АУТОПСИЯ НА ЗИМНИТЕ МИРАЖИ

Аз не живея. Чакам. Има разлика.
На айсберга ти вдигнах сух вигвам.
Остана ми трохичка от порязника.
И виното си нощем смуча сам.
На връвка ти навързах седем чироза.
От сол и слънце хванах педя глеч.
Ако ме виждаш, значи, телевизорът
отново прожектира глупав скеч.
През бездните към теб аз гълтам вятъра.
Вселените към теб вършея с трън.
И щом достигна някой ден Екватора,
ще се стопя - мъжът във твоя сън.
Кой вятър листопадите извози ми?
В чувал ли чер насмете ги студът,
че - сякаш разоран от зли булдозери -
изопна плажът охтичава гръд?
Далече - там, над бездните раззинати,
и гларусът отказа да лети.
И моят ден се щура - дрипав циганин -
пи, хапна - сетне хукна, не плати.
Самин и гол - забих душа в мелтемите,
и дим от кораб вейна черен креп.
И си обръщат рибите коремите
във паметта за лятото без теб.
А зимата тършува в панталона ми.
Мъглата се влече - протяжен сън.
И слънчицето само с кран сто тона
се вдига и се срутва - тежък пън.
И хоризонтът черна връв нахлузва -
усуква, стяга гърлото ми - клуп.
Тъй сякаш в Ялта Сталин, Чърчил, Рузвелт
накълцаха небето - тежък труп.
Къде сте, мои изгреви сафридени?
Проскърцва студ - изкъртено биде.
И моят ден ли всуе ще си иде,
тъй - без да знам защо при мен дойде?
Човек ли, живинка да мине - кой да
поседне с мен на дрипавия плаж?
Стърча от век и чакам. И не дойдеш ли,
животът ми без теб ще е мираж.

© Валери Станков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.08.2012, № 8 (153)

Стихотворението печели Втора награда от националния конкурс за лирично стихотворение на името на Петко и Пенчо Славейкови (2011).