника на Новалиса, естетическият хуманизъм на Шилера или симфоничната изповед на Бетховена. Едва ли у някой друг животът е така решителен за образуването на мирогледните мотиви. Гьотевото творчество е неговият собствен живот. Неговата биография не е случайна и обикновена; тя е самият творчески процес на духа му. Затова неговият мироглед отразява развитието на живота му.

В тоя мироглед могат да се открият много философски моменти. Това се вижда преди всичко от големия интерес на философите на епохата към "Фауст", когото те очакваха - особено в Йена - с нетърпение и когото по-късно живо тълкуваха от гледище на своите системи. Може да се каже, че философите бяха първи, които разбулиха тайната на тази трагедия на живота и познанието и я поставиха в средището на цялото Гьотево творчество. Във "Фауст" Шелинг намира изразена своята идея за развитието, която лежи в основите на неговата философия на природата. В своите лекции върху метода на академичното образование той не може да намери думи, за да възхвали тази "истинска философия на поезията" - "най-голямата поезия на немците", както я нарича, поставяйки я по-високо от "Комедията" на Данте. Пръв Шелинг разкри същината на Гьотевото мирочувство и го постави във връзка с принципите на своя идеализъм; във "Фауст" той вижда един "вечно свеж извор на науката". Тук той открива големия поет, който е същевременно и философ. "Който иска да проникне в истинското светилище на природата, нека се възземе до тия звуци на един по-висок свят и нека пие в ранна младост силата, която иде като гъст сноп лъчи от тази поезия и движи основите на света", казва Шелинг в своите лекции върху изкуството. Разбира се, тук става дума за фрагментарния "Фауст", в какъвто образ той остана от 1790 до 1808 г. - като "първа част на трагедията" и то не в онзи вид, който го притежаваме днес, тъй като той съдържаше тогава само първия монолог, явяването на земния дух, първия разговор с Вагнер, сцената с ученика, Ауербаховия зимник, кухнята на вещиците и партиите на Гретхен. Пръв Шелинг разбра философското съдържание на тоя "Фауст" и го завеща на поколенията като величествена поезия в света. Изходната точка на тази поезия той вижда, от една страна, в "неудовлетворения стремеж към съзерцание вътрешността на нещата и към наслада като субект... за успокояване ненаситната страст чрез блянове, извън целта и мярката на разума", от друга, в "желанието на духа да се впусне в света и да носи щастието и болките на земята". От своя страна безбройните ученици на Хегеля виждаха в драмата на Фауста манифестация на "духа" през всичките степени на неговото възшествие към абсолютното самосъзнание и в неговите думи слушаха да говори самият Дух Свят. Този интерес на философията към творението на Гьоте показва колко философско е неговото преживяване. Самото житие на Гьоте е философия, изразена в непрестанно търсене и преображение. Пълно с непрогледни глъбини, с недосегаеми върхове, това житие представя историята на божествения ход на духа, утвърдение на своята собствена безусловност и величие. И в тази необятност на неговия живот, в чието лоно блика самата природа, цъфти и повяхва, се таят всички символи и тайни на света и науката, той е самият всемир, всеки такт от движението на който стои в хармония с цялото. Да се проникне този живот, да се отключи неговият смисъл - значи да се сътвори една философия, която преодолява всеки разрив между себе си и битието, между природата и духа. В това преодоляване започва и свършва всичко, което е създал Гьоте. И колкото единен да бъде този живот в своето развитие, в което няма нито един излишък, чужд елемент, в него има противоречия и преодоляване, а там, дето има преодолявания, има и борба, и гибел. В това отношение Гьоте стои в пълен противовес към Хегел. Светът на Хегеля е създаден с един замах, сякаш той е изплетен в един миг като звуците на една гигантска симфония, която се излива по силата на вечните закони на Бога. В него няма падения и катастрофи, няма нито едно противоречие, което тук има само диалектична форма като необходима и положителна сила за развоя на съзнанието. Всичко е погълнато от духа, всичко излиза и се връща в неговото царство, дето нещата имат свой съвършен ред и оправдание. Тук владее абсолютното, което само се осъществява; у Гьоте тази абсолютност е идеал, към чието постижение той се стреми през всички епохи на своя живот, макар че във всяка една от тези епохи тя разкрива своя образ. Затова Гьоте е по-недостъпен и необхватен, отколкото Хегел, чийто свят, обагрен от всички стени, е озарен и погълнат от себе си.

Но и в своите противоречия, и в своите зли сили животът на Гьоте не изгубва органическата си цялост във всеки миг на своето умиране и раждане - и в тази дионисовска история на преображенията, в шеметната забрава на "Stirb und Werde" - пред ужаса да не бъдеш само един "тъжен гост на тъмната земя", този живот се излива в най-буйни вълни, запазвайки винаги себе си в самоосвещението на собствените си съдържания. И ние виждаме Гьоте непрекъснато да съзерцава този свой живот и не само да го съзерцава, но и да го символизира в понятия, да го поставя в зависимост от неговия първоизточник - природата - и едновременно с това да мисли върху изкуството, върху науката, върху съдбата и прояснението на своя гений. Във всичко това Гьотевото развитие приема своя философски характер, във всички изживявания и загатвания се крие неговият философски копнеж, неговата философска тревога, свидетелства за която са не само неговите случайни признания в писма, дневници, разговори и афоризми, но и цялото откровение на неговото творческо битие, което въпреки своята многоличност винаги стои под блясъка на една и съща звезда. Във всички тия признания се крие философският дух на Гьоте, неговата жажда да разбере сам себе си в познанието на света. И ако той не е писал нито един философски трактат, не е оставил нито едно систематично изследване, от което ясно да личи наклонността му към рефлексията и понятието - причината за това не е нищо друго освен неговата интуитивна природа, неговата органическа враждебност срещу всичко разсъдъчно и теоретично. Теорията на своето познание той въплъти в динамичните стъпала на своето неуморно възземане, в нагона на своята воля за живот, за наслада, за усъвършенствуване на всичко, до което се докосва неговият животворен дух. Философията си той превърна в поезия на своето собствено битие и нейните понятия не са никакви абстракции, образи, нейните принципи са действията на самата природа, в която той се съглежда, както и тя се оглежда в него.

Никога Гьоте не е чувствувал наклонност към систематична работа. Онова, което изпълваше съществото му с велико неспокойство, не беше друго, а самият живот, пред който той стои винаги с благоговение и чиято дълбочина, чиято безбрежност и святост не му дават право да го улови и затвори в рамките на бездушните теории. В него виждаме законите на този живот, който храни всичко на небето и земята и от който той се ражда, за да изгори сред неговите пламъци. "Как да те позная, безгранична природо? - се провиква той, поразен от нейното могъщество. Тази природа, която живее в него като неговия собствен демон, като неговото творческо развитие, е шеметът на неговата поезия и философия. Тя цъфти и диша с него, храни го с лъчите на своите слънца, със соковете на своята неумираща плът и за нейното познание той няма други средства, освен чувството, освен погледа за ония сетивни форми, в които тя се излива. И затова мирогледът на Гьоте не е никаква теория и не е израснал под ничие влияние; той извира от дъното на неговия собствен живот, от благоговението пред вечната природа. Той живее близо до Йена, дружи с Шелинг, с Нитхамер1, с Хумболт2 и Хегел, с всички големи философи на своето време, без да бъде ни най-малко повлиян от тях. Как може да бъде повлиян този олимпийски полубог, който не търси никаква власт над себе си, никакви други истини, освен това, което му поверява природата! Срещне ли някъде нещо сродно със своите възгледи, той го взема, но винаги се мъчи да го разбере криво, стига само да отговаря то на нуждите на неговото битие. Във всички науки, във всички прояви на света той търси себе си и себе си в тях - това е смисълът на неговото самопознание. В тази епоха, която гъмжеше от идеи, която носеха на плещите си толкова много титани, призвани да разрешат висшите задачи на своя народ, Гьоте стоеше сам със себе си, отмервайки същевременно нейния пулс. Нито Кант, нито Фихте, нито Шелинг, нито Хегел не е могъл да въздействува върху него и ако той често е взимал в ръцете си книгите на големите философи, без да може да ги разбира, той се е заблуждавал и действувал против повелите на своя дух, обречен да шествува из световете, ненаситен и сам. Той чете Кант, нарича го най-големия философ на столетието, възхищава се от неговата "Критика на ръзсъдъчната способност", препоръчва я на Екерман, твърди, че неговата "Метаморфоза на растенията" не стои в никакво противоречие към философията на критицизма, признава дълбокия смисъл на неговата етика, от чийто ригоризъм той се стреми да я освободи заедно с Шилер, чете "Общата история на природата и теория на небето" (от 1775 год.), поверява на младия Шопенхауер, че щом прочете само една страница от Кант, струва му се, че влиза в някоя светла стая - но въпреки всичко това, никога той не е бил теоретично настроен, никога не е могъл да гледа нещата през очилата на Канта, чиято философия е пълно отрицание на непосредната и витална същност на Гьотевото мирочувство. Колкото и много да се е възхищавал от Кант, никога той не е бил кантианец, никога не е бил философ в трансценденталния смисъл на думата. Той е поет и затова гений на синтезата и чувството, на образа, на живата форма, в която се вливат всичките струи на неговото творчество. Срещу всичко разсъдъчно и студено той се е бунтувал с дълбокото презрение на своето същество и затова съвсем несправедливо изглежда неговото познато отричане на философията. Но коя философия отрича той? - Само онази, която не стои в конкретна връзка с индивидуалното и живото и в чиито системи е унищожена всяка зависимост между личност и познание, между идея и действителност. Това е така наречената "популярна" или "школска" философия, от която той се отвращава в едно писмо до канцлер Мюлер. Че той никога не е мислил върху мисленето, че винаги е стоял далеч от философията, за която - по неговите собствени думи - не е притежавал никакъв орган - тези самопризнания се отнасят само против онзи школски догматизъм, срещу който Гьоте не можеше да не се противопстави по силата на онова висше единство от природа и дух, което изразява цялата му жизнена драма. И затова той допуща само една философия, която изхожда от това творческо и божествено единство. То е смисълът на Гьотевото творчество, началото и краят на неговия живот, то е неговата религия и неговото метафизично сродство със системата на абсолютния дух, с който той също тъй е преодолял разрива между духа и природата. То е крайният и общ израз на всички проблеми от втората половина на 18. век, на идеите на Хердера, на Якоби и на всички пантеистични спекулации, с които живееха първите и по-късни романтици, заедно с Шелинг и младия Хегел. В него епохата успокои своята метафизична страст. И ако Шилер нарича научно-философското гледище на Гьоте в прочутото си писмо по случай неговия рожден ден (1794) "рационална емпирия", то с това той формулира същото единство, което у Гьоте не беше никакво понятие и формула, а живото въплъщение на неговата мисъл. Цялата му дейност се състои в създаване на това единство между духа и природата, всичко, което той върши, изхожда от този идеал на примирение, само чрез което Божеството издава своя пулс. И затова той пише на Якоби (1801), у когото още в ранна възраст откри една сродна натура: "Лесно можеш да знаеш какво е отношението ми към философията. Ако нейната задача се състои предимно в това да разединява, тогава аз не мога да я призная... Но ако тя съединява или по-скоро, ако тя възвишава и утвърждава нашето първично усещане, като че ли сме единни с природата, и го превръща в едно дълбоко, спокойно съзерцание, в чиято непрестанна синкриза и диакриза ние чувствуваме божествения живот - тогава тя ми е добре дошла."

*

Онова, което Гьоте търси и открива навсякъде, това е животът, това е развитието, в чиито безбрежни потоци той съзерцава и познава всемира. Нищо друго не определя патоса на неговото философско и художествено съзнание - освен тази велика почит пред ирационалните сили на битието, пред всичко, което расте и се движи, което има история. "О, не! спасение не търся аз в покоя!" - тия Фаустови думи изразяват Гьотевото отношение към явленията, които той никога не разчленява и не разлага, а ги изследва в тяхното ритмично и творческо развитие, всяко едно от тях като удар на космичното сърце. Във всичките си студии той осъществява тази идея и там, дето намира смърт, той я одушевява и превръща в процес. Самата система на Спиноза, в която нещата нямат никаква съдба и време, защото са вечното следствие на единствената и обща субстанция - подобно фигурите в геометричното пространство, Гьоте превръща в живот. Спиноза той винаги е разбирал криво, винаги взависимост от своето метафизично битие, за което не съществува никаква друга истина и никакъв друг закон, освен развитието. Затова той никога не е бил спинозист в същинския смисъл на думата, както не беше спинозист и Шелинг. Да познае движението на безконечния световен живот във всичките му степени и прояви и да свърже всяко отделно явление с това движение - това е неговият идеал. Оттук иде неговият интерес за ботаническите и геологически свойства на почвата във Ваймар, за което говорят писмата му до фрау фон Щайн, тук се коренят неговите зоологически издирвания в Щрасбург, с които по-късно отново се занимава във връзка с физиономичните изучавания на Лаватер, тук се корени още и неговата наклонност към минералогията и анатомията, от които по-сетне преминава към химията, тук единствено трябва да се търси произхода на неговата интуиция за първичното растение като основен миров феномен, която го връхлетя в Падуа при наблюдението на една палма и за която пише най-напред Кнебел, щастлив, че е проникнал най-сетне в тайната на растителното царство (вж. Hermann Siebeck, Goethe als Denker, 72).

ІІІ

Философското развитие на Гьоте, което е въобще развитието на всичките му идеи и чувства, започва и свършва с природата, в която той чете "почерка на Бога", заслушан в нейния тайнствен кипеж. Още в 1774 година той се възхищава от Спиноза, у когото вярва, че е намерил отражението на своя собствен дух. С Якоби, когото той среща тогава и комуто се отдава всецяло, тъй както след това никому не се е отдавал - започва неговият "спинозистичен" период, разгледан подробно от Данцел3, Суфан4 и др. - един период на пантеистична възторженост и същевременно на най-дълбоко недоразумение и неразбиране на същността на Спинозовото учение. През това време той стои под влиянието на Хердера, който също така се възхищава от Спиноза и който пише на Якоби, след като подари на младия Гьоте един екземпляр от "Етиката" на еврейския философ: "Откакто ти замина, Гьоте чете Спиноза и за мене е от голямо значение, че той го разбира точно тъй, както аз го разбирам." А на Кнебел Гьоте пише: "Аз се чувствувам много близо до него (до Спиноза), макар че неговият дух е много по-дълбок и по-чист от нея."

Тези чувства у Гьоте вървят в пълно съгласие с Хердер, който в своите "Идеи" разглежда света като проява на величието на Бога. Вместо думата "природа" той казва, че употребява "Бог", поради това, че първата е станала чрез някои съчинения на времето "безсмислена" и "унизителна". В "светата книга" на природата той чете буква по буква историята на човечеството, която е откровение на "всемогъщата власт, доброта и мъдрост" на онова "вечно същество", на което той посвещава своите "Идеи" със следните думи: "И тъй, слагам аз..., невидим и велик дух на нашия род, пред твоите нозе несъвършеното дело, написано от един смъртен, чрез което е посмял да мисли върху тебе и да върви след твоите стъпки" (Duentzer, 49). В същата книга Хердер казва: "Където и да съм, аз ще бъда този, който съм сега, една сила в системата на всички сили, едно същество в необятната хармония на Божия свят" (53). Тези редове са написани досущ в духа на Гьоте, който ги чете с голямо въодушевление. Книгата на Хердера упражнява върху него решително влияние, той я чете заедно с автора, което се вижда от писмото му до Кнебел (8 декември, 1783) и до фрау фон Щайн (4 декември, 1783). Гьоте, който още не беше станал самостоятелен, какъвто се явява по-късно и в края на своето развитие - нарича тази книга, посрещната от цялата епоха с необикновен възторг - свое "евангелие". Той е очарован от нея, а това значи - от Спиноза. Именно под властта на тия настроения у Гьоте израства могъщият образ на природата, превръщайки Спинозовата "Етика" в рапсодия на тази природа. За изследване на тия настроения у Гьоте особено значение има намереният в архивата му ръкопис, написан от фрау фон Щайн под негова диктовка. Този ръкопис е открит от Юлиус Вале, издаден е от Бернард Суфан в "Goethe - Iahrbuch" (Band XII) и публикуван също от Вилхелм Дилтай в събраните му съчинения (Bd. II, 391).

Още първите редове на този откъслек носят духа на Спинозовата метафизика, отразен в душата на Гьоте: "Понятието за битието и съвършеното е едно и също; ако проследим това понятие дотам, додето е възможно, ние казваме тогава, че мислим за безконечното. Безконечното обаче или цялостното не може също тъй да бъде мислено от нас." Този дух владее идейното развитие на Гьоте, което върви същевременно с влиянието на Хердера и на Якоби - преди всичко на Якоби, комуто Гьоте принадлежи с всичката пантеистична тревога на своята младост. "Ти почувствува - му пише той - какво блаженство е за мене да бъда предмет на твоята любов... О, това е чудесно, че всеки вярва да получи от другия повече, отколкото дава. О, любов, любов! - Повярвай ми, от сега нататък ние бихме могли да не си кажем нищо и ако след известно време отново се срещнем, ще ни се струва, че сме вървели ръка за ръка. Ще мислим еднакво върху това, за което не сме приказвали..." Якоби открива на Гьоте лоното на ирационалното, неговата сила, идеята за безконечното и така се създава у него едновременно с култа на Шекспира, чийто гений Хердер пръв разтълкува пред очите на пламенния Гьоте като демонично могъщество на живота и като съединение на личната съдба с неумолимия ход на космоса - създава се онова метафизично чувство за природата, което все повече и повече се вдълбочава у него и отъждествява със самото Божество. То е зародишът на по-наташното развитие на Гьоте, както и на цялата натурфилософия на Шелинга и Хегеля. То стои в началото на философското съществуване на Гьоте, който още не беше станал "класичен". Най-значителният и великолепен документ за това почти религиозно чувство у Гьоте представя известният фрагмент "Die Natur" - "Природата", печатан най-напред в "Тифуртски журнал", № 32, 1782 г.:

"Природа! Ние сме обгърнати и погълнати от нея - безсилни да излезем от нея и безсилни да я проникнем по-дълбоко. Непризвани, без закрила, тя ни подема в кръг на своя танец и полита с нас, докато се уморим и отпуснем от нейните ръце. Тя твори вечно нови образи; което е тук, никога не е ставало; което е ставало, никога няма да се върне; всичко е ново и при това всякога старо...

Всяко едно от нейните рожби има своя собствена същност, всяка една от нейните прояви има своето най-изолирано понятие, и въпреки това всичко е едно...

Един вечен живот има в нея, развой и движение и при все това тя не се помръдва. Вечно се преобразява тя и няма в нея нито миг покой... Тя е неподвижна.

Нейната стъпка е отмерена, изключенията й са редки, законите й са неизменими... Също и най-неестественото е природа; също и най-тъпото невежество има нещо от нейния гений.

Тя създава рожбите си от нищото и не им казва отде идат и къде отиват. Те трябва само да вървят; пътят ги познава.

Човек се подчинява на нейните закони, макар и да им се противопоставя; човек действува с нея, макар да действува против нея...

Тя е всичко. Тя е съвършена и при все това никога не е съвършена. Всеки миг се показва тя в особен образ. Тя се прикрива под хиляди имена и термини и при все това е винаги същата..."

Тук говори Гьоте най-непосредно и чисто. Този фрагмент е отпечатък на неговия дух, в него се излива всичката му благодарност и очудване пред божествената природа. Той е възникнал под прякото въздействие на Якоби, на Шефтсбъри5, особено на Хердера, в чиито съчинения (Werkw, hrsg. von B. Suphan, Bd. XIII) намираме следната скица: "Каква безграничност ме обгръща, природо!... когато влизам в твоя свет храм. Не си минала край никое същество, без да му се отдадеш със своята неизмеримост; всяка точка на земята е средата на твоя кръг. Вселената е създадена, за да се наслаждава, да се чувствува и да се изпитва на всяка точка... Всяка една от твоите рожби ти направи цялостна и единна, и равна само на себе си; ти сътвори всичко това от себе си... Велика майко! Твоята сила е навсякъде неделима и безгранична."

Цялата епоха живееше с това боготворение на природата, която беше нейният върховен девиз срещу Просвещението и която не е нищо друго освен славословие на живота.

В поезията си Гьоте се явява като цялостен миросъзерцател, в чийто свят и познание няма нито един миг разсъдъчна дейност, нито един миг покой и отвлеченост. Това е неговата философия: един дневник на своя живот, на идеята за своето творческо битие във всичките му възможни прояви. Във всяка една от тези прояви говори цялото, всяка една от тях е споена с общата верига на едно развитие, чиито съдържания образуват историята на абсолютното, на природата. В тази висша точка се среща Гьоте с философията на спекулативното мислене. И в него, както и в последното, движението е единствена действителност, то е творческият принцип на битието и само то е истинно и безконечно. Онова единство, осъществяването на което изпълваше целия смисъл на Гьотевата фаустовска същност - единството от природа и дух - в системата на Хегеля е постигнато по същия път, макар и с различни средства. Това е пътят на безспирното възшествие на безсъзнанието към самосъзнание чрез преодоляване на природата, в която духът се отчуждава, за да се одухотвори и обожестви. Не в случайните съвпадения на думите, а в еднаквото схващане съдбата на духа, в неговия животворен процес и единност с битието, в неутолената наслада и мъка да се превъзмогва, без някога да се напусне - ето в какво се крие сродството между Гьоте и Хегел. Не може да не се спрем на това сродство, за да изпъкне още по-ясно същината на Гьотевия мироглед, който има дълбоки философски основи. Онова, което у Гьоте се ражда и умира, у Хегел е вечен покой, но този покой е същевременно движение. Всичката вихреност на битието - "живот и гроб - море всевечно!" - тук като че ли се успокоява и затова Хегел казва, че природата е "фиксиран живот", без обаче нито един момент да стои неподвижна. Всичко Хегел приема и разбира чрез понятието, само благодарение на което "нещата съществуват в света, тоест, казано с езика на религиозното съзнание, нещата са това, което са, само чрез живеещата в тях божествена и творческа мисъл" (Logik, I, 1843, 387). Понятието оправдава нещата, които са действителни, защото са сами моменти в неговия развой - самото понятие, значи, е движение - и то, движение на своето собствено съдържание. Във висшата тревога да открие неподвижното, както и в най-непреходното да долови ритъма на времето - това е призванието на Хегеля, който, подобно на Гьоте, запазваше спокойствието си дори в най-потресните и неудържими вълнения.

Сродството между Гьоте и най-големия му съвременник - Хегел - не е случайно и повърхностно. Още Розенкранц6 видя, че между двамата съществува органическа връзка. В своята книга "Гьоте и неговото творчество" (1847, стр. 87) той се спира на тая връзка, възмущавайки се преди всичко от стремежа на много млади хегелианци да разглеждат Гьоте в последния му период в пълно съгласуване с философията на Хегеля. По-правилно би било според него да се каже, че между единия и другия съществува известно сродство, още повече като се има предвид, че през тяхната епоха философията и поезията вървяха ръка за ръка. Но това сродство се изчерпва именно с факта за тази вътрешна хармония между философията и поезията и Розенкранц се отказва да проследи по-нататък основните мотиви и положения на това сродство, което не лежи на повърхността и не е само един общ исторически факт. По-скоро никъде и никога тази хармония не е била осъществена в такъв съвършен смисъл, както в срещата между най-големите гении на немския идеализъм, основната проблема на който се състои в създаване и основаване на творческото единство между интуицията и понятието, между преживяването и формата - и която намери своето художествено и спекулативно изображение у Гьоте и Хегел. Именно в тях вътрешната хармония между философията и поезията намира своята висша проява и не само в двамата едновременно, но и във всеки един от тях. Цялото миросъзерцание на Гьоте в същината си не е друго освен разрешение на тази проблема за единството от чувство и мисъл, от преживяване и форма, от конечното и безконечното - и в това се крие универсалистичният характер на неговото творчество, изразено в стремежа да се даде вечен смисъл на живота и живот на вечния смисъл. В нищо друго не се крие тайната на Гьоте, в нищо друго той не е тъй прям и цялостен, както в това безусловно примирение на противоречията на съзнанието и света.

Невъзможно е да проследим тук мирогледното развитие на Гьоте. Нека отбележим само неговия пантеистичен патос. Но Гьоте не беше истински пантеист в наследеното значение на думата. Той обожествява природата, без да вижда в последната личността на Божеството. Природата е абсолютното, но не абсолютността на християнския Бог. Гьоте беше езичник. Света той съзерцава като история на природата, като един голям безсмъртен индивид, който "създава необходимото и властвува над случайното". И в тази природа, в битието въобще, такова, каквото е, той виждаше щастието на човешкия живот. Той не беше никога песимист. Една могъща вяра в смисъла на битието озарява цялото му творчество. Той възпява живота не в името на някакви отвъдни блаженства. Езическият етос на тоя полубог се крие в неговото безусловно признание на битието; той е ненавиждал всякакви догми и абстракции. Във видимото и сетивното Гьоте търсеше същността на света. Той не бленува като романтиците по непознати страни; не се занимава и с метафизични понятия. Неговият мироглед и целият му жизнен стил е дълбоко реалистичен. Теорията за него е безплодна работа, тъй като всичко има значение в неговата животворна даденост. "Никога не бягайте от настоящето, всеки миг е едно безкрайно значение, защото той е представител на цяла вечност", казва Гьоте на Екерман. Това поклонство пред светостта на битието е античният характер на Гьотевото чувство за света. Във всичко битието носи образа на абсолютното, било то природа или дух. Ето защо то е винаги добро, винаги смислено. "Wie es auch sei, das Leben, es ist gut"7 - този завещан стих изразява оптимизма на Гьоте, възкресение на античния култ към живота.

Този култ има дионисовска същност. Колкото и аполоновска да изглежда личността на Гьоте, която има чисто фаустовска същност, Гьоте е дионисовски човек, човекът на вечното преображение. Това е тайната на неговия "Фауст": непрестанното превъплъщение на духа, на творческия дух. Тоя дух никога не почива. В безутешната борба със себе си, в празничния залез и възход се крие неговата дионисовска стихийност, тъй мощно изразена освен във "Фауст" и в гениално прочувственото стихотворение "Блажен копнеж". "Умри - възкресни" (Stirb und Werde), за да не бъдеш само един "тъжен гост на тъмната земя", изгори в "пламенната страст" на своя копнеж - сред възторг и сълзи - за да се родиш по-чист и по-съвършен: това е най-дълбоката мисъл на Гьоте; това е магията на неговото житие, това е същността на неговата "Метаморфоза". Пътят на Фауста от науката до сетните потайности на света, до алхимията и символа, от Гретхен до Елена и оттук до апотеоза на делото ("В началото бе делото"), до прощалната въздишка, е възторженият ритъм на преображението и жаждата за живот и смърт. Това са орфичните тонове на Гьоте, неговият "блажен копнеж винаги да се преражда, да изчезва и да възкръсва. Същата тази идея Гьоте вижда осъществена в развоя на растението, чиито различни органи той схваща като проява на един и същ основен орган, на едно прарастение, за което няма никакво име и което е една идея, само че видима. Тук всичко е "метаморфоза". Така Гьоте съзерцава света: като неспирен процес на въображението.

В това се състои идеализмът на Гьоте, в онова одухотворение на живота чрез неговото ненаситно превъзмогване и подновяване, чрез възшествието му към все по-високи и по-високи сфери. Величавата трагика на Фауста се изразява в неутоления копнеж на това одухотворяване на живота, което не означава нищо друго освен неговото обезсмъртяване. И у Гьоте развоят на света се изразява в непрекъснато оформяне на неговите собствени съдържания, в очовечаването на всеки негов миг. И той, подобно на Хегел, търси формата в живота и живота във формата, наблюдавайки историята на битието като история на неговото собствено оформяне или осмисляне. И това, което се създава в тази история, не е само живот или само форма, а едновременно едното и другото, формата става живот, а животът намира своя съвършен образ във формата. Такова едно единство стои над всяко време, над всяка друга сила; него Хегел нарича "абсолютен дух", а Гьоте - "die Form, die lebend sich entwickelt"8. Няма значи живот, който да не е осмислен или оформен, който да не е станал "идея", както и няма "идея" или форма, която да не е станала живот. С това е постигнато примирението между съдържанието и формата, между битието и творческата воля, между живота и личността.

И ако Гьоте се отнасяше враждебно към всяка теория, това той правеше в името на своя основен фаустовски закон: да възприема формите само в тяхната действителност, мисълта - в нейното движение. Сетивното око на Гьоте се отвращаваше от всичко вкаменено и бездушно, което няма отношение към индвидуалния и осезателен свят. Затова той казваше, че вижда своите идеи. Във всяка област на своето творчество, в законите на изкуството и природата Гьоте открива винаги реалното и зримото - идеята, която пред неговия поглед изведнъж става движение, живот. Известен е историческият и символен момент в живота на Гьоте, когато при един разговор върху "прарастението" между него и Шилер казал, че вижда своите идеи. Гьотевото око е езическо; то е окото на земния и божествен човек. То не се затваря пред необозримото и безграничното; то е широко отворено и възприема света не в неговите части, а в неговата жива цялост.

В това отношение той няма нищо общо с християнската и механическа цивилизация на Европа. Гьоте е чужд на европейския рационализъм. Той ненавиждаше бюрократите на разсъдъка. Той беше едно велико дете, един гений. Цялото му същество е интуитивно настроено. Сам казва, че е живял в лоното на демонични сили. Той е наистина един демоничен човек, ако под тези думи се разбира същото, което са разбирали древните гърци. Със съвременния атомистичен мироглед и с днешната механична физика никога не би се примирил. Ето защо странно е чествуването му от една епоха на издребнели добродетели и безсилие. Гьоте е твърде царствен, за да не бъде чествуван от нашата епоха. Единственото нещо, което го свързва с нашето време, както и с всяко друго време, това е фаустовската идея за човека. Това е идеята за човека като вечна борба и вечна воля. Има още много други мотиви у Гьоте, които ни свързват с него. Неговият витализъм и активизъм, неговата вяра в делото и свободата са сродни с духа на нашето време. "Изкупваме ний само този, който вечно се стреми" - в тия думи е върховният израз на Фаустовия живот, оправдание на земното шествие на човека. Това е неумираща истина. Само за устремените към все по-нови небеса има изкупление. Религията на човека е преживяване на абсолютното като борба и устрем. Умиращият Фауст шъпне тази истина на своето титаническо жребие: всеки живот има значение само доколкото сам се извоюва и прояснява чрез своите собствени страдания, винаги окрилен с нови надежди, с нови желания за живот и владичество. Само за миг тоя живот има право да спре. В копнежа по непостижимото и далечното той изживява своето земно величие, освещавайки се чрез своите радости и мъки.

Но това, което у Гьоте създава тържеството на тоя устрем, което озарява тази трагедия на търсенето, е една звезда, към чиято светлина погледът на Фауста е винаги обърнат. Онова, което жадува неговият дух и неговата плът, което постига и преодолява, намира последнто си оправдание в съзерцанието на тази звезда. Това е вечната женственост, която зове всичко към себе си, за да го освети во веки веков. Любовта е последната дума и последната тръпка на Фауста. Дори зад пределите на земното любовта остава чиста и жива. И затова душата на Фауста полетява към небесните висини, търсейки духа на Гретхен. Мистичният хор, с който завършва "Фауст", е висшето освещение на живота чрез любовта.

*

Никой друг не е преживявал любовта така дълбоко, както Гьоте. За него тя е силата на всички сили; тя е божественият дух на живота. Той е любовта с всичкото си стихийно същество, чувствайки се човек и бог само в любовта. Тя не е за него никакво увлечение, никаква сантиментална страст; тя го поглъща и изгаря, без обаче да го погуби. Любовта е вдъхновението на целия му живот, дори до последните му дни. Никой не е любил толкова силно. Първата му трагедия - "Вертер" - се корени в любовния му бяс. И последните лъчи върху челото му, последната му усмивка, последният му стих е сгрян от любов. Жените за него не бяха друго освен извор на творчески струи. Той беше чужд на социалните отношения към жените. Последните бяха за него метафизични сили; те го изпълват с възторг и оправдават живота му. При това той е чужд на каквато и да е отвлечена еротика. Неговата любов е земна.

Гьоте любеше въобще, за да може да живее. Неудържимият възторг, който блика в скритите страници на неговото творчество, жаждата през последните му, залязващи дни да се отдаде още веднъж на своята космическа стихийност - да люби, у него не е никакво обновено настроение, а единственият и гол живот на неговата душа. И в своя копнеж да се отдаде цял, в своята любов Гьоте се изживяваше винаги в един по-висок и съвършен смисъл, в своите жени той съзерцаваше мечтите си, въплътени и видими. От началото до залеза на своя живот - от Фридерика9 и Лоти10 до фрау фон Щайн и Улрике11 - той люби, защото само така може да вярва в божествения ход на света. Сетивните очи на този езичник пиеха слънцето и всяка жива багра с онова упоение, което е присъщо само на един безсмъртен човек, с тревогата на всичките си сетива, на всичките си клетки, които сякаш бяха пълни с еротична страст. Това е обаянието на Гьотевата фаустовска еротика: да обича с цялата си плът, с всичкия си творчески вопъл и без да дава предимство на духовното или сетивното начало. Всяко усещане тук се явява одухотворено, както всичко, което облъхваше Гьотевия дух, и всяка идеална форма тук е оплътена и действителна. Гьоте виждаше своята любов. Тя не беше впрочем никаква абстракция, а неговата органическа необходимост, неговият копнеж да се слее с пулса на мировата душа, да бъде зърно в пръстена на вселената. Ония дивни, неумиращи думи, с които завършва епопеята на Фауста - хорът за символния смисъл на всичко преходно, не е друго освен алилуя на вечната женственост, която единствено може да изкупи човешкия дух от същността на земните мъки.

Това е еротичната религия на тоя най-голям и най-цялостен човек, когото познава историята на европейския свят. В основата на тази еротика лежи единството от духовното и сетивното. И тъкмо в това отношение Гьоте се явява като единственият, който можа да преодолее трагичното противоречие на западния човек, противоречието между душа и материя, между чувство и плът, което е обременило съзнанието му, целия му теоретически и практически живот от началото на неговото съществуване в новия свят. Тук Гьоте се явява пак като образец на античен човек, който не живееше отвлечено, защото не правеше разлика между идея и действителност, между дух и природа. Никога и у никой друг това единство не се повтаря. Много поети и вълшебници на символа загинаха в Европа, безсилни да разрешат тази противоположност. Гьоте беше велика синтетична душа. Тази душа изразяваше своята цялост не само в любовта, но и във всички съзерцания и дори изследвания. Във всичко Гьоте се проявяваше като цялостен и съвършен човек. Той изследва проявите на растителния свят, прави геологични издирвания, търси прасилите на човешкото битие: - винаги мисли с очите си и вижда с мисълта си; винаги съединява частите в едно, примирява раздвоенията, превръщайки ги в степени на развитието. Дълбоката проблема на немската идеалистична философия, както и на всяка философия въобще, проблемата за отношението между духа и природата, Гьоте разреши не само в своята поезия, но и в собствения си живот. Неговият живот въобще е цяла философия; той е може би по-дълбок от поетичното му дело, той е собствено неговата истинска творба, неговото изкуство. Гьоте е живял тъй, както се изработва и усъвършенствува едно художествено произведение. Затова събитията в живота му са ритмични удари, преживяванията са вътрешните закони на една епопея. С тоя живот, с тоя собствен живот той разреши проблемата на европейскта метафизика и проблемата на фаустовския човек въобще, възвръщайки го към пластиката и покоя на античната личност, която почива на съзвучието между дух и природа, между човек и бог. Всичките му големи съвременници, като Хьолдерлин, Шелинг, Фихте и Новалис, като Бетховен и Хегел, търсиха същия животворен синтез, същия стил на цялостната класическа личност. Но само Гьоте смогна да го постигне и осъществи в действителността на живота си.

И днес, когато се чествува стогодишнината на Гьоте, и днес ние търсим това единство. Но ще го намерим ли? Ние сме жертва на антиномиите; ние сме поети на анархията. С появата на Ницше се скъса традицията на западната история. Може би Гьотевият човек е изчезнал завинаги. Възможно е да разрешим и ние същата проблема, която той разреши чрез живота си. Но ние ще я разршим само по теоретически път, само чрез средствата на нашето мислене. Ние сме се възвърнали отново към трагичния жребий на човека; олимпийското блаженство за днешното време е само една мечта. Днес няма олимпийци, има само нихилисти и революционери. Както едните, така и другите са чужди на Гьотевия мироглед. Нихилист Гьоте никога не е бил, защото беше изпълнен с могъща вяра в смисъла на битието и в смисъла на творческата одисея на човечеството. И революционер не е бил, затова отрича теориите за вулканичното и внезапното образуване на земята, приемайки теорията за постепенното и бавно, органическо развитие на земните пластове. Той беше бунтовник само в своята младост и то не социален, а метафизичен бунтовник. Стихотворението "Прометей" е свидетелство за неговото човешко негодувание срещу жестокостта и безсмислието на боговете. Но с това стихотворение завършва неговият юношески период на титаническа възторженост, след което, особено след завръщането му от Италия, започва периодът на неговото истинско развитие, когато неговата личност не се противопоставя вече на космическите сили и небесната власт: сега светът приема образа на един велик организъм, той е вечно дишаща душа, която Гьоте съзерцаваше с религиозно благоговение.

От друга страна, Гьоте няма нищо общо със съвременната идеология на масовото съзнание. Той е най-големият защитник на принципа на личността. Към тълпата се отнасяше с презрение. Той сам казва, че висшата ценност на земния живот на човека е личността; тя е "висшето щастие на смъртните". Гьоте е идеал на аристократична натура. Неговата жизнена задача се състоеше в прояснение на собствената му личност; в услуга на тази негова неспирна творческа дейност му бяха всички научни изследвания и поетически планове. Затова той ненавиждаше всяка форма на демократичния и нивелиращ етос. Неговото първоначално отричане на Шилера се корени тъкмо в този противодемократичен и индивидуалистичен принцип. Гьоте е сроден в това отношение само с Фридрих Ницше, макар и в малко по-друг смисъл. Ето защо напразни ще бъдат усилията на всички ония, които днес ще се опитат да възвестят Гьоте като родоначалникът на някаква социална идеология. Той си остава затворен в себе си, високо издигнат над всички идеали за равенство и демократизъм. Най-великата му творба - "Фауст" - е апотеоз на силната и творческа личност, която търси своето собствено разрешение в борбата си със света. Напразни ще бъдат днес и усилията на ония, които ще се мъчат да го отрекат от гледище на някаква нова "модерна" естетика. Преди няколко години беше модно да се отрича Гьотевата поезия; експресионистични естетици се опитаха да докажат, че стихотворенията на Гьоте са изкуствени и чужди на органическите закони на изкуството. За миг Гьоте беше наистина отхвърлен в името на "новото" изкуство. Но това беше само едно авантюристично увлечение, от което днес няма нито помен. Гьотевият "Фауст" е безсмъртен, защото в него е изобразено трагичното шествие на творческия дух, който е безсмъртен. В личността и делото на Гьоте човечеството преживява днес идеята за безсмъртието. Особено за съвременната обезверена и разстроена Европа това преживяване има историческо значение. Култът към Гьоте е култ на героичния и здрав човек, култ на божествените сили на живота.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Фридриф Имануил Нитхаймер (1766-1848) - немски философ, професор по философия в гр. Йена. В периода 1795-1798 заедно с Фихте издават философско списание. [обратно]

2. Вилхелм Хумболт (1767-1835) - немски филолог, философ, езиковед, дипломат. През 1809 година основава Берлинския университет. Вижда в универсалното развитие на индивидуалността крайна цел, определяща границата и на гражданската активност. Развива науката за езика като непрекъснат творчески процес, като начин за формиране на мисленето и определя "вътрешната форма" на езика като израз на индивидуалното чувство на народа. [обратно]

3. Теодор Данцел (1818-1850) - доктор по философия, литературен историк. Издава книгата За Гьотевия спинозизъм през 1843 г. [обратно]

4. Бернард Суфан (1845-1911) - директор на "Гьоте-Шилер архив" и редактор на Ваймарското издание на Гьотевите съчинения. [обратно]

5. Антъни Ашли Купър Шафтсбъри (1671-1713) - граф, английски философ, естетик и моралист, представител на деизма. Развива учението за хармонията, съществуваща в света и у човека, източник на която е Бог. Пише диалози върху идеята за достойнството и вътрешната свобода на човека - Моралисти (1709). [обратно]

6. Йохан Карл Фридрих Розенкранц (1805-1879) - немски философ, професор в Кьонигсберг. Един от най-известните ученици на Хегел, останал изцяло в неговата система. [обратно]

7. Wie es auch sei, das Leben, es ist gut. - нем. Както и да се случват нещата в живота, той е добър. [обратно]

8. Die Form, die lebend sich entwickelt - нем. Формата, която, живеейки, се развива [обратно]

9. Фредерике Брион - дъщеря на пастор от Базенхайм. Гьоте се среща с нея по време на престоя си в Страсбург между 1770 и 1771 г. Тя е смятана за първата любов на Гьоте. Образът й присъства в много от ранните му стихотворения. [обратно]

10. Шарлоте Буф (1753-1828) - годеница на адвоката Кестнер. Гьоте се запознава с нея във Вецлар през лятото на 1772, докато е стажант в Имперския съд. Впечатленията от срещите им намират рефлексия в романа на Гьоте Страданията на младия Вертер. [обратно]

11. Улрике фон Лефетцо (1804-1899) - последната любов на поета. Гьоте я среща през 1821 г. в Мариенбад. [обратно]

 

 

© Янко Янев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 05.09.2005
Янко Янев. Безумие и свобода. Критика и есеистика. Съст. Т. Гергова. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Обществено развитие, 1932, № 2-3, 81-98.