ГЕРОИЧНИЯ ЧОВЕК

Янко Янев

web | Безумие и свобода

Винаги когато се преломява историческият развой, настъпва периодът на сътресенията. Всъщност с този период започва всяка нова история. Онова, което отличава нашата историческа съвременност, е тъкмо този период, свързан с най-съдбоносни преживявания, които също тъй са раздрусвали Европа през време на Александровите походи, на великото преселение на народите, на кръстоносните и Наполеонови войни. Такива епохи се характеризират с масови прояви и безграничен нихилизъм. Но колкото и решителен да бъде упадъкът на старите форми, не е този упадък, от който се интересува движението на историческия дух. Тоя дух има пред себе си винаги нови перспективи, които определят неговия ход; винаги той е обърнат към бъдещето. Сянката, която пада над него, не е вече никакъв исторически акт, ако историята не представя друго, освен творческо осъществяване и проясняване. Нищо друго не е тъй съществено за движението на историческия живот, както неговият постоянен устрем към бъдещето, и трябва да се каже, че в действителност историята е всякога увод в една нова епоха, че тя няма настояще, че няма съвременност въобще. Тази истина има особено значение за нас, които до последния въздъх на съществото си сме вътрешно зависими от тоя исторически демонизъм, от тая безутешна воля към все по-нови и по-нови форми на живота. Едва ли може да се посочи някоя друга епоха в миналото на западното съзнание, която е била така дълбоко упоена от исторически ентусиазъм, и може би тоя ентусиазъм ни кара да издигаме барикади и да убиваме боговете си, да изтръгваме последните издънки на живота в царството на една идиотски механизирана и теософски умопомрачена цивилизация на големия капиталистичен и безработнически град. В душата на всеки един от нас днес вилнее стихията на нещо ново, небивало, чудовищно; и затуй нищо друго не е тъй свойствено за нашата епоха, както жаждата за подвиг.

Не споделям в никой случай крайния исторически песимизъм, застъпен от някои модерни метафизици на културите. Мисля, че тоя песимизъм е измислен от един интелект, изживял всичките си възможности и неспособен повече да се справя с истинската и вечно устремена диалектика на историческия живот. Историята е нестихваща буря, на чиито криле се тъче винаги новата премяна на народите и човечеството. Да се разглеждат явленията исторически, не значи да се свързват с миналото, а с новото, защото всяко историческо действие означава стъпка към новото. Истинската философия на историята изхожда всякога от това възвестено, и бих казал пророческо чувство за историческия живот, който впрочем не е нищо друго освен проява на божествена същност, тъй като творческият дух, който се осъществява в историята, не е само земно и временно начало. Историята е подвиг. Особено значение има тази мисъл за епохи като нашата, когато предстои създаването на нови форми, свързани не само с организма на отделни народи, но също тъй и с развоя на цялото човечество. За времена на устроен и спокоен живот тази мисъл няма никакво значение, като например късната готическа култура, която беше потопена в светлината на небето; тя общуваше с предвечното начало на всички неща; чувствуваше се сигурна на земята, не познаваше никакво противоречие, което би нарушило предопределеното единство на света и неговото съзвучие. Тя не би имала значение и за епохи като тая на романтиката, когато копнежът към далечното и безименното осветяваше всички неща и когато човекът се чувствуваше твърде нежен, за да бъде извикан за подвиг. Романтичният човек, както готическият и античният, не беше исторически в дълбокия смисъл на думата, защото цялата му духовна структура, цялото му мирогледно единство беше обусловено от представата за абсолютната мирова хармония и нейното символическо изображение в света.

Не е мястото тук да се посочи кога настъпи новото становище на човека към тоя свят, което го откъсна от идилията на класическия, религиозния и лирически покой и го хвърли в борба с неизброимите противоречия, жертва на които е бил винаги той. В историята на западния живот не веднъж се е явявал героическият човек с всичкия му апостолски ръст и фанатизъм, с величествената красота на своя жест. Но никога той не е бил толкова мощен и толкова необходим, както днес. Може да се каже, че всичко, което вдъхновява съвременното съзнание в различните културни и политико-обществени области, е дело на героичния човек, който всъщност е новият и бъдещ човек, призван да поведе народите към други кръгозори. Каквото и да бъде значението на всички тия обществени, културни и религиозни движения, които раздрусват основите на днешния източен и западен свят, всички социални реформи и революции, новите държавни системи и стопански програми, чудесата на техниката, на спорта, превземането на пространствата, прескачането на океаните, издигането към звездите - всичко това е рожба на героичния човек, какъвто доскорошната история на света не познаваше, особено историята на миналия век, който се залъгваше с материалистични формули и политически софизми, докато накара човека да издребнее и го превърне в роб и раболепник. Не само душата, но и тялото на досегашния човек беше издребняло. Достатъчно е само една обща характеристика на миналия век, за да стане ясно, че съвременната всемирна криза е зачената тъкмо в материалистичните абсурди (душата като ефект на мозъчната функция, също тъй както движението е ефект на парната машина!) и в позитивистично-атомистичното възвеличаване на една наука, която може да носи разни имена, като монистична психология, енергетизъм, дарвинизъм, психофизика, авулистика и анималикулистика (според които душата се е родила от някакво женско яйце или от мъжкото семе на бащата). Издребняването и униформирането на западния човек не е, разбира се, случайно, тъй като то се корени в системата на целия европейски живот, който неминуемо се развиваше към катастрофа. Това издребняване се забелязва не само в областта на спекулативните и естествонаучни идеи, но също и в практическата дейност на човека, особено в социалните и политически отношения, които дотам продължиха процеса на варваризирането на духа, че днес можем да говорим за масов разум, масова етика, за еманципация на жената, която не означава друго освен зловещ упадък на еротичното чувство, за орестейска или майкоубийствена цивилизация, благодарение на която някога падна Рим и благодарение на която днес жената иска да се превърне в някаква интелектуализирана андрогина. Това издребняване, тази липса на всякакъв героически подвиг превърна еротиката в сексуалност, чувството в способност за пресмятане, държавата в юридическа и полицейска организация, капитала в техника на златото; то повери управлението на обществата и народите в ръцете на бандити или на международни клоуни и реторици на мира.

*

Героичният човек изхожда от бездната. Това е началото на неговото благословение. Той не е свързан с никакви традиции, с никакви норми и затова лицето му е обърнато винаги към изгрева на слънцето, към неспирно подновяващата се тъкан на живота. Ако потърсим някакво определение за неговата същност, трябва да се каже, че той е противник на всякакъв демократизъм и примирение; ненавижда компромиса и равенството. Той няма нищо общо с благочестивите и кротките и би желал да бъде по-скоро вожд на някоя дива орда, отколкото цар на дегенериран народ. Той не се бои да пристъпва по ръбовете на зинали ями, да танцува из невиждани усоища. Той е човекът на опасното. В тоя смисъл героичният човек е начало на новото историческо движение; той е мировият подвиг и новото изкупление на света. С този възторжен и весело озлобен нихилист започва новият пристъп на живота. Той се явява срещу плешивите глави на цивилизацията и умората на нищите духом и телом. Той възкресява живота, възвръща свободата, отключва струите на радостта, калява тялото в ритмични движения, дарява му здраве; обручава културата със земята, с огъня.

Безспорно, появата и утвърждението на тоя героичен човек не е нещо измислено и случайно. Тя се корени в движението на световната диалектика, която не изразява друго, освен общата политика на Абсолюта, в която аз вярвам и която нищо не е в състояние да измени, защото тя е, която единствено може да изменя нещо. Ако досега човечеството се е намирало под властта на християнската всемирна политика, то е навлязло днес в зоната на новата и трагическа политика, която се осъществява в делото и личността на героичния човек. Първата е политика на бляновете, втората е политика на действителния и здрав човек; първата е политика на отведените надежди, втората - на безстрашието и вярата в живота. Тепърва тази нова политика ще завладее народите.

И ако сега поискаме да свържем тази мирова проблематика с нашите национални задачи, трябва да побързаме, колкото е възможно по-скоро да скъсаме с досегашното си безлично и безпрограмно съществуване; да се разделим най-сетне с робството и да зажадуваме за подвиг. Едва ли някой друг народ като нашия има всички расови и други условия за утвърждаване на героичния човек. Възпитани по чужди образци, срастнати с един най-повърхностен и наследен демократизъм, ние останахме още в началото на свободното си съществуване слепи за проблемата на личността и нейната независимост. А тази проблема е основата на всяко културно творчество, което би искало да има национално назначение. Да се създаде преди всичко българската личност, български стил на личността - това е една от най-големите ни културни задачи и с нейното осъществяване ще се създадат условия за един по-съществен живот, който няма да се движи само по инстинкт. Проблемата за личността ще отвори път за героичния българин. Това е, от което ние имаме днес най-много нужда, което трябва да се постави над много други въпроси, защото без героична воля никога не ще може да се превърне един народ в нация и да заживее като необходим елемент в състава на човечеството.

Безспорно, проблемата за личността е била поставена у нас най-напред от Пенчо Славейков, но никога тя не е получила още широко и мирогледно значение. Славейков е първият български метафизик на личността, която той съзерцаваше тъкмо в оня смисъл, в който я определяме тук като идеал на новото българско грядуще. Той е първият човек с голям духовен ръст и пророчески поглед, първата личност, построена върху здрави модерни основи и с оглед към изкупителната епика на българския дух. Неговото творчество не е толкова поезия, колкото философия на гордия и героично-саморазрешен човек. Тя е първата светкавица в нашето небе, първият предвестен зов на един сатир, упоен от славословие и алилуйност на живота. Онова, което завинаги ще го задържа на първо място в историята на най-новото ни творчество, е това негово освобождение от песимизма на роба, от дребнавата моралност на демократа и неговото безличие.

В това отношение може да се каже, че Славейков е началото и краят на културното ни самосъзнаване. Какво представя неговата поразителна критика на нашия груб и примитивно-безсмислен живот, неговата химника на красотата и първичния, детски-откровен и вакхически дух - това става много ясно днес, когато във всички области на живота ни шествува безсъдбовният, всекидневният, нивелиран, масово изравнен, морално тъпоумен и жесток до вулгарност бюрократ, когото Славейков ненавиждаше с всичката си злоба. И ако трябва да се подготвим за нов и смислен живот, нужно е да се върнем към идеите на тоя фаустовски настроен поет и да разберем, че само съдбовният патос на битието дава на личността героически блясък. Съдбовното е винаги нещо божествено. То е знак за величие. Нищо друго не може да ни издигне тъй много, както устремът за подвиг, който всякога стои под белега на една участ. Едва ли има нещо по-жалко и хилаво от бездушния пустинник, който никога не е посмял да погледне лъва в очите или да хвърли поне веднъж рози над някоя пропаст. Ние имаме нужда от една етика на съдбовния или героичен човек, колкото и опасно да изглежда това на пръв поглед. С тази етика ще се отърсим най-сетне от наследената си стадност и постепенно ще се приближим към оная философия на подвига, която единствено може да ни освободи от хилядолетното робство и да ни вдъхнови за нов и красив живот.

© Янко Янев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.08.2005
Янко Янев. Безумие и свобода. Критика и есеистика. Съст. Т. Гергова. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Златорог, 1933, № 6, 264-269.