ФРИДРИХ НИЦШЕ
По случай тридесет години от смъртта му

Янко Янев

web | Безумие и свобода

Днес е много по-лесно да се говори за Ницше, отколкото преди тридесет години. По-лесно е, защото идеите на Ницше бяха идеи на бунтовник и пророк. Всеки голям човек е такъв бунтовник. Той носи едно знаме, което се развява над бъдещи дни. Знамето на Ницше беше страхотно и невиждано. Кой можеше да се примири с него? Кой можеше да повярва в думите му, които криеха съвсем нова, нечувана мъдрост и които с всички сили проклинаха старите ценности на културата и възвестяваха един нов свят и нов човек? Преди тридесет години Ницше беше чудовище за мнозина. Едва ли някой друг философ и поет е бил толкова криво разбран! Почти всички мислеха, че той е болен; че философията му е пропита с отрова за младите души; че той учи на егоизъм, проповядва престъпленията и физическата власт над другите; че неговата идея за свръхчовека не е нищо друго, освен възслава на грубия инстинкт, на животинската воля. Мнозина го наричаха развратник, престъпник, сладострастник. В словото му чувствуваха някаква изкусителна магия, която пленявала младежите и ги хвърляла в хаоса на разгулен и безнравствен живот.

Но всичко това, разбира се, изхождаше от злословната и похулваща тълпа, която не можеше да се издигне до величието на Ницшевата мисъл. Никога Ницше не е проповядвал егоизма и престъпността. Може би след Исус неговата философия е най-дълбоката философия на любовта. От всичко, що е написал и завещал, вее духът на безгранична човешка обич. Неговото учение е идеализъм, най-високият идеализъм на деветнадесетия век, а може би и на нашия век. Едва в последно време стана това ясно. Неговата бунтовнишка наука ни се разкрива сега и ние виждаме какъв дух на хероизъм е носел в себе си тоя необикновен човек - най-интересният, най-загадъчният философ на новата и последната история. Ето защо днес по-лесно и по-безопасно може да се говори за Ницше. Но може ли въобще да се говори за Ницше? Може да се говори за много неща и всеки говор, всяка реч изказва ясни и определени неща. За Ницше обаче е твърде мъчно да се говори в оня смисъл, в който се говори за тъмни, непрогледни кладенци, каквито са душите на мнозина от ония неспокойни, вечно тревожни демони като Стриндберг, Достоевски, Клайст. Ницше е най-големият хаотичен човек, който познава историята. Той е глъбина, която крие в себе си наистина опасни тайни. Той е музика. Не е написана реч, не е наука за истина и за лъжа. Науката на Ницше е една мистерия, едно тайнство. Той заклина всички сили на живота, призовава към подвиг и жертва, възпява изобилието и силата на сърцето. И всичко това излага с думи, които не са всъщност никакви думи, а само символи или знаци за нещо друго. Всяка дума на Ницше крие поради това една друга мисъл. Неговата философия спотайва в лоното си друга философия, неговият разум е прибулен с булото на друг разум.

Поради този мистичен характер на Ницшевата мисъл не може да се говори за него, както се говори за други философи като Кант или Спиноза. За Ницше може да се пише и говори тъй, както се пише и говори за неща, които стоят високо, много високо над всекидневните понятия. Не е достатъчно да бъдеш умен и учен, за да го разбереш. Необходимо е да криеш в себе си нещо от неговия хаос; да имаш чувство за силата и красотата на противоречието; да слушаш тишината и да говориш, когато си потънал в безкрайно мълчание. Трябва освен това да обичаш Ницше, твърде много да го обичаш, за да почувствуваш тайната му, да го обичаш тъй, както у нас е обичал само Пенчо Славейков! Затова философията на Ницше не е достъпна за всички. Тя се отключва на малцина и невъзможно е да се излага в общодостъпна, популярна форма. Ницшевият дух е дух на орел. Той лети високо и не се бои от шеметни висини. Той се къпе в синевата на простора, пътува между звездите, заслушан в гласа на вечността.

Да, вярно е, че Ницше изложи философията си в книги. Той е написал няколко книги, но тия книги не са книги на системата и теорията. Те са книги на поезията, подобно библейските сказания.

В тях всичко е маска и було. Трябва да имаш твърде нежни пръсти, за да докоснеш техните струни, твърде чиста и горда трябва да бъде душата ти, за да можеш да се вслушаш в тях. Защото Ницшевите книги не разказват: те бушуват като буря, извиват се в ридания, пищят като орли. В тях вее планински въздух. И не всичко, що е писано в тях, изглежда тъй, както е писано.

Сега се навършват тридесет години от смъртта на Ницше. Той е роден в 1844 година в едно малко германско градче, дето баща му е изпълнявал духовна длъжност. Малкият Фридрих е бил много добър ученик и другарите му са го обичали, задето им е пеел чудно хубави религиозни песни. Баща му го е учил да пее черковни псалми. Каква участ! Този малък пастор, този добър и кротък ученик стана по-късно един от най-немирните потомци на човешкия род. След като свършил първоначалното училище, той постъпва в университета на Лайпциг, дето изучава древната класическа филология. В Лайпциг той се среща с гениалния музикант Рихарт Вагнер¹, с когото завързва много интимна дружба. По цял ден те са говорили за изкуството и заедно са свирили на пиано. Едва завършил университетското си образование, 24-годишен, Ницше бива поканен за професор в университета на град Базел. Ницше отива там, става известен със своите научни издирвания, но скоро се отказва от преподавателската си дейност в университета и заминава за чужбина. От този момент ние го виждаме винаги извън Германия. Той скита из светлите градове на Италия, из Швейцарските Алпи, срещаме го в Ница, в Генуа и Венеция, винаги странен, винаги пълен с безгранична вяра в тържеството на своите мисли. Но навсякъде Ницше е сам. Той е обгърнат от нечувана, чудовищна самотност. Целият му житейски път е път на самотата. Ден и нощ под ясното небе на юга, той е сам. Той ходи по цели часове из Енгандинските върхове, гони собствената си сянка, шъпне на себе си, пее песни, които сам той е слушал. Ницше работи до късно през нощта. Макар че изпитва страшни болки в очите и главата и зъзне в зимните нощи, той работи с вдъхновение. От никъде не получава писма. Само неговата сестра Елисавета му праща сърдечни привети. Неговите книги излизат една след друга, но никой не им обръща внимание. Никой, никой не пише и не говори за него. Това продължава до злокобната 1889 година. Тази година той възнамерява да прекара в Торино. Той е излизал от къщи, видял е, че един каруцар шиба с камшик своя кон. Тогава Ницше се хвърля върху гривата на коня, за да го спаси от ударите на разярения каруцар, но изведнъж се сгромолясва на земята...

Ницше беше вече вбезумял. Той беше изгубил вече съзнание и напразно сестра му се е мъчела да го спаси. Тя го завежда в своя дом, който се намира в чудното градче Ваймар. Тук Ницше живее още дванадесет години. От момента, когато пада сред улицата, Ницше става прочут по цялата земя. Неговите книги се пръскат в хиляди екземпляри, превеждат се на всички европейски езици, подвързват се в скъпи кожи и злато. Във Ваймар той лежи върху един диван, облечен в дълга бяла мантия, като някакъв католишки жрец. При него идват почитатели от всички краища на света, за да го видят - но уви! Ницше не чува, не вижда, не разбира нищо. Неговият поглед като че е обърнат навътре. Само на майка си казва: "Мамо, ти имаш най-хубавите очи на света" - или на сестра си, която непрестанно плаче: "Сестро моя, защо плачеш? Ние сме тъй щастливи!" - В 1900 година, месец август, Ницше се пресели завинаги от земята, която искаше да превърне в трапеза на боговете. На гроба му държа реч само неговият единствен другар до гроб - Петер Гаст. В своята реч той каза, че Ницше принадлежи на бъдещето.

В какво се състои учението на Ницше? Тук нека кажем само следните общи думи. Неговото учение е висш идеализъм. Ницше учи на вечно, неуморно саморазвитие и самоусъвършенствуване. Човекът според него е само тогава човек, когато непрестанно се преодолява, прекрачва, превъзмогва. Той е стрела към далечното. Не може да се каже, че той е постигнал целта си. Няма цели човешкото битие. То е непрекъснат стремеж към все по-високи върхове. Възторгът на този хероичен живот, който не иска да знае за никакви болки, който не се спира пред нищо, който ненавижда отчаянието, който обича съдбата си, жребието си - това е светият смисъл на живота според Ницше. Цялата мъдрост е сгряна от тази велика любов към живота. Той презира всички ония, които нямат достатъчно сила в себе си да се борят с този живот и със себе си; презира всички слаби, раболепни хора, всички прислужници в пиршеството на живота. За Ницше няма по-красив човек от гордия и владически човек. Затова учението му е за възслава на борбата и на войнствения царствен дух. Да бъдем силни и чисти ни учи Ницше. Да обичаме живота, а не да бягаме от неговите тревоги. В страданията има повече величие, отколкото в щастието. Затова философията си сам Ницше нарича "весела философия" или "философия на смеха". Той въздига в култ жизнерадостния човек - и тук се крие великата мощ на учението му, тук е скрита цялата му тайна. Този човек той нарича "дионисовски" и го поставя в пълна противоположност към човека на мрачното съмнение и песимизма. Дионисовският човек е човек на живота - не обаче в обикновения смисъл на думата, не "живота" в неговата разгулна стихийност. Под "живот" Ницше разбира борба за собствено просветление и борба за дух.

Днес в град Ваймар се намира "Архивата" на Ницше. Тя е създадена от сестра му Елисавета², която още живее и която бди над делото на Ницше като никой друг. Архивата се намира в същата къща, дето е починал Ницше, на един хубав хълм в източния край на града. Тук идат поклонници от всички страни на света. В същия град се намират музеите на Шилер и Гьоте. Благодарение на това, всичко там има свет блясък. Пенчо Славейков, първият български обожател на Ницше, е посетил архивата и е отнесъл неумиращи спомени.

БЕЛЕЖКИ

1. Рихарт Вагнер (1813-1883) - дружбата на Вагнер с Ницше продължава около четири години, докато трае работата на Ницше върху Раждането на трагедията. [обратно]

2. Елизабет Фьорстер-Ницше - съпруга на Бернхард Фьорстер. Посмъртно издава и сборник с последните бележки на Ницше под заглавието Воля за власт. [обратно]

© Янко Янев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 13.09.2005
Янко Янев. Безумие и свобода. Критика и есеистика. Съст. Т. Гергова. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Българска реч, 1930/1931, № 1, 11-14.