КЪСМЕТЛИЯ

Весела Ляхова

web

До разсъмване оставаше малко време, ала най-студеното. Човекът под картонения покрив не отваряше очи, макар да беше буден. Кой знае защо си бе въобразил, че ако не мърда, ако не гледа, ще се стопли. Студът се процеждаше, остър като шиш, отвсякъде, независимо че беше избрал за нощуване най-зàветната гънка на сухото дере. Беше толкова студено, че собственият му дъх - горчив от глад, развален от болест и вкиснат от нечистотия, излизаше сякаш на кристали.

Трябваше да признае, че все пак си е късметлия, дето изкара зимата почти до края - средата на март си е почти финал. Другарят му, с когото изнамериха това местенце - встрани от крайния квартал, заслонено от ветровете, с остатъци от някогашна дига, където можеше да се намери дори място за палене на огън - та другарят му не можа да избута дотук.

Човекът копнееше да заспи, но това нямаше да стане по-рано от месец - дотогава мускулите му ще са все стегнати, а кожата му - вечно настръхнала като мократа козина на дръгливо псе. Само слънцето може да го стопли истински. Затова искаше да дочака слънцето. Дойде ли слънцето, и да умре, няма да му е толкова жал. Представяше си как с часове седи на края на дерето, скрит зад оня високия храст, от който никой не го вижда, само най-далечните блокове отсреща, седи, подложил гръб на слънчевите лъчи, и се наслаждава на разливащата се топлина, която размеква, разнежва, разтапя всяка негова частица. Всъщност искаше да умре така: в ярък топъл ден, с огрян от слънце гръб, с обронена глава и приспан от чудна пролетна топлина. Дори не нахранен, а стоплен от чиста ясна светлина. Човекът под кашона потръпна от тая сладостна мечта и неволно отвори очи, колкото да се сети, че един бездомник просто не може да се стопли и за това не си струва да се мисли.

Бяла изкуствена светлина прониза оплетените клони на голия храст над главата му. Озъбена метална муцуна на тежка кола надвисна току накрая на брега. Човекът се спотаи: понякога в сухото дере с някой раздрънкан автомобил изхвърляха изкъртените плочки от ремонтиращ се апартамент или издънена холна гарнитура - нали от подобни отпадъци бе свил убежището си. Но с коли като тази не се изхвърля боклук, те се движат в други райони, не в неговия, отдавна разпределени между късметлиите.

Колата замря, фаровете угаснаха. Сред равномерното жужене на двигателя, тихо като пърхането на бръмбар, се чу затръшване на врата и приближаващ човешки говор.

- Насам...

- Не бързай...

- Не сме ли много близо до града?

- Какво му мислиш толкова!

Нещо едро, тежко като чувал, тупна върху вкочанената земя и се претърколи няколко пъти надолу. Човекът различи два едри силуета върху облачното нощно небе, които останаха горе на брега, след като захвърлиха товара си. Отупаха ръце, единият се наведе, но май не различи нищо в тъмното, пристегна връхната си дреха около врата и изчезна подир другаря си. Миг след това фаровете светнаха като хищните очи на среднощен звяр, колата мощно изръмжа, сякаш се заканваше на някого, и изтегли страховитата си физиономия иззад полюшващия се гъстак към шосето.

Това, от което се бяха отървали, чернееше неподвижно на няколко разкрача от скривалището на бездомника. Той не смееше да мръдне, макар колата отдавна да беше заминала. Беше сигурен, че там, върху мократа ланшна шума, прогнила от стопения сняг, като ненужен боклук беше захвърлен човешки труп. Такава кола, такива хора, такова време - просто нямаше какво друго да бъде!

Студът стана още по-пронизителен. Заедно с него един ръбат, неприятен и точно толкова пронизителен страх пропълзя в празния му стомах на кълбо. Труп до неговото обиталище - това значи, че не е никакво обиталище. Бездомникът може да живее край боклуци, но не и край труп. Или трупът - или скривалището!

Човекът се надигна, изпълзя изпод кашона и доближи захвърления труп. Беше готов да го пребърка за пари и скъпоценни вещи, но не бързаше, дължеше му някаква почтителност, каквато заслужаваше всеки мъртвец. В това време премисляше, че ако намереше портфейл с пари, скъп часовник или пръстен, ще изкара зимата като цар: занесе ли ги на чистачката в кварталната кръчма, която му даваше остатъците от храната, за разлика от другата, която си ги носеше у дома, защото гледаше животни, тя щеше да му даде и едно стъкло ракия! Той не можеше да си изкриви душата, оная чистачка не го оставяше, макар да се гнусеше от него.

Трупът лежеше по очи в сянката на храста. С предпазливо усилие човекът го обърна. Лицето бледнееше, очите бяха затворени. В тъмното не можеше да се различи нито изражение, нито черти. Беше облечен в домашен халат, добре препасан на кръста. Чуден халат от меко сукно, в което пръстите потъват като в ливада.

- Това е вече за мен, приятелю, на теб не ти трябва! - рече си бездомният почти радостно. Наведе се над трупа и усети тънка фина миризма на парфюм, непозната, но съвсем ясно говореща за себе си - като от други светове. Този аромат бе възможен само в топла светла къща. - Извинявай, приятелю, ще се наложи да те разсъблека. Тая вечер си изтърпял и по-страшни неща.

Бездомникът се захвана да го съблича. Трябваше да бърза, докато трупът не се е вкочанил в тоя студ. Развърза колана, разгърди реверите, но лепкава мокрота отпред накваси ръцете му. Кръв. Лявата половина на халата беше похабена - пробита от куршум. Малко разочарован, но не обезкуражен, той продължи работата си.

Този халат му падна от небесата! Ако му беше дошъл няколко месеца по-рано, ползата щеше да е несравнима. Сега цяло лято ще трябва да го носи на гърба си за следващата зима. В миг се укори: пожелавайки топлия халат, все едно пожелаваше смъртта на непознатия. А през тия месеци все пак той си е поживял...

Трупът беше тежък, мек и отпуснат като стар дюшек. Все още топъл. Идеше му да го прегърне, за да не отиде напразно още живата му топлина. Не го направи, разбира се - един бездомник има граници.

Когато най-сетне измъкна халата и трупът остана почти гол, облаците на изток изсветляваха. Мокрото петно на гърдите чернееше и мъжът се зае с него: разтърка го с влажни листа, докато то загуби формата си и дрехата заприлича на разръфаното му палто. Навлече се, обви ръце около себе си, зиморничаво потърка рамене с юмруци и установи, че май истински се е стоплил. Вече е сигурно - ще дочака пролетта.

Доволството му би било пълно, но мисълта, че трупът е твърде близо до убежището му и застрашава сигурността му, не позволяваше да се отпусне. Да не беше така вкочанена земята, би го погребал - колко му е, да не говорим, че е по човешки. Но с голи ръце не би могъл да стори нищо.

Денят наближаваше. Бездомникът не мисли много. Огледа храста, който му служеше за прикритие, продраните картони, които го пазеха от вятър, влажната угнила шума, на която лежеше, и не изпита нищо освен вездесъщия хлад, проникнал до всяка ставичка на тялото му. За една седмица ще се махне - за толкова време ще са намерили трупа и скривалището ще е освободено от всички, които ще се довлекат само след няколко часа - първо кварталните псета, после случайни минувачи, сетне полиция и бог знае кой още. Преди да се отдалечи, хвърли един последен поглед върху непознатия и си помисли, че сигурно е отвратително да лежиш полугол в тоя студ на земята.

Няколко дена по-късно, в един слънчев следобед, бездомникът предпазливо наближи познатото място. Сухите безредни клони бяха прочистени, кашоните ги нямаше, а в храсталака трепкаха парчета от сигнална полицейска лента. Земята беше още черна, но изпръхнала след топлия пролетен ден. Тук-там блед нежен мъх се показваше на свежия въздух. Човекът поседна на завет, на края на брега, подложи лице на слънцето и примижа. Беше му двойно по-приятно, че се е върнал у дома. Ще трябва да възстанови разтуреното си скривалище, но първо да постои под още хапливите, но все пак затоплящи лъчи. А те бавно разливаха копринената си милувка по грубата мръсна кожа, по нечистите дрипи.

По едно време някъде зад гърба си чу приглушено бръмчене, подобно жужене на бръмбар. Всичко живо се събужда, помисли си той, примижал и заслушан в приближаващия се звук. Сепнаха го стъпки, човешки. В това запустяло дере никой не идваше случайно. Бездомникът се обърна. Черна озъбена муцуна на висока лъскава кола с фарове като изпъкнали очи се бе подала над брега; хората вече не бяха в нея. В мига, когато му проблесна, че тая кола вече е идвала тук, изстрел като камшик изплющя в лицето му. Той нема време да помисли нищо.

Преди да падне по очи, той стисна ръце пред гърдите си, сякаш прегърна топлия халат: да не позволи да му го съблекат.

Двамата мъже приближиха бездомника и го обърнаха.

- Заради един халат... - забеляза единият.

Без приказки, те изсулиха дрехата от гърба му.

- Ама че воня! - изпусна другият, докато напъхваше халата в найлонова торба. - Край с доказателствата.

Първият се надвеси над мъртвия: привидя му се някаква усмивка, отпуснала чертите на лицето. Учуди се от какво е възможно тоя окаяник да излъчва такова щастие в мига на смъртта си.

© Весела Ляхова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.11.2006, № 11 (84)

Други публикации:
Литературен вестник, год. 19, бр. 23, 23.-29.06.2010.