Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ГЕНИЯ НА ЖИВОТА1

Янко Янев

web | Безумие и свобода

На Erna Schumann

Твърдението на Хьолдерлин, че задачата на разума е да въдворява ред, та чрез това да предпазва съзнанието от анархия и безсмислие, и че любовта към живота е най-дълбокото мислене и най-чистата красота на сърцето, изразява не само същината на романтическата реакция срещу схоластичния 18. век, но същевременно и волята на съвременния дух. Свръхлогичното, емоционалното безсмислие, анархията на безинтересните преживявания получава днес онзи свещен смисъл, който романтиката вложи в природата и в нейния безкраен копнеж по Бога. Романтичният човек беше мотивиран преди всичко от идеята за величието на природата, но не каузално-математичната природа на Нютона и Канта, а природата като вечно творяща сила, като вечен живот, който кърми земята и небето, и като безконечно движение на времето, което създава нещата от Нищото, защото то е великото безсъзнание и тронът на самата душа. Романтичният човек се обяви преди всичко срещу рационалния и заинтересован анализ на световните съдържания, срещу "века на съвършената греховност", както Фихте нарече века на просвещението, на безидейния механизъм и антирелигиозния морализъм; той искаше да застане пред необозримия свят, както бе застанал Хераклит, искаше да чувствува всемира като сън и като поезия на някой Бог, държавата - като невидим и жив гениус, нацията - като исторична субстанция, а себе си - като въплъщение и ритъм на вечната красота. Тоя "здрачен човек" (Рикарда Хух2), който нямаше усет за реалността и който поради своята нежна душа бягаше от тревогите на деня, тоя естет, идеалист и мечтател в лудите гори на своя копнеж се явява в своята реакционна програма като предтеча на съвременния човек. Неговото миросъзнание беше една грандиозна поезия и една музика на копнежа по сливане с Природата. Нещата съществуваха за него дотолкова, доколкото бяха красиви и конкретни, т.e. живи организми. И целият свят - Природата - беше за него едно безначално движение, което манифестира творческия гений на душата и което днес ние наричаме живот. Така например системата на природата при Шелинг е всъщност система и развитие на развитието на още спящия в лоното на всемира разум към самосъзнание и към съединение с абсолютния deus implicitus3. Тая мистична поезия на битието, която вее и от мирозданието на Хегеля, е поезия на несъзнатия и безпокоен, вечно устремен към самосъздаване и самообезсмъртяване живот. Същият мистичен характер носи и съвременната металогика на творчеството, освободена от формалната природа на анализа и числото. Тази металогика е възможна - както сама показа това - само в духа на романтичния ирационализъм, носен от копнежа по оная интуиция в бездните на нещата, която единствена смогва да се вслушва в пулса на абсолютното. Последното се явява тук като движение на индивидуалната душа, отвъргната от хомогенните очъртания на външния свят. Това е ритъмът на самобитното чувство, което безспирно се ражда и безспирно се връща при себе си - ту за да се възйеме до по-висока сфера в своето саморазвитие, ту за да се познае като чувство. Животът представя този вътрешен ритъм на цялата личност и този живот е радикалното начало и край на творчеството.

Метафизиката, в нейния най-нов и оригинален образец, изхожда именно от тоя вътрешен ритъм, от тая акосмична воля, пренебрегвайки напълно традиционното схващане на живота като вегетативен принцип или като епифеномен на мозъчната субстанция. Понятието за живота лежи извън всякакъв физиологичен и материалистичен натурализъм. То е по-скоро продукт на един универсален и динамичен спиритуализъм, подобен на еманационистичната теория на Плотина, в епохата на "залеза" на античната култура. Животът не е един отблясък на някоя по-висша мирова същина. Той е самият всемир, творчеството и Бога. Може би в основата на всяка композиция, която въплътява вечния смисъл и живия дух на една епоха - като системата на Аристотел, Лайбниц, Кант и Шелинг или като художествено прозрения витализъм на Гете - лежи понятието за живота като единствен световен принцип. Ние не можем да се впуснем тук в анализа на подобни монистични концепции, за да изтъкнем от систематично гледище тяхната истина и противоречие. За нас е съществено тук, че съвременната металогика на живота и свободата е най-дълбокото и всеобемащо мирозрение, което - като исторична необходимост и като система на времето в идеи - е израз на общия стремеж към разрушение на рационалния механизъм, с всички негови априорични необходимости, форми и абстракции. Съществено е от друга страна, че в центъра на този динамизъм или активизъм е поставено едно схващане, което означава възвръщане към непосредното и мистично сливане с битието, а заедно с това то хвърля светлина върху най-тъмните сфери на досегашното човешко познание. Животът, като абсолютен фактор на познанието, е същевременно абсолютно битие. Той се разкрива само на себе си и в себе си, превръщайки се сам в познание и предмет. Тази същина обяснява почти всички тайни на творчеството, в неговото чисто и конкретно осъществяване и всички ония въплъщения на духа, в които животът се е обезсмислил.

(За необходимостта на едно рационално начало тук не може дума да става. Ние еднакво можем да говорим за страхопочитание пред Ирационалното, както за страхопочитание пред Логоса. Хаосът и Логосът са двете вечни страни на битието, в неговата обективна даденост. Всеки ирационален монизъм води към абсурдни заключения, към самоубийство на философското съзнание, както и всеки рационален монизъм. Но разглеждането на тоя основен въпрос за възможността на всяко смислено миросъзерцание - не може да става тук.)

Преди всичко предстои изясняването на едно коренно различие, чието пренебрегване, в свръзка с теорията на атеоретичните прояви, е дало повод на толкова съдбоносни схващания в историята на човешката мисъл. Това различие се определя като противоположност между живот и предмет или живот и съзнание. В тясна връзка с това различие стои огромната противоположност между живот и разум, интуиция и дискурсивно разсъждаване или чувство и анализ, време и понятие, личност и абстракция. Животът е безкрайно и безначално движение на времето, бездънният океан, в който видимият свят потъва, за да се превърне в прост и чист ритъм. В своята първосубективна независимост той "представя" абсолютното отрицание на всяка даденост, на всяко съзнание - той е самото безсъзнание и хаосът, чиято стихия е музиката на творчеството. Животът е възможен само в неутралната сфера на единството от субект и обект, от смисъл и безсмислие, добро и зло, хармония и дисонанс. Затова той е безпредметен, всякога жадуващ себе си, своята свобода и могъщество. Живот и съзнание са антиномии като свобода и необходимост, факт и същина, идея и плът. Докато животът е скрит в недрата на тъмния и алогичен поток на времето, съзнанието стои всякога върху повърхността на нещата и - изчезвайки в бездвижната пространственост на външния свят, - то раздалечава нещата и ги различава едно от друго като числа и геометрични фигури. Съзнанието е начало на теоретичния човек, на теоретичнта заинтересованост и заради това то означава оная сфера на опредметения и обездушен живот, в който процесът се е превърнал в статичен обект, а безкрайността в граница. Чрез тая трансформация безразличното единство в лоното на Непосредното и Конкретното се разпада в отношението между субект и обект и по такъв начин започва да се очъртава хоризонтът на онова иреално царство, което ще завладее разумът.

Смисълът на всички атеоретични или извъннаучни прояви става понятен само при убеждението, че съзнанието е вечният враг на суверенния живот, че всичко онова, което наричаме история или култура, не е освен образ на самонадмогналия се и трансцендиран живот, че в края на краищата извън живота не съществува никаква творческа сила. Интелектът на Томас4 и понятията на Хербарт5 са оръдия само на формално-научния субект, който, за да осъществи своето предназначение, освобождава се от своята психична основа и се превръща на един призрак в областта на абстракциите и числата, удушвайки ирационалния гений на собствената си душа. Интелектът смогва да разчленява чистата непрекъснатост на чувственото многообразие, да разлага неразложимата цялост и така да прави от времето вечност, от съдбата закон. Като корелат на една геометрична общност, той има значение само за свръхиндивидуалния и общовалиден систем на съзнанието.

Че това съзнание представя идеалитета на абстрактната наука, се вижда от същината на самата наука, която съдържа само аподиктични и евидентни съждения, подчинени на една вечна причинност. Научното съзнание предполага възможно най-голямата отдалеченост от реалния свят на индивида и "истините", които то предлага в закономерна последователност и зависимост, са напълно очистени от блясъка на конкретното. Това съзнание е космосът на априорния разум, който единствен е в сила да свърже понятията в един логично-свръхестествен ред, подобен на реда на телата в геометричното пространство. В сферата на тоя космос всяко отношение е подчинено на една аналитична необходимост и всеки закон на оня формален и вездесъщ Бог, който сам не може да направи, щото 3 да бъде по-малко от 2. Тук светът няма развитие. В него царува онова неизменно връщане и повторение на Едното и Същото, което е присъщо само на планетното или математическо движение.

Най-съдбоносната форма на интелектуалното начало, което напуща сферата на своите иреални операции, за да "познае" реалния живот, е анализът. Последният е най-чистият израз на ролята на разума. Той се състои в безкрайното и ненаситно раздробяване на цялото и в неговото разпоставяне в мъртвата страна на абстракциите. Анализът разкъсва и раздробява онова, което има същина и смисъл само в своята абсолютна цялост. Животът става чрез анализа един призрачен скелет, чиито части са свързани изкуствено sub specie utilitatis6, както са свързани частите на една машина. Анализът изпуща по такъв начин същината и вместо нея дава един фантом. Животът обаче, със своя безспирен конкретен пулс, със своята интимност и многообразие, със своя неизменен поток, може да се познае само чрез себе си. Той се открива само на себе си, както божественото величие се открива само на онова сърце, в което гори собственият блясък на това величие. В това се крие тайната на живота, който никога не е само тезис или само антитезис, но който всякога е синтезис от Да и Не, от логос и ерос, от истина и лъжа.

Ако Майстер Екарт7 твърди, че само там съществува злото, дето съществува различието, т.е. дето двете неща не са станали едно - Wo zwei sind, das ist gebreste8 - с това той изразява мистичния смисъл на онова сливане на душата с мировата същина, което не е нищо друго освен самият живот - потокът, течащ и заливащ себе си. Екарт - тоя може би най-дълбок и философски мистик, роден из бездните на северната душа - даде пръв онова схващане за свръхчерковната и антисхоластична религия, която, пропита повече с мистично безумие, отколкото с примирение и вяра, представя в основата си божествеността и тайната на живота. Според Екарт познанието е всякога познание на Бога и в Бог. Само тогава ти смогваш да прозреш дълбочината на битието, когато се самопрозреш и самосъзерцаеш като Бог. В сферата на познанието, чийто "корелат" е абсолютното мирово начало, Бог се среща със себе си, самопрониква се и се самопознава като Бог. Това сливане с универсалната субстанциалност като абсолютно битие и познание е ирационално и неизразимо - то е висшето тъждество на душата със себе си, "Нищото на Нищото". Това определение на познанието като съвокупление с Абсолютното, като огнено мълчание в бездните на Нищото - е израз на мистичния ритъм на живота. Че последният е в основата си мистичен, се вижда в самото схващане на познанието и световния принцип при Екарта, вижда се в това, че мистичното чувство представя една свръхлогична и безконтрастна цялост (coincidentia oppositorum9) от субект и обект, от Бог и човек. Всяко мистично преживяване предполага разрушение на раздалечаването между два фактора и не е ли преодоляно това раздалечаване, това раздвоение, субектът не се въззема до индиферентно сливане с противоположния принцип. Именно тая воля за разрушение на корелативната раздвоеност между преживяващия субект и преживявания обект е волята на чистия и непосреден живот. Това разрушение на всеки дуализъм осъществява самият живот, за да осъществи себе си. То означава същевременно отъждествение на двата принципа като екстаз или интуиция в единствената мирова същност. Че неизречимото мистично чувство е висшият интензитет на живота или че животът в своята най-интимна цялост е едно мистично чувство, се вижда не само в оная мистика, която чрез създаването на съответствието между микротеоса-човек и микротеоса-Бог - иска да направи абсолютното познание възможно, но това става ясно от всяка друга проява на мистичната алогика - например елойзинските мистерии. Там, дето гори копнежът по непосредно сливане, гори непосредният живот и колкото по-могъщ и тъмен е тоя копнеж, толкова животът е по-мистичен. Пангръцкият култ на елойзинските мистерии се манифестираше като един свръхнационален празник в името на всичко, което носи човешки образ. В бакханринската самозабрава и самоотрицание духът жадуваше хармонията на всички различия и "поддържане на човешкия род" (Цозимос)10. Това е триумфът на битието, чувствувано като пантеистично сърадване и състрадание, като музика на хаоса и любовта. Най-съкровената част на душата се изливаше тук като симбол на природата, изливаше се като безгранична свобода, в екстатиката на онова изкусително "евое", което всъщност е вечната наслада и воля за живот. Освободен от съзнание и действителност, животът се връща тук в бездната на своя див ритъм, за да стане способен за творчество и безсмъртие. Това освобождение от граници и различия, от причинността на явленията, и това тържество на хаоса не е друго, а - самият мистичен демон, в пълен противовес към аполинската, ясна и ограничена форма на съзнанието и разума, индиферентен за всяко движение и титанизъм.

И ако в душата на Сократа никога не е блясвала мълнията на това безумие, това показва, че тая амузична натура - като начало на диалектичния логос в историята на гръцкия дух - никога не е чувствувала пулса на живота в неговото тайно безсмислие. Разрушителят на орфиката и мита не можеше да проникне в извънпонятния мир на душата, където вместо език и рефлексия се движи нещо безкрайно и дълбоко. Чужд на мистичния екстаз и еротичния шемет, нравственият гений на Сократа жаждаше само знание, знание. С горда ирония той разделяше истината от лъжата, индивидуалното от общото и сплиташе из улиците и площадите на Атина понятия, вместо да продължи в себе си трагичното движение на оня дух, който преди него търсеше съдбата и закона на всемира в играта на вечния огън и в анархията на апайрона. Думите, които тоя фанатик на логоса слушаше през своите сетни часове - "Сократе, прави музика, Сократе!..."11 - са вик на хаоса и откровение на оная демонична сила, която е необходима за всяко висше съществувание, защото само чрез нея и в нея започва истинското раждане на духа. Тези думи са тъмният шепот на живота, геният на онова сърце, което жажда вечна наслада в недрата на безкрайното.

Интелектуално-нравственият патос на Сократа е присъщ, разбира се, само на заинтересованото от някои практични или теоретични цели съзнание. Това е патосът на интелекта, на оня хипнотизиран от еднообразие и абстрактност орган, който превръща живота в труп и на мястото на индивидуалния - с никакви думи и понятия недостъпен, прост и безмерен процес - поставя един безкръвен сурогат. Сократ е с една дума въплъщение на диалектичния човек и затова той е истинският враг на Диониси.

Сократизмът води всякога не само към унищожение на волята за непосреден живот и съзерцание, но и едновременно той прави скрития ритъм на творчеството невъзможен. Под сократизъм разбираме интелектуализъм и съзнание за емпиричните различия в света извън нас. В такъв смисъл той се явява отрицание на творчеството. Творчеството е винаги един процес на оная първична спонтанност, която няма нищо общо с интенционалния поток (stream of thought) на съзнанието и която се изразява чрез стремежа си да проникне в дъното на нещата. Творческото Аз е геният на хаоса, заключен в себе си и заливащ себе си, подобно на монада, която няма никакви прозорци и която отразява в себе си универсума. Затова всичко онова, в което животът е получил същина и твърд, след като се е самопожертвувал по силата на своята собствена съдба - е образ на битието, съзерцано в неговата основна същност. Творческото Аз означава тъждество от безкрайно битие и безкрайно чувство. То е медиумът на оная среща и онова съвокупление на обективния свят с хаоса, което превръща хаоса в небо и му вдъхва дух на безсмъртие. Съществуването на това Аз е всякога признак на интуитивен живот и на воля за преображение на аморфното преживяване в образ. Светът обаче, в който творческото Аз е обективирало своите съдържания, представя един нов свят, какъвто е светът на изкуството или религията.

Поискаме ли да прозрем в самите прояви на творческото Аз, трябва да знаем, че тези прояви са плод на оная металогична съдба на живота, по силата на която той се самопожертвува, отричайки се от своята примитивна самостойност, за да приеме една форма и така да стане образ на Неизменното. Така например еротичното преживяване се осъществява само за да осъществи вечната същност на живота, а заедно с това да го превърне в оная идеална ценност, която, съединена с качествеността на личното преживяване, съставя историчната значимост на живота. С други думи, еротичната емоция става дух в оня могъщ миг, когато се въззема над своята безсмислена субективност, за да създаде своя извънвременен смисъл. Еротичната емоция, както естетичната или мистичната, е в основата си без всякакъв смисъл и форма, защото тя е реализация на онова сладостно безумие, на оня триумф при сливането на две бития, на който е способен само чистият и самоотговорен живот. Преживяването, проицирано в обективна или предметна действителност, не е, разбира се, една абстракция. То има характера на историчната действителност изобщо и затова само оня субект може да обхване същината му, който може да се слее със същината на живота, надделял разрива между субекта и обекта и станал безразличен субектообект. Същото може да се каже и за естетичното чувство, взето в неговата конкретна самобитност.

С една дума, в областта на извънтеоретичните прояви ний всякога имаме работа с един живот. Тоя живот, с неговата ирационалност и безпредметност, с неговата абсолютна свобода и с неговата воля на самопожертвуване, за опредметяване в исторични образувания, е всякога една магия и едно безумие. Мистичният характер на това безумие се състои в това, че то е неизразимо и недостъпно за никакви рационални средства и представя съвършеното съвпадение на субекта и обекта. Езикът никога не смогва да изрази тревогата на живота и затова последната дума на всяка метафизична интуиция, която иска да проникне в неговата глъбина и да се слее с неговата безкрайност, е музика или мълчание. Ние знаем толкова малко за живота и може би никога не ще можем да обхванем неговия истински смисъл. Опитът да го направим достъпен на теорията и анализа, се сблъсква с един парадокс, чиято неразрешимост обяснява същината на самия живот. Тук се повтаря оная трагедия на философското съзнание, която се крие и в схващането на световния процес при Хераклита и Бергсона. Обаче тоя парадокс е трагедията само на теоретичната рефлексия. За теоретичния човек животът не е никакво противоречие и понятие. Той се къпе в морето на неговата нощ и безсмислие, без да знае защо и за какво. Освободен от интересите на съзнанието, той се отдава на дионистичния танц, загубил език и взор. Тази воля за унищожение на съзнатия principi individuationis12, за сливане и самозабравяне, за самозамайване отвъд доброто и злото, истината и лъжата, е вечното Да и Амен на хаоса, на всемогъщия живот, който всякога се ражда, за да изгори в пламъците на своята стихия и да възкръсне като дух.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. От 1919 до 1923 година Янко Янев учи философия в Хайделбергския университет. Дипломира се с работа по темата Живот и свръхчовек при професор Х. Рикерт. Първите му критически изяви на страниците на българските периодични издания са свързани с подобни проблеми. [обратно]

2. Рикарда Хух (1864-1947) - немска поетеса и писателка, работила в Цюрих и Виена. Авторка на приказки и поеми, на изследване върху немския романтизъм и върху живота на Готфрид Келер. Завършва творчеството си с авторски разработки върху исторически проблеми. [обратно]

3. Deus implicitus - лат. скрит, имплицитен бог. [обратно]

4. Вер. Якоб Томазий (1622-1684) - немски философ, учител на Лайбниц. Името му се свързва с внимателна и изтънчена критика на схоластиката. Основно негово съчинение е трактатът Erotemata metaphysica (1670). [обратно]

5. Йохан Фридрих Хербарт (1776-1841) - немски философ, професор в Гьотинген и Кьонигсберг. Централен момент в неговите схващания е разбирането на философското знание като разработване на понятията. [обратно]

6. Sub specie utilitatis - лат. от гледна точка на ползата. [обратно]

7. Йоханес Екхарт (1260-1327) - немски философ и теолог. Учението му е емблематично за мистицизма от ХІV век. [обратно]

8. Wo zwei sind, das ist Gebresten - нем. Където са двама, там е недъгът. [обратно]

9. Coincidentia oppositorum - лат. съвпадение на противоположностите. [обратно]

10. Вер. Зосим (V-VІ в.) - историк, писал на старогръцки език. Автор на Нова история (ок. 498 г.), описваща историята на римската държава от началото на управлението на Август (30 г. пр.Хр.) до 410 г. Основна тема на труда е борбата между римския и варварския свят, като авторът признава упадъка на Рим и се опитва да обясни причините за това с отхвърлянето на езическите богове и приемането на християнството. [обратно]

11. "Сократе, прави музика, Сократе!" - срв. Платон Федон 60 d - 61 b. Малко преди смъртта си Сократ разказва, че често чувал този призив насън. [обратно]

12. Principi[um] individuationis - лат. индивидуалното начало. [обратно]

 

 

© Янко Янев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.03.2005
Янко Янев. Безумие и свобода. Критика и есеистика. Съст. Т. Гергова. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Златорог, 1924, № 3-4, 193-201.