Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ОТРОВАТА НА "ПЛЯЧКАТА"

Валентина Рашкова

web

Тази история ми я разказа Акулата, а аз я записах в един познат окъсан стар бележник, докато двете пиехме голямото си сутрешно кафе.

Акулата беше горда и красива. Тя беше пребродила много морета, беше опознала много дълбини и беше изяла много плячка. Неин най-добър приятел беше един вечно млад вампир. Двамата с него бяха смесили кръвта си преди много години и той знаеше всичко, което знаеше и Акулата. Двамата си мислеха, че са най-мъдрите и достолепни хищници, плавали някога в моретата на живота. Мислите им винаги бяха подредени в строга йерархия и нищо на света не можеше да ги обърка. Денем те вършеха най-важните и обществено полезни дела, а нощем търсеха плячка, защото бяха хищници и имаха нужда от нея, за да живеят. Да търсят, да ловят и да изяждат плячката си беше най-голямото и единствено забавление за тях.

Всяка вечер те зарязваха важните си дела до другия ден. Акулата обличаше най-лъскавата си кожа. Двамата с вампира търкаха зъбите си до блясък пред огледалото. После изпиваха по едно силно питие, за да има блясък и в очите им, и се отправяха към бара. Там влизаха наперено и винаги така, че да ги видят всички. След това се оттегляха в най-тъмния ъгъл. В началото всички си мислеха, че се оттеглят в тъмния ъгъл, за да обсъждат важни дела, но много скоро разбираха, че оттам те дебнат плячката си. Акулата и вампирът обичаха млада, крехка плячка, чиста, но със замаяна глава, за да могат по-лесно да я заловят. Вампирът я набелязваше, а Акулата приближаваше и я атакуваше. Тя се усмихваше на плячката с ослепително бляскавите си зъби и шепнеше омайни думи в ухото й, докато вампирът се криеше зад опашката й, загадъчен и спокоен. По-късно те завеждаха плячката в дома си. Говореше се, че плячката сама тръгвала с тях, защото Акулата имала най-непонятната усмивка на света. Така тя омагьосвала жертвите си и докато те си мислели колко са щастливи да са с нея, си представяла как разкъсва младата им нежна кожа и подушва крехката им плът. Такава беше и сделката между нея и вампира. Той изпиваше кръвта, а докато плячката се гърчеше, обезкървена и омаломощена, Акулата одираше кожата и изяждаше месото й.

В една такава подобна вечер Акулата и вампирът си тръгнаха с поредната “плячка”. Може би от многото питиета, а може би замаяни от своята увереност, те въобще не забелязаха острите й змийски зъби. Едва когато стигнаха вкъщи и вампирът се приготви да пие кръвта й, той усети странна миризма. Отрова беше напълнила змийските зъби, а зловонието й се долавяше като проклятие, носено от кръвта на “плячката”. Той се изплаши и се скри с диви крясъци в ковчега си. Акулата я съзерцаваше хищно и не проумяваше защо вампирът се изплаши. Лигите течаха през непонятната й усмивка, отдавна беше наточила зъбите си и нищо не можеше да я спре да поеме поредната доза младо месо. “Плячката” това и искаше. Приближи се към нея, уж предлагайки апетитната си плът, и в този момент заби змийските си зъби в лъскавата кожа. Акулата извика за помощ, но вампирът остана в ковчега си, вцепенен от страх. Отровата бързо плъзна из хищническата плът и тялото й се разтресе в конвулсии, защото това зло убиваше другото - изсмукваше надменната гордост и неутолимата жажда от клетките й. “Плячката” я остави да се гърчи така, докато й мине всичко. Измъкна вампира от ковчега, изрита го от къщата, защото знаеше, че той няма да се върне при отровената си приятелка. После отново се върна при Акулата, легна до нея и прегърна трескавото й тяло.

На сутринта се събудихме заедно. Аз съблякох костюма на “плячка” и докато пиехме голямото си сутрешно кафе, Акулата ми разказа как съм убила нейната отрова с моята.

 

 

© Велко Милоев, 2003
© Издателство LiterNet, 14. 11. 2003

=============================
Първо издание, електронно.