АВТОСТОП ЗА НИКЪДЕ

Може вятърът да ти донесе
                              мирис на прясно срината пръст по ската,
но ти не вярвай, че се свличам в бездната.
По-скоро ще застана като буца горчива сол на гърлото ти,
нали знаеш, невъзможно е да изчезна -
все пак не съм пламъче на последната кибритена клечка,
не съм падаща звезда от съзвездието "Голямата мечка",
не съм и светулка, издъхнала в полет през необята.

Нали знаеш, че съм нахален,
ще се гипсирам в дните, в нощите, в сънищата,
                                                                            в мозъка ти дори -
паметник на окаян, брадясал тристагодишен стопаджия-индус
с шише вино в джоба, без добри приятели
                          и, естествено - без пари за последния автобус,
                                                            заспал на йогистки кравай
под заслона на спирката между две безнадеждни села
                          с развързани кучета, небесата съдрали със лай.
Какъв ти тук ужас, той спял си, човекът, на изоставена спирка
с перверзни йероглифи правя свирки и телефон,
                                    продавам бетонобъркачка, вибратор и кирка ,
                                                                наемам бригада
                                                            за къртене на бетон,
                                                чукам мацки на мека ливада,
                                                        танцувам на крив пилон.

Господи, тъпо е да те няма до мене,
тъпо е, че не чакаме заедно лятото под този изкъртен заслон.
Докога ще се разминаваме
по ветровитите магистрали,
по това кратерно шосе между два града,
между два свята, между два несъвместими живота,
                        излетели като реактивни самолети в безкрая,
като насрещни влакове - всеки по своето разписание.
Искам завинаги да те паркирам край канавката,
в края на дъждовното ми лято, в началото на есента,
                                            на крачка от леговището на зимата,
на една ръка разстояние от акулската паст на Вселената,
в която ще се разбягаме - паникьосани от близостта си галактики.

Хрумна ми, както цигарката сладко си пуша,
че нарочно се бавиш някъде,
                                          потънала си до гуша
в сънищата ми, в спомените ми, в оредяващите мечти -
                                                  и не ти се тръгва към мен -
в разпилените ми огнища няма даже и полъх от огън.
Все едно, че си спукала гума,
                  но не можеш да я напомпиш с листопадите,
които ти подарих на тръгване,
нито с ледения ми дъх, нито с думичките, които ти спестих.
                                                            Сбогом, любов моя.
                                                                                    Сбогом.

Приеми, че съм бил единственият извънземен в твоя живот.
Че съм кацнал,
изпепелил съм две педи стърнище -
                                                и не съм пуснал корен -
все едно, че съм минал като дъжд през огнище,
незапомнен стоп през душата ти.
Все едно съм си я откраднал като кибритче
                                                                  от жабката на колата
и съм си я занесъл на измислената си планета.
Сега паля клечка след клечка
и ги пущам отгоре,
докато вятърът листопадена клада реди.
А ти гледаш как падат мечетата от рухото на Голямата мечка.
И си мислиш, че ти свалям звезди.

© Валери Станков, 2003
© Издателство LiterNet, 28. 02. 2004
=============================
Публикация във: Валери Станков "Челен удар", Варна : ВСУ "Ч. Храбър", 2003.