ДУШАТА НА ЕВРОПА

Янко Янев

web | Безумие и свобода

Тази стара душа, с хиляди преображения, с хиляди маски на величието и позора; душата, в която са бушували бури и която е затихвала в гробно мълчание цели векове; душата на светци и алхимици; душата, която днес стои заключена в някаква всемирна архива, отрупана с прах и проядена; душата на пантеисти и нихилисти, на въжеиграчи с разсъдъка и с онова велико таинство, което на тоя разкъсан континент би могло да носи името религия или блудство. Днес тази душа е разтревожена и слисана като никога; по-слисана е от епохата, когато падна империята на Рим.

І.

Историята на Европа е пълна с новозаветни предчувствия, че скоро ще настъпи краят на цивилизацията и че на нейно място ще се яви един нов свят. Особено славянският революционен идеализъм е пълен с такива видения и почти всички социални и политически утописти в Европа не веднъж са предвиждали близкия край на западния човек, уморен и обезверен в своите собствени сили. Но никога историята не е била така решителна за съдбата на света, както днес. Днес тази история иска най-сетне да тури край на всички прегрешения, вършени с вярата и правото на човека; тя иска сметка за безсрамието на ония, които вместо истина са проповядвали някакви илюзии и които са обличали цяла Европа в блясъците на тези илюзии. Европа е лъгала. Тя е лъгала непрестанно, създавайки какви ли не авантюри на чувството и магии на понятието; тя е лъгала и с политиката и държавата си, лъгали са и нейните богове, които никога не са слизали от облаците - тук, между земните и смъртните, за да подслушат вопъла им и да ядат от техния хляб.

И затуй никога в жилите на Европа, на средна или източна, на западна или южна Европа, не е стихвала революционната жажда. Ония маси, които се появиха преди два века на сцената на западната история, заплашвайки със своите манифести да сграбчат целия свят и да го стъпчат под краката си в името на един страшен мираж за равенство и братство, - тия маси на работничеството не бяха само едно социално или стопанско явление. Те са по-скоро израз на наболялата европейска душа, която иска да скъса веригите на формализма и лъжата, те бяха израз на вечното негодувание и вечния стремеж на човека към свобода и справедливост. За жалост европейската наука не е могла да се проникне от убеждението, че цялата идея за човека се изчерпва с идеята за свободата и че историята не е в края на краищата друго, освен постепенният процес на самоосъществяване на свободата. Всички теоретически и митични системи, които взеха участие в образуването на категориите на новия западен дух, на духа след падането на Рим, всички идеи за църковните иерархии на обезличеното и канонизирано религиозно чувство, за безусловното единовластие на църквата, за нравственото устройство на личността, всичко това съдействуваше не за напредъка, не за просветлението на човека, а всъщност за неговото обезличаване, за неговото издребняване, докато най-сетне тоя забравен човек се превърна в някакъв устав на интелекта и чудовище на механизма. И затуй винаги европейската история е криела в дълбочините си зародиша на отрицателното, революционно начало. Това начало е живяло в нея, отрупано от пластовете на лъжата и предразсдъка, и онова, което в Европа се е наричало досега просвета и наука, рядко е било просвета и наука, защото не е служило на живия човек, а на неговата сянка. Безкрайна е трагедията на европейската душа, която непрестанно се е мъчила да се избави от бремето на теоретическите хипотези, на схемите, изнамерени, за да попречат на нейното пробуждане.

Може да се каже, че цялата трагика на Европа почива на една постоянно движеща се диалектика на отрицанието. Принципът на противоречието не е определял същината на никоя друга култура и никой свят не познава обаянието и насладата на отрицанието в такава степен, както западният. Европа притежава цели системи на световния развой, които почиват изключително върху идеята за противоречието. И ако сравним Европа с което и да е друго културно царство, например с древногръцкото, ще видим, че действително историческият й живот се е развивал всякога между полярни сили и че тия полярни сили са поддържали нейното равновесие или са я заплашвали с гибел. Съзнанието на гръцкия човек беше съзнание за хармонична цялост, за единство и затова то е било всякога чуждо на каквато и да е разрушителна диалектика. Не е възможно да се развие тук подробно тая мисъл, за да се види, че Европа е люлката на всички катастрофи, на всички исторически бедствия и убийства, на всички грехопадения на истината, защото именно тук не е била осъществена идеята за човека като идея за свободата или истината.

И ако днес Европа е изправена пред царството на разложението и безредието, това иде от историческия постъп и последното решение на световния дух - да се справи най-сетне с "истините" на европейската наука, с формализма на машинизираната и хуманистично-християнска цивилизация, която е пречила за пълното осъществяване на задачите на земното битие. Ние преживяваме сега това последно решение; то е като великия съд на небето. То е решило да разкъса фетишите на лъжата и да изрови от гробовете човека, гордия и божествен човек, който е трябвало да отстъпи пред насилието и неправдата. Може това насилие да е било безгранично. Но никога то не може да разгроми творческия човек. Защото този човек е силата и вдъхновението; той може да бъде премазан от варварските пълчища. Често пъти варварството е побеждавало и опожарявало света. Но под праха на разрушението е скрит един живот, който рано или късно възкръсва, облича се в одеждите на пророк или съдник и призовава на съд всички грешници.

Такава е съдбата на световния дух, такава е неговата вечна дионисовска трагика: никога той не остава верен на себе си, на своята собствена истина; никога не обича себе си и не се радва на творчеството си през всичките епохи на историята си. Идва един час на неговото собствено разрешение, един час, когато той сам се изправя срещу себе си и води със себе си демонически разговори. Тогава той се обявява срещу своето дело и започва да се ненавижда, разрушавайки всичко, създадено от самия него, всички догми, всички учения за доброто, за аскезата, за откровението, за протестантството и католицизма, за идеализма и масовата демагогия. Той се раздвоява, противопоставя се на собственото си минало, подиграва се със себе си, изяжда се с най-свирепа стръв. Той сам си издига кладата, на която изгаря епопеята си. Ние преживяваме тъкмо тоя момент в процеса на световния дух, който е дошел до този драматичен предел на своето развитие, осъждайки досегашната си дейност по най-жесток и немилостив начин. Великото бедствие на епохата е негово дело. И воплите на нищите днес са също тъй негови вопли. Той е, който, за да осъществи цялото си битие, убива съвестта, унищожава капитализма, издига барикадите; той е, който е поверил днес съдбата на света в ръцете на десетина души и ги е упълномощил да ръководят света и да го люшкат върху вълните на море, което носи името Паневропа, Съветска Европа или Национална Европа. Ето защо, всичко, що става днес, е израз на историческия марш на духа, който се чувствува неудовлетворен, ако сам не се изпепели. Днес той е жив и динамичен като никога. И може би тъкмо в неговото самоизгаряне се крие истинската му и вечна красота. Революцията е неговото собствено отмъщение, краят и началото на новата му легенда.

ІІ.

Европа загива. Възгледът, че днес тя страда предимно от ударите на стопанската криза и от много неразрешими проблеми от икономически характер, като проблемата за отношението между индустрията и земеделието, между империалистичния капитал и доктринерския марксизъм, е наистина верен, но той е едностранчив, защото в дъното на тази криза се крие не само разстройството на световното стопанство и неговите парадокси, или опасността от златото, от лошата система на картелирането на индустриите и политиката на кредита, на борсата, на репарациите и военните задължения. Безспорно, всички тия стопански и финансови проблеми са свързани с общото разстройство на Европа, каквото никога светът не е преживявал в такъв размер и с такова съдбоносно значение за идеята и напредъка на човечеството. Но в дълбочините на стопанската криза се крие всъщност кризата на човека и кризата на свободата. Стопанската криза е само една от мрачните прояви на днешния европейски свят - също тъй както и проявите в областта на философския нихилизъм и безпътицата на обеднялото и безидейно изкуство, или в областта на демократичновулгарния държавен механизъм и парламентаризъм, или в областта на етиката и възвеличаването на масите за сметка на личността. Понятието за кризата е винаги свързано с известни временни състояния, които се налагат поради историческата причинност на събитията и които рано или късно изчезват или заздравяват. Днешната криза не е обаче такова причинно създадено и временно състояние. Тя е всемирна криза на духа, последният предел на едно дълго развитие, което най-сетне трябва да свърши.

Тъкмо в това се крие значението на тоя необхватен исторически факт, на тази трагедия на човечеството, в чиито разрушителни действия взима участие и самият Дух Свят. Не може той да не взима участие, защото, както Гьоте предсказа веднъж, винаги идва един подобен момент в историята на света, когато Бог престава да се радва вече на човечеството и го възвръща в изначалното му хаотично състояние. И ако си дадем сега сметка за всичко това, което е вършила Европа досега, ако си дадем сметка за нейната лицемерна до коварност политика и гавра с правата на народите, за нейното кощунство с истината; ако разберем, че историята на Европа е пълна с остроумни формули за оня цинизъм, който се нарича изкупление на човека от греховете на земята; че знатният и самоотговорен човек е бил почти винаги преследван; че за сметка на тълпата е била унищожавана силната личност; че заради суеверия е бил фалшифициран дори самият строй на вселената; че заради апостоли на благочестието са били създавани закони против живата плът и живата жажда на чувството; че любовта е била похулвана; че вместо справедливост са били стъкмявани общозадължителни правила; че животът е бил преобразен в параграфи; че вместо религия е било формализирано християнството; че метафизиката е била преследвана за сметка на грубите физически нужди и че заради някаква фиктивна наука е било забравено вдъхновението; че са били издигани клади, на които са били изгаряни евангелията на свободата; че хиляди пъти тая свобода е била обесвана, а истината - заплюта; че на познанието се е гледало почти всякога като на алгебра и че под логика се е разбирало някаква въображаема система от закони на мисленето; че действителността е била схващана като абстракция, душата като мозъчна материя, природата като фабрично предприятие, капиталът като смисъл и основа на живота; ако видим всичко това, тази страшна история на Европа, дето всеки бунтовник срещу истината и робството се смята още и днес като вероотстъпник, дето е господствувал и още господствува фетишизмът на златото и страхът от байонета... ще видим тогава, че днес наистина е настъпил часът на отплатата, че революцията има право и че тая революция не е само на пролетария, но и на самия исторически дух.

Безспорно, тая революция не е само една социална революция. Тя няма да има за цел изместването на една класа от друга и разрешението на миража за някакво братство и равенство. Революцията, която се подготвя днес в света, е революция на цялото човечество, което жадува да изгради над руините и бедствието една нова църква на истината и свободата. Тя ще бъде политическа и религиозна; тази всемирна революция се подготвя всеки ден, всеки час, всеки миг. Каква ще бъде нейната форма, това никой не може да предвиди днес, защото всяка революция пламва ненадейно и се развива по незнайни пътища. Може би тя ще бъде безкръвна като ренесанса или кървава като християнството и болшевизма.

ІІІ.

И въпреки тоя настъпващ час Европа не иска или не може да се опомни. Но не могат да се опомнят само ония, които не усещат в жилите си прилива на нова кръв и за които Европа още продължава да спи непробудно; ония, които ненаситно се занимават със свикване на конференции и ревизии на договори. Не могат да се опомнят само тия, които не виждат в далечините пристъпа на отчаяни орди и димящи планети, готови да се откъснат и паднат над земята.

Какво става днес: раздробена на няколко държави, всяка една от които се е заградила с огромни митнически бариери, враждебни за каквато и да е международна обмяна, днешна Европа се забавлява с проекти и договори. Конференции в Женева, конференции в Базел, конференции в Хага¹. Никакви практически решения и то в един момент, когато народите очакват не бърза, а светкавична помощ. Никога политиката не е била по-коварна; политика на взаимно недоверие и надпреварване, кой би могъл да измисли по-сигурен план, за да се запази или поне да продължи сегашното безсмислено положение на народите. Само конгреси и програми. А в същото време улиците на големите градове се задръстват от легионите на безработните и само за осем месеца във Виена се самоубиват и хвърлят под трамваите три хиляди души, безсилни да се борят повече с глада.

Една от най-важните причини за сътресението на Европа, което е разрушило вече напълно стопанското и политическо равновесие особено на средна Европа, е историческата и може би непреодолима вражда между Франция и Германия. Тази вражда не е само последица на империалистичната политика. Тя има и чисто етически характер, защото тук се касае не само за държавнически игри, но и за живото бедствие на един героичен народ. Франция ненавижда Германия, тъй както самозабравеният и заслепен от богатство буржоа ненавижда нищия. Но тя не знае, че в душата на тоя нищий гори пламъкът на Прометея. Наистина, от една страна, небивал досега милитаризъм, а от друга - черните маси на безработните, от една страна дипломатическа фразеология, от друга - борба, непосилна борба за хляб. Тая страна, която е създала всички съдбоносни социални учения и е разрешила проблемите на досегашна Европа по най-дълбок начин, тая страна е подложена днес на камшика на същата тая неправда, против която са се борили всичките й представители на високата нравствена мисъл и обществен хуманизъм. Германия е облечена днес в траур. Една велика нация на Европа пъшка днес разнебитена и омаламощена. Полуживите лица на милионите гладни, които пращат жените си на улицата, за да не измрат децата им - не е ли поне това доказателство за жестоката политика на една държава, чиито каси пращят от злато? Политиката на една държава, която между другото изпраща послания до правителствата за федериране на народите, само за да запази версайските диктати за мир; когато над един народ вие страшната зима на бедствието, тя не престава да повтаря с нечувано нахалство своите фрази за свобода и равенство. Ясно е, че при това положение Европа не ще запази равновесие. Но нека се знае, че Франция ще загине първа и ще полудее от страх заради златото, което ще падне в дъното на морето заедно с нея.

ІV.

Оправдание на революцията. Това не е никакъв сантиментализъм, никакво славословие на разрушението. Това е чувство за великото решение на Абсолюта, който се осъществява във формите на мировия дух - решението да срине досегашните стъклени кули на разума и тираническото владичество на лъжата, като насочи развоя на света към нов път. Самото състояние на народите в Европа подстрекава тази воля на историческата диалектика, която днес повече от всякога се развива чрез силата на отрицателното начало. Какво представя съвременна Европа, ако не един гигантски каменен град, разделен на няколко части, които воюват помежду си, също тъй както са воювали някога в Рим бедните със знатните или както днес воюва пролетарият с носителя на капитала, без да усещат и едните, и другите, че земята се тресе отдолу и че стените на зданията са вече пропукани. И ако наистина ние се опитваме тук да оправдаем революционното начало и да го определим като последния момент в развоя на западния дух - това не е никакъв политически каприз или някакво отвлечено гледище, каквото е това на социализма. По-скоро то е израз на всеобщото историческо схващане на народите, които населяват днешна Европа и от които само един - италианският - е смогнал поне засега да преодолее трагичния нихилизъм на западната цивилизация и да възвърне политиката и масовото възраждане на силите си към римския стил². Безспорно, тук се явяват на преден план още много противоречия от общодуховен и религиозен характер, както и много парадокси, неразрешими от сегашното стопанско съзнание, но не може да не се признае, че Европа стои пред най-решителния си завой. Ние можем да говорим днес за един всемирен негативизъм, който е разрушил спокойствието не само на теоретическата мисъл, но и на всяко възможно развитие на живота в ония форми, в които той се е развивал и узрявал по-рано, когато съмнението в истината не съществуваше, когато социалната и международна солидарност беше по-искрена и когато Европа не беше се разделила на капиталистически лагери, каквито представят днешните южноевропейски и източноевропейски капитали в противоположност към руския или американския капитализъм.

Но каквато и да бъде революцията, която днес или утре ще пламне в Европа - наситена на неизпълнени решения и конференции за мир - трябва да се каже, че с нея съвсем се изчерпва политическата и духовна агония в света. Не искаме да посочваме тук участието на други, извъневропейски сили при разрешаването на пробемите на Европа, а ще отбележим само, че историята на западния политически човек влиза днес в една съвсем нова фаза. Това е срещата на Европа с Русия, на национализма с болшевизма, на абсолютната държава с класовата диктатура, на Хитлера с Ленин. Опасността от чисто политическа революция, като дело само на пролетария, е действително голяма в Европа, за да се мисли, че възраждащият се национализъм ще може да извърши преображението на европейската душа без сътресения. Руската стихия е отдавна проникнала в глъбините на Европа и е започнала да влияе върху мирогледа и живота й. Но тая стихия не среща голям отпор от страна на националната опозиция, към която принадлежат всички национално вдъхновени потомци на идеята за нацията като невидим гений, като митическа сила, която живее и се просветлява чрез себе си. Особено в Германия националната опозиция расте всеки ден и взима заплашителни размери не само срещу пролетарското движение, но и срещу съществуващия официален ред и срещу оная издребняла идея за държавата, върху която се крепи днешният парламентаризъм и която отдавна е разкъсала връзката между държава и народ, между власт и личност. Това, което действително се извършва днес в дълбочините на немската душа, е процесът на нейното прераждане; то е мистическо тайнство; то означава възвръщане на народния политически дух към чистотата на германската раса. Но същевременно то означава най-решителна съпротива срещу руския болшевизъм, срещу всеки опит въобще да се унищожи самосъзнанието на народа и да се примири с международните форми на политиката. То е революция на националния гений, възкресението на Бисмарка.

И тъкмо този възраждащ се национолизъм, който отново възвестява и осветява силата на личността, създавайки системата на обществените дистанции и към който се стремят днес всички европейски държави, означава решителната среща на Европа с Русия, на западния с източния славянски дух. Споровете, които са се водили в продължение на цели епохи в руската публицистика и в спекулативната идеология и които разделиха интелигенцията на славянофили и западници, ще получат по тоя начин последното си разрешение, колкото и страшно да бъде то. Никога Европа не се е срещала така близо със славянската стихия. Може да се каже дори, че тя е отбягвала винаги тази среща, която впрочем руският дух никога искрено не е търсил, предвид своеобразната си структура и своята противоположност към формите на западния културен тип. Но днес тая среща става в името на общото политическо развитие на човечеството. Тя е последното заключение на политиката на световната история и на световната съдба. Дали ще победи Русия, или ще загине тя пред нашествието на германо-римския национализъм - това е въпросът на близкото бъдеще. С разрешението на тоя въпрос ще се разреши най-сетне и месианската утопика на славянството.

V.

Но изгледите за тържеството на национализма са големи. За това тържество на национализма, който се стреми да избави Европа от анархията на ценностите, а заедно с това да учреди ония начала, които биха обусловили културата на един нов и расов човек - съдействува не само близкият разгром на целия световен социализъм и особено на лъжепатриотизма, който не е способен да се справи с историческия ход на света, както и с психологията на масите. За неговото тържествуване съдействува още един друг факт: упадъкът на европейската демокрация. Днес тази форма е станала безжизнена и затова ненужна. Каквито и да са методите и системите на държавното управление, винаги те се раждат и развиват в дадено историческо време и стоят в пълна зависимост към цялото духовно състояние на епохата. Тъй беше и с демократизма, и тъкмо в новите условия на днешния политически и културен живот трябва да се търси причината за залязването на демократическия режим, последствията на който се изразиха в безогледно нивелиране на личността и унищожение на ценностните различия. В действителност никога демокрацията не е била осъществявана напълно. Европа е била управлявана не от формални демократични кабинети, а само от отделни личности, като почнем с автократичната система на съветска Русия и свършим с абсолютната корпоративна държава на фашизма. Не само технически, но и психологически причини правят демократизма невъзможен, особено в новите европейски държави, дето всеки ден нараства масовата сила, която не може да се ръководи и владее днес чрез никакви демократически методи и дето стремежът към запазване душата на нацията приема романтически патос. Най-новата политическа история на Европа се е развивала в явна противоположност към принципите на демокрацията, която винаги е оставала само една форма и която е имала само метафизическа реалност в идиличния мироглед на Русо. Народите са се управлявали и ще се управляват от личности. Демокрацията не е била никога достатъчно силна, да се справи с инстинктите и деспотизма на тълпата и да утвърди всеобединяващия дух на държавата.

Победата на национализма, която ще означава победа на разума над мнозинството, на силата над несигурните методи, на държавата над съсловните конфликти и на народното единство над диктаторските авантюри - тази победа ще бъде, без съмнение, силата, която ще възвърне Европа отново към идеите на Гьоте и романтиката. Действително, никоя друга епоха не е тъй сродна с днешното национално пробуждане. Романтичният век не беше някакъв епизод в историята на европейската душа, а напротив, нейното истинско осъществяване, нейното единствено самоосъзнаване след упадъка на средновековието. Може би за първи път през тази епоха на символика и вдъхновение се беше пробудило сърцето на първичния човек. Европа, която беше вече изпитала безсмислието и варварството на толкова лъжливи проповеди, можа да си отдъхне едва в мистичните мирогледи на романтиците, които първи се обявиха срещу безчовечието на цивилизацията, чувствувайки, че не във формата, а в живота, не в масовата хипноза, а в самосъзнанието трябва да се търси идеалът на човечеството. И в тая насока, да се възвърне битието отново към неговата органическа цялост и да се даде най-сетне право и на ирационализма, романтиката смогна да създаде едва ли не единствената теория за държавата, която има значение за нашето време и която може да оправдае въобще необходимостта на държавата. Това е идеята за държавата като национален организъм - макроантропос. За романтиците тази идея се изразяваше в единството на всички първични елементи, които образуват същината на народа и които създават и завършват неговата история. В този смисъл държавата не е никаква случайна организация, никаква формална гражданска общност, която служи само на интересите на отделната личност. Тя е безусловна самоцел и единствената възможност за осъществяването на творческия и свободен живот. Тя е въплъщение на нравствените сили на нацията, нейната висша действителност и затова не е чудно, че един от най-големите философи на романтиката отъждествява държавата с абсолютния или божествения дух.

Разбира се, никога ние не ще можем да повторим истинския стил на тази епоха. Но не може да се отрече, че романтическият национализъм, колкото и метафизична да изглежда неговата идея за държавата, днес се явявя отново и в много по-стихийна форма. Величието на нашето време се състои тъкмо във възраждането на романтичния дух, с тази само разлика, че тогава той беше твърде слаб, твърде нежен, за да устои срещу пристъпите на варварския материализъм. Днес тоя дух се явява отново в Европа, много по-мощен и по-решителен от тогава, защото има за цел да спаси света и да оправдае сътворението.

Затова не е странно да се твърди, че възобновяването - или по-добре - прераждането на Европа ще започне чрез създаването на могъщи, национално обособени и живи държави, които да направят възможно осъществяването на цялостната личност, създавайки оная обществена иерархия, без която никога не биха могли да се различат ценностните понятия и да се предизвика борбата за надмощие и борбата за напредък. Необходимо е държавата отново да застане начело на истинското развитие на народите и да се разбира тя не като външно сглобен апарат и като начало на насилието, а като изображение на народните сили, като единственото царство на свободата и обективния дух, за да могат да се оправдаят думите на Харденберга, че за да станеш човек, необходимо е да бъдеш член на една държава.

И ако тия държави, които днес, онеправдани или оправдани - живеят още с призрачни цели, изпущайки от ръцете си юздите на оная дива, алчуща стихия, която иде от Изток и която заплашва да срине замъците на конгресите и Обществото на народите, всички международни бюра на труда и палатите на международното правосъдие - ако тия държави не се сепнат, не се върнат към себе си, към мита на народния дух и не създадат от себе си могъщи организми, които да дишат чрез себе си и от себе си - тия държави още утре могат да се превърнат в зловещи руини и да останат само като следи в историята на една циркова трагика.

БЕЛЕЖКИ

1. Най-вероятно форуми като Хагската конференция от 1930 г., като Женевската конференция по разоръжаването от 1932 г., които уреждат статута и международното положение на Германия десет години след Първата световна война. [обратно]

2. Историческото събитие, което откъсът визира, е установяването на фашистка власт в Италия след 1924 г. [обратно]

© Янко Янев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 19.07.2005
Янко Янев. Безумие и свобода. Критика и есеистика. Съст. Т. Гергова. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Златорог, 1932, № 1, 41-53.