Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БАРУХ СПИНОЗА
По случай 300-годишнината от смъртта му

Янко Янев

web | Безумие и свобода

Под живот на една личност се разбира обикновено единството от всички значителни факти и събития, между които тя осъществява своето временно битие. Такъв живот има всяка голяма личност и какъвто и да бъде изразът на нейния дух, на каквото и да служи, каквито и цели да догонва, тя е органически свързана с условията на своя житейски опит.

Но може да става дума за живот и в друг смисъл, именно ако се откъсне личността от процеса на нейното емпирическо съществуване. Тогава под живот на личността не се разбира друго, освен връзката на ония категории, в които тя изразява своята творческа воля.

Такъв живот няма естествена причинност и последователност. Той представя единството на всички идеални въплъщения, с които личността е наситила своята метафизична жажда и които единствено са в състояние да разгърнат нейното було. Това е най-чистият живот, над който сетивното съзнание няма никаква власт. Колкото и странен да изглежда на пръв поглед такъв един живот, неговият смисъл не се крие в постигането на някакви действителни блага, защото той е свободен от ужаса на повседневното съществуване; той е само служба на вечността и само безмълвност. Той няма никакви практически интереси, времето и пространството стоят извън неговото царство, той не търси нищо в света на нещата, няма осезателен ритъм, няма кръв.

Такъв живот е водил Барух Спиноза (1632-1677).

Като че той няма емпирично житие. Онова, което свързва и спъва съзнанието на обикновения човек, с всичката му тревожност и страсти, у него няма смисъл; той е сякаш едно видение, един сън. Затова първото нещо, което ни поразява, е крайната отвъдност и далечност на неговото мислене. Този чуден евреин е бил само воля за познание. Може би никой друг не е обичал истината тъй много и никой друг не е обричал живота си така самоволно на изгнание, само заради неговото тържество. Опитаме ли се да разкрием в учението му следите на неговия житейски постъп, не бихме намерили нито помен от туй, което е преживял и заключил в душата си. Неговата мисъл не е написана, а излята наведнъж, с един замах. По-скоро тя е начертана, както се чертаят линии; тя е чужда на всяка противоречивост, няма нито една тръпка, нито един вопъл. Тя е бистра и спокойна и едва ли не най-отвлечената, най-отдалечената мисъл, до която може да се дойде по пътя на познанието.

Наистина Спиноза не е водил условен живот. Той е по-скоро един светец и има нещо от мита на пустинната самотност и пълното отричане. Той е живял, без да живее, страдал е, без да се отдаде на стихийността на своята съдба и да повярва в нея. Безспорно и въз него, както въз всеки друг, е висял знакът на орис, но той никога не е гледал на своите преживявания като на съдба, а е стоял винаги над тях, винаги равнодушен и трезвен.

Никога той не е бил упоен. Животът му представя един къс наниз от събития, които много рано се свършват и след това го виждаме заключен в своето усамотение, отвъргнал всички земни богатства.

Усамотението, в което разгатва тайните на света, е най-същественият момент в живота му; без него той е немислим, но то няма никакъв трагически блясък, както у Хьолдерлин или Клайст. Той е избягал от хората, не да се избави от своята участ, а само от теоретически подбуди, само от желание да мисли, да мисли. Той не е възроптал нито веднъж срещу света, не е чул нито веднъж мълния над себе си и колкото и много да са го преследвали, неговият дух всякога е запазвал своя първичен и странен покой.

Покоят - това е същината на целия Спиноза, това е неговото единствено блаженство и неговата сила. Чужд на всичко житейско, той се затваря между стените на своя теоретически мир, без слух, без очи, без пръсти за многообразието на сетивните форми. Той е цял погълнат от копнежа по вечност, която съзерцава непрестанно, уверен, че нищо друго не съществува и нищо по-велико няма от нейното сияние. Тази негова познавателна страст, която го е заставяла да бяга от всеки шум и да убива всеки порив в себе си, прави от него един отвлечен мислител, сякаш един призрак, посветен на това да изписва с плоскост и знаци необхватното единство на вселената. Това отсъствие на всякакъв реален момент в неговото мирово възприятие е причината, задето в неговото царство не можем да открием нито една урва и нито един вик. Тук всичко е стихнало. Безконечното, което Спиноза нарича ту Бог, ту единствена същност, стои над всичко и няма нито един атом, който да не е проникнат от неговите очи и да не е познал в общия ненарушим покой.

Спиноза не познава никаква действителност. Отдаден цял на хармонията на Божията воля; неговата наука е неговото прозрение в абсолютното начало на нещата. Никакъв вихър на сърцето не го е връхлитал и ако някога се е влюбвал, неговата любов не е била съдбовно преживяване, а един мимолетен блян. Той е ясен във всичко, което върши и мисли. Славословът и личността му нямат нито едно петно, всичко е светлина, само че студена, каквато е светлината на разума. Той е живял въздържано, просто и никъде в неговите отношения не би могло да се намери нито една поза или гримаса. Не е бил никога нито радостен, нито много тъжен, не е познавал никакви удоволствия, пестелив и умерен във всичко, без всякакъв лукс, без всякакво особено желание и в тази отчужденост от света той е мислел по цели месеци, без да излиза навън. Не е приемал посещения, нито е посещавал някого; в него няма капка гордост и никаква безнадеждност. Той живее скромно, с труда на ръцете си, изглажда оптически стъкла. Неговият приятел Симон фон Фриз1 иска да му подари две хиляди гулдена, но той отказва, твърдейки, че той е като природата, която се задоволява с малко. Цялото наследство от баща си предоставя на своята сестра, като запазва за себе си едно легло. Той няма школа, няма общество, освен един тесен кръг приятели, на които обяснява тъмните страни на своето учение. И в тази своя самотност той не познава нищо по-чисто от познанието на нещата; неговото сърце е превърнато в amor dei, той е тих, толкова тих, че сякаш е забулен в безмълвие. Той е само съзерцание, само унес.

* * *

За интимния живот на тоя тъмнолик отшелник, с черни, дълги вежди, не знаем почти нищо, защото той никъде не говори за себе си и никой не е проникнал в неговите лични тайни. В писмата до своите приятели Спиноза говори само за своите мисли, никъде за себе си, освен на две-три места. Дотам остава скрит, че моли своите съмишленици да не издават неговото първо съчинение с името му. Той иска цялата му философия да не носи неговия подпис, дори послесмъртните му издания моли да се печатат анонимно.

Ние го срещаме най-напред в еврейското училище на своя роден град Амстердам, дето изучава свещеното писание, пророците, петокнижието, изучава още Талмуд, Колинротите и големите еврейски философи на средните векове, главно Маймонид2. Вглежда се в тях, впуща се в техните проблеми, разнищва кабалистичните писания и въпреки годините си спори с равините. Видни талмудисти възлагат големи надежди на неговото бъдеще; неговата спекулативна страст е неутешима и виждаме как най-сетне той застава пред последните въпроси на религията. Все по-силно нараства неговата жажда за познание, еврейската теософия не може да успокои вече неговия дух. В него се явява идеята за Бога и природата във всичката й сложност, той иска да прозре тяхната същност. Книгите на Вехтия завет не го насищат и още тук изпъква неговият необикновен метафизичен нагон. Никакво учение не може да разтълми неговите загадки и Спиноза се решава сам да изпита силите си.

Той се обръща изпърво към естествените науки. Тук неговият вожд е Декарт, когото изучава най-ревностно и комуто - по неговите собствени думи, дължи най-много. Но заедно с това той все повече и повече се отдалечава от мъдростта на равините и законите на религията. Той сам съзнава това и с небивала смелост се заема да оспорва принципите на еврейската теософия и всичко онова, което дотогава е стояло непосегнато от никого. Дотам се разпалва неговото съмнение в смисъла на наследените догми, че скоро между него и синагогата избухва раздор. И когато един ден мними приятели са го помолили да им разтълкува някои богословски тайни, той казал между другото, че ангелите не са между другото никакви действителни същества, а призраци, и че душата е само една жизнена сила.

От този момент в него започнаха да виждат един бунтовник срещу осветения от вековете народ и след като казал, че Моисеевите закони не почиват на познание, а на политически цели, неговото име станало символ на безбожничество и престъпност. Вследствие на всичко това той бива тържествено изгонен от синагогата. Отсега нататък започва истинската философска мисъл на Спиноза; той се отърсва от всички суеверия и започва да се вглъбява в себе си и да служи само на Великото и Безконечното, което виждаше да царува над всички земни и небесни неща. Той е съвсем сам, без ничия подкрепа, неговият образ става все по-страшен за правоверните и ние узнаваме как след неговото отлъчване го молят да се върне в синагогата, предлагат му много злато, само и само да остане евреин.

Но всичко това Спиноза посреща хладнокръвно. Той напуща заветите на своя народ без всякаква болка, без всякакъв жест тръгва по своя път, без да прави събитие от своята злочест. И колкото по-независим става, толкова по-сдържано се проявява гневът на неговите противници, които го преследват за всяка негова свободна дума. Трябва да прочете човек документите на тогавашната еврейска община, за да види, че Спиноза е бил за вярващите в Кабалата нещо като нечист дух, като демон, когото равините се съгласяват най-сетне да прогонят завинаги от земята на израилския род по велението на ангелите. Той бива прокълнат с шестотин и тридесет предписания, написани в книгите на Тора, с анатемата, с която Елиза е прокълнала децата и с изгнанията на Иезуда Иериха. И народът на Израила помолил Бога да заличи неговото име под небето, а общината възвестява на всички верни: никой да не му дава подслон, да се намира дори близо до него и да не чете нито дума, писана в неговите книги.

Това отлъчване на Спиноза е едиственият съдбоносен момент в неговото постническо житие. Тук не може да не почувствуваме неустрашимата му вяра в истината на своите идеи и неговият героически блясък. В отлъчването на Спиноза и в неговото удивително самообладание има нещо от трагизма на всички големи отстъпници, макар че той не е такъв, още повече като се има предвид, че в своята борба е сам, без да иска да знае за бедите, които могат да го налетят. Да запази свободата на своята мисъл, своята независимост, своето право, това е целта, която преследва Спиноза през целия си живот, и ние се учудваме на куража му да възстане срещу онова, в което никой преди него не е посмял да се усъмни. Той се отрича от всичко, на което служи неговият народ, отказва се дори от своето име и започва да се нарича в писмата си Бенедикт, остава съвършено сам, без родина и дом, само със своето ново чувство за света, без да принадлежи на каквато и да е конфесионална религия, единен с всеединното мирово битие. Това е неговата насъщна нужда, неговата несъкрушима воля да живее, несвързан с никакви човешки предразсъдъци. Да мисли върху законите на Божия дух, който се излъчва във формите на земните същества, това е неговата единствена утеха, заради която той е готов на всички горчивини, стига само да може свободно да мисли. Може да се каже, че Спиноза отвъргна всяка суетност, за да принадлежи на себе си и затова той избра пътя на уединението, което го обгръща до края на неговия живот. Сякаш той бе роден не за да действува, а само за да гледа в себе си, да се самотълкува, и тази неутолима страст на съзерцанието е причината, задето се отдалечава с такова спокойствие от всички блага на света.

Спиноза шета из разни градове на Холандия, ту при своите ученици, които образуват неговия малък колоквиум, ту далеч от тях, без да престанат гоненията. Толкова незабравима е била омразата към него, че когато двадесет години след отлъчването той се готви да издаде своята "Етика", богословите дигат такава тревога, която заставя еврейската община да вземе мерки за предпазване на религията, благодарение на което Спиноза е трябвало да отложи издаването на своето съчинение. Това обаче никак не спира неговото упорство против черковните канони и завещаните суеверия за чудеса и ясновидства. Той отхвърля догмата за очовечаването на Бога, която не може да разбере, понеже това би имало за него същото значение, каквото би имал изразът, че кръгъг е станал квадрат. Напразно неговите ученици се мъчат да го убедят, че действително има чудеса, тъй като иначе не може да се допусне всемогъществото на Бога, което стои над всяко човешко познание, и че въз основа на приетата от него вътрешна причинност на нещата се отрича свободата на личната воля.

Това би значило фатализъм и признаване на учението на Иоана за безсмислено. Но Спиноза остава дълбоко убеден, че евангелските книги се тълкуват повърхностно, защото, ако например е казано там, че Бог е живял в храм, това има само символичен смисъл, именно смисъла на Христовите думи, че той е храмът на Бога, сиреч че в него се е разбулил Бог. И в това символично значение той разбира сега всички чудеса в историята на Божия син, както и неговото възкресение, излага историческите истини в духа на своята свободна космическа вяра, колкото и разярени да са били неговите протестантски врагове, чиито полемични съчинения са излизали едно подир друго, наричайки го пленник на злото, без да знаят, че всъщност той е учил това, което е учил и апостол Павел - "В Бог живеем, в него действуваме и в него сме."3

Няма друг философ, който с такава гранитна воля да е устоявал на всички похули и злословия, отправени срещу него. Нищо не е било в състояние да раздвижи просветения и потънал в себе си дух. Колкото по-злобна става мълвата, толкова той е по-уверен в блясъка на своята звезда. И сред тази отчужденост внезапно бива поканен от прочутия корфюрст Карл Лудвиг4 да приеме професура по философия в Хайделбергския университет, обещавайки му пълна свобода на дейност. Но Спиноза отказва. Толкова много обича той своята самотия, че се отказва от всички, за да не я загуби. Нищо не го привлича, освен вечният поглед на природата. Той не общува с никого, не скърби, нито се радва, а само се къпе в лъчите на своето бездвижно и нямо небе. Живее отвъд всичко човешко, най-оскъдно и сиротно, докато издъхва изнемогнат. Той издъхва тихо, без никаква болка. Никой не е плакал на гроба му. Двеста години по-късно неговият бюст е бил открит недалеч от последното му жилище в Хага с реч от Ернст Ренан5.

Спиноза стоя дълго време в сенките на забравата. Лесинг казва, че цели два века са го смятали за мъртъв пес. И Малебранш го е мразил. Също и Лайбниц, който се е срещал с него и е разменял писма. Едва по-късно, много по-късно той бива открит. Лесинг се очудва на неговата нравствена чистота, Якоби6 пише писма върху него, спори с Менделсон7 за пантеистичните му насоки и твърди, че всяка философия трябва непременно да бъде спиноцизъм, за да бъде философия. Гьоте цял е изпълнен от неговата идея за тържеството на Бога с природата. Шлайермахер благоговее пред неговия религиозен гений. В него той слуша светата музика на вселената. Фихте е невъзможен без него, също и Шелинг, който превърна неговия паралелизъм на атрибутите в система на божественото или абсолютното. Сега го наричат "девствен" и "богопиян".

*

Спиноза пише на латински език. С какво майсторство той е владеел този език се вижда главно от неговата "Етика", дето не би могъл да се намери нито един излишен израз. Неговите книги са като че пълни с фигури, те не са написани, а начертани, както се чертаят кръгове в някакво идеално пространство, без каквото и да е отклонение от правилата на очевидното нагледно мислене. Тук всичко е заключение, всичко е доказателство, всичко е необходимост. Дори най-заплетените въпроси на религиозното съзнание, ирационалната структура на което предполага съвсем друго проникване, той подлага на аналитични изследвания, без нито за миг да прескочи своя синор и да се отдаде на своето чувство. Спинозовата философия е най-съвършен образец на строга научна система, която няма никакъв вход и никакъв изход; тя представя един вечносъщ космос, заключил в себе си всичко, което е било и което ще бъде. Тя няма периоди, няма развитие, защото е създадена с един удар и с аксиоматична положеност по силата на неотвратимите закони на Божественото. Ние не мислим тук за неговото най-първо съчинение върху Декартовите принципи, единственото, което той сам е публикувал с името си и то по настояване на своите амстердамски приятели, с предговор от Иелис8 и Лудвиг Майер9 и с написаната за няколко дни прибавка Cogita metaphysica; - нито за неговия "Богословско-медицински трактат", излязъл анонимно и с невярно указание на града, където е печатан (Hamburgiapud Henr. Kunrath, а в действителност Амстердам при Chr. Konrad) и който веднага след излизането му бива забранен, докато три години по-късно, отново напечатан, тайно се пренася в Испания и Португалия; - нито за недовършения трактат върху "Усъвършенствуването на разсъдъка" (De emendatione inteliectus), с един неподписан предговор, който обаче изглежда че е от Лудвиг Майер; - нито за "Политическия трактат", неговото последно съчинение, написано в Хага и с предговор от Иелис; - нито най-сетне за неговите писма, особено тия между него и Хайнрих Оленбург10, един от неговите възторжени почитатели, - а тук мислим преди всичко за неговото основно съчинение, именно неговата знаменита "Етика" - Ethica ordine geometrico demonstrata11, излязла едва след неговата смърт.

В това изследване Спиноза е изложил цялата си наука. Макар че носи такъв наслов, то няма нищо общо с понятията за нравственото, не е теория за доброто и злото, а една метафизична сграда на абсолюта, който се осъществява от предвечни времена по един и същ начин. Това съчинение съдържа всички идеи на Спиноза и в своите пет отделни части - от учението за единствената божественост до учението за властта на разсъдъка или за човешката свобода - то дава с аксиоми и католарии един така завършен образ на света, че едва ли би могло да се заличи или прибави нещо към него. Както в математиката всичко стои под отношението между основание и следствие, така също и тук целият световен строй е подчинен на това отношение, дето липсват всякакви внезапни прозрения и всякакъв проблясък. Тази система действува поради това естетично, тя е преди всичко една импозантна творба, сякаш музика на линиите, по които се излива безконечната същност на Бог. И може би тук трябва да се дири обяснението, което лъха от цялото Спинозово творчество.

Но колкото и фиктивно да изглежда на пръв поглед, колкото и отвлечени да са нейните схоли, тази система извира от глъбините на един голям религиозен дух. Онова, което изпълва целия живот на Спиноза, неговата безгранична любов към общуване с единствената космическа реалност, тук е скрито във всичката си естественост и простота. В тази студена книга като че са замръзнали в кристали звуците на едно сърце, за което нищо друго не съществува, освен радостта на познанието. Спинозовата "Етика" се явява заради това не само като отражение на света, но и като изповед на неговата любов към абсолютното и в това именно се крие нуминозният патос на цялата му философия. Този патос, изкърмен не само в юношеските изучавания на еврейските арабисти и теософи, но и в пантеистичната атмосфера на времето, е пулсът на "Етиката". Безспорно в това отношение Спиноза е платоник. В неговите мисли е стаен копнежът към избава от суетността на земното и действителното и колкото и геометричен да е строежът на неговата наука, тя е предизвикана от дълбоки религиозни чувства.

"Етиката" на Спиноза започва с идеята за общата и безусловна същина. Тя няма никакъв предговор, никакви предварителни изследвания, а започва направо с тази идея като единствено световно начало. Това начало той не обосновава, а го поставя като свое неотклонно убеждение. С този свръхлогичен момент започва Етиката, а не с доказателства, защото вярата на Спиноза в единствената същност на света е тъй дълбока, че нищо не е в състояние нито да я обоснове, нито да я отрече. Тази същност той нарича Бог. Той я нарича още "субстанция", сиреч онова, което е в себе си, което значи няма нужда от каквато и да е предпоставка, за да бъде познато. Бог е безусловна и безконечна същност. Тя е единствена и неделима. Защото, ако беше делима, тогава частите, в които се дели, биха съдържали или не съдържали природата на безусловното и безконечното; в първия случай биха се получилии няколко същности или субстанции от същата природа, което е безсмислено, тъй като не може да има две или повече субстанции от една и съща природа; във втория случай безусловната и безконечна субстанция би престанала да бъде, което също е безсмислено. Извън тази единствена същност, извън Божеството не може да има, нито да се представи каквато и да е друга субстанция. Тя е единствена. Защото, ако действително имаше още една субстанция, тя би трябвало да бъде изразена чрез една от нейните прояви и тогава биха се получили две субстанции и с една и съща проява. А това е невъзможно.

Всичко, което е, е в Бог и нищо не може да бъде без него. Значи извън Бога няма никакъв предмет, който да е в себе си и чрез себе си да бъде познат. Бог е дейната причина на всички неща и тази причина е своята собствена причина, тя не произхожда от нищо друго, което показва, че Бог е единствената и първа причина - causa absolute prima. Само той действува, защото само той е причина, и той действува по един вечно определен и непроменим начин по законите на своето битие, без ничия принуда. От това следва, че Бог е единствената свободна причина, защото само той действува по необходимостта на своята природа; той е причината на всички неща, но не случайна, а всемирна причина, която живее във всичко. Затова тия неща са в Бога. Те са като него необходими и вечни. Нищо няма, което само да определя своята дейност или своята същина, защото и едното, и другото произтича от Бога, който е единствената дейност и причинност. Следователно не може да има в света нищо случайно, което да не е определено от необходимостта на Божията същност. Спиноза нарича тая същност "натура натуралис"; тя е значи това, което е в себе си и не се нуждае от друга представа, за да бъде позната чрез нея. А нещата, т.е. онова, що следва от необходимостта на Бога или на някои от неговите прояви, той нарича "натура натурата". Това понятие включва всичко, което е и което не може да бъде без Бога. Нещата са такива, каквито са създадени веднъж и никога не могат да се променят. Те имат свой изначален и ненарушим ред. Те образуват световния порядък и не може да има друг порядък освен този, който съществува, защото тогава и същността на Бога би била различна от тази, която е, и тази друга същност би трябвало също да съществува и следователно би могло да има две или повече божества, което е немислимо.

И тъй Спиноза дохожда до следните заключения, с които завършва първата и най-важна част на "Етиката":

  1. Бог съществува по необходимост.

  2. Той е единствен.

  3. Той действува само по законите на своята същност.

  4. Той е свободната причина на всички неща.

  5. Всичко е в Бога и всичко така зависи от него, че без него никой не може да съществува или да действува.

  6. Всичко е предопределено.

Спиноза нарича проявите на ума "атрибути". Те са безкрайно много. Но най-важните са два: мислене и пространственост или душа и материя.

Тези два най-важни атрибута са единствените, които човек може да познае. Те са две различни, съвсем самостойни сфери и между тях не съществуват никакви връзки.

Нещата пък Спиноза нарича "моди". Те са необходимото следствие на единствената мирова същност, която е causa sui, substantia, deus12.

*

Това са основните положения на Спинозовата философия. Всичко, което той развива по-нататък върху природата и произхода на душата, върху афектите и тяхната власт, върху степените на познанието, води своето начало от понятието за единствената субстанция и нейната необходимост. В границите на това понятие системата на Спиноза се явява като един готически дом, чиито върхове излъчват светлината на вечното битие. Но тази система не съдържа никакво движение и никаква действителност. Колко е чужда тя на всичко индивидуално се вижда от това, че Спиноза извлича всички форми на съществуването от общ, имагинерен принцип и всяка една форма е логически тъй обусловена от този принцип, че без него тя е невъзможна. Така Спинозовият свят стои извън категориите на историческото съзнание и няма смисъла на ценностния конкретен развой. Той е създаден за всички времена такъв, какъвто е от нине и до века - и понеже не е плод на човешката, а на божествената воля, не може да не бъде абсолютен и добър. Всяко нещо тук се представя обосновано в необходимостта на тази воля, вследствие на което то е съвършено като нея. Затова всичко, що съществува, за Спиноза е съвършено и безвременно. То не може да бъде преходно, щом се корени в безусловното мирово начало.

Ето защо Спиноза съзерцава нещата само под знака на вечността и за относителността при него не може в никой случай да става дума. Неговият Бог стои извън всяко развитие, той няма никаква съдба, не изхожда от никаква бездна, не познава никаква нощ, не обича, нито мрази, а изразява самото мирово пространство, в което се обективира, без някога да си почине, и с такава очевидност и сигурност, с каквато следва от същината на триъгълника, че неговите три ъгли са равни на два прави. В това се състои крайният рационализъм на Спиноза. Чужда на каквато и да е свобода в емпиричния свят, на каквато и да е динамичност, тя схваща битието като число, като символ, отвъд всички сили на злото и грозното; тя няма място на нищо трагично, тъй като всичко е потопено в мълчанието и съзвучието на Бога. Но този Бог е само едно метафизично нищо. Неговата идея като единствена същност не се изразява в никаква конкретна дейност, той не е никакъв мистически организъм, няма никакви качества, а е празен и бездеен като пространството. Тук е тъмното в учението на Спиноза. Неизгледното, неизразимо многообразие, което владее в реалния жизнен опит, непрекъснатият поток на съзнанието от багри и звуци, неговата неуморима диалектика между добро и грях, виновност и прощение: - всичко това у него липсва. Светът е равен и бездвижен, не диша, не воюва, няма устрем, няма живот. Затова Спиноза не познава проблемата за конечното съзнание, проблемата за човека. Той не познава никаква трагика, щом всичко е безусловно и девствено.

В неговата философия често се среща думата "природа", като израз на световната цялост, в която се отразява духът на великата същност, но трябва да се каже, че тази природа не е в действителност живата природа, защото тя няма никакви слънца и бури и нито умира, нито се ражда. Тя представя единството на всички излъчени твари и нейното съществуване не е нищо друго освен една логическа форма, изведена по същия безкраен начин, по който се осъществява субстанцията в световната шир. Това не е природата в оня бруновски или гьотевски смисъл, в който се възславят всички лирични пантеисти на новия и най-новия свят, не е никаква творческа стихия, а символичното строение на един дух, който отрича всяко индивидуално начало, всяка лична волност, всяко лично тържество, за да докаже, че заедно с всички неща и ние сме само вечното и неминуемо следствие на всеединния Бог и всеединната Воля. Оттук иде страшната безмълвност, която царува в системата на Спиноза, онова непонятно и нечовешко изгнание, на което неговата религия обрича света.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Симон фон Фриз (Vries) - един от най-последователните и възторжени почитатели на Спиноза. [обратно]

2. Моисей бен-Маймон Маймонид (1135-1204) - еврейски средновековен философ, теолог и лекар. Автор на съчинението Учител на заблудените. Стреми се да докаже съвместимостта на философията и юдаизма. [обратно]

3. "В Бога живеем, в Него действуваме и в Него сме." Ап. Павел - неточен цитат по Деяния 17: 28. [обратно]

4. Курфюрст Карл Лудвиг (1617-1680) - курфюрст на Пфалц; през 1673 г. предлага на Спиноза да поеме Катедрата по философия на университета в Хайделберг. [обратно]

5. Ернст Ренан (1823-1892) - френски писател, историк и филолог. Автор на книгата Животът на Исус. [обратно]

6. Фридрих Хайнрих Якоби (1743-1819) - немски философ и писател. През 1785 г. публикува Писма за учението на Спиноза. [обратно]

7. Мозес Менделсон (1729-1786) - немски просветител, философ - идеалист. Популяризира учението на Лайбниц и Х. Волф и е защитник на религиозната толерантност. [обратно]

8. Яриг Иелис (Iellis) - приятел на Спиноза. Участва като съредактор в посмъртното публикуване на трудовете на философа. [обратно]

9. Лудвиг Майер (Meier) - лекар, приятел на Спиноза. Участва като съредактор в посмъртното издание на творбите на философа. [обратно]

10. Хайнрих Олденбург (Oldenburg) - консул на Долна Саксония в Лондон и член на Лондонското кралско общество на науките. Като секретар на Дружеството издава трудовете му и осъществява връзките с чуждестранни учени в областта на естествените науки. С такава цел посещава Спиноза в Рисбург през 1661 г. и оттогава води с него интензивна кореспонденция. [обратно]

11. Ethica ordine geometrico demonstrata - лат. "Етика, представена по геометричен начин". [обратно]

12. Causa sui, substantia, deus - лат. причина за самото себе си, субстанция, Бог. [обратно]

 

 

© Янко Янев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 16.08.2005
Янко Янев. Безумие и свобода. Критика и есеистика. Съст. Т. Гергова. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Обществено развитие, 1933, № 1, с. 10-16; № 2, с. 64-69.