ПРЕГЛЕД НА ПРОЗАИЧНИТЕ КНИГИ - ПЛОВДИВ 2005

Валери Станков

web

В една известна телевизионна реклама пианото пада от осмия етаж върху мерцедеса - и цяла България знае, че няма проблеми - застрахователите ще изплатят щетите по колата. Никой обаче не се интересува от съдбата на пианото, което се разпада на черни дъски и скимтящи струни от удара в яките ламарини и ще бъде нацепено от клошарите. Какво става с горкото потрошено пиано, с неговата застраховка, какво става с човека, който е свирил на него Хайдн, Шостакович, Моцарт - и никога Азис, Глория, Ивана?

Какво става с българските писатели и техните книги, застраховани ли са те срещу стоварващия се върху тях бит - бедност и безпаричие, политическо и духовно скудоумие на всички държавнически и медийни нива, невъзможност за дори най-малка съпротива срещу статуквото им на неизбежни за всяко време и общество щастливи като идиоти безполезници, на които единствено четящите хора не гледат като на атрактивна част от скучния пейзаж.

Сигурно царственият експремиер на България Симеон Борисов Втори Заксен унд Кобург унд Гота ще се окаже прав в едно от своите твърдения - за сгрешения чип на българите. А сгрешеният чип на българите не е нищо друго, освен дискета, побрала в себе си безкултурието на народ, който от залеза до изгрева е принуден да мисли единствено за своето физическо оцеляване, без да му пука дори, че духовно виси на косъм. Нашите управници нямат интерес да водят към сияйните бъднини, към реките и златните равнини народ, който е културен. Защото културните народи четат. И мислят - и не се знае какво могат да измислят. Защото културните народи по света искат да бъдат питани - и техните управници уважават това човешко право. За разлика от нашите.

Вече знам твърде много за културата на България, за липсата на култура в България, за опростачването, маргинализирането и чалгизирането на културното пространство, за бедните и омерзени от безпаричие създатели на културни ценности, за управляващите културните процеси у нас чиновници и дучета, за тяхното смайващо раболепие пред именити случайници, за журналистите, работещи в сферата на културата, за които най-удобно, най-сигурно, най-проверено е да си въртят телевизионните камери срещу едни и същи медийно достатъчни и самодостатъчни на собственото си его лица, да интервюират отдавна втръснали на публиката и на самите тях събеседници - все хора, които след Десети ноември отново узурпираха правото да бъдат народна съвест и свяст, да бъдат мярка за чиста нравственост.

Ето защо с огромна радост приех поканата да се включа в инициативата „Пловдив чете” - в обсъждането на 12-те белетристични книги, излезли миналата година изпод перото на писатели, които живеят и творят тук. С авторите на някои от тях се познавам лично, следя какво и как работят от много години. В творчеството на други се потапям за първи път - и още в самото начало на своите бележки искам да кажа, че ведно с неизбежните разочарования от прочита на толкова книги накуп, което неусетно превърна празничния акт на четенето в отговорна работа, изпитах и истинско удоволствие от срещата с техните текстове. Да си призная чистосърдечно - в многообразната прозаична продукция за 2005 година ми липсваха книгите на Георги Алексиев, Владимир Янев, Огнян Сапарев, Димитър Атанасов, но за сметка на това пък каква прелестна изненада за мен бяха сборниците с разкази на Димил Стоилов, Антон Баев, Кристин Юрукова, Стефан Бонев, романът на поета Иван Вълев, публицистичната мемоарна романистика на поетесата Божана Апостолова, мащабният и амбициозен по своя замисъл многотомен исторически труд на г-н Хубен Хубенов, частта от чието творчество сигурно щеше да остане незабелязана от мен, ако не беше случаят, любопитната приказност и чистота на разказването във фантастиката на Христо Станчев, божествената светлина, озарила душата на Мария Болгурова, както и интимно-съкровената Ваня Минчева с нейните 66 интервюта, взети с вещина от емблематични за Пловдив люде, с някои от които ме свързва добро приятелство.

С прекрасния си роман „Скритата градина”, който за огромно мое съжаление, сигурен съм, няма да бъде оценен подобаващо от рекламно-маркетинговата литературна критика в България поради узурпираните от ненаситни писателски славолюбци вестникарски колони, великолепният поет Иван Вълев с присъщата си деликатност и ненатрапчивост на внушенията ни разказва душата си - сякаш ни е въвел в някаква скрита градина и от страница в страница ни води към мисълта, че човек става писател в своето детство. Дори нещо повече - Иван Вълев сякаш предполага, че от всеки човек може да стане писател - и дава точната рецепта как трябва да стане това. Отначало детето не осъзнава какво и защо се случва с него, едва по-късно започва да разбира, че в душата му нещо започва да се надига, да ври, да пуща пара на кълбета - още неясни, безформени - каквито са и сънните дъхове на вулканите, които все още нямат намерение да се събуждат, но вече са отворили към небесните бездни едното си око.

За Третото око е още рано, твърде рано. Отварянето на Третото око е внимателен, бавен процес - и той може да не се състои, - сякаш ни казва Иван Вълев в „Скритата градина”. До Третото око трябва да минат много години. Трябва да изтече много вода. Ядене, пиене, четене, жена, дом, челяд, мирис на запалена печка, на сутрешно кафе, на пелени, любови, сгромолясвания, разочарования, самота, изпращане на скъпи мъртъвци оттатък - и, разбира се, онзи благословен мързел - часове за съзерцание, и часове, пропилени в най-безсмисления писателски труд според прагматиците - потъването в дълбокия кладенец на спомените, тяхното идене на безплътни, сякаш разбити армии, съзерцаването на безсмисления уличен кипеж, на пазарната гълчава, на някой навъсен изгрев, на красиво потъващ зад пловдивските тепета залез, на чворестите ръце на баба, на собствения пъп, ако щете. После - белият лист и всичко, което се свързва с него - кафето, луличката, тихите стъпки на жената в съседната стая, тракането на пишещата машинка до трети петли, страшната непоносимост на въпросите и безкрайната върволица от видения - уловими и неуловими - в напомпения до пръсване писателски въздух...

Когато Третото око се отвори, тогава вече си писател, - сякаш ни казва Иван Вълев в „Скритата градина”, - но това все още не е достатъчно. За да минеш като писател през света, се искат още много работи. Но най-главното е да съхраниш Детето в себе си - и да запазиш чистотата на детския поглед. До края на своите писателски дни. Единствено тогава писателят ще може да пише така, както детето диша и както вижда - леко, неусетно, без асматични пристъпи и нагрочени облаци в зениците, в мислите, в душата. Детето. Ако искаш да станеш писател, пази Детето в себе си - нека то да те преведе през света. Само то е в състояние да те създаде и да те съхрани като писател. Зачеркнеш ли го, свършено е, - внушава ни Иван Вълев в своята книга, написана толкова чисто и поетично, на постижим само за поетите език, че ако Иван Вълев реши да накъса редовете в нея и тури тук-там рима, няма да сгреши. Въпреки известния мемоарен оттенък, в професионален аспект „Скритата градина” си е чисто писателски роман - и хората, които са се запътили към литературния Олимп задължително трябва да я прочетат.

Не знам дали Божана Апостолова е написала втората част на своята „Делнична библия” повече като една задъхана изповед, която не би могла да се побере в някой неин стих, или повече като въведение към някой бъдещ наръчник за оцеляване в сложния, все по-брутален свят на големия български бизнес. На мен „Делнична библия” ми прилича повече на роман-откровение за гнусните години на преход към нам кво си пазарно стопанство и демокрация, които овълчиха душите ни и наточиха хищническия блясък в човешките ни зеници. Книгата на Божана Апостолова завършва със стихотворение, чийто финал е разтърсващ с откровението, че болка е всяко завръщане към себе си. Погледнете хубавата жена, която ни гледа от корицата на „Делнична библия”, потънете в дълбоките й, уверено вперени в нас очи - и ще видите в тях болката. Болката на човек, който непрекъснато си задава въпроси, въпреки че знае отговорите. Въпреки че е вкусил горчилката на тяхната непоносимост. Божана Апостолова няма за какво да свежда поглед, когато ни гледа, тя не е виновна за това, че е богата, търсена като жена и партньор, приложима и успяваща, а ние - не. Тя не е виновна, че поиска да бъде грижовна, да нахрани котето край фурната за сандвичи, а опашката от сутрешни гладници я наруга. Не е виновна нито за срива на българския лев, нито за стремглавия полет на долара, нито за падането на Тунгуския метеорит или за безпардонността и пословичната лакомия на западните й контрагенти и евентуални партньори, които тя умело поставя на мястото им, нито за отдавна и толкова масово погиналата пословична предприемчивост на българина, която, комай, изобщо не е съществувала. Или ако я има, непрекъснато е сатърдисвана от всякакви нелепи такси, глоби, подкупи, комисионни и данъци. От страниците на „Делнична библия” наднича една безкрайно честна, отговорна и грижовна към всяка своя дума жена, която знае както сладкото и тежестта на парите, така и високата стойност на добре премереното и посято слово. Божана Апостолова не е задкулисен човек, не е човек, който иска и на всяка цена се опитва да скрие себе си и начините, по които се постига. Дори напротив - Божана Апостолова ни разказва с чистотата на дете какво - и най-важното - как го е постигнала. А ние всички знаем какво е постигнала тя. И какво прави за българската култура. Не с парите, Божана Апостолова е богата с протегнатата си към българската култура душа. В този смисъл, без да съм чел първата част на „Делнична библия”, възприемам страниците на Божана Апостолова и като предупреждение към нахлуващите в сферите на бизнеса млади лъвове - да съхранят човешкото в душите си. Не знам защо, може и да ми се е сторило, но сякаш ми прозвуча една светла нейна молба-предупреждение към нас, пишещите - да не превръщаме Издателска къща „Жанет 45” в хан за литературни случайници, които разчитат на щедростта на ханджийката.

Не са твърде много нещата, които мога да кажа подир думите на Огнян Сапарев в предговора към „Разкази за двама” на писателя Стефан Бонев. Мисля си, че ако редактор на тази книга беше Огнян Сапарев, а предговора бях написал аз, тогава може би разказите в нея нямаше да бъдат 31, а 20. Сред тях щяха непременно да бъдат и „моите” 12 разказа, които много харесах, сред които са „Чарли”, „Сирене”, „За автора и неговите музи”, „Щурец под прозореца”, Рожден ден”, „Уморени вълни”, „Истинското име на един човек”, „При златната рибка” и други. В посочените творби авторът е постигнал професионалната си мечта - накарал ни е да се търсим между редовете и да си задаваме въпросите, които никой век не разреши. Накарал ни е за пореден път да се замислим дали си струва усилието да живеем без любов, какво сме, ако изгубим истинското си лице, името си, толкова ли е скъпа добротата, обичта, надеждата и вярата, че ги стискаме само за себе си...

Сигурен съм, че ако Огнян Сапарев беше редактор на „Разкази за двама”, авторът непременно щеше да се съобрази с взискателното настояване на редактора в иначе нетрадиционните за българската белетристика къси разкази да бъдат избегнати известната еднаквост на началото и предвидимостта на финалите, сходността на изживяно-разказаното от (и за) всички герои, излишната опоетизация на разказваното, което може и да е съществена част от стила на г-н Бонев, но повече върви в поезията. Тук му е мястото да спомена, че докато четох книгата, не ме напусна усещането, че чета прозаична книга, написана от поет. Може би наистина авторът е поет? Намирам книгата „Разкази за двама” за безспорен успех на Стефан Бонев, при възможност ще следя внимателно неговите следващи изяви.

От всички 12 книги, които ми бяха предоставени, най-несъстояла се за мен беше и до последния момент си остана книгата с пиеси на Христо Запрянов „Одраното куче”, „Кръв от риба”, „Статуята на свободата”. Правя уговорката, че ако тези три пиеси бяха написани не от Христо Запрянов, а от покойния, за жалост, Христо Калчев, това щяха да бъдат „вулгарните” пиеси за България, за тях щеше да се говори де що има литературни стъгди и седенки, фризьорките в махалата щяха да си ги четат и да си ги предават от ръка на ръка, шофьорите на таксита щяха да прелистват книгата на Христо Запрянов в мъртвите часове на своята пиаца, а репортерките на БНТ, бТV, кабеларки и радиоточки щяха да преследват автора за поредното сензационно интервю, свързано с оракулските му видения и предсказания за бъдещето и вечността. Правя още една уговорка - природата ми на читател е такава, че никак не си падам по караниците в литературата. Сигурно представата ми за драматургичен текст е сбъркана, щом смятам, че героите в дадена пиеса в никакъв случай не бива да се ругаят, да се обиждат, да си крещят и да се надвикват, като по този начин се мъчат да убедят зрителя в залата, а и читателя, че на сцената нещо се върши. На сцената може и да се мълчи - и сцената пак да бъде като заредена с динамит - спомнете си „Нямата сцена” от „Ревизор” на Н. В. Гогол.

С изключение на пиесата „Статуята на свободата”, в която обаче има толкова много цинизъм, простащина, маргинализирана предвидимост на действията, сякаш изгребана от автора с пълни шепи от тинестите дъна на изчетени долнопробни криминалета, „Одраното куче” и „Кръв на риба” не могат да бъдат поставени на театрална сцена поради бедността на авторовите внушения, постигнати с изключително пестеливи изразни средства - имам предвид речта на героите или по-точно - нейното отсъствие. Към това прибавям сценичното поведение, липсата на толкова необходимия театрален контрапункт „движение-статика”. Смятам, че поради явните в представите на автора несходства между театралния жанр и филмовия сценарий „Одраното куче” и „Кръв от риба” не са пиеси. Те повече клонят към лошите филмови сценарии и могат да бъдат филмирани на ниско бюджетно равнище, но аз лично заради тези филми няма да отида на кино и няма да ги гледам, защото вече съм ги гледал.

Чел съм и доста книги с подобно съдържание. Не ме изненадват и пиесите на г-н Запрянов - убийства, сексуални оргии и одрани кучета на ченгел, пляскане на карти върху голи женски задници и пиянски мъжки изцепки, скандали и схватки, които са разбираеми в един чисто мъжки свят, в който липсата на женски поглед, усмивка, жест и ласка рано или късно си отмъщава с посичане на човещината в глъбината на суровата мъжка душа, но не мога да се съглася читателят да става свидетел как се изнасилва болонка, как на печка се затопля труп или се режат с бензинов трион краката на мъртвеца, който иначе не се побира в оловния ковчег. И всичко това се случва сред българи - в Коми АССР, бившата република на българските дървосекачи, сред които сурови мъже и аз имам неколцина приятели и съм слушал в захлас техни разкази за жестокия им труд за една пробита рубла повече и за живота им през годините, прекарани в дълбокия Север, който може да е бил тежък, тъжен, мръсен, скапан, гнусен и всякакъв, само не и перверзен. Справка - великолепният български писател Кънчо Атанасов, написал разтърсващи редове за българските бригади в република Коми. А на Кънчо Атанасов човек няма как да не вярва - той е човек, който всичко опитва на собствен гръб. Включително и продажното българското нахендряне в кървавите пясъци на Ирак, откъдето се върна с една разтърсваща книга за нашите бойци, станали наемници в корпоративната на Джордж Буш война за иракския петрол.

В „Одраното куче” и в „Кръв от риба” уж ги има всички атрибути на нашия съвременен, многолик, сложен, понякога много тъп, болезнен, перверзен до ужас и в известен смисъл дори безсмислен живот - има проблясъци на любов и доброта, която обаче граничи с дебилство, но в повечето случаи пред очите на читателя се лее злоба, дори любовта е гнусна, стеле се омраза, кръв - и безгранична е безнаказаността за пролятата чужда кръв, страниците ни карат да потръпваме, защото героите на Запрянов се друсат от простотия и от нищо неоправдана простащина, ниска култура, низък морал, низки страсти, липса на човещина, които аз отказвам да приема за български. Ако за автора това е била целта, да потръпна гнусливо след прочита на пиесите, поздравления! Уважавам правото на всеки пишещ човек да развинтва своето въображение по четирите посоки на света, но мисля, че когато става въпрос за възприемане в литературата, читателите имат своя праг на поносимост - и не мога да повярвам в това, че Христо Запрянов не усеща, когато го е прегазил. Ще ми се да вярвам, че авторът ще прочете горчивината в думите ми и няма да ги възприеме като издевателство върху неговия тежък труд, защото писането на драматургия наистина е титаничен труд, а ще усети в тях грижата ми да го предпазя от бъдещо изкривяване на представите за бит и душевност на българина по света и у нас.

Винаги съм се отнасял с нескриван интерес и респект към свръхестествените явления, към които, наред с изумителните за мен и обясними за учените торнада, земетресения, вулканични изригвания, подводни течения и слънчеви взривове причислявам полета на мисълта в науката и развихрянето на човешкото въображение във всички сфери на изкуството. И съм гледал със странна смесица от възхита, страхливичък трепет и подозрение на всякакви псифеномени като Ванга, Кашпировски, Тамара Глоба, Вера Кочовска, Слава Севрюкова или който и да е племенен сибирски или африкански шаман, чиито свръхестествени способности в повечето случаи напластяват в душата ни поредната плоча скептицизъм, но за хора, изгубили всякаква надежда за близък човек или за по-добър живот, често се превръщат в спасителен оазис сред немилостивата пустиня. Понякога съм се улавял в известна нестабилност в отношението си към подобен род феномени - веднъж ги приемам с присмех, друг път с порядъчна доза недоверие, трети път - с гордост, че такива хора все пак съществуват. Но винаги ги приемам, защото дори да е откачено, дори на пръв поглед да е твърде шантаво, човек никога не знае кой и кога ти чете съдбата - и ти казва истината. Включително и попът в черквата, който на изпроводяк ни постила меките райски поляни. На това място сигурно писателката Мария Болгурова като автор на своята „Недоизказана изповед” ще възроптае, но, предполагам, няма да е така остро. Твърдението, че Бог съществува, че Той е, който разполага с нас във всеки един миг, е също толкова нетрадиционно, колкото и твърдението, че на земята съществуват хора със свръхестествени способности. Защо тогава ние сме склонни да палим свещ под иконата на Спасителя Иисус Христос, а да зачеркваме съвременните си Спасители и пророци? Защо църквата е узурпирала правото да нарича само едного Спасител, а новопоявилите се оракули да бъдат заклеймявани от амвона като лъжепророци? И коя е, и не е ли дяволска силата, която ни кара да ги отричаме?

Точно с такива мисли - за свръхестественото и неговите човешки форми и измерения, затворих книгата на Христо Нанев „Свръхфеноменът Слава Севрюкова”. За мен се оказа една много приятна изненада с професионалния подход на писателя към темата за невероятните способности не само на тази жена, за чието съществуване нищо не знаех, но и за невероятните способности на хората въобще. Единствената забележка, която ще си позволя към автора, е, че е раздул, че е натоварил прекалено много книгата с „доказателствен” материал за паранормалните способности на Севрюкова, от което мнозина читатели като мен могат да си кажат: „Е, да, ама това ми идва в повече!” Мисля, че при правенето и при възприемането на подобна литература лаконизмът е определящ, за да бъде уважението между автор и публика взаимно.

Изключително съм впечатлен от високата литературна култура, артистизма и лекотата, с която писателят Димил Стоилов е написал своята толкова красива, толкова весела и едновременно с това толкова тъжна книга „Мъж, вкусен на опитване”. Не познавам автора, никога досега не бях чел негови книги, не знам дори дали имам право да давам съвети, но ако ми позволите такъв, ще кажа - обичайте този писател, четете го и му се радвайте, той е истинско и светло достояние не толкова за четящия Пловдив, колкото за българската литература! Не знам още защо ми дойде на ума, че по светлината, която ми носят тези стотина страници, по хубостта на преживяванията, в които се потопих заедно с неговите герои, колкото и да са трагично смешни те понякога в своята изненадваща ситуативност, по дълбоката, а както се оказва в книгата - и Вселенска любов, която всеки истински мъж може да таи към жена - и обратно, тази високоинтелектуална проза, написана на изключително жив, богат на асоциации, гъвкав и силен език може да бъде сравнена със „Сол по кожата” - един прекрасен роман на Беноа Гулт, който излезе от печат у нас през 90-те години на миналия век и остана сякаш незабелязан от читателите и литературната критика, която тогава все още дишаше по страниците на специализирания печат.

В тези пет новели, написани на един дъх, на които не желая да правя литературен анализ, за да не срина магията, сякаш дишат парчета разбити Вселени - защото какво друго е всеки един от нас, ако не една малка Вселена в необятния свят, в необозримия Космос. Ние сме осъдени да се търсим, да търсим щастието, да постигаме другия до себе си, да се обичаме сега и тук, защото отвъд няма друг живот, защото дори и да има, там ние вече няма да бъдем същите, - ни казва в книгата си Димил Стоилов, - и аз му вярвам. В началото на своите бележки казах, че Иван Вълев в своята книга „Скритата градина” е направил внимателен спектрален анализ на поредицата от мигове, през които детето преминава, за да се изправи пред големия свят като писател. В сборника с новели на Димил Стоилов ние виждаме няколко уловени мига от живота на писателя - с неговите любови, разочарования, самоти и обич, без която не знам дали другите могат, но писателят като че ли не може единствено без това - да живее, покосен от безразличие и лишен от обич.

След толкова много суперлативи, които поръсих върху Димил Стоилов, сигурно ще ви се стори, че ше бъда немилостиво пестелив в оценката си към Антон Баев и неговата книга „Жени и планети”. Започнах да чета „Жени и планети” в първия слънчев майски ден, който се изсипа над плажовете под Варна. Бях уморен от дългата зима, от безкрайните хантимансийски ветрилници, които нахлуват от далечния Север и ни карат да се чувстваме свити, смачкани и зли във високо вдигнатите си яки, да се гледаме един другиго като неизбежни натрапници - било на работното място, на пазара, в задръстването на булеварда или в автобуса към вкъщи, да се разминаваме по улиците като гренландски айсберги от самотия в огромен океан от мъка. Искаше ми се час по-скоро да потъна в световете, които ми носеше сборникът с разкази, озаглавен великолепно „Жени и планети” - и не се съмнявах, че празникът ми щеше да се състои, тъй като познавам стиховете на Антон Баев и предполагах, че прозата, която ми предлага, ще бъде също тъй силна. И стилна. Някъде в своите книги бях написал, че мъжът затова е мъж - да се прекланя пред хубавата Жена. И непрекъснато да й повтаря емблематичното: „Господи, колко си хубава!” И не просто да се прекланя пред която и да е хубава жена, а пред онази, неговата си Жена с главно Ж. Жената, понесла цялата слънчева разполовеност на това световно "Ж"! Жената с главно „Ж” - това вече е титла. Защото жена може да бъде всяка силиконова двукрака камила, чиито големи срамни устни изскачат извън прашките, но жена с душа на ранена светулка аз не познавам.

Виждали ли сте ранена светулка? Ако не сте, разгърнете „Жени и планети” на поета Антон Баев - и ще ги видите. Те са там, във всеки един от разказите му. Не знам дали Антон Баев е имал много жени, но сигурно не са били съвсем малко, щом като е постигнал относителната поносимост на познанието за тях - и женските му образи в книгата са като изваяни от майсторската ръка на скулптор.

Тази книга трябва да се чете не само от влюбени. Тя е по-скоро книга за самотници. За хора, изпили горчилките на света. За хора, които продължават да трупат в душите си болките на света като писма по пощата. Нестандартни люде. Природни. Чисти. Каквито няма вече никъде. Единствено в прозата на поетите. Силна, Жилеста. Чвореста проза. Писана на ръба на полудяването - другото измерение на гениалността. В мигове, когато истината не може да остане неизречена. Антон Баев знае силата си на поет - може би точно поради това е написал разказите си така, както се пишат стихотворенията - леко, на един дъх, както се разказват приказки. Или по-точно така, както децата рисуват, без да осъзнават, че създават шедьоври - дали в блокчето за рисуване или с тебешири на асфалта, няма значение - на тях дори не им пука, че дъждът ще измие рисунката. И докато разказът му „Афродита се облича” е едно весело намигване, една прелестна закачка, какъв само нежен трагик може да бъде Антон Баев в „Отвличането на Елена”! Трагично дълбок в „Мелницата в Койнкьой” или в „И никакви рози за Ивана”. Безкрайно забавен и наблюдателен в „До утре има много време”. Енигматичен в „Изпитанието”. Истински диалектик в „Змията”. Няма край хорската мъка, но няма край и тяхната любов, - сякаш ни казва Антон Баев, мъдрецът от „Тайната” и „Звъната на дядо” - финалният разказ-апотеоз, след който затворих книгата, горд, че съм българин. Колкото до двете стихотворения, в началото и края на „Жени и планети” - „Ракия за сватба” и „Ракия за помен”, не се съмнявам, че те са една изящна рамка на прекрасната картина с онази жена в бяло на корицата, скрила лицето си зад цвете. Много ми се иска, докато нашите жени си крият лицата с цвете, ние с Антон Баев да си пием ракията - и да си говорим за жени и за планети.

Но има и други жени, които не могат да скрият нищо - нито тъжното си лице, нито кълбото оголени нерви, каквито са самите те, ако се съди по написаното от тях, не могат да скрият нетренирания ритъм на земетръсното си сърце, а какво да говорим за посечената родова памет за съсипан дом, за битийни протуберанси, в които понятията „добро”, „обич”, „ надежда”, „любов” са сплескани от отглеждана и възпитавана жестокост, какво да говорим за нелепи смърти в името на някаква мнима народна мъст, в името на някакъв еуфорично площаден народен възторг, увенчан с кървавата вакханалия на „победителите” след Девети септември 1944 година, в името на опазването на изкуствено наложения съветски етнокултурен и политически модел на поведение и комуникации, когато пак в името на онова престъпно вкоравяване на границите между народите, по чиито бразди - дали в бившата ГДР или в България - загинаха от „народен” куршум толкова „врагове” на народа.

Такава, горчива и страшна, видях писателката Кристин Юрукова в нейните непосилни за носене не, а непосилни за мъкнене и мълчане насаме в дълбоки писателски нощи „Песни на плача” - една високоволтова трагика, тежка като удар на чукове, която не може да се пее. Тя може да се вие - както вият оплаквачките, колкото и малко да останаха те днес, когато никой за никого не проронва сълза, камо ли да извие песен. Пък била тя и надгробна. Тя може да бъде разстилана от баир на баир върху хълмовете на Осоговската планина като непресекваща приказка за род, корен и Родина, за тъжен вой на вятър, за когото няма България, няма Македония. Тя може да се преглътне като тайна сълза за младичките германчета Доти и Ханс, убити на границата с Турция, за Сашо Сладура, за пловдивския архитект на смеха Боян Чинков, предпочел ролята си на народен гръмоотвод и по чудо останал жив, или за онзи пловдивски арменец Бохос, живял сякаш пет века преди Христа и посечен от новата народна власт с юмруци и ритници, за да остане да се люшка в съвестта на Кристин Юрукова като една вечна питанка „Защо?” Защо са били всичките тези теглила и зверства. А отговорът да се спотайва в пепелта на изгорените архиви. Ако изобщо архиви за всички тези зверски жестокости са съществували. Убийците не обичат да оставят следи.

Четях тази книга, която на места по хубост на езика с нещо ми напомня най-доброто, излязло изпод перата на българската писателка Бойка Асиова, за която Пирин планина и нейните хора са светиня, и на друг един голям южняк - Валентин Караманчев, и в гърдите ми се надигаше безсилна болка, чудовищен гняв и ярост за тоновете премълчавано с подличък страх наше минало. В своите най-силни разкази, написани сякаш от безжалостен, безчовечен писателски злодей, Кристин Юрукова със страшна сила ни предупреждава никога да не затваряме страницата, преди тя да бъде прочетена, обговорена, осветена. И едновременно с това, изгребала цялата нежност, на която е способна, Кристин Юрукова сякаш ни моли никога повече да не се и опитваме да я фалшифицираме - колкото и това да се иска и да се струва реално за мнозина от управляващата в България тройна коалиция. Затварянето на такава гнусна страница от българската История, а именно - подличкото зачеркване на зверствата срещу българския народ и най-колоритната негова част - мислещите хора, след Девети септември е дело на политически слепци. Слава Богу, че в българската литература има такива писатели като Йордан Вълчев, Петко Огойски, Атанас Липчев и Кристин Юрукова, които, с изключение на бай Йордан, са на своя безсънен пост. Имам предвид зашеметяващия роман „Тихият бял Дунав” на Липчев, изцяло посветен на лагерите Белене и Ловеч, книгата на страдалеца Огойски „Записки по българските страдания” и сега тази изумителна като мащаб на внушенията „Песни на плача” от Кристин Юрукова. Благодаря на организаторите на тази наша среща, че имах възможността Кристин Юрукова отново да ме въвлече в събития, станали много преди моето раждане, но събития, на които все още не чак дотам демократична България не трябва да обръща гръб. Идещите млади поколения българи трябва да четат миналото. Защото нощите, в които горчивото ни минало присяда като неоплакан залък на гърлото, са гаранция, че дните пред всички нас идат като спасителна глътка изворна вода. Книгата на Кристин Юрукова ни дава такава надежда.

Когато в началото на май в България пристигна бразилският писател Паулу Куелю, бях изумен, за да не кажа стреснат и погнусен, от неграмотното раболепие на пърхащата кохорта от репортерки, държавни и не чак до там държавни мъже, оказали свръхподобаващо внимание на този най-обикновен труженик на перото, запътил се към световното първенство по футбол в Германия и пътем отбил се в България. Който между другото сега е на турне в Русия, без шансове да бъде приет в Кремъл.

Ако в България имахме нормален литературен процес, по вестници, радиостанции и телевизии нямаше да се въртят едни и същи имена и лица, втръснали ни до ужас, които след Десети ноември набързо зачеркнаха и пренаписаха тоталитарните си биографии, за да изплуват отново на повърхността като добре изсъхнали на припек гюбрета, а социалният президент на България щеше да си пие кафето не с Паулу Куелю, а с утрепаните от беднотия писатели и поети. Щеше да е прочел техните книги и нямаше раболепно да свежда бухналата си прическа над ревера на бразилеца, нямаше да награждава с височайшия си почетен знак любимеца на фризьорките, таксиджиите и българските домакини Паулу Куелю, а щеше да им свали шапка. Да мине през Стария Пловдив с писателите Димил Стоилов, Антон Баев, Иван Вълев, Владо Янев и Огнян Сапарев. Щеше да е прочел техните книги и да бъде горд, че е съвременник на тези прекрасни български писатели, за които стана дума в моите скромни записки.

© Валери Станков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.08.2006, № 8 (81)