ПЕТНАЙСЕТИ СЕПТЕМВРИ

Весела Ляхова

web

Милена подрани за срещата. Това беше първият й оглед, за който получи инструкциите на главния брокер. Вълнуваше се като пред първия си урок. Убеждаваше себе си, че промяната си струва, защото парите, които би взела от една сделка, бяха повече, отколкото месечната й заплата на учителка. Когато се яви на интервюто в брокерската фирма, скри, че е учителка по немски език. Взеха я заради езика: фирмата работеше с всякакви важни немци и австрийци. Беше щастие, че не поставиха условия за възрастта й - сега дори за шивачки провеждаха кастинг като за фотомодели. Но щяха да й се смеят - кой нормален човек стои учител в днешно време? Да се занимаваш с отракани ученици, които едва можеш да надвикаш в час, да се мъчиш да им втълпиш спрежението на неправилните немски глаголи или ръбатия словоред - това си е просто глупост, когато владееш чуждия език и можеш от него да правиш пари. Време е и тя да прави пари.

Не изглеждаше невъзможно. Поддаде се на увещанията на съседката си, която я представи във фирмата. Толкова е просто, беше й казала, срещаш се с хора, които имат пари и трябва да си вземат апартамент, както ти си купуваш сирене, виждаш жилища, каквито не си и сънувала, дори не ги лъжеш, когато им показваш хубостите им. Важното е да имаш подход с хората, да ги усетиш какво искат. Не може да нямаш подход към хората, нали си учителка, разпознаваш хората.

Разпознаваше ги, разпознаваше ученика, който не знае, и ученика, който знае, без да е чула дори една дума от устата им. Би могла веднага да им постави оценка, но трябваше да ги слуша, да поправя наивните им и смешни грешки, защото трябваше да ги научи. Ако беше казала на съседката си, че харесва работата си, би изглеждала повече от глупава. А защо впрочем да не я харесва! Че то си е истинско удоволствие да показваш тайнствената красота на този недолюбван от учениците език, романтичното му словообразуване, разклоненията на условността, странностите на спреженията му и всевъзможните му предлози. А пък ако ги докараш дотам, че да те изслушат да им прочетеш Гьотевия “Ерлкьоних”, можеш да разбереш какво е почувствал Христо Проданов на Еверест.

Но да бяха по-човешки пустите му пари! Някога, когато записа да следва, почти нямаше значение какво ще учиш, важно беше какви връзки ще извадиш за бъдещата си работа. Тя беше без връзки и с “нейната” филология, както се изразяваше съседката, не е чудно, че си остана учителка. Поне един преводач да беше станала! Ето го сега шанса - брокера, който се отърква край големите пари! Стига с даскалските идеализми! Други да му мислят за младото поколение, други да се борят с вятърните мелници, други да се унижават пред министерства и инспекторати, други да правят поредните реформи.

На паркинга пред хотела, където Милена чакаше, паркира сребристо беемве с чужд номер. От него излезе млад мъж, почти момче, с елегантни тесни очила, скъпо спортно облекло, извади мобилен телефон и набра някакъв номер. Нейният джиесем иззвъня и тя се досети - чака него. От офиса й бяха казали, че ще развежда чужденец, който говори немски. Насочи се към младежа и докато го наближаваше, той изключи телефона си, усмихна се приучено и подаде ръка. Заговори с подчертан акцент и й даде визитка, от която ставаше ясно, че е офисмениджър на някаква непозната на нея, със сигурност голяма фирма с представителство в България. Фамилията му не звучеше немска, по-скоро румънска. Беше ред тя да се представи, но смущението й, примесено със странно унижение, че не си е на мястото, я разколеба. Отвори уста и се чу да казва някакво измислено име. После малко по-спокойно и на съвършен немски му обясни, че всъщност на срещата трябвало да дойде нейната приятелка. Била я помолила да го посрещне, дори й дала телефона си, за да се свърже той се нея.

Милена се изчерви от лъжата си и повече от това, че изпитваше неудобство от срещата си с първия клиент. Той можеше да й бъде ученик.

- Вие сте от фирмата?

- Не - продължи да лъже Милена. - Аз съм приятелка на Милена, тя трябваше да заведе детето си на училище. Днес е първият учебен ден, а детето й е първокласник.

Младежът кимна и Милена безпогрешно разпозна дискретното учудване на лицето му.

- Във фирмата не знаят за това, моля Ви да не казвате, защото иначе тя ще загуби работата си.

Младежът я изгледа един дълъг миг и преди да каже нещо, тя го изпревари:

- Не се безпокойте, аз ще ви заведа да видите жилището, което трябваше да Ви покаже Милена.

Той кимна, покани я в колата. Милена седна до него и го упъти накъде да кара. Тя умееше да прикрива нервността си, беше го правила много пъти на откритите уроци пред инспектори и директори. Тогава, за да не жестикулира, скръстваше ръце на гърдите си или взимаше тебешира, готова да пише. Сега скръсти ръце - необичайна поза за пътник на предната седалка, и се стараеше да му подсказва навреме къде да се престрои и откъде да мине. Момъкът караше уверено, при това намираше за какво да попита, за да не мълчат. Понякога му липсваха думите и тя му подсказваше. Беше от хората, които се поддават на обучение, но винаги им остава още малко - я в произношението, я в лексиката. Явно беше учил немски език, за да специализира в Германия след завършването на института. Тя искаше същото за своя син, но едва ли ще има пари да го издържа в чужбина.

- Щом не сте от фирмата, с какво се занимавате?

Тя нямаше време да измисли нищо, затова призна:

- Учителка съм.

- Така ли? - възкликна младежът. - А защо не сте на работа? Нали казахте, че днес е първият учебен ден?

Този е бил внимателен ученик, помисли Милена и отново се изчерви, защото веднага трябваше да измисли нова лъжа.

- Моето училище е втора смяна.

- Къде преподавате?

- В една софийска гимназия.

- Какво?

- Немски език - тя отпусна ръце, усети смущението му и додаде с най-благия си учителски тон: - Вие говорите езика добре, но се опитайте да видите в него красотата, тогава думите сами ще идват в съзнанието Ви. Сега завийте вдясно. Почти стигнахме.

Преди да спре, момъкът попита:

- Не стачкуват ли днес учителите?

- Вие сте много добре информиран за чужденец. Стачкуват.

- За пари ли?

- И за пари.

- Навсякъде по света учителите получават ниски заплати.

- Вие ставате отлично за съветник на министъра - усмихна се Милена.

- Извинявайте, не исках да Ви обидя.

- Разбира се, няма значение.

После тя му показа жилището, свободно, сякаш цял живот това е правила, изтъкна му всички предимства, отговори на въпросите му, дори ги предугаждаше още преди да ги е задал, получи се гладко, като добре подготвен урок. Младежът слушаше, стори й се, с почитание, което, ако тя наистина беше брокер, би взела за въздържаност, от която няма да излезе сделка. Накрая, когато нямаше какво повече да се каже или види, той попита:

- А с Вашата приятелка ще продължим ли огледите утре?

- Не знам, обадете й се следобед.

- Но телефонът й е във Вас

- Аз ще й го върна.

Момъкът поклати глава с разбиране. Сбогуваха се пред колата. На тръгване той й каза:

- Кажете на Вашата приятелка, че жилището ми хареса и може да го взема. А на Вас: ще запомня думите Ви за езика.

Тя се усмихна. Не каза нищо, но си помисли, че някой непознат неин колега си е свършил добре работата с този схватлив младеж. Беше сигурна, че той е разбрал всичко, но й е простил, че му е загубила времето. Той пък я засегна - бяха наравно.

Като се разделиха, си погледна часовника. Странно, мислеше, че едва е минал час, а беше доста по-късно. Но тя за никъде не бърза. Влезе в едно улично кафене под сянката на голям кестен. Грееше слънце, деца, с букети цветя, минаваха и говореха високо. София беше пълна с ученици. Милена гледаше хората около себе си, сякаш нищо не я засягаше, сякаш нищо не разбираше. Имаше нужда от почивка, преди да реши. Какво пък, винаги можеше да си бъде пак учителка, без да обяснява дали това й харесва, или не. По радиото някакъв журналист разсъждаваше за стачката, но барманът премести станцията:

- Аман от глупости!

Милена си взе кафе, запали цигара, и със странно задоволство си помисли, че има още два часа, докато се наложи да изключи телефона си.

© Весела Ляхова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.11.2006, № 11 (84)

Други публикации:
Литературен вестник, год. 17, бр. 38, 21.-27.11.2007.