Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НОВИ НЕМСКИ КНИГИ ВЪРХУ ГЬОТЕ 1

Янко Янев

web | Безумие и свобода

Литературата върху Гьоте е необозрима. Едва ли има някой друг, върху който да е писано толкова много. Но това, което е забележително за критичните и историко-литературни интереси към Гьоте, е фактът, че за него е писано не само след неговата смърт - както става обикновено с всеки голям човек - но и в неговото настояще. Гьоте е бил култ за своите съвременници, главно за романтичните поети и философи, които виждаха във "Фауст" и "Вилхелм Майстер" най-съвършената поезия и най-богатия израз на творческия човешки дух. Безспорно и той е имал противници, но те са били безсилни пред титанизма на тоя човек, роден, за да повтори в човешки образ развитието на природата. Върху Гьоте е писано много повече в положителен и дитирамбичен смисъл. Писано е върху всяко негово преживяване, върху всяка негова среща, върху всеки негов ръкописен или печатен ред. Лицата, които са се срещали с него или които са имали дори най-незначителни и случайни отношения с него, са станали безсмъртни, свързани с неговата слава.

Цялата литературна критика и литературна история на Германия се е занимавала с личността и творчеството на Гьоте. Той стои в центъра на немската духовна история. Той е най-важната част в състава на немското духовно-историческо съзнание и без него немското образование и немската педагогика е немислима. Чрез него и около него литературната история и дори филологията в Германия осигуриха ролята си. Без Гьоте немската история на литературата е немислима. Той й даде най-дълбоките съдържания, откри й най-високите и богати форми на художественото творчество; той й разкри и блясъка на природата, отключи тайната на личността и значението й за създаването и утвърдяването на вечните художествени ценности, даде й да разбере, че поезията е само тогава поезия, когато е искрена и проста, когато е поезия на преживяване, а не на мъдрувания и измислени форми; той посочи гениалното начало на всяко творчество, освобождавайки го от всякакви рационални теории; той утвърди чувството за свръхестествения и непознаваем, непроницаем, божествено-дълбок процес на творчество.

От своя страна всички литературни историци и филолози на Германия са опитвали методите и схващанията си чрез Гьотевото творчество. Всеки се е занимавал с него и всеки се е чувствувал длъжен да напише нещо за него. Заниманието с Гьоте стана основа и предпоставка за всяка литературно-историческа дейност. И така Гьоте стана предмет на най-разнообразни изследвания и символични тълкувания. Създаде се огромна литература върху него - и то не само в областта на чисто литературните интереси. Гьоте е бил разглеждан много често и от философи и те бяха действително първите, които разбулиха тайната на неговото величие. Гьоте беше и философ, макар и не в наследения смисъл на думата, и много по-дълбок, отколкото систематичните или школски философи. Затова естествено е, че и философи са се занимавали с него. Дори може да се каже, че философите най-добре са го разбрали и разтълкували; най-дълбоката синтетично-проникновена и гениална книга върху Гьоте е написана от философа Георг Зимел (Goethe, 1915). Книгите за Гьоте, написани от литературни историци, са ценни, само доколкото в тях има философски дух. Такава е великолепната книга на Фридрих Гундолф2 или на Корф с наслов "Гьоте и неговото време", 19273.

Тук ще се спрем само върху някои от последните изследвания върху Гьоте. Най-ценно е голямото изследване на Хайделбергския мислител Хайнрих Рикерт: Heinrich Rickert: Goethes Faust (I. B. Mohr - Paul Siebeck, Tübingen, 1932, стр. 544).

Това е може би последното съчинение на прочутия немски философ, с което той завършва научната си дейност, продължавайки традициите на Куно Фишер4. То не е система и не си служи с отвлечени понятия. В тая книга Рикерт говори непосредно и живо. Тя е най-личната му книга, създадена след дълги литературно-исторически и научни издирвания.

Книгата произхожда от лекции, както сам авторът отбелязва в предговора - лекции, които е чел във Фрайбургския университет в продължение на няколко години. Безспорно книгата е загубила силата и обаянието на лекцията. Като лекция, като жив говор нейното съдържание и силата на автора е безгранична. Никоя друга лекция Рикерт не е чел може би с такова вдъхновение. Би трябвало човек да го слуша в старите, почти грохнали аудитории на Хайделбергския университет, за да почувствува дълбокия и често пъти лирически патос на тия лекции, в които Рикерт влага цялата си творческа индивидуалност. Събитие е да го слушаш и гледаш, как тоя рядък и дълбок човек се вживява в душата на Фауста, която е душата на най-великия немец - Гьоте. Рикерт е днес единственият представител на "немския идеализъм" в голям стил; затова неговото тълкуване на Фауста се движи в атмосферата на идеалистическата метафизика и може би никой друг освен него не е в състояние днес да свърже така непосредно трагичното величие на Фауста с епохата на спекулативния титанизъм, епохата на музиката и поезията, на разцвета на немския дух въобще. Ето защо тая последна книга на Рикерта излъчва някакво обаяние. Тук не говори случаен човек; тук се крие тревогата на един философ, който, изкърмен от соковете на друго време и верен на идеалите на Гьоте, се стреми да разбере драматичното единство на "Фауста", прониквайки същевременно в дълбочините и символиката на немския гений въобще.

Книгата на Хайнрих Рикерт има за цел да обхване "Фауст" като драматична цялост. Тя се състои от единадесет глави. В първата глава Рикерт се спира на своите методологически предпоставки и постановка на проблемата, във втората очертава темата на труда си и неговия строеж и преминава към "единството на Фаустовския характер", разглеждайки историята на произхода на първата част и първия монолог. Той се спира подробно върху символичния смисъл на сцените, лицата и разговорите, особено върху драмата на Гретхен. След това Рикерт преминава към втората част на "Фауст", разглеждайки с поразителна ясност и подробност всяко събитие в драматичния процес на трагедията и дава разбор на "трагедията на Елена". Особено дълбоко е разгледана проблемата за "съединението на Фауст с Елена". Фауст е вече към края на своите желания. Всичко е постигнал той чрез дявола - Мефистофел - или чрез други сили на древността (Хирон, Манто). Ала Елена е пред погледа му; в Елена той съзерцава античната красота, Фауст се стреми да отведе Елена в царството на своите блянове. Еротичният порив получава художествено значение. Символичният смисъл на тази среща между Елена и Фауст означава сливане на античния с немския дух. Рикерт продължава да разнищва всяка сцена и всеки стих с голямо майсторство, което обаче на места приема твърде конструктивен характер. Авторът разглежда и "третата" трагедия - тази на "владетеля", активизмът на Фауст, последната му вяра, "последният ключ на мъдростта". С рядко проникновение е разтълкувана тайната на смъртта и възраждането на Фауст. Рикерт се спира подробно върху Гьотевата еротична мистика. И за да стане ясно какво разбира той под "еротична мистика", както и начинът на неговото разглеждане проблемите на "Фауст", ще се спрем за малко тук.

Фауст не е мистик в традиционния смисъл на думата. Мистикът е съзерцателен човек. Фауст, твърди Рикерт, е напротив - въплътена дейност. Такъв мистичен съзерцател характер в последния период на своето развитие, гдето става дума за "мистична еротика", Фауст не може да бъде. Сетне, мистиката означава още обезличаване, отказване от собствената си личност, излизане от себе си, напущане на своето аз. Във "Фауст" обаче всичко е лично, всичко е зависимо от силата и утвърждението на личността. Така че в тоя "класически" смисъл на думата героят на трагедията не може да бъде мистик. Може да се помисли най-сетне, че Фауст е мистик в един трети смисъл на думата, "мистик" - именно като асоциален тип. Но и в тоя трети случай той не може да бъде мистик, защото възторжено възвестява социални идеали, борба за щастието на другите. Въпреки това обаче краят на "Фауст" има дълбок мистически мотив. Това е последната и най-висока степен в развитието на земния живот, последното му освещение чрез любовта. Тая последна степен е непонятна и тайнствена; тя е венецът на земния живот. Тя свързва земното с небесното, човека с вечността. Тази сила е женственият демон - "вечната женственост", с чието възвеличаване завършва трагедията на Фаустовия дух. Рикерт разглежда подробно борбата за душата на Фауста, пътят към небето, безсмъртната душа на Фауста, Фауст и блажените деца, Фауст и Гретхен на път към небето - и най-сетне "идеята" на "Фауст" и Гьотевият мироглед. "Фауст", твърди Рикерт, е цялостна творба, в която са вътрешно съединени мирогледни, традиционни и биографически моменти. На тия моменти авторът се спира, използвайки главно края на трагедията, за да отхвърли предубеждението, че тоя край на Фаустовското развитие било "католишко" и следователно негьотевско. Тоя краен, заключителен мотив крие несъмнено и религиозното чувство на Гьоте, макар че той не представя живота на Фауст след смъртта. Рикерт иска обаче да съедини заключението с цялостния мотив на драмата, заключението с целостта на Гьотевия мироглед. Явява се въпросът дали в тая драма се крие някаква "идея", която да определя мирогледа на Гьоте и да дава "философски" характер на неговата творба. Тоя въпрос Рикерт много умело свързва с един друг въпрос: каква е връзката на тази драма с основните насоки на немския духовен живот, който намираме у някои от най-видните му съвременници? С други думи какво място заема Гьотевата творба в общото движение на немския идеализъм? Отговаряйки на тия въпроси, Рикерт засяга личното убеждение на Гьоте във връзка със заключителния мотив на трагедията, разглежда проблемата за "дейния живот" - като един от основните мотиви на цялото произведение - и се спира на отношението на "Фауст" и към проблемите на немския идеализъм. Най-големият философ на романтиката Шелинг казва в своите "Лекции върху метода на академичното образование", че "Фауст" е истинската поезия на немците, а във "Философия на изкуството" твърди, че ако може някоя поема да се нарече философска, такава е тази на Гьоте. Гьоте, пише Рикерт, не беше философ като Кант, Фихте или Хегел. Съвсем не е имал намерение да изобразява философски мисъл чрез изкуството си, което е правил неговият приятел Шилер. Но във "Фауст" се крие един мироглед. Тоя мироглед не се покрива напълно с немския идеализъм, но той има голямо сродство с него. Рикерт прави пръв паралел между Кант и Гьоте, определяйки първия като човек на теоретическото, а втория като човек на съзерцанието (интуицията), засягайки и отношението между Лутер и Гьоте; идеите на реформацията се отразиха и в най-голямата немска драма, както и в системите на немския идеализъм. Но за статично мислене не може да става дума у Гьоте. На 24 април 1830 година Гьоте казал на канцлер Мюлер5: "Ах, затова ли съм станал вече осемдесетгодишен, за да мисля все едно и също? Напротив, аз все се стремя всеки ден да мисля нещо друго, нещо ново, за да не стана скучен. Човек трябва постоянно да се променя, да се подновява, подмладява, да не замръзва на едно и също място." Тия признания показват, че Гьотевият мироглед не е статичен, а динамичен; той се развива и изобразява едновременно с неговото лично развитие и затова не може да се говори за "система", каквато имат научните и теоретически настроени мислители на неговата епоха. Не трябва обаче да се мисли, че целият мироглед на Гьоте е изразен само в трагичното шествие на Фауста. Тук са изразени някои от основните моменти на Гьотевото чувство за битието и света. Но има много други моменти, които определят личната относба на Гьоте към света и които тук не играят никаква роля. Така например тук няма нищо от учението за цветовете, в основата на което е скрит също тъй един мироглед или от социално-педагогическите идеи на Гьоте. Но мирогледът във "Фауст" е завършен и цялостен; Гьоте е работил цял живот над трагедията, въплътявайки в нея всички творчески сили на своя живот.

Съвсем друга задача си е поставил един друг автор в своето изследване на Гьотевия мироглед и Гьотевата личност - именно Ерих Франц6 - (Erich Franz; Goethe als religiöser Danker, J. B. Mohr - P. Siebeck, Tübingen, 1932 г., стр. 286). Книгата му "Гьоте като религиозен мислител" е твърде интересна и навременна поради противоречивите мнения относно религиозните чувства на Гьоте и връзката му с християнската метафизика. В увода си авторът на тази спретната и ясно написана книга твърди, че изследванията върху Гьоте по отношение на религиозните му и философски идеи се намираат днес в криза. Интересът към философията и личния мироглед на великия немец нараства всеки ден. Тази философия и тоя мироглед ни дават право според Ерих Франц да разглеждаме и преживяваме Гьоте като съвременник. Той стои днес в средището на културната проблематика. Но до днес никой не се е опитвал да даде едно научно изложение върху Гьотевата "философия на религията", може би поради това, мисли авторът, защото тук имаме работа с една област, която стои между литературната история, философията и богословието; впрочем това установи преди няколко години Ханс Шуберт в малкото си, но ценно изследване върху "Гьотевата религиозна младост", 1925 год.

Авторът вярва, че със своя труд туря началото на истинското религиозно-научно разглеждане на Гьоте. Той проверява и изучава основно изворите, отнасяйки се съвсем критично към тях. Преди всичко той смята, че на Гьоте трябва да се гледа сериозно като на философ. Той е голям поет, но същевременно и голям мислител. И други като него - Платон, Шелинг, Киркегард, Ницше, са били като него поети и философи. "Полето на философията, пише Франц, е широко: има и други типове философи, освен типа на Канта." Франц твърди с пълно право, че е необходимо още да се разбере личността на Гьоте. Не е съвършено прав възгледът, че Гьоте представлявал "общочовешкото"; Гьоте е изключителен човек, който не можем лесно да разберем. В повечето изследвания Гьоте се явява като смирен и тих гражданин, без да се държи сметка за стихиите на неговия дух, за онова, което той сам нарича "демонично".

И наистина това е първият значителен опит да се разгледа от религиозно-философско гледище мирогледът на Гьоте и може да се признае, че в това отношение Ерих Франц е спомогнал да се добере до ценни резултати. Запознат всестранно с проблемите на религиозната метафизика, той се стреми да постави във връзка цялото жизнено развитие и идейното настроение на Гьоте с проблемите на религията, преди всичко с проблемата за страхопочитанието, за което Гьоте говори с такова въодушевление. Преди всичко той разглежда Гьоте като поет и мислител. Цитира познатите изрази на Гьоте, че не е имал никакъв "усет" за философията в истинския смисъл на думата, или изрази като тоя: "Винаги съм стоял далече от философията; гледището на здравия човешки разсъдък беше и мое" (1820). Въпреки много подобни изявления на Гьоте, неговото отношение към философията е твърде положително. У Гьоте поезията и философията се проникват взаимно. Във всички епохи на своя живот, пише Франц, Гьоте е бил философски настроен. Той чете "Критиката на разсъдъчната способност" на Канта и се мъчи с всички сили да проникне в това изследване на най-отвлечения мислител на немския идеализъм. На великия ученик на Канта - Фихте той пише на 24 юни, 1894 г. [вер. 1804 г. - бел. ред.]: "Що се отнася до мене, ще Ви бъда много благодарен, ако успеете да ме примирите с философите, без които никога не съм могъл да живея и с които никога не съм могъл да се съглася." Класическият израз за положителното отношение на Гьоте към философията се намира в писмото му до Якоби от 23 февруарий, 1801 г. Знае се също, че Гьоте е обичал да философствува заедно с други мислители - особено в по-ранна възраст - като с Лаватер7 и Тоблер, а по-късно с Хердер, Мориц8 и Шилер. Хередеровите "Идеи" са силно повлияни от Гьоте. Шилер и Гьоте са теоретизирали много често и са си влияли един на друг. След като се спира дълго върху понятията "синтез" и "анализ", авторът определя същността на Гьотевото философско мирочувство като синтетично или интуитивно. Той дава право и на рефлексията, но господстваща роля играе интуицията. Само тогава мисленето е плодовито, когато не се занимава само с общности, с абстракции, а предизвиква на работа всички творчески сили на човека. Най-близкото, най-непосредното, конкретното е най-важно.

След като се спира по-подробно върху тия няколко философски момента у Гьоте - като отношението между субект и обект, идея и действителност, форма и съдържание - и особено върху интуицията у Гьоте, авторът преминава към отношението между Гьоте и Спиноза и от тук към отношението между Гьоте и Кант. След това той се спира на много важната проблема за Гьотевата личност, разделяйки изследването си на две: "Човек и гений" и "Изкуство и еротика". Необходимо е според автора да се разгледат основните сили на Гьотевата личност, за да се разберат неговите религиозно-философски убеждения и личната му вяра. Той открива у Гьоте редки физически и духовни заложби, благоприятни външни условия, силно чувство за отговорност, неуморима творческа страст, умно и економическо използване на времето, сила и преживяване. Чак до късна възраст, пише Франц (стр. 27), намираме у него способност за творчество и воля за нови изучавания, желае винаги все по-нови неща да възприема и преживява, страстно напрежение да изживее всички възможности в живота и познанието, ненаситна жажда да обгърне цялото богатство на света." Но същевременно у Гьоте намираме още в ранни години съзнание за необходимост, ограничаване и въздържане. В поезията му - най-противоположни настроения: най-нежна лирика и груба сетивност, благоговение и ирония, един живот, спотаен в глъбините на "безсъзнанието" и същевременно енергична воля и ясно съзнание. В него се съединяват противоположности, които често се раздвояват. Той е като дърво, което е пуснало корени в дълбоката земя и чиито клони се издигат към слънцето. Тъмни, мефистофелски страсти и същевременно прояснени чувства, Фауст и Мефистофел. Някои имат предвид само неговата глъбина, други - само неговото светло сияние. Но Гьоте е едното и другото. Земното и небесното се сливат в него. Той сам пише в едно писмо, че могъщи стихии го люлеят и че сам не знае къде стои. Той има ясно съзнание за великите си задачи. Това съзнание го довежда постоянно към трагични конфликти спрямо приятели и жени. Той изневерява на другите, за да остане верен на себе си и своето творчество (стр. 29). Безусловно свързан и подчинен никога не е могъл да се чувствува. И бракът не беше за него нещо, което би го спъвало и укротило. Погрешно е да се идеализира обаче всичко в живота и личността на Гьоте. Той не се е смятал нито за светец, нито за някакъв съвършен човек. Той се нарича само "борец", "освободител". Някои негови съвременници го укоряват. Дори Шилер го нарича "егоист в необикновена степен", а в едно писмо до Кьорнер9 от 1789 год. казва, че му липсвала всякаква сърдечност. Майка си той е видял до края на живота си само три пъти, след като се е преселил във Ваймар. Нито след завръщането си от Италия, нито при смъртта на баща си Гьоте се е връщал в родния си град - Франкфурт, когато майка му е следяла от далече неговия светкавичен възход и слава с неспирен възторг до края на живота си (1808 год.). Ерих Франц се спира след това на връзката между изкуство и етика у Гьоте. Освен безутешната си творческа страст, Гьоте се отличава и със своята необикновена, неутолима еротичност. Идеите си той вижда въплътени в женствени образи. Любовта е силата, която събужда творческите му пориви. Както цялото му творчество, тъй и религиозното му преживяване се корени в неговата еротика. Там, гдето любовта и творчеството се взаимно проникват, там и религиозното чувство постига върховния си израз. Най-дълбоките и прочувствувани стихотворения на Гьоте са същевременно еротични и религиозни. Така песните на Гретхен в първата част на "Фауст", заключителните строфи във втората част, стиховете, възникнали благодарение отношението му с жени като фрау фон Щайн и др., "Мариенбадските елегии", Ифигения и др. Гьоте търси в края на краищата покой в лоното на Бога; но тоя Бог стои тъй близо до любимата. Преживяването на смирението у Гьоте Ерих Франц определя като еротично преживяване.

След това интересно разглеждане на Гьотевата личност и еротично-религиозната същност на най-високия израз на мирогледа и поезията му, Ерих Франц се впуща в изясняване на религиозното развитие на Гьоте, започвайки от ранния му период, гдето звучат високите му пантеистични струи. Той го поставя във връзка с основното настроение на неговата епоха на "буря на натиск"; след кратки бележки върху изворите на философското и религиозно схващане на Гьоте (писма, разговори и пр.), преминава към същността на работата си. В първата значителна глава, която носи заглавие "Религия и ирония", Франц разглежда Гьоте от съвсем ново гледище, отличавайки в него религиозно и еротично преживяване, сетне различни форми на иронията и пристъпва към третата глава на своя труд, озаглавена "Религия и страхопочитание". Тук е ядката на цялата му работа; тук е основният мотив на Гьотевата религиозна метафизика, ако може да става въобще дума у него за религиозни преживявания в християнския и наследен смисъл на думата. С голяма вещина Ерих Франц разлага понятието за страхопочитанието у Гьоте, различавайки "лично", "утвърдително" и "нуминозно" страхопочитание; у Гьоте той намира три форми на страхопочитание, три форми на религията (етическа, философска и християнска) и преминава към систематични изследвания из областта на религиозната психология. Тук той разглежда религията като душевна потребност, религия и ерос, религия и вдъхновение, мистика и пантеизъм, религия и поезия, религия и свобода, религия и болест, религия и естествени науки, демоничното. След това дава къс преглед на религиозната история, разглеждайки историческите религии и тяхната оценка, религиозните форми в "Истина и поезия", секуларизация на християнството, и преминава към последната си глава: "Философия на религията". Тук различава няколко основни метафизични понятия, съпоставяйки Гьотевите възгледи и чувства за свръхсетивното с "метафизиката на явленията", връща се отново към трите религиозни форми (етическа, философска и християнска), различава относително и абсолютно преживяване на Божеството, гениална религия и религия, която стои по средата. Особено важно е становището на автора относно връзката на Гьотевата философия на религията с нашата съвременност, разглеждайки феноменологичната школа, Ницше, екзистенциализма (Киркегард) и диалектическото богословие, свършвайки цялото си изследване с указания за "личната вяра" на Гьоте.

С темперамент е написана и книгата на Холенберг (Iohannes Hohlenberg: Goethes Faust im zwanzigsten iahrhundert. Basel, Rudolf Geering, 1931, стр. 199) върху Гьотевия Фауст в двадесетия век. Авторът различава две интерпретации на "Фауст": една на деветнадесетия и друга на двадесетия век. Той мисли, че досегашното разглеждане на поемата на Гьоте е било само филологично и затова повърхностно. Не са важни според него биографичните данни и документи. Тая филологична работа е очистила почвата и сега започва истинското тълкуване на "Фауст". Двадесетият век има тази голяма задача. Така наречените научни методи според автора са безсилни да проникнат във вътрешната цялост на духовния живот и да направят възможно "интимното вживяване", което тук е необходимо и без което и най-обширното литературно-историческо и филологическо издирване е напразен и дилетантски труд. "Който не може да се издигне към чисто съзерцание на духа като обективно действаща действителност, за него поезията на "Фауст" ще остане завинаги книга, запечатана със седем печата." Не може да се разбере съдържанието на великата творба само чрез понятията на биологията, учението за наследствеността и традицията и пр. Гьоте, подобно физика, изследвал действителността и неговият "Фауст" е истински експеримент, направен, за да докаже реалността на един духовен, идеален свят, който се осъществява в делото и душата на човека. Във "Фауст" намираме много [повече] доказателства за съществуването и необходимостта на тоя идеален свят, отколкото в стогодишната работа на психологичната наука. И задачата на своя труд авторът вижда тъкмо в това ново тълкуване на неизчерпаемите и неоткрити досега тайни на поезията на "Фауст", пристъпяйки към него не със средствата на научния разбор, а чрез силата на интимното общуване.

Холенберг разглежда най-напред легендата за Фауст в историята, съпоставя Фауст с Мефистофел, Фауст и Маргарита, разглежда валпургиевата нощ и преминава към "мистерията на Гьоте" - втората част на "Фауст". Авторът се опитва да проникне в лабиринт, в който никой не е още проникнал, и да разгадае дълбоките символи в последното исполинско шествие на Фауста и неговото преминаване от царството на земното в царството на вечността. В една интересна глава авторът разглежда отношението на Гьоте към Христос и намира, че Гьоте не е бил чужд на християнското преживяване на света. Втората част на "Фауст" има апокалиптичен характер: тя започва със слънцето и свършва с вечната женственост. Жената се явява облечена в слънце, като откровение на висшата сила в отделната човешка душа. Премине ли човек от царството на Гьоте в днешната действителност на големия град - струва му се, че е стъпил в някакво царство на призраци. Гьотевият "Фауст" е абсолютна реалност, защото е живот на духа, живот на божествения човек. Книгата е написана с живо чувство и вдъхновение. Едва ли може да се каже обаче, че допринася твърде много за "новото" тълкуване на Фаустовата трагедия. Безспорно двадесетият век ще се опита да даде друг образ на Фауст и по друг начин да разкрие тайната на неговата жажда за живот и борба. Може би тоя нов Фауст ще бъде революционен, може би символ на сегашния търсещ, неудовлетворен, еднакво божествен и циничен човек, с еднаква вяра в доброто и злото, порядъка и разстройството. И не може да не бъде различен от "Фауст" на деветнадесетия век, защото в това се състои величието на трагедията, както и на всяка голяма художествена творба - че всяко време намира в нея израз на собствената си воля и разрешение на своите проблеми.

По-друг характер има книгата на П. Фишер10 (Paul Fischer: Goethes letztes Lebensjahr. Weimar, Herman Boehlaus, 1931, стр. 171) върху "Последната година на Гьоте". Авторът разглежда преживяванията и събитията в последната година от живота на Гьоте (1832). Той споменава преди всички смъртните случаи, станали през последните години, които са били от голямо значение за Гьоте. Така на 6 януари, 1827 год. умира фрау фон Щайн11, на 14 юни 1928 год. умира херцог Карл Август, на 14 февруари 1830 г. го последва съпругата му херцогиня Луиза, а през нощта срещу 27 октомври същата година умира синът на Гьоте Август в Рим. Предишните му приятели не били вече живи, но той не е бил самотен; в последната си година го виждаме обкръжен от мъже и жени, с които води дълги разговори. Фишер се спира подробно върху последните му приятели, първен върху Кнебел12, най-старият от приятелите на Гьоте и нявгашен възпитател на принц Константин, другар на Карл Август. Споменава след това Йохан Себастиян Грюнер, сътрудник на Гьоте при геологичните му изучавания, сетне Карл Фридрих Целтер, Йохан Петер Екерман, Ример, лекарят Карл Фогел и др. След това Фишер се спира на последните посещения, които е имал Гьоте, на неговата старост, последната му работа и заболяване, славата му и отношенията му към театъра и живописта, музиката, дава ценни сведения за последния му рожден ден, последната му болест и смъртта му. Книгата съдържа портрети на някои от приятелите на Гьоте.

Интересни са сведенията, които дават Keudell и Deetjen13 в книгата си "Как се ползувал Гьоте от Ваймарската библиотека" (Goethes als Benutzer der Weirmarer Bibliothek, Verlag Hermann Boehlaus Nachf. Weimar, 1931, стр. 391). От тоя ценен труд се вижда, че Гьоте усърдно е използувал библиотеката във Ваймар. От там е взел 2 276 книги през цялото си пребиваване във Ваймар. Но той съвсем не е бил изправен в отношенията си към библиотеката. Авторите на тоя труд показват, че Гьоте често е задържал дълго заетите книги, понякога цели десет, дори двадесет години не ги е връщал. Някои от тях той е загубвал и е бил принуден отново да ги набавя за библиотеката. В тая книга авторите са събрали всички документи, които характеризират отношението на Гьоте към най-близката библиотека, която е могъл да използува. Точно и съгласно принципите на библиотечната наука авторите (първият от които е асистент във Ваймарската библиотека, а вторият - директор на същата библиотека) дават в хронологичен ред от май 1778 год. до 8 март 1832 год. сведения за всички книги, които Гьоте е заемал през това време. Голям е броят на книгите, които Гьоте е използвал, работейки върху легендата за Фауст. Тоя материал е ценен за изучаване развоя на научните интереси на Гьоте и източниците на неговата научна и художествена работа. Освен Ваймарската библиотека Гьоте е използвал и библиотеката в Йена, когато е пребивавал там. Вземал е също книги и от Гьотингенската библиотека. От никоя друга библиотека обаче той не е ползвал така богато, както от Ваймарската. - В същото книгоиздателство е излязъл един друг ценен том: Goethes Brifwechsci mit Gorg und Caroline Sartorius. Weimar, Boehlaus, 1931, стр. 228. Тук са издадени неизвестни досега писма, разменени между Гьоте и неговия приятел, историкът Сарторий от Гьотинген14 през времето от 1801 до 1825 год., както и писмата между Гьоте и първата дъщеря на професор Сарторий - Мариана. Сарторий бил често гост на Гьоте във Ваймар и в писмата си до Гьоте нарича последния свой приятел; естествено е, че тяхната кореспонденция, която досега беше отчасти известна, хвърля светлина върху живота и личността на великия поет. Карл Гьодеке пръв обърна внимание на Сарторий в 1878 год.; едва сега обаче и тоя приятел на Гьоте се врежда в редицата на ония, които са оставили име в историята поради отношенията си с Гьоте. В тая книга са публикувани петнадесет нови писма на Гьоте и много неизвестни досега документи от епохата на Гьоте. Книгата е излязла под редакцията на Else von Monroy.

Прави впечатление, че особено напоследък Гьоте става предмет на особени религиозни проучвания; търсят се религиозните мотиви на неговия мироглед, собствените му религиозни преживявания и не липсват дори изследвания, които не виждат в цялото художествено и научно творчество на Гьоте друго освен израз на религиозното му миросъзерцание. Такъв е отбелязаният тук труд на Ерих Франц, такава е и целта на Оскар Гайтнер и книгата му "Goethe im Lichte des Göttlichen" ("Гьоте в светлината на божественото") Dessau, Verlag Martin Zalzmann, 1931, стр. 112. И тоя автор се старае да отъждестви мирогледа на Гьоте с идеите на християнската религия. Това е обаче едно твърде опасно намерение, като се имат предвид основните стихии на Гьотевия дух, който е настроен сетивно и езически към проявите на живота и света. Несъмнено и в него могат да се открият религиозни моменти, но не са те, които определят неговата личност и стила на мисленето и творчеството му. Не може да се каже, че последният мотив на Фаустовската трагедия на духа е християнската любов. Наистина, с любовта завършва епопеята на Фауста, която е собствената епопея на Гьоте, но любовта тук е космическа и вечна сила; тя не е никакво нравствено начало, тя е "вечната женственост", която освещава земния път на човека и го съединява с царството на безсмъртието.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Рецензирането на нови книги е обичайна практика за Янко-Яневото критическо присъствие. Тези рецензии и анотации най-често съпровождат писането на по-значими статии и разработки. Това са "Нови книги върху романтиката" (Българска мисъл, 1926), "Хегел в Русия. Отзив за последния превод на Хегеловите съчинения" (Листопад, 1930), "Електра. Трагедия от Хуго фон Хофманстал" (Училищен преглед, 1930), "Книги за войната. Преглед на европейските издания по темата" (Пряпорец, 1930), "Политика и стопанска криза" (Обществено развитие, 1932). Предлаганата статия е една от тях. [обратно]

2. Фридрих Гундолф (1880-1931) - историк на литературата. Изследовател на Шекспировото творчество, ученик на Стефан Георге, сътрудник на известното списание "Die Blätter für die Kunst". Книгата за Гьоте (1916) е една от най-известните му творби. [обратно]

3. Корф. Гьоте и неговото време (1927) - за тази книга Янко Янев има отделна анотация в списание Училищен преглед: А. Корф: Духът на Гьотевото време. // Училищен преглед, 1928, № 2, 767-770. [обратно]

4. Куно Фишер (1824-1907) - немски историк на философията, професор от 1872 г., хегелианец. Пише История на новата философия (1852-1877). През 1890-1903 издава Goethes Schriften, 9. Tle. [обратно]

5. Фридрих фон Мюлер (1779-1849) - немски юрист, член на юридическата колегия на херцог Карл Август. Поддържа интензивен контакт с Гьоте, а разговорите им са издадени през 1870 от Burghardt. [обратно]

6. Ерих Франц (1878-1966) - Богослов и доктор по немска литература. Публикува в издания с религиозна насоченост. Гьоте като религиозен мислител (1932) е сред най-известните му творби. [обратно]

7. Йохан Каспар Лаватер (1741-1801) - пастор в Цюрих, близък до пиетистите. Автор на поеми и драми на библейски теми. [обратно]

8. Карл Филип Мориц (1756-1793) - немски писател. Автор на експериментално-психологическия роман Антон Райзер (1785-1790). [обратно]

9. Теодор Кьорнер (1791-1813) - немски поет. Участва във войната срещу Наполеон. Пише романтично-патриотически стихове. [обратно]

10. Паул Фишер (1859-1931) - редактор на в. Der Gesellige и на сп. Aus dem Ostlande. Занимава се с литературна история, етнология, пише поезия. [обратно]

11. Фрау фон Щайн - Шарлоте фон Щайн (1742-1827) - интимна приятелка на Гьоте. Съпруга на високопоставен придворен от двора на херцог Карл Август (1775-1788). Гьоте се запознава с нея при установяването си във Ваймар през 1775 г. Отношенията им са добри до 1788 г., след което се обтягат. [обратно]

12. Карл Лудвиг фон Кнебел (1744-1834) - поет анакреонтист, прави преводи на Проперций и Лукреций. Приятел на Гьоте. [обратно]

13. W. Deetjen (1877-1939) - професор по немска литература. Директор на Grossherzgol Bibl. във Ваймар. Редактира изданието на Keudell Гьоте като ползувател на Ваймарската библиотека. Списък на заетите от него произведения (1931). [обратно]

14. Георг Фридрих Кристоф Сарториус (1765-1828) - немски историк, професор в Гьотинген. Негови трудове са Опит за една история на немската гражданска война (1795), Наръчник по държавна икономика (1796) и др. [обратно]

 

 

© Янко Янев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.04.2005
Янко Янев. Безумие и свобода. Критика и есеистика. Съст. Т. Гергова. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Училищен преглед, 1932, № 3, с. 731-744.