КАРУЦА С ЖЕЛЕЗНИ ОТПАДЪЦИ

Запомни ме такъв -
мъж, гол и пръхтящ под студения душ,
с настръхнала кожа, свирукащ Бетовен,
готов да е мекичък с теб като плюш
и твърд,
не чак толкова твърд, но оловен,
докато шляпа с мокри калеври
и разпуска във тебе кълбото изопнати нерви -
през коридорите, в кухнята, в спалнята,
през подреденото и изгладено битие,
докато пали цигара и смуче горчивия фас,
препасан с хавлията ти на розички и маргаритки,
на четирсет и седем отново готов
да ти дръпне красивите плитки,
възвишен, дори по-красив от горящия храст,
безпардонен и глупав - поносимата степен на тъп,
небеса хималайски помъкнал на гръб,
мно-ого як - цяло стадо опитомени тибетски якове,
напращели от дива кръв,
запомни ме такъв.

И помни ме такъв.

Започнахме да си отиваме.
Да се разбягваме като отдавна втръснали си галактики.
Да пухтим през тунелите към отвъдния свят
като черни, опушени, грохнали влакове.
Да си правим кални номера в ягодовите полета на Джон Ленън,
да си обръщаме гръб в лениви неделни обеди,
във вечерите със сухоежбина,
денем,
в нощи с неизброими до изгрева часове.
Започнахме да сънуваме сухи сънища,
нацепени от свиренето на сухия ми нос,
сухите ми въздишки,
от будилника, който пирони в стената кове.
Отвори ми прозореца, искам да слушам дъжда.
Нека падат над мен парцаливите дъждове.
Половината ми приятели се преселиха вече отвъд,
как успяха да минат оттатък без брод и без път,
как се казва звездата им и дали въобще е звезда,
виждам ги в огледалото, докато бръсна острата си брада,
а в канала потъват на струйки отредените ми секунди
и скрибуца животът ми - крива каруца,
натоварена с цигани
и ръждясали железа през града.

А в каруцата жалка един смачкан мъж си свирука Бетовен.
Отпадък оловен.
Отпадък оловен.

© Валери Станков, 2003
© Издателство LiterNet, 28. 02. 2004
=============================
Публикация във: Валери Станков "Челен удар", Варна : ВСУ "Ч. Храбър", 2003.