Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ПЪТЯТ НА ПТИЦИТЕ
Ние нямаме друг избор, освен да се скрием един от друг.
Вече не ставаме да се покажем на нудисткия плаж,
на терасата по халат и хавлия.
Ти отдавна не си щъркелица,
която остана в живота ми - и нарочно не литна на юг.
Аз от толкова пиене вече приличам на тъпа акула-чук.
И удобно се давя в безмълвието на виното -
потъвам като нож в кания.
Ще се измъкна на въздух -
пенсионирано във Вселената земноводно ли, земновинно ли -
дано не греша.
Въздухът е милениум за заключената ми от векове душа,
последната крепост, в която съм се залостил.
През деня неуморно си я изграждам,
през нощта безпощадно
си я руша.
Тъй животът си мина - на кон, на стърчишка, пеша.
И замина от мен - като нечакан и далечен гостенин.
Ще ти купя един хляб - да го дъвчем на прага за изпроводяк,
подир толкова хлябове, които отхвърлихме -
мога да ги наредя
около Екватора.
Позволи ми да ръсна бялата си солчица
като звезден прах върху теб, върху гъстия мрак.
Позволи ми да те целуна - един много голям глупак,
който цял живот не разбра,
че не се бяга срещу ескалатора.
И ми прости несъстоялите се пълнолуния,
разнищените и изоставени щъркови гнезда.
Ние вече не ставаме да летим един до друг срещу полюсите.
Via pontica е късото съединение
между теб и онази
далечна звезда,
на която вятърът ще ни свири токати и фуги в дните,
в нощите,
в птичите ни души
и кости.
© Валери Станков, 2003
© Издателство LiterNet,
28. 02. 2004
=============================
Публикация във: Валери Станков "Челен удар", Варна
: ВСУ "Ч. Храбър", 2003.
|