Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СЦЕНАРИЯТ

Весела Ляхова

web

Това кафене - в самия център на града, в малка уличка, наблъскана с паркирани коли на работещите в близките министерства и ведомства - беше запазило нещо от някогашната си интелектуална атмосфера. Случваше се да идват и разни костюмирани господа, но понеже не приготвяха храна, а само напитки и непретенциозни закуски и пускаха тиха класическа музика, то си остана място за срещи на писатели и артисти, другите бяха неуместни посетители, които бързо си отиваха. Големите прозорци бяха току на тротоара, така че от всеки ъгъл на салона можеше да се проследи кой минава. Отвън, на дневна светлина, не се вижда вътре, но инстинктивната реакция на всеки минувач бе да извърне глава към витрините и да срещне собствения си образ. Повечето подминаваха, без да се взират, но имаше и суетни, които се оглеждаха от горе до долу, дори забавяха стъпки. А минаваха всякакви - забързани по делата си мъже с големи чанти и говорещи по мобифони, шляещи се ученици с провесени раници, старци с торби, пълни с шишета за минерална вода.

Кирилов и Борисов, приятели от студентските години, редовно се отбиваха на раздумка. Никъде другаде не им идеше да говорят за литература, както тук. Заемаха масата до витрината и обсъждаха поредната творческа идея. И днес така - поръчаха си бира и запалиха цигари. Обмисляха някакъв сценарий. Дългокраката сервитьорка изпълни поръчката им професионално незаинтересовано. Единият обичаше бирата с пяна и отпи веднага, а другият изчака да се отпени.

- Трябва да бъде като в живота - истинско, с хора от публиката.

- Само водещият ще бъде професионалист.

- Нали знаеш колко са глупави нагласените работи.

Тихичко и доверително те разсъждаваха, дори си нахвърляха в тефтерчетата разни идеи, за да им е по-лесно после да ги възстановят. В заведението влезе достолепен възрастен мъж с бомбе, с гъсти прошарени мустаци, с костюм и папийонка, с лъскав черен бастун със златна ръкохватка. Огледа се и понеже всички маси бяха пълни, поиска разрешение да седне на тяхната. Молбата му беше старомодна и завъртяна, сякаш не ставаше въпрос за най-обикновен свободен стол, а за нещо съдбовно. Двамата го изгледаха и кимнаха. Той се настани толкова респектиращо, че изглеждаше сковано. С изправен гръб, подпрял ръка на бастуна като на жезъл, той свали шапка и я постави на масата. Косата му беше къса и гъста, прошарена и добре поддържана. Кирилов и Борисов се спогледаха, стори им се познат, но не се сещаха откъде. Ще да е някой от ония писатели, които, след като творческите съюзи престанаха да са мастити институции, се бяха изгубили и бяха забравени, че съществуват. Важният старец се озърна, но не прояви нетърпение, а зачака сервитьорката, като се загледа през прозореца.

- Темите са важни - продължи Борисов.

- Но не бива да е като тия бози, които ни заливат - изтръска пепелта от цигарата си Кирилов. Той не уточни какво има предвид, но двамата се разбираха отлично и без уточнения.

- Не бива, но трябва да се продава.

- Ясно, ако не се продава, няма смисъл да го правим.

Без да си дават сметка, двамата наблюдаваха старчето на масата им - уж говореха за бъдещия сценарий, но с крайчеца на окото следяха онзи. А той стоеше като паметник, стискаше бастуна и съсредоточено гледаше през витрината. Какво ли толкова имаше за гледане!

Двамата приятели бяха готови да се закълнат, че той ги подслушва. Незабележима гримаса на скрит присмех се долавяше в загадъчното помръдване на гъстия му мустак. Кирилов и Борисов се спогледаха. “Тоя шпионира ли ни?” - попитаха очите на Борисов, а на глас рече:

- Ти знаеш какво се продава.

“Да ни шпионира? За какъв дявол, той не може да ни е конкуренция” - отвърнаха очите на Кирилов, който додаде:

- Знам, за съжаление. Ще трябва да преглътнем някой и друг боклук.

Оживеният преди малко разговор забуксува. Откъде се взе този старчок - мислеха двамината приятели, - няма ли да се махне най-сетне, да ни остави на мира. Наистина беше толкова безшумен, че дори дишането му не се чуваше, но цялата му външност излъчваше ехидност. Седеше невъзмутим като бог и се присмиваше под мустак на думите им.

- Извинете - осмели се Борисов да заговори възрастния мъж, - не сте ли съгласен, че сценарият трябва да се продава?

Старецът извърна глава към тях и ги изгледа с благите си кафяви очи. Нещо в тях ги привличаше и противно на първото им желание да го пропъдят сякаш ги подкупваше да го разпитват. Приличаше на ония сладкодумци, които ти е драго да слушаш дори когато разправят най-обикновени случки.

- Защо да не съм съгласен?

- А бихте ли се включили в разговора ни, вместо да ни подслушвате - иронично забеляза Кирилов.

- Благодаря за поканата.

- Вие писали ли сте сценарии?

- Мисля, че разбирам от сцена - загадъчно отвърна старецът и леко накриви глава, без да крие суетността си.

- Нали разбирате, сега е времето на шоутата. Навсякъде само шоута. Хората искат шоу. Да не мислите, че ние не искаме да си пишем романите, но днес никой не чете романи! - въздъхна Борисов.

- Днес въобще никой не чете - обобщи Кирилов. - Трябва да се говори, най-много да поизпиташ зрителите, но за нещо простичко и лесно. Усетят ли, че е трудно - бягат, превключват програмата.

- Нали се разбрахме - възрази Борисов, - ще бъде за училището. Нещо за учители, за ученици, може да са и студенти и професори. Хем сценка, хем въпроси към зрителите, да ги държим изкъсо.

- Например за сексуалното възпитание - подхвърли Кирилов.

- Ще рече за любов? - намеси се старецът. Той все така не пускаше бастуна си, като от време на време поглаждаше със свободна си ръка мустака си.

- Секс, любов, речи го както щеш.

- Същото ли е?

- А не е ли - погледна го в очите Кирилов, но възрастният мъж - засрами ли се, или пък беше много обигран - подмина закачката.

- Господине, защо не си поръчате нещо? - сети се изведнъж Борисов.

- Тук не ме забелязват. Изобщо мен не ме забелязват.

- Глупости. Как да не ви забелязват. Такава якичка и такава папийонка се забелязват от километри. Че кой ходи днес така издокаран.

- Сигурно затова не ме забелязват.

- Добре, ще пиете ли бира?

- Предпочитам кафе. Турско.

Борисов направи знак на сервитьорката. Тя дойде и той й поръча турско кафе. Тя безразлично отбеляза, че турско не правят и мълчаливо почака да й поръчат друго. Борисов погледна стареца, а той без думи повдигна рамене - все едно, нека бъде еспресо.

- Донесете едно еспресо, но силно като турско!

- Разбирате ли, младежката тема е много важна днес - развиваше мисълта си Кирилов. - Кой ти иска да гледа за болести, за мизерия, за недохранени пенсионери. Извинете, не искам да ви обидя - обърна се той към стареца, - но пенсионерите са много досадни. Все са кисели, сърдити, и като че ли завиждат на младите.

- Аз не ви завиждам - подчерта старецът, - макар че съм много по-стар от вас.

Донесоха кафето и го сложиха пред Борисов. Той проследи как сервитьорката се отдалечи и бутна чашката пред възрастния гостенин. Старецът кимна за благодаря и бавно отпи, дори примлясна и одобрително поклати глава - хареса му.

- Предложете някоя интересна тема - подкани стареца Кирилов. В главата му все се въртеше, че познава този старец отнякъде, особено като се извърне ей така в три четвърти профил. Беше сигурен, че ако го накара да се разприказва, ще се сети кой е.

- Може би за човешката суета - предложи старецът.

- Искате да кажете за славата? - въодушеви се Борисов. Старецът не му отвърна и той погледна приятеля си. - Знаеш ли, че това не е лошо!

Кирилов поде идеята. Двамата се разгорещиха, поръчаха си нови две бири, запалиха цигари и се впуснаха в разсъждения. От време на време поглеждаха към странния си гост, но той, както беше изразил готовност да им помогне, така се отдръпна в себе си, сякаш искаше да ги изпита докъде могат да стигнат. Ако го питаха нещо, отвръщаше със знак, сякаш скъпеше думите си като безценни. Предложиха му цигара, но и тя не го подкупи. Стоеше невъзмутим и горд, подсмихваше се загадъчно и с отмерени движения допи кафето си. По едно време извади от жилетката си старомоден джобен часовник, повдигна капачката му и като видя часа, каза:

- Господа, не мислете за славата, а за вечността.

Кирилов и Борисов проследиха как незабелязан от никого напусна кафенето, после мина покрай витрината на кафенето с бавни крачки, загледан пред себе си, сякаш наистина гледаше във вечността.

- Кой беше тоя откачалник? Познат ми е - каза Борисов, когато той се скри от очите им.

- Всякакви ги има. Но да знаеш, и на мен ми е познат. С тоя бастун, с тая шапка, с тия мустаци.

- Трябва да го видим в речника на българската литература. Сигурно му има снимката там.

- А бе много му е лесно да си приказва за вечността. Писал си е каквото си иска, публикувал си е в писателските списания, прибирал си е хонорари, даже и службица си е имал със сигурност, редактор е бил, та сега пенсийка си е осигурил. Пък сега вие, трошете си главите, мислете за вечността, а не за славата - имитира го Кирилов.

- Ти да не му завиждаш - бодна приятеля си Борисов.

- Глупости, ти завиждаш ли му?

- За какво?

- Че го има в речника.

- Я да питаме сервитьорката, тя всички познава.

- Не се занасяй, да не мислиш, че тя чете произведенията на клиентите си.

- Е, все му знае малкото име.

Борисов помаха на сервитьорката. Момичето дойде. Беше свикнала гостите на заведението да се застояват и пред по-малко напитки и сега с удоволствие щеше да ги обслужи.

- Госпожице, познавате ли този господин, който беше на нашата маса?

- Кой господин?

- Този с бастуна и със старомодния костюм.

- Не съм го забелязала. Сигурно е дошъл и много бързо си е отишъл.

Борисов с недоверие я премери от краката до главата. Каква сервитьорка е, щом такъв човек може да преседи толкова време, без тя да го види.

- Госпожице, нали му поръчахме кафе.

Момичето взе чашата от кафе и троснато отвърна:

- Вие шегувате ли се? Вие ми поръчахте кафето, на вас го донесох.

- Да де, но старецът го изпи.

- Прекалявате, да не би да искате да кажете, че няма да платите кафето? - ядоса се тя наистина и извади от джоба на декоративната си престилчица кочан за сметките. Надраска набързо някакви числа, тропна бележката пред Борисов и сопнато му каза: - Платете, моля ви, за да не повикам охраната.

Кирилов подритна приятеля си под масата - демек не спори, и се намеси с мек глас:

- Ще платим, разбира се, как няма да платим. Просто искахме да ви попитаме познавате ли си клиентелата.

- Вас ще ви запомня - прибра парите тя и побърза да се отдалечи.

Останали сами, двамата се спогледаха - сънували ли са? Тази коса, този прошарен гъст мустак, закриващ горната устна, тая папийонка върху обърната с краищата нагоре якичка... Виждали са този човек. Изведнъж двамата се плеснаха по челото и в един глас извикаха: Иван Вазов! Посетителите от съседните маси изгледаха двамата приятели с укор и мълчалив присмех, а те се смутиха и снишиха над празните чаши. Най-сетне се сетиха: това беше Иван Вазов! Стиснаха си ръцете като заговорници, щастливи като от разгадката на някаква страшна тайна.

- Леле, какъв сценарий става от това! - възкликна Кирилов, а Борисов сложи пръст на устните си:

- Тихо, да не ни откраднат идеята!

 

 

© Весела Ляхова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.11.2006, № 11 (84)

Други публикации:
Литературен вестник, бр. 33, 19.-25.10.2005.