СЕНКИ НА ЗИМНИЯ ПЛАЖ

Няма никой на мъртвия плаж.
                                                Няма никой.
Отказах се вече да питам пазача къде си.
Той ми каза да си гледам скумрията,
                                    чироза,
                                    жълтата бира,
                                    препечената на скара луна.
И попита не мога ли
                        да му намеря, за Бога,
                                                някоя по-добра жена,
защото самичък, брато, не ми се умира,
                                            не ми се умира.
И подхвърли ми, че съм обрасъл с кафяв водорасъл,
                            брадясал съм с лунната светлина.

Все така ли ще ходя - небръснат,
през животеца, който ми втръсна?
Целият ми живот ли ще мине да викам,
                                                                        да крещя като бесен
срещу бавния вятър, който още не може
                                                          миризма на жена
с миризмата на мъртвите миди да смеси?
Целият ми живот ли ще мине в дърпане на мъгливи завеси?

Целият ми живот ли ще мине в свалянето на дълги поли,
чорапогащи,
бикини,
сутиени,
комплекси,
тъпо минало,
момински мечти,
мокри сънища с Ален Делон,
физкултурника с тяло на Арнолд Шварценегер,
сладкия Силвестър Сталоун, другите глупаци, които ми бъркат
                                                            в чувството за мъжественост,
                                                в мъжественото ми чувство за хумор,
                                                        в еталона ми за мъжественост.

Разкъсването на умствените хоризонти
винаги ми е приличало на разкъсването на девствена ципа.
Докога ще опъвам дрипавите пешове на облаците,
                                                            дрипавите ти жартиери,
                                                                сънищата ти дрипави?
Докога ще си пипам
обръснатите бузи,
ще дърпам кожичките на пръстите,
дяволските си нокътчета - и ще изтръгвам от теб
колко съм хубав, Господи, колко съм навременен, колко съм истински,
а всъщност ще съм един сметен на южния плаж
осемдесеткилограмов боклук,
останал да чака метачките,
бавното ято от юг,
лятното слънце, увиснало като чук,
                                      готово да сплеска душата ми.

Ние, двамата, сме измислени -
две горчиви сълзи, изстискани
от соления извор на вселенското въображение -
                                сянка на мъж и сянка на жена,
заровили длани във вкоравената пясъчна дюна.
И не вярвам, че някога бил съм азиатска маймуна.
И е пълен абсурд, че ти си била
                                          гибралтарска маймуна.
Просто Господ някога е изхвърлил
                                    непослушния свой екипаж.
И се скитаме ние - две сенки на зимния плаж,
Две зимни светкавици,
                          които никога няма да се целунат.

© Валери Станков, 2003
© Издателство LiterNet, 28. 02. 2004
=============================
Публикация във: Валери Станков "Челен удар", Варна : ВСУ "Ч. Храбър", 2003.