БЕЛЕЖКИ ВЪРХУ ПОНЯТИЯТА "БИТИЕ" И "НЕБИТИЕ"

Янко Янев

web | Безумие и свобода

1. Битие е това, което е. Битието е биващето въобще. Но дали битието е "цялото" битие? Освен битието няма ли още нещо друго, което не е битие и което, без да бъде небитие, без да бъде неговото отрицание или неговата друговидност, е вечната цел на всяко безусловно познание, на всяка метафизика, на всяка религия? С други думи, защо битието, а не Нищото имаме предвид, когато говорим за явленията и техните отношения, за живота в неговата практическа и теоретическа даденост? Не е ли по-скоро Нищото самото битие? Какво е Нищото? Само отрицание, само мисловно действие, само не или е нещо, което не е? Какво крие в себе си тази дума, смисъл или отсъствие на всякакъв смисъл, празнота ли или някаква част на мислимото въобще (cogitabile)? Или битието е самото Нищо, като биваще, като съществуваще, като дадено битие?

Тия въпроси са известни на философията още в нейния йонийско-космоцентричен период - първият период на европейската философия. С тях започна тая философия; те бяха най-дълбоките парадокси на древните гърци. И тъкмо за древните гърци философията беше философия: тя не търсеше възможност, а реалности; не търсеше условия за създаване на предметни единства, на "опита", а се стремеше да познае самото битие като битие. Тя беше затова онтологична, а не трансцендентална. Ето защо цялото философско мислене се корени в чувството за единството на това мислене с битието. В модерния свят тия парадокси се изродиха в учения като "наивен реализъм", "некритичен реализъм" и пр. "Космос" (κόσμος) за древните гърци означаваше самото битие, т.е. съществуващия свят като единствения истински и цялостен свят и затова Платон казваше, че да живееш, значи да философствуваш: животът е живот в битието и с битието, сиреч познание на същото. Всяко истинско съществуване е съществуване в познание на битието.

2. Днес отново, след Платоновия "Софист", се поставя въпросът за смисъла на битието. Мартин Хайдегер¹ стои на първо място в редицата на съвременните мислители, които повтарят парадоксите на древните гърци за битието и отношението му към Нищото. Тук не става дума за мирогледния смисъл на битието, тъй както се тълкува то в различните метафизични и религиозни системи. Не е дума за смисъла на битието като крайната историческа цел и съдържание на човешкото съществуване. Това значение на въпроса за смисъла на битието даде новият, християнският свят. Тук ние разглеждаме въпроса с оглед към същността на битието; нас ни интересува битието като битие, което ще рече: нашият въпрос е онтологичен, а не културно-метафизически или мирогледен. Думата "битие" в българския език има повече мирогледно, отколкото онтологично значение. В нашия език "битие" значи "живот", "съществуване", а смисълът на това битие-съществуване се изчерпва с определяне на крайната цел и крайното оправдание на земната цел на човека.

Изобщо днес може да се говори за възраждане на онтологичното мислене. То се явява като противодействие на догматичната рационалистична онтология, която "хипостазира" формите на логическото съзнание. Тая догматична, школска онтология искаше да бъде обща логика на битието, което за нея не се изразява в друго, освен в логическото съответствие между понятията essentia² и existentia³. Тя владееше теоретическите интереси на 17. и 18. век и от нея изхождаха рационалната космология, рационалната психология и рационалното богословие, както показва най-добре това Николай Хартман^{* 4}. Тази онтология, както е представена в "онто-софистичните" изследвания на картезианския мислител и оказионист Иоханес Клауберг⁵ (като "philosophia universalis"⁶, като "онтософия" - "quae vulgo Metaphysica vocatur"⁷ - J. Claubergii, Ontosophia, 1694, І, 2, стр. 30) и следващата онтология на Волфа⁸, насърчен в това отношение главно от Лайбниц чрез изследването му в Acta eruditorum "De primae philosophiae emendatione"⁹, както и през Клауберговата Metaphysica de ente - тази онтология не се интересуваше от реалните или алогични прояви на битието. "Сетивността" въобще тя схващаше като форми на "чистите понятия". Ето защо понятието за битието за нея се изчерпваше с понятието за формата или логическия закон. Тя не правеше разлика между битие и логически строй на съзнанието; за нея логическото се явява като начало на реалното. Този априоризъм на формата отчужди мисленето от действителността. "Особното", "индивидуалното", "ирационалното" за нея не съществуваше. Волф не прави никаква разлика между логичното и онтологичното значение на израза за достатъчното основание. Той не разделя основание на познанието от основание на битието; това е смисълът на неговия израз: Modus praedicandi sequitur modum essendi¹⁰, сиреч теорията на познанието е невъзможна, тъй като всяко познание е зависимо от основанието на битието.

Кант се обяви срещу тази догматична онтология като scientia entis in genere sen quatenus ens ist¹¹, опитвайки се да създаде един нов "модел" на теоретическия предмет. Но съединявайки нагледа с понятието, той не можа да преодолее тази онтология, която превърна в "трансцендентална философия" (т.е. в систематична доктрина на синтетични съждения a priori за нещата в себе си въобще) или в "аналитика на разсъдъка". За "аналитика на битието" той не искаше да знае^**. Пръв Хегел скъса с традициите на догматичната онтология, която той определи като абсолютна или диалектична наука, т.е. като метафизика. Понятията "есенция", "екзистенция", "атрибути", "моди", "време", "пространство", "порядък", "съвършенство" изчезнаха от царството на новата или спекулативна наука за битието, която си поставя задачата да обоснове единството между форми на битието и форми на мисленето, между Аристотеловата метафизика и аналитиката на Канта. Изчезнаха също и традиционните въпроси около "онтологичните доказателства" за съществуването на Бога, поставени от Анзелм и свързани с целия рационализъм на 17. и 18. век. Онтологията не е вече "увод" и "преддверие" на метафизиката, съдържаща условията и елементите на познанието, и самата философия, като наука за единството на битието и съзнанието. Дедуктивният априоризъм на формата отстъпи пред правото на действителността и нейните съдържания. Напразно някои по-нови автори се опитаха да възобновят Волфовата онтология, свързвайки я с теорията на предметностите на Майнонг, като Хайнрих Гомперц¹² или Ханс Пихлер^{*** 13}. - Възраждането на онтологичното мислене в днешната философия в духа на Аристотеля и Хегеля се забелязва дори у мислители като Хайнрих Рикерт¹⁴, който в цялата си философска дейност изхождаше досега от идеята за превеса на логическата субективност, сиреч от акта на съждението. В последното си изследване върху "Логиката на предиката и проблема за онтологията" (Хайделберг, 1910) той се мъчи да тръгне по "обективния път", изхождайки от самия обект, тъй както е даден в непосредния свят. Класическият стил на днешното онтологично мислене е достигнат в "критичната онтология" на Николай Хартман, съединяваща логично-идеалната с онтологично-реалната област на битието, във философията на Карл Ясперс и особено в "екзистенциалната" система на ученика на Киркегард и Хусерл - Мартин Хайдегер.

3. Онтологията е учение за битието. Макар че думата "онтология" не се среща у Аристотел, пръв той я определи като наука за изследване на битието ( ̉ύν¹⁵) и неговите общи качества. Тази наука Аристотел нарече πρώτη φιλοσοφια (или σοφία)¹⁶), която като термин премина в схоластиката и от тук у някои по-нови мислители като Бекон Веруламски, който в съчинението си De dignitate¹⁷, книга ІІІ, гл. І говори за constitutio philosophiae primae¹⁸, наричайки тая "първа философия" sapientia или sofia, както и у Хобес в съчинението му De corpore¹⁹, у Декарт и в най-ново време във феноменологията на Ед. Хусерл²⁰. - Не можем да изложим тук подробно понятието за онтологията, нито да разгледаме основно това понятие. Нека отбележим само, че освен догматично-рационалното схващане на онтологията, има още едно феноменологично, което също тъй не е правилно. Някои автори, които се числят към феноменологичната школа, отъждествяват онтологията с феноменологичния метод, смесвайки онтологично-айдетичното с феноменологичното становище. Феноменологията изхожда от "безусловната очевидност" на "преживяването" ("cogito"), както и на "оригинерно" дадения предмет на това преживяване в дадеността на "чистото Аз". Това "интуитивно" становище на феноменологията не е друго, освен така наречената "иманентна рефлексия", която разглежда и разлага появилите се и изчезващи едно след друго състояния на съзнанието в тяхната "същност". При това тук не се изследват никакви "факти" на съзнанието в неговата опитна дейност, а само структурните връзки и съществени различия на преживяването. Феноменологията има работа със същината на ония предметности, които "образуват" съзнанието. В тоя смисъл тя е сродна с всички "науки за същината", т.е. с всички други онтологии. Но понеже тя разлага и описва всяко схващане на дадена същност, както и на каквото и да е състояние на съзнанието, тя стои над онтологията. В това се състои различието между феноменология и онтология, че докато първата изследва "преживяванията" като дадености на "чистото съзнание", втората изследва същините не като корелати на съзнанието, а тъкмо като чисти, самостойни същини. С други думи онтологията е "айдетична", когато феноменологията възвежда отделните дадености в "преживявания", очистени от всякаква опитност, фактичност^****).

4. Онтологията е, следователно, айдетична наука; сиреч тя не изследва описателно и аналитично процеса на отношенията на съзнанието към явленията в света. Тя не превръща нещата в "интенционални действия" на някакво "чисто Аз", какъвто е Азът на онова съзнание, което разглежда идеалните възможности на чистото геометрическо пространство. Онтологията е наука за същината на това, което е, т.е. на битието. Това което е и което може да не е, да не е дадено, да не е станало пред-мет, т.е. да не стои срещу мене - ̉άντικέιμενον ²¹ - но което само да се има, да се съдържа в себе си, независимо от всякакви определения: то е именно битието, което онтологията изследва. В историята на философията понятието за битието е толкова неясно, че едва ли би могло да се говори за история на това понятие в различните системи. Ясно е само древногръцкото схващане на битието, тъй както го определи в класически смисъл Аристотел като "най-общото понятие", като оная общност, която е по-обща от самата родова общност и която не е друго, освен абсолютна празнота. В тоя смисъл ние го срещаме отново в томистката метафизика, както и в учението за категориите на Скота²², а в "обективната логика" на Хегеля то получава отново своя дълбок аристотелски смисъл. Хайдегер разглежда подробно това понятие за битието, като най-общото и надродово понятие за битието, което Хегел схваща като чисто, неопределено, безкачествено, безнагледно, безлогично, непосредно битие. То е неопределимо, защото няма никакви съдържания и никакво качество, нито е нагледен или надмисловен процес^*****.

Това е първото определение на битието, че то е без битие, сиреч че то е неопределимо. Но какво значи да бъде то определимо? Да бъде определимо значи да не бъде знаемо или познаваемо, тъй като всяко определение, във формата на дефиниция, не изразява същността; определението е знание за знаемото и следователно за несъщественото. Определението е всякога формално и отвлечено. Неопределеното е знание за незнаемото или онова, което Никола Кузански нарича docta ignorantia²³. Нашето знание за битието е такова абсолютно знание за незнаемото. Определението е определение на общото, на родовото понятие или особените различия: но как може да се определи битието, когато неговата общност не е общността на рода и когато в своята чистота и непосредност битието не съдържа нищо, следователно, няма в себе си никакви различия? И като "методично описание" или като съждение, чрез което се изразяват всички белези на един genus proximum²⁴ определението (дефиницията) не може да изрази понятието за битието, което стои над всяка същност и всяко определение^******. В неопределимостта и чистотата на битието се крие неговата определеност.

5. Но като най-общото и безкачественото, битието не е друго освен Нищото. То е нищото въобще. То е равно само на себе си и в тази своя саморавност то е без битие, тоест битието е битие само доколкото е небитие, доколкото е Нищо. Като Нищо битието няма никакво нагледно или логическо значение. То няма нищо общо с реалните форми на света. То не е въобще действително, тъй като е неосъществено и "непосредно". В тоя смисъл трябва да кажем, че битие и Нищо са едно и също. И едното, и другото са празни; те са абсолютни, защото са безпредпоставни. Те нямат различия в себе си. За тях не може да се отнася изобщо думата "има"; за тях не може нищо да се "отнася". Само в определеното битие, т.е. само в битието, което е престанало да бъде Нищо, което е станало нещо, може да се говори за "различия".

Така погледнато, трябва да се каже, че битието е първото, прапървото, че то е началото. Но като начало битието не е начало във времето и начало на времето. Начало тук не значи и начело, сиреч то не е нито психологично, нито ценностно понятие. То е начало като пълна неопределеност или като абсолютно начало. В тоя онтологичен смисъл, независимо от временната особеност, нито от съждението на ценностно-значното, битието е началото; то е онтологично - първото, непосредното. То е първият въпрос и първият отговор, затова то не е само начало на съществуващето, на света, но и началото на философията. Така понятието за битието не само че ни свързва с понятието за начало на света, но и с понятието за началото като начало на системата и може би като нейния край, като край на логическото мислене въобще. Като начало битието е същевременно начало и край и тъкмо поради това то е безкрайното. То е безначалното неопределимо и безкрайното, без оглед към времето и пространството; то изпълва всичко; то е всеизпълващето Нищо; то е най-богатото, макар и най-празното. Това е същността на битието, че то е диалектично устроено, че то е абсолютна пълнота и абсолютна празнота. Никакви понятия не могат да го изчерпят напълно, нито пък някое понятие може да го определи, тъй като то е най-празното в пълнотата си и най-пълното в празнотата си. С този парадокс започва и свършва системата на философското мислене.

6. Битието е битие, само доколкото е Нищо, доколкото е безсъдържателно и абсурдно за самото мислене. То е бездната; то е празното пространство и празното време. Но като Нищо то не е само чисто, абсолютно битие. То е същевременно и не-битие или явление. Нищото "участвува" в света, взима участие в съществуващето и съществуването. Тъкмо в това се състои неговата неопределеност, че никога то не е Нищо. Само в отвлеченото мислене, само като абстракция то е Нищо. То съдържа в себе си възможността да се отрича, като се "конкретизира", като излиза извън себе си и влиза в света. Едва тогава битието е истинско битие. Само след като излезе от себе си и се прояви Нищото става действителност. То се отрича, унищожава се, за да може да има въобще един свят, едно време, една действителност. Затуй казваме, че Нищото е "метексично"²⁵ (от μέθεξις като противоположност на χωρισμός), сиреч то взима участие в света, но не както у Платон, според който "ирационалният" свят участвува в света на вечните първообрази ("идеи"), а обратното: вечното участвува в света на ирационалното, същественото се проявява в несъщественото и преходното.

И тъй Нищото е само едно теоретическо образувание. Неговата особеност се състои в това: да се конкретизира, да влезе в света, да стане истинско или действително битие, да стане биваще битие. Като биваще битието съществува, то е живот. В света на явленията, на биващето се извършва процесът на самоунищожаването на Нищото: извършва се процесът на осъществяването, на одействяването, на осветстяването. И само като осъществено, само като биваще битието има реално значение. Нищото се обезнищява в света. Така че Нищото се стреми към действителност и временност, а не обратното. Вечното, което е празно, получава пълнота, получава съдържание само във временното. Нищото е наистина краят, но то е същевременно и началото. То е в начале. Религиозните и мистически учения са го отъждествили със смъртта като край на всички краища. Но всъщност смъртта не е край, а начало. От нея прокълва животът. Тъй че пътят е обратен: не от живота към смъртта, а от смъртта към живота.

В различните християнски учения, особено в гностиката, тия мисли намериха дълбоки тълкувания, които съдържат и мотиви от гръцката метафизика, най-вече от Платоновия мит на "ероса", който съединява света на временното с вечността. У Никола Кузански учението за Copula mundi²⁶ и за единствената възможност на осъществяването (concretio²⁷) в света или у Пико в De dignitate hominis²⁸ тая мисъл намери дълбок христологичен и антропологичен израз: превръщането на божественото начало в човешко начало, в богочовешки процес.

Ясно е, че проблемата за битието е свързана с проблемата за Нищото. Не можем да мислим въобще за битието, без да питаме за Нищото. Въпросът за Нищото е метафизичен и в тоя смисъл той е въпрос на цялото човешко битие: защото въпросът за нищото е въпрос за Абсолютното. Човешкият дух се стреми вечно към познание на Абсолютното и затова метафизиката не е само теория; тя е естествена потребност и същност на човека. Да изследваме битието, значи да изследваме Нищото и обратното. Това не е мистика. Това е висша наука като увод в общата наука за света. А всяка висша наука е първата наука или науката за най-първото: πρώτη φιλοσοφία.

** Вж. N. Hartmann, пос. съч. стр. 70, 181. (Б.а., Я.Я.) [обратно]

*** N. Gomperz, Weltanschaugslehre II, 1908, стр. 36; N. Pichler, Über Chr. Wolffs Ontologie, 1910, стр. 56. (Б.а., Я.Я.) [обратно]

**** Вж. Roman Ingarden, Bemerkungen etc. в Festschrift E. Husserl zum 70. Geburtstag gewidmet, 1929, стр. 162. - М. Шелер също смесва онтологията с феноменологичната редукция; вж. статията му Das Wesen der Philosophie, в "Summa", Bd. II, 1917, стр. 49; също Jahrbuch f. Phil. U. phanom. Forschung. Bd. VI, 1923, стр. 4. (Б.а., Я.Я.) [обратно]

***** M. Heidegger, Sein und Zeit I // Jahrbuch f. Phil. u. phänom. Forschung, 1927, Bd. VIII, стр. 3; Hegel, Werke, 1833, Bd. 3, Erster Teil, стр. 77. (Б.а., Я.Я.) [обратно]

****** M. Heidegger, пос. съч., стр. 4, вж. от същия Was ist Metaphysik. Bonn, 1929. (Б.а., Я.Я.) [обратно]

БЕЛЕЖКИ

1. Мартин Хайдегер (1889-1976) - немски философ. Ученик на Хусерл. Основни негови произведения са Битие и време (1927), Кант и проблемът за метафизиката (1929), Що е метафизика? (1929), Хьолдерлин и същността на поезията (1936), Платоновото учение за истината (1942) и др. [обратно]

2. Essentia - лат. същност. [обратно]

3. Existentia - лат. съществуване. [обратно]

4. Николай Хартман (1882-1950) - немски философ. Основател на "критичната онтология". Автор на изследванията Основни черти на метафизиката и познанието (1921), Възможност и действителност (1938), Към основанията на онтологията (1935). [обратно]

5. Йоханес Клауберг (1622-1665) - немски философ, един от първите немски картезианци. Със своето съчинение Metaphysica di entesive ontosophia (1656) полага основите на онтософията като учение за предметното битие. Разбиранията му оказват силно влияние върху Християн Волф. [обратно]

6. Philosophia universalis - лат. универсална, всеобща философия. [обратно]

7. Quae vulgo Metaphysica vocatur - лат. която навсякъде се нарича Метафизика. [обратно]

8. Християн Волф (1679-1754) - съвременник на Лайбниц. Професор в Хале. Издава шест тома Разумни мисли над... (1712-1723). Дава тласък на няколко поколения лутерански теолози да тълкуват библейските събития и Светото писание, изхождайки от позициите на разума. [обратно]

9. Acta eruditorum "De primae philosophiae emendatione" - лат. Актове на учените: "За поправката на първата философия". [обратно]

10. Modus praedicandi sequitur modum essendi - лат. Начинът на проповядване следва начина на съществуване. [обратно]

11. Scientia entis in genere sen quatenus ens ist - лат. Науката за съществуващото във вида или доколкото съществуващото "е". [обратно]

12. Хайнрих Гомперц (1873-1942) - австрийски философ, професор във Виена и Лос Анжелис. [обратно]

13. Ханс Пихлер (1882-1958) - немски философ, професор в Грейсвалд. Разработва проблеми, свързани със съвременната онтология, а също с философията на Волф и Лайбниц; в областта на логиката изследва въпросите за нелогическото съдържание. Занимава се и с търсенето на конструктивнте знаци на формиране на духа. [обратно]

14. Хайнрих Рикерт (1863-1936) - немски философ, главен представител на баденската школа на неокантианството. Разработва концепцията за ценностите. [обратно]

15. ̉ύν - вер. стгр. ̉óν съществуващото. [обратно]

16. πρώτη φιλοσοφία (или σοφία) - стгр. първа философия (по Аристотел "теологика" - учението, което се занимава с най-висшите основания на битието). [обратно]

17. De dignitate - лат. За достойнството. [обратно]

18. Constitutio philosophiae primae - лат. строеж на първата философия. [обратно]

19. Хобс De corpore - съчинението на Томас Хобс За тялото (1655) е първи том от трилогията Основи на философията, която включва още За човека (1658) и За гражданина (1642). [обратно]

20. Едмунд Хусерл (1859-1938) - немски философ, основоположник на феноменологията. Основни негови произведения са Формална и трансцендентална логика. Опит за критика на логическия разум (1929), Опит и съждения. Изследвания върху генеалогията на логиката, Картезиански медитации, Идеята за феноменологията, Кризата на европейските науки и трансценденталната феноменология и др. [обратно]

21. ̉αντικείμενον - стгр. противоположното. [обратно]

22. Йоханес Дънс Скот (ок. 1274-1308) - средновековен мислител, францискански монах. Основното му съчинение е Дистинкции в четири книги. [обратно]

23. Docta ignorantia - лат. учено незнание. [обратно]

24. Genus proximum - лат. най-близкият род. [обратно]

25. μέθεξις - стгр. участие в нещо, дял в нещо; χωρισμός - стгр. отделяне, разделяне. [обратно]

26. Copula mundi - лат. "Частиците на света". [обратно]

27. Concretio - лат. сгъстяване, свиване. [обратно]

28. De dignitate hominis - лат. "За достойнството на човека". [обратно]

© Янко Янев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 18.03.2005
Янко Янев. Безумие и свобода. Критика и есеистика. Съст. Т. Гергова. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Българска мисъл, 1933, № 3, 211-218.