РЪКАТА

Валентина Рашкова

web

Това не е разказ. Това не е приказка. Това е нищо като празнота и всичко - като всичко, някога писано от нечия вдъхновена от отчаяние ръка. Между обърканата гонитба на време и амбиция тази ръка забрави на кого принадлежи. И като нямаше притежател, тя се прикрепваше ту към една, ту към друга личност. А тия личности бяха много различни. Понякога бяха егоцентрични, свадливи кресльовци. Друг път бяха щастливи, еуфорични нехранимайковци, а трети бяха вглъбени в себе си неоткрити гении. Всяка от тия личности беше загубила по една ръка и затова не се свенеше да се събере с ръката, загубила своята личност. Така ръката мислеше, че се е научила да бъде всякаква. Тя можеше да бъде истерична, трепереща змия или спокойна, внимателна доброжелателка. Тя можеше да бъде разумна като библейски мъдрец или импулсивна като влюбен младеж. Тя беше способна да отрови Ромео, за да не тъжи Жулиета, или да помири света, за да няма отровени и тъжни.

“И така, мислеше си тая ръка. Аз вече мога да служа на всеки и трябва да съм горда със себе си, защото това е моята мисия!”

Веднъж беше попаднала на един импулсивен истерик, който беше лудо влюбен в едно момиче. Обясняваше му колко е красиво, изнасяше му серенади за живота. И тъкмо лицето на девойката се разтегна в най-прекрасната усмивка на света, а той поиска да я прегърне, ръката не помръдна. Младежът стоеше студен като камък и редеше мили думи, а ръката беше заспала и сънуваше кошмари. Момичето си тръгна, защото си помисли, че импулсивният истерик изобщо не е импулсивен. Той се натъжи много и плака три дни. После, ядосан на ръката, я изгони от себе си.

Така ръката попадна на друг притежател, ала и в него заспа и сънува кошмари. И той, разбира се, пак я изгони. Другият след него също не я хареса. И така, трети, и четвърти, и пети... А ръката спеше, сънуваше кошмари и не слушаше никого. Така някой от тия всичките я захвърли на една изоставена автобусна спирка, на която автобусът минаваше най-много три пъти в годината. Ръката лежа там дълго време - все спеше и сънуваше. Автобусът мина няколко пъти, но тя пропускаше да се хвърли на първия срещнат притежател. Вече не беше сигурна, че може да прави всичко и да слуша всеки.

В един сив дъждовен ден към спирката отново се зададе автобус. Този път обаче той не спря, а само забави ход. Отвътре един едър човек избута по стълбите полузаспало момиче. Тя се свлече на земята точно пред автобусната спирка. Стана, но отново залитна и падна по чело. Полузаспалата ръка беше точно там, където падна момичето. Без да иска, го плесна силно по челото. В този момент двете се ококориха една срещу друга. Ръката подскочи във въздуха от радост. Момичето бързо я пое, целуна я и я намести на личността си. Точно тогава слънцето чу цялата шумотевица и реши да изгрее, а ръката му помаха, докато момичето му се усмихваше с най-събуденото лице на света.

© Валентина Рашкова, 2003
© Издателство LiterNet, 15. 11. 2003
=============================
Първо издание, електронно.