Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СТУДЕНТ В БЕРЛИН И ГЬОТИНГЕН

Весела Ляхова

web | Живот мисия. Книга за проф. д-р Цеко Торбов

И така - право. През есента на 1919 година Цеко Торбов с облекчение напуска Оряхово и пристига за мечтаното следване в София. От гледна точка на хронологията няколкото месеца - първият семестър на учебната 1919-1920 година - прекарани в столицата, си струва да бъдат упоменати, макар от гледна точка на духа да не са особено плодовити. Този кратък престой се оказва недостатъчен, за да се почувства уютно младежът от дунавското градче, нито да завърже трайни връзки, било в литературните, било в университетските среди.

Впрочем в онези месеци в столицата на победената и за трети път разкъсана България никак не е уютно. Българското общество е в невротична депресия, в която рухва оптимизмът на младата българска държава от възлизането в модерна Европа на новия век. Сам Торбов помни войните от второто десетилетие: и началото, и края, и дебаркирането на румънците в Оряхово, и купонната система, и испанската болест, и холерата, и болниците, пълни с тежко ранени, и прогреса на оръжията - от теглените с волове оръдия през Балканската война до картечниците и самолетите, с които свършва Първата световна война. Помни и агитаторите на "тесните" социалисти и на земледелческия съюз против войната. Свидетел на всичко това, той се чувства и съпричастен. Иначе как да си обясним, че е оспорил решението на лекарската комисия, поискала да отложи военната му служба поради здравословни причини, вероятно, той се срамува да остане извън набора си.

София в онази есен, когато тук пристига Цеко Торбов, е напрегната и мрачна, потънала в резигнация и изтръпнала от унищожително униние пред подписването на катастрофалния мирен договор. Точно в стила на българските политически нрави, под Ньойския договор на 27 ноември 1919 година подписа си оставя Александър Стамболийски, горещият противник на влизането на България във войната, който с невъздържан език си бе позволил да предупреди монарха, че ще загуби не само войната, а и короната си. Той излезе пророк за царя, но не можеше и да подозира, че с предсказанието си не само не се дистанцира, а се нагърбва с решаването на сложните политически последствия от войната.

В тази София, затисната от есенни облаци в небето и в политиката, се озовава Цеко Торбов, за да следва право. Твърде безрадостна картина. Изкарва един семестър и той му стига, за да се затвърди желанието му да учи в странство. Не намираме свидетелства как е убедил баща си, който в никакъв случай не може да се нарече богат с неговите дюкянче и чифлик. Но ето че на 20 февруари 1920 година Цеко Торбов вече пише на родителите си от Берлин.

"Студентстването е също част от историята на българската наука и култура" - пише П. Динеков (1988) в спомените си за проф. Иван Гълъбов и толкова повече тази формулировка се отнася и за проф. Торбов, бъдещия първи философ на правото. Решението на Торбов да учи в странство се вписва изцяло във възрожденската традиция на българската наука. Даровити и упорити, младите българи, попаднали в модерна Европа, усвояват дори неосъществените идеи на западната култура. После с истинско, почти детинско доверие ги пренасят в родната страна и с неподправена стръв се опитват да ги въведат в обществения живот, да образоват и просвещават, да променят и усъвършенстват своя български свят. Те са чисти последователи и ревностни общественици, защото им е чужд предвзетият аристократизъм, а здравите им корени и прост живот ги предпазват от лекомислие. Досегът с големите постижения е колкото трепетен, толкова и плодоносен, и им вдъхва онази съзидателна енергия, която те безкористно полагат пред олтара на родната наука с мисълта - без патриотарска екзалтация - че служат на България.

Когато Цеко Торбов заминава за Берлин, едва ли е обладан от месиански мисли за бъдещото си предназначение. По-скоро се чувства доволен, че ще удовлетвори дълбоката си потребност от храна за духа. На 20.III.1920 пише на сестра си: "Тук е чудно хубаво и аз се насладих до насита."

А в Берлин човек има на какво да се наслади. Вековен град - с неизброимите паметници на създателите на немската и световната култура Гьоте, Шилер, Лесинг, Вагнер, Кьорнер, Шамисо, Лафонтен, замайващи младенческото съзнание на всеки българин. Град с широки асфалтирани булеварди, блестящи, когато са мокри от дъжда, и светещи нощем от стройните редици електрически фенери, прорязани надлъж от релсите на градската железница, или пък често огласяни от тропота на коне и файтони, ала и от шума на лъскави лимузини. Град с няколкоетажни каменни градски къщи, украсени с еркери и фасадни орнаменти, красиво наредени една до друга, и колкото плътно стоящи, пак отлично подчертаващи великолепието и богатството си. Град с десетки театри и опери, някои от които културни институти от средата на ХVII век и затова изглеждащи вечни, подобно на модерния, оживен от реклами булевард "Под липите", а други пък - току-що замислени в резултат на стремителното демократизиране на културата след Първата световна война или на избуяването на експресионизма и дадаизма с пародирането на всички конвенционални форми в новата предметност. Град с артистично минало и настояще, и въобще, град, който има самочувствието да се самоназове "столицата на Европа"1.

Разбира се, винаги ще се намери някой друг европейски град, чиито жители ревностно биха доказвали горното за себе си и навярно това би било основателно, но за Берлин го признават всички. Със сигурност за второто и третото десетилетие на века можем да се доверим на свидетелствата на пребивавалите тук интелектуалци, поне що се отнася до духовния живот в града "преди потопа"2.

Впрочем всеобщо е признанието, че Берлин от Ваймарската република предлага един специфичен модел на световен град на културата, възможен да се развие тъкмо в немската столица след Голямата война. И ако се позовем на един берлинчанин, живял в Париж, можем да си представим особената му атмосфера: "Берлин е по-жив, по-динамичен, по-модерен от Париж на Монпарнас. Берлин бе вече в двайсети век, когато Париж все още се наслаждаваше на края на деветнайсетия век." (Цит по: Гешихте 1987: 879).

Берлин през 20-те е кипяща смесица от следвоенно леконравие, кризисна продоволствена нищета и цъфтящо изкуство - музика, театър, литература, кино. Отворен и пленителен, с цялата си пъстрота и мода, градът става притегателен център за интелигенцията от цял свят, а с увеселителните си заведения и поразяващи темпове на развитие предизвиква туристически интерес дори у вярващите само на себе си американци. И как не - Ню Йорк още няма Бродуей, когато Берлин разполага с 35 хиляди места в театрите и оперите си; Америка още не е измислила проспериращия бизнес на мюзикъла, когато от берлинските кабарета поемат път към широката сцена на театъра танцови увеселителни трупи, като например тази на театър "Ла Скала". Толкова разнороден народ има в този някога пруски град, та дори датчанинът Мартин Нексьо възкликва: "Берлин събра света!" (Цит по: Берлинер 1987). След въстанията и революциите, залели европейските столици, с които завърши Първата световна война, тук се оказват руси, унгарци, чехи, датчани, австрийци, поляци, французи, холандци, италианци. И макар да е метафора, интересна е поместената в сп. "Der Sturm" от 1923 година графика от Паул Зимел, изобразяваща берлинчани да се разхождат по тротоарите с речник, за да разчетат многобройните надписи по витрините на руски, английски, френски. Хитът на деня са модерното изкуство с всичките му въплъщения, страхотната инфлация след краха на Кайзерова Германия и въстанието на спартакистите. На 20.IV.1920 г. е приет законът за създаването на новата община Берлин, опит да се овладее ситуацията и да се доведе до синхрон между новите реалности и управлението на града. Дали заради това, дали заради всеобщ икономически подем, но известен напредък се постига, например в жилищното строителство, предназначено за работниците. Обаче точно тези четириетажни, сиви, прилепнали една до друга, еднакви по архитектура, извадени като от конвой бетонни сгради придават на града тежък и тягостен вид. Те впечатляват несвикналото око на младия момък, дошъл от горещото дунавско градче, за да го отблъснат със студенината и безличността си.

Както признава в писмата си Торбов, Берлин е всичко друго, само не и тъжен град. А че животът е бил доста тежък, разбираме и от пресата тогава. В "История на Берлин" може да се види снимка на двама работници, които пакетират в сандъци банкноти, обезценени от инфлацията и изкупувани като стара хартия. Ето какво пише друг съвременник: "Познавах Берлин от времето на инфлацията, когато за един долар можеше да се купи Зигесалее. Но никой не искаше да я притежава. Затова и до днес си стои там." (Хезенклевер 1963). Скъпотията и нямането прави впечатление и на Цеко Торбов, защото това е едно от първите неща, за които съобщава на родителите си: "Тук картофите струват 3,70 марки, това е нечувано, но въпреки всичко, пак ги няма... Тук не е маслената България. Бут шунка е цяло богатство, заплаща се по 70 марки и я няма нийде." (Берлин, 29.VII.1920). "А това любеница, диня - оставят резенчета по витрините като в музей" (Берлин, 15.VIII.1920). Нещо повече, той споделя подозренията, че в големия глад, в Берлин, се е яло конско и кучешко месо. Инфлацията не може да спре бурния културен живот, развихрил се в Берлин - от най-бляскавите опери до пролетарския театър на "Фолксбюне", но красноречиво лепва печата си и там: на касите на театрите стои надпис, че един билет струва колкото фунт масло. Тогава няма защо да се чудим на констатациите на българския студент, че Берлин не е маслената България, при все че неговата сетивност е чужда на физическата ситост. Обичайностите на новото ежедневие, съвсем различно до идването му тук, дребните наглед неща от чисто материално естество заемат вниманието му в първите седмици, още повече че той не е разполагал със средства за охолен живот. (За чест на нашата валута от онова време, тя е била предпочитана дори в Германия като по-стабилна.) И както често се случва, материалният недоимък изостря погледа на духовно издигнатите натури и те прегръщат идеите, които искат да променят света. С естественото си чувство за обществена справедливост Торбов е впечатлен не само от великолепието на немската столица. Той критично разсъждава "за несправедливостта, за жестоката мизерия на едни и престъпния разкош на други" и непримиримо и гневно заключава: "не можем да приемем, че предназначението на човека върху земята е да бъде нещастен!" (Берлин, 24.ХII.1920).

Жаден за наука, оставил поетичните си ръкописи в родината за малко - колкото да проучи ситуацията тук, той е глух за снобизма и филистерството на европейската столица и в нито един ред, написан оттам, не се усеща страхът или пресиленият ентусиазъм на несигурния провинциалист. Тъкмо обратното, двайсет и еднагодишният младеж, без да се стреми да се стопи в немската среда, се залавя сериозно с правото, както и с осъществяването на литературните си мечти. Градът-метрополия го респектира с размерите, с шума, с хората си, със суетата си, но същевременно духът на голямата култура се оказва незаменим за неговата душа. Шест месеца след пристигането си Цеко Торбов споделя: "Зает съм много с моите умствени работи и пиша постоянно", "Дните си прекарвам в превеждане или писане, а вечер - театър или кино" (Берлин, 15.VIII.1920). Първите месеци от престоя му в Берлин са изпълнени с нови впечатления, в които Торбов се ориентира, търсейки духовна храна. За броени седмици той успява да посети всички оперни представления и това е първото му тукашно увлечение. С явно пристрастие разказва за очарованието на Вагнеровата музика по повод операта "Парсифал": "Колкото и да ти пиша, все не ще бъде достатъчно, за да имаш пълна картина на тази дълга опера... Това е извънредно тежка музика, каквато при други компонисти ти омръзва, но във Вагнеровия "Парсифал" те уморява само и те докарва дотам, че чувстваш така силно нищетата си и безсмислието на живота. "Парсифал" е една бездна от философия и музика, каквато само Вагнер може да даде." (Берлин, 23.V.1920). С някаква маниакална ненаситност за сезон и половина Цеко Торбов е "видял и чул всички опери, слушал е най-добрите пианисти, виолончелисти и диригенти" (Берлин, 10.Х.1920), опознал е пълната картина на музикалния и театралния живот в Берлин. С най-искрено и дълбоко възхищение той споменава "гениалния Никиш", който според него стои най-високо по безспорното си майсторство да разкрива дълбините на музикалните творби. Способен да оцени таланта в музикалното изкуство, Цеко Торбов е щастлив от докосването до живата легенда. Срещата с музикалния елит е нещо различно от Оряховския църковен хор, тук всичко е не само по-мащабно, но и по-възхитително, по-възторгващо и безспорно. Шансът да гледа най-популярните изпълнители на времето си почти невероятно му "разкрива музиката сред всички други изкуства", довежда го до "предела на човешкото мислене, до границата на философското съждение, но там не се свършва всичко, там започва нов мир, мирът на тоновете, образите и линиите, който се възприема не със здравия, сухия разум, а с душата, окъпана в собствената си кръв и страдание." (Берлин, 27.II.1921).

Кипящият културен живот на Берлин в периода 1920-1922 е направо въодушевяващ: авангардизъм, модернизъм, сюрреализъм, всичко, от което и днешните "-изми" се хранят. Играе се Шекспировият "Хамлет", но в работнически гащиризон (Фолксбюне). Издават се вестници и списания, прокламиращи новото изкуство (Der Sturm, Dada-prolog), шества новото "Нещо Дада". Основават се нарочни издателства (Маliк) за книгите на новите поети, придружават ги илюстрации на новите художници, създават се обединения на творци от всички изкуства (Novembergruppe, Първият международен Дада-панаир), организират се изложби на руското модернистично изобразително изкуство. Тук идват, престояват известно време в люпилнята на Новото, сътворяват своето Ново и поемат нанякъде Марк Шагал, Егон Ервин Киш, Владимир Познер, Иля Еренбург, Василий Кандински, Давид Щеренберг, Казимир Малевич, Ласло Наги, Оскар Кокошка, та и българите Панчо Владигеров3 и малко по-късно Борис Ангелушев и Златан Дудов. Месеци преди това тук пребивава - за съдбоносната операция на окото Гео Милев, все още не онзи буреносен интелектуалец, но кипящ от енергия и осъзнал себе си като модернист, който с превързано чело и вече спуснат перчем обикаля изложбите и театрите, редакциите на авангардните списания, дори публикува написаните на немски стихове.

А киното? Ученик в горните класове в Оряхово, Торбов е понесъл най-тежкото наказание - намаляване на поведението - заради посещение на филм с непозволена сцена: целувка между двама млади зад някакво перде. Злополучната безнравственост, смешна заради вменената виновност на един захласнат в новостта момък, не само не е забравена. Обратното, тя звъни като камбана на любопитството, което тук на воля може да бъде нахранено. Киното в Берлин на 20-те без съмнение е направо поразително - колкото услужливо за нейно височество Консумацията, толкова удобно и за новаторството на експериментаторите. "Киното над всичко! В Киното е истината!" - провикват се свързаните с тази индустрия творци, убедени, че тепърва предстои звездният им час, без да се смятат за унижени, загдето салоните се пълнят с безработни, железничари, ученици във ваканция, бездомници и момичета в евтина коприна. Оказват се прави...

Ако би могло някак си сюрреалистично да се сложи надпис над "Златните двайсет години", то той би бил: Дада, Джаз, Изкуство, Театър, Кино! (Шрьодер, Шебера 1987).

Ето това заварва студентът в първи курс по право Цеко Торбов в своята първа Берлинска есен. След като началният захлас преминава, в писмата си той отбелязва: "Напоследък път си пробива в изкуството ново направление: "модернизъм-импресионизъм". Това е модерното проявление на днешния духовен живот. В живописта има такива недоносчета - картини, че се чудиш магаре с опашката си ли ги е правило. В музиката пък владее такава дисхармония, че ти се струва, сякаш китайски маршове са всички там "прелюдии", "симфонии", "концерти" (Берлин, 22.V.1920).

Крайната оценка в това ранно писмо е от значение, че по-скоро подсказва за схващанията на Торбов за творчеството. Никоя провокация няма стойност, ако не докосва разума и душата. Няма изкуство там, където чувствата не са били предварително възпитани като надеждни инструменти на радостта и насладата. Като се знае за любовта на проф. Торбов към импресионистите от края на ХIХ век, по младежки рязкото неодобрение за модерните Берлински салони намира основанието си в бездруго заявеното му самосъзнание като творец. Неконвенционалните форми в изкуството, отказът от историцизма, завладял всички области на човешкото творчество от началото на века, оставят безразличен иначе отворения за новото Цеко Торбов. Той има пред очи един идеал за творчество, по-близък към естетиката на утвърждаването, отколкото на провокацията. Затова е склонен да отхвърли това, което не разбира или противоречи на чувството му за времето. Парадоксално, но в студентските си разбирания за изкуството Цеко Торбов проявява предпазливост и консерватизъм. Ала след по-малко от пет години, залавяйки се с философията, той се озовава на пътя на най-актуалните учения, става застъпник на най-радикалните и недотам популярни схващания за обществото, личността, държавата, правото и смело се впуска в експериментаторство в обществената работа.

Освен че за няколко месеца Цеко Торбов е посетил вече всички музеи, театри, опери, концерти, той усърдно учи и езика. "Скучно върви с езика, скучно и бавно." (Берлин, 20.II.1920), но съвсем скоро със задоволство споделя: "Научих се вече и да философствам по немски" (Берлин, 15.VIII.1920). И понеже всичко още предстои, сериозно учи право. "Сама по себе си правната наука ми е сравнително много лека. Чувствам, че бих могъл да си играя с нея даже и пред професора" (Берлин, 5.IV.1921). А професорът е Рудолф Щамлер, професор по философия на правото, един от представителите на правната философия на неокантианството, изтъкнат учен на времето си. При следването си Цеко Торбов има шанса да бъде ученик на наистина световни имена в тази област и той използва преимуществата на подобен контакт. По-голяма част от времето си той, естествено, посвещава на преките си задължения по подготовка на семинарите и занятията.

Но при всяка възможност се връща и към своите литературни съчинения. На третия месец от престоя си в Берлин той вече иска от майка си да му изпрати старите ръкописи, за да продължи работата си над тях и да ги подготви за печат. По настроение новите му работи не се отличават от познатите ни, само се добавят повече стихове и легенди в проза, посветени на любовта. През 1920, 1921 и 1922 година упорито изпраща стихове в българския печат. Нито едно негово произведение не е било публикувано. И не би могло да бъде. Преобладаващото в стиховете му сантиментално чувство на неудовлетвореност, самотност, тъга и разсъдъчност никак не би могло да вмести юношеската поезия на Ц. Торбов в българския литературен свят на двайсетте години, когато той излиза от странната мъглявост и неопределеност, когато нещата добиват контури и стават близки, понятни и предметни. Цеко Торбов не е загубил, дето е бил пощаден от суетното задоволство на публикацията. Така способността му да разсъждава и анализира се насочва и развива в науката.

Запленен от киното, Торбов прави опити и в тази област. В края на 1920 г. той пише на майка си, че вече е завършил една "драма-кинофилм", която е възхитила всичките му познати, ала той не можел да намери кой да го протежира пред някое кинодружество. Нито ред повече за съдбата на това свое произведение не произнася Цеко Торбов и в по-късните си писма. Сред ръкописите му има пиеса, назована "Бялото цвете - белият лотос", датирана от 1 октомври 1920 г. По хронология фактите съвпадат с писмото, но по същността си - не. Защото пиесата никак не прилича на драма, а по-скоро е импресия, опит да се внуши настроение и по това се доближава до либрето за пантомима. Пък и като имаме предвид, че Цеко Торбов обикновено поставя датата на окончателния, дълго редактиран вариант, можем да предположим, че въпросната "драма-кинофилм" е друго произведение, което не е оцеляло в годините.

В свободното си време Торбов се залавя и с преводи за българските списания от руски и немски. Тази работа все по-често ще замества писането на стихове. Твърде пестелив, и понякога направо потаен, той с огорчение споделя, че големите му планове не се реализират. Няма познати из редакциите, поради което статиите му остават непубликувани. С преводите си той навлиза в проблематиката на немските обществени науки, чиято периодика с интерес следи. "На масата ми лежи голям трактат по социализма и социалното движение. Привлекателна работа, която макар и не лесно, ще се захвана да я преведа." (Берлин, 11.ХII.1920). "Започнах първия си превод на "Гитанайли", стихове в проза от Рабиндранат Тагор" (Берлин, 24.ХII.1920). По това време индийският поет и мислител е особено популярен в цяла Европа. Няколко години по-късно той става моден и в България, дори бива поканен в София и при неговото посещение огромна тълпа, едва ли прочела и два реда от него, въодушевено го посреща в центъра на столицата.

Превеждането на научна книжнина провокира Торбов сам да пише статии. Както може да се предполага, те засягат обществени проблеми. Той добива смелост да изпрати някои от тях на в. "Утро", за което очаква да получи официално кореспондентска студентска карта. За съжаление, нищо от тези студентски опити не е останало в архива на проф. Торбов. Ала от гледна точка на културната комуникация е естествено сякаш всеки голям творец да започва с превод. Не само за проба, за изпитание на перото, на уменията. А и защото, който иска да даде нещо в своята култура, започва с идеите от чуждата, с приобщаване на вече постигнатите образци на мисълта и словото, нещо като нулев цикъл на творчество. Преводач с авторитета на Далчев също признава: "Самозараждането е тъй невъзможно в литературата, както и в живота. Необходим е винаги един външен агент, който да оплоди и приведе в движение съществуващите сили, като ги извади от тяхното равновесие. В началото на всяка литература стои един превод. Основателите на българската книжнина са и първите наши преводачи... Не напразно Карл Фослер смята превода за защитна функция на нацията, за реакция, чрез която един народ се самоотбранява от нашествието на чуждата култура." (Далчев 1984). Така и Цеко Торбов е имал нужда да превежда. Вътрешната му увереност е била голяма, защото независимо от липсата на успех при опитите да публикува, той продължава с все нови преводи. Обхватът на интересите му е тематично все още доста широк, ала и да се концентрира върху конкретното, човек се научава с времето.

Превеждането за Цеко Торбов играе безспорно огромна роля в неговото бъдещо развитие. Макар и несистематични, първите му преводачески опити удовлетворяват потребността от словесна изява, но под друга форма, органически подчинена на насъщните поетически търсения на младия автор. Умонагласата, теглеща към изкуството, владее всяка негова помисъл и нахвърля голямата идея за себе си и за времето си. Торбов е запленен от поезията на Рилке, чиято романтика е съзвучна със собствените му творчески настроения. Това увлечение се оказва трайно - от студентските години преводите на Рилке лежат между другите стихове и в годините Торбов все намира време да ги прегледа и пооправи4. Рожба на творческото му съзнание, преводите повтарят, "цитират" собствената представа за големия свят, в който някога ще пораснат всички кълнове, мълчаливо приети от развълнуваната душа, напуснала всички обвързаности.

Сред контрастите на европейската столица Цеко Торбов живее понякога с потиснато недоволство. Студенината и мизерията на големия град го отблъсква точно колкото блясъкът и разкошът. Постоянното безпаричие го преследва през цялото време и често го принуждава да остава сам. За две години той сменя четири квартири, така и не намира някоя, която да го сгрее и приюти. Живее известно време дори в доста отдалечени от града места - Лудвигсру и Бизентал. И все му липсва слънцето, топлотата на юга. Тези безспирни местения поддържат у него будно чувството на странник, чужд и външен на този свят. В стиховете му това чувство е декоративно подчертано, докато в писмата му е осмислено и без да е туширано, в него е търсено градивното. "Ние странстваме вечно, нашите радости са кратки..." (Берлин, 21.IV.1921); "Ние живеем, не за да бъдем щастливи, а за да изпълним дълга си, но в тези задължения най-високо стои дългът към самия себе си." (Берлин, 25.IХ.1921); "За всеки човек има радости и скърби и тези, които страдат повече, отколкото се радват, са всякога по-добри." (Берлин, 29.ХI.1921). Самотата, неприсъща на един млад човек, за Торбов е дори желана. Когато работи, е лесно, само в празниците натежава. Тогава настъпва раздвоението между естествения човешки стремеж към общуване и несподелената самотническа страст да се вслушва в поривите на душата си. Остава му да отиде на театър... В такива нощи, безпощаден към себе си, безразличен към суетата, се оставя на настроението, което оцветява мислите му тъжовно и някак обречено. Той е сигурен, че е приключил с незрелите възторзи, че е намерил брод към себе си, че знае всичко за света... Връща се у дома и пише как е отвикнал от дружба с хората и не чувства нуждата от обществото на всички тези, които го заобикалят. "Тежкото е не когато странстваме непрестанно, а когато не можем да се почувстваме никъде". Но това са временни прояви на засилена чувствителност. В своето студентско ежедневие той все пак се среща с приятели и колеги. Отличен рецитатор и музикално надарен, той привлича връстниците си. Торбов обича да свири на китара и да разговаря за поезия и литература. Неговите немски състуденти са публиката, пред която чете и свои стихове. Младият автор среща откровено възхищение за поезията си, което го окриля да работи още повече върху нея. Същевременно обаче, както сам признава, дори мнението и одобрението на големи хора не го "разтърсват" дотолкова, че да полети във въображението си или да изостави науките, за които е дошъл в Германия.

От първите месеци в Берлин датира познанството му с Ирма Бодо. На възрастта на Торбов, тя била актриса. Без да е примадона, тя имала свободен достъп до всички театрални сцени и водела със себе си и младия българин. При цената на един театрален билет в годините след войната културните развлечения са излизали доста скъпо. Но Бодо била предан водител за младия студент и в ориентирането му в немската литературна класика, както и в съвременните литературни течения. Подтикнат от нейното внимание, Торбов превеждал на немски някои свои стихотворения, които тя възторжено харесвала и поощрявала младия им автор. Помежду им е съществувала дълбока интелектуална връзка, основана на общи духовни интереси. Торбов признава нейната заслуга като ценител на словесността включително и при преводаческите му опити върху научни статии и художествена литература от немски. Строг и целеустремен, Ц. Торбов оставил нещата да се развиват естествено, без признания и драми, без външни стълкновения. И приятелството му с Бодо несъмнено оставя диря. Проследим ли поетичното му творчество от този период, ще видим, че преобладават любовните стихове, при това издържани в една минорна тоналност. Твърде овладяната им стилистика разкрива душевни състояния на страдание и неудовлетворение, но и на неизбежна скорошна разлъка, на страдалческа любов и стремеж за взаимност. Преодоляването на собствените копнежи е не само начин за самовъзпитание на духа, а и необходим изпит за волята в постигането на поставените цели. Ала Цеко Торбов не й е отредил друга роля в живота си, освен тази на интелектуалната приятелка - в ред случаи насъщно необходима, но не и повече. Може би и двамата са имали нужда един от друг и тази банална истина, когато става дума за сърдечна връзка, добива тежест, щом трябва да се отличи мястото й във вътрешния им живот. В края на краищата Торбов заминава за Гьотинген, а Ирма Бодо се омъжва за журналист от столичен вестник. Десетилетия по-късно, когато е вече утвърден учен в родината си, той получава поздравления от берлинската си приятелка за своите успехи - знак за добър спомен.

В годините на следването си в Берлин (1920-1922) той поддържа близки отношения и със свои сънародници, като например Тодор Владигеров и бъдещата му съпруга Клер Паунчева. По онова време Т. Владигеров, брат на известния композитор Панчо Владигеров, е студент - по стопански и социални науки в Хумболтовия университет, който през 1924 година завършва с докторат. Клер, също студентка, свирела добре на пиано и оформяла подходящо малката групичка. Приятелството им преминава през най-различни обрати - от близост и непринуденост до официалност след много години, когато проф. Владигеров е на задгранична работа5. Така или иначе старото студентско приятелство оцелява през годините. Но в онзи миг, в Берлин, то замества липсващата родина и близки.

Всъщност най-силната емоционална връзка на Торбов с далечното отечество е кореспонденцията с майка му. Във вътрешното си развитие към все по-голяма зрялост и духовна еманципираност той й отрежда специално място. В цялата му кореспонденция от Берлин - до приятели, до роднини, до братята, най-много са писмата до майка му. В тях естествената синовна привързаност по странен начин се преплита с очевидното желание да се сподели всеки план - за ръкопис, превод, публикация и пр. Какво е разбирала тази жена в напредваща възраст от право, поезия, от пиеси и статии? Надали е отговаряла въобще нещо на дългите и откровени писма на сина си, които със сигурност са предизвиквали майчинско умиление у нея. Впрочем Ц. Торбов не е и чакал отговор! За него тя е онзи мълчалив, но необходим в диалога със себе си събеседник, присъстващ като в епистоларен дневник, чието разбиране е по-малко важно, отколкото самият факт на съществуването му. Затова и сбрани накуп, тези изповедни писма са ценен източник за духовната биография на младия Торбов.

От гледна точка на историческата и научна перспектива престоят на Цеко Торбов в Берлин е положителен. Неговото следване определено не е бохемско. Той старателно се подготвя за правото, като слуша лекциите на най-изтъкнатите учени в тази област, и работи върху своите творчески проекти. Ползвайки се от всички възможности да обогати знанията и културата си в световния град, той се чувства интуитивно свързан с немския дух и традиции. Изрядната организираност го впечатлява и до края на живота си проф. Торбов напомня, че в победена следвоенна Германия трамваят не е закъснял нито веднъж. Това, разбира се, е нещо външно. Но Торбов е усетил и оценил другото - точността в човешките взаимоотношения, строгата последователност в духа на академизма. Немската литературна и музикална класика му импонират и той не само ги опознава отблизо и в оригинал, но и ги чувства сродни на своя характер. Образците на немската духовност естествено се вграждат в разбирането му за ред и хуманност, за нравствени достойнства и обществена справедливост.

През пролетта на 1922 г. завършва петия си семестър в Берлинския университет и в свойствения си категоричен стил напуска столицата и заминава да довърши образованието си в Гьотинген. "Моето отиване там е свършен факт" - пише на родителите си на 19 февруари 1922 година. Преки свидетелства за това, как стига до решението, в архива на Торбов няма. Но индиректни индикации може да се открият в студентското му творчество. Впрочем изборът на промяната се вписва в научната му биография точно толкова естествено, колкото и решението му да замести Софийския университет с Берлинския. Житейските факти следват своя вътрешна логика, която, сякаш по някакво предопределение, го отвежда до малкия университетски град със световна слава. Твърде отрано започнал "живота на мисълта", той стига до "съзнанието за по-другия смисъл на живота и така познава усамотението" (Гьотинген, 25.II.1923), търси усамотението като необходимо условие да открие вътрешното основание на своето съществуване. Гьотинген го привлича със съчетанието от висока научна традиция и спокойствие в ежедневието. Тук той на воля се отдава на двете си страсти: науката и литературното си творчество.

Тук няма трамваи, няма толкова театри, няма оживление, което би го уморявало, няма шум, нито мащаби и безпокойства. Тук се чувства съсредоточен и спокоен, а натрапчиво преследващото усещане на странник изчезва. Тук от всяка старинна къща или улица се излъчва романтичният дух на академизма, идващ сякаш от средновековието. Намира си слънчева, топла, малка, уютна квартира и почва да събира материалите за дисертацията си. В писмата му от Гьотинген витае неуловимото усещане, че е дошъл за малко и вече е нетърпелив да види завършено това, което е започнал. Три месеца след пристигането си е написал сто страници от дисертацията и е успял да забележи, че студентското градче Гьотинген, с добре съхранена старинна архитектура и излъчване, с наклонени улици, застлани с гранит, внушаващи настроения от други епохи или от безделната бохема на поколения студенти - в същото време е провинциално и тесногръдо (Гьотинген, 18.VI.1922), сякаш лишено от хоризонти. Безкомпромисните констатации са поначало свойствени на Цеко Торбов, и ако те не бяха залог за по-нататъшно умствено и душевно развитие, бихме могли да ги отминем. Та нали самият той идва от къде по-малко, по-еснафско, по-безперспективно, по-застинало градче от края на Европа! Но има друго съзнание и друго самочувствие. В края на май 1922 година, когато трябва да плати таксата си в Университета, той подава молба до Министерството на просвещението в Германия да не му взимат такса в петорен размер като на чужденец, а като на немски студент. Имал е отличен успех и е бил убеден, че го е заслужил!

В Гьотинген Цеко Торбов прекарва малко повече от една година. Работи усърдно, по осем часа на ден, върху дисертацията си. Ала не се отказва и от другите си занимания - писането на стихове и разкази, превеждането. Както сам признава, той обичал нощем да лежи с отворени очи в леглото си, да гледа призрачните сенки на дърветата пред къщата, хвърлени на фона на лунната светлина по тавана, да гони с очи всеки отблясък и да мечтае и мисли. Идеите се раждат една след друга, много се изгубват, и все пак не се свършват.

Свикнал да живее според чергата си, завършващият студент вече рядко споменава паричните си затруднения. Дори намира за нормално да проявява загриженост за сестра си, която по това време също е в Германия да следва история на изкуството. Външните събития липсват в ежедневието, то е наситено с една скрита напрегнатост, белег на незатихващ умствен живот. Младият Ц. Торбов е вече установил устойчивия ритъм на своята работоспособност, която ще удържи до края на живота си. Тук, в Гьотинген, той редува работата си над дисертацията с работа над стиховете, към които продължава да се отнася със същата последователност. Въобще младостта на Цеко Торбов е твърде сериозна и целеустремена. Дори увлеченията му, отсетне преустановени, каквото се оказва литературното му творчество, са в същата степен сериозни и подчинени на хладната страст на характера му. Убеден в собствения си опит, той наставлява и сестра си: "Трябва да се погрижиш да отгледаш новите наклонности, новите възприятия, тези, които биха те докарали, макар и чрез страданието, на пътя на чистото човешко познание" (Берлин, 6.IV.1921). В духа на често повтаряната максима, че "човек е длъжен най-напред към самия себе си", той и сам себе си подготвя за "разумния живот". Най-важното е удовлетворението от честно изпълнения дълг и върху това понятие по-късно той ще се върне с осмислящата страст на открилия истинските стойности младеж. Завършващият право Торбов все още не е стъпил върху онзи друм, който следва неотклонно до края на живота си, но вече проявява във всяко свое действие характерната методичност и последователност, с която постига нещата. Като всеки млад човек също е спохождан от колебания. Понякога сам се пита дали не е сгрешил, че не е започнал още от рано да следва литература и философия (Гьотинген, 27.ІІ.1923). Наистина съмненията в поетия път не са драматични, нито достатъчно дълбоки, та да изостави следването по право - това въобще не би било естествено. Торбов сериозно е смятал за възможно и удовлетворително да бъде едновременно и "поетизиращ учен", и "учен поет". Нито поезията е толкова съдбовна за неговото съществуване, че да го накара да изостави науката, нито пък науката е така завладяваща, че да го откъсне от поезията. Впрочем подобен избор, ако не е предхождан от дълбоко вътрешно прозрение, въобще би бил невъзможен. Докторантът по право на Гьотингенския университет няма как да знае, че по някакво многозначително предизвикателство на съдбата ще се върне тъкмо тук, в градчето на студентските си мечти, след съвсем кратко време, за да тръгне по нов път и да направи този решителен избор, който сега би му се сторил неосъществим. Торбов се е гордеел точно толкова, дето заради неговите успехи в Университета го наричат "млад учен", колкото и на похвалите за неговата поезия, изречени от някои литератори.

Със сериозността на научната си амбиция, той подготвя солиден научен труд за дисертацията си. Работата му (Торбов 1923) е посветена на българското социално законодателство и професорът по публично право е бил приятно впечатлен от задълбоченото изследване. В няколкомесечната си подготовка за защитата Торбов се запознава с огромно количество литература по въпроса, сред която и книгата на гьотингенския проф. Леонард Нелсон6. Със заслужено задоволство по-късно проф. Торбов отбелязва, че до неговата дисертация в университетското общество се знае твърде малко за частния и обществения живот у нас. Затова и желанието на завършилия юрист да сложи знанията си в услуга на отечеството е така голямо, а нетърпението му още по-силно.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Формулировката принадлежи на Хервард Валден, уредник на сп. "Der Sturm", авангардно списание през 20-те години, от чиито страници се прокламира експресионизмът в литературата и изобразителното изкуство. Цит. по: Берлинер (1987). [обратно]

2. Така артистично нарича времето между двете световни войни Ото Фридрих в книгата си (вж. Фридрих 1972). [обратно]

3. В годините 1920-23 в театъра на авангардния творец Макс Райнхард като композитор и диригент работи големият български композитор Панчо Владигеров. [обратно]

4. Превод на популярната поема на Райнер Мария Рилке "Песента за любовта и смъртта на корнет Кристоф Рилке", направен от Цеко Торбов и редактиран от Валентина Топузова, се публикува за първи път едва след смъртта му (Рилке 1994: 12). [обратно]

5. През 1948-1951 г. проф. Владигеров е пълномощен министър в Париж, а през 1959-1961 г. - сътрудник на селскостопанската академия в Берлин. [обратно]

6. Става дума за книгата на Нелсон Die Rechtswissenschaft ohne Recht. Kritische Betrachtungen über die Grundlagen des Staats und Völkerrechts insbesondere über die Lehre der Souveränität, Leipzig, 1917. Вж. Нелсон (1917а). [обратно]

 

 

© Весела Ляхова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 15.03.2009
Весела Ляхова. Живот мисия. Книга за проф. д-р Цеко Торбов. Варна: LiterNet, 2009.

Други публикации:
Весела Ляхова. Живот мисия. Книга за проф. д-р Цеко Торбов. София: Графика 19, 2001.