ПРОФ. Д-Р ЦЕКО ТОРБОВ И ПРИЛОЖИМОСТТА НА МОРАЛНИТЕ ИДЕИ КЪМ ПРАКТИКАТА

Весела Ляхова

web

Неизменно при споменаване името на проф. Торбов по инерция се добавят и предикатите - носител на Хердерова награда за цялостно творчество (1970), на Златен докторат по право на Гьотингенския университет (1974), почетен член на Кантовото общество (1973). Чуждите звания обаче не снемат онова нямо отношение на българската общественост за неговото истинско място, за неговото научно и човешко дело, което все още кръжи около името му. И днес липсва публичността, която дължим на учения. До преди по-малко от десетина години и най-любознателният млад човек не би могъл да си отговори на въпроса с какво той е заслужил високото чуждо признание, защото в каталозите на Народна библиотека можеше да се открият само три-четири заглавия на негови статии, и то не най-характерните и важните. Вярно е, че в последно време, благодарение на енергията и отдадеността на съпругата на проф. Торбов Валентина Топузова-Торбова видяха бял свят много от най-важните творби на учения, престояли десетилетия заключени или в ръкопис.

И все пак длъжността на обществото остава - докато не заживеят идеите на Цеко Торбов пълноценен живот, докато бъдат осмислени със същата нравствена сериозност, с която са промислени и отстоявани от своя автор. Информационното насищене на културното пространство с непознатите текстове на професора e само необходимо условие за преодоляване на натрапеното мълчание. Това не е нищо повече от първата стъпка към културното усвояване на Торбов, което неминуемо върви от позитивистичното разпознаване на идеите и фактите до еманципираното приобщаване на техните интенции към духовната потребност на съвременността. При цялото безсмислие на заключването на знанието - това идеологическо безразсъдство на отминалото време - днес ни се поднася шансът тъкмо в момента на мъчителното търсене да имаме пред себе си живи и незатлачени, прагматично креативни Торбовите идеи за социален модел на справедливостта, за моралната образованост в идеите на обществото.

Следователно истинските втурвания в живота и творчеството на професора предстоят. Още повече, че със своя житейски и научен опит той вече е дал отговор на редица актуални за днешното социално развитие въпроси. Защото каква по-устойчива отправна точка за преодоляване на угнетяващата несъстоятелност от факта на целеполагането на честта и достойнството дори в най-семплото човешко съществуване. За собственото достойнство на нацията нравствената мобилизация в мигове на стъписване пред наложителните промени е възможна основана върху солидния научен и човешки пример на личности – като Цеко Торбов, несломени от житейските тежести или конюнктурните превратности. Съвременник на двадесетия век, преживял всички технически нововъведения - от телефона до компютъра, той удивлява с етичната яснота на поведението си сред трагичните за човечеството социални предизвикателства на своето столетие. Убедеността му, че без морал и справедливост държавата е само голяма машина за употреба на човека, е в основата на всички негови произведения в областта на правото, философията на правото, социалната реализация на идеите, законите на истината и дълга, общественото строителство.

Разбира се, дълбочините на философските разсъждения или истинността на правните тълкувания ще бъдат обект на строго научни спекулации и преценки, но обществено значимите прозрения на проф. Торбов, проблематизирането на поведението и морала му са по силите на всекиго.

Цеко Торбов (1889-1987) е роден в Оряхово. През 1919 г. записва право в Софийския университет, където учи само първия семестър. През зимата на 1920 продължава да учи право¹ в Берлин, а през 1922 се прехвърля в Гьотингенския университет, който завършва през 1923 с докторат по право. Есента на същата година се завръща в България и за кратко време става адвокат в родния си град. Захваща се с народополезна дейност - издаване на обществена книжнина за просвета на младежта². От тук задочно се запознава с проф. Л. Нелсон и това изиграва решаваща роля в живота му. Бива поканен да стане сътрудник на Нелсон и през 1925 Торбов е вече в Гьотинген сред Нелсоновото общество. Отдава се на публична и систематична философска работа във Философско-политическата академия, основана от гьотингенския учен. Тук той намира не само съидейници, но и истински приятели, близостта с които оцелява и през следващите тежки десетилетия. В 1929 защитава втория си докторат - по философия - и се завръща в България. Установява се в София, където става учител. Успоредно с това той не спира своята научна работа, като се концентрира в областта на правото, философията на правото, социалното строителство. В 1942 г. е избран за частен доцент по обща теория и философия на правото в Софийския университет, а през 1945 е вече редовен доцент, след това професор в същата катедра. Междувременно е професор по право и във Военната академия и във Висшето икономическо училище. В 1948 г. сам се оттегля от професорското си място по философия и теория на правото и остава преподавател по немски език. Декан на Юридическия факултет през 1947/48 и зам.-декан от 1950-56 година. Като университетски учен е сред основателите на Философския клуб заедно с проф. Саръилиев, както и сред редовните членове на Социологическото дружество наравно с най-изтъкнатите български учени в областта на историята, правото, философията, културата³. От 1957 година посвещава живота си на преводите на Кантовите произведения - дело епохално и отреждащо му място сред най-първите строители на днешната българска духовност. Благодарение на неимоверните му усилия, неговите и на съпругата му, измерими по обем на работата с дейността на цял преводачески екип, достояние на нашата култура днес са най-важните Кантови произведения, достъпни на жив и жизнен български език. От 1970 година насам, след присъждането на Хердеровата награда, следват множество други родни награди, главно с акцент за преводаческото му дело, а авторските му произведения, собствените му идеи, етични, философски и правни възгледи така и остават неизвестни на широката общественост.

Зад видимостта на явните факти от неговия живот стои неспирна умствена работа върху големите предизвикателства на века. Торбов прекарва десет години между двете войни в учение в Германия. Това са най-тежките следвоенни години в търсене на път за обществото. В това младежки вдъхновено време Торбов се оказва сред най-близките сътрудници на гьотингенския философ Леонард Нелсон, под чието влияние той се нарича фризианец и нелсонианец.

В културното акцептиране на идеи българската интелигенция и днес се измъчва от колебанието, че нейните представители, получили образованието си извън пределите на България, стават последователи на "незначителни" западни учени - например Михалчев на Ремке, Торбов - на Нелсон. Тази малоценна констатация обаче неволно предпоставя отправната точка на вече състоялото се обществено развитие. Ако се потопим в хода на самото развитие, не би изглеждало така очевидно и просто ценностното подреждане на културните явления. Необходимо е да видим какво точно съдържание стои зад иначе лесно запомнящия се етикет "етичен социалист", какъвто смята себе си Торбов (а и Нелсон). В разгулните години след Първата световна война на избуяващи нови социални теории, вещаещи края на света, или на възземащи се мегамитове, грандиозни по своята призивна мощ, за нови революции, за нова - архиутопична и несъстоятелна - подредба, които лекомислено мобилизират народния активизъм, Цеко Торбов се школува при неокантианеца и неофризианеца Леонард Нелсон. Безспорно философската школа на гьотингенския учен не е сред най-атрактивните и радикално провокативните инспиратори на публични движения. Тя нито стряска с нов език или нова реторика, нито призовава към глобални промени. Тя по-скоро удивлява със съсредоточаването върху същностните проблеми на човешкото битие и на социалното строителство, с отхвърлянето на моралния релативизъм и извеждането на моралния императив пред личността и обществото. Във времето на импозантни новаторски предсказания Нелсон и неговият Гьотингенски кръг, в който попада и Торбов, продължава фризианските традиции в направленията на педагогиката, политиката и философията на историята. Той доразвива критически подготвената философия на Кант и Фриз, прилагайки нейните постановки в актуалните области на природните науки и науките за държавата и обществото - етика, педагогика, политика. Той въвежда термина Vernunftpolitik, чието съдържание отвежда към разума като финално основание за общественото усъвършенстване. Кантовите идеи за разума като метафизическото основание за човешкото поведение, за равенството и справедливостта в социалното устройство се вплитат в политическата практика на Нелсон. Идеята за свободата на волята и човешкото достойнство, основана върху предрожденото знание за морала и етиката, философското промисляне на нравствения закон в извечния стремеж към обществен идеал, реализирането им в развитието на социалната структура - всичко това е здраво свързано и в неговата систематическа практическа работа.

Постигането в практиката на вече формулирания в теорията идеал е възможно само с бавно и съзнателно "възпитание в разума", схващан в Кантовия смисъл. Към това пристъпва Нелсон със създаването на Филосфско-политическата Академия, превърнала се в школа за практическа подготовка на високообразовани и социално отговорни обществени деятели. Какво значение за философията и политическата практика има тя, може да ни убеди фактът, че същите идеи, пренесени от учениците на Нелсон (и приятели на Торбов) Вили Айхлер, Грете Хенри-Херман и Герхард Вайсер в Годесбергската програма на SPD от 1959 г., намират реално приложение във възстановяването на следвоенна Германия.

Впрочем Философско-политическата Академия на Нелсон, подобно на античните школи на Платон, Аристотел, Сократ, постига възпитателно-образователните си цели включително и с ежедневния контакт с учителя и вдъхновителя на делото, чрез следване на личния му пример не само на екзистенциално, а дори до битово равнище.

Сам възпитан и школуван с идеите и методите на Нелсон, Торбов се завръща в България, изпълнен с желание и стремеж да служи с тях на развитието на родината си. Убеден, че "етичният социализъм" е възможен, ако разпространяването му бъде организирано по същия начин, както е видял това при Нелсон, Торбов се опитва в контактите си с учениците си да възпита у тях съзнателно отношение към действителнотта, стремеж към доброто, нравственото, извисеното. Малкото торбовско общество от възпитаници на Немското и Италианското училище е част от практическата реализация на идеята му за усъвършенстване на социалната структура.

Разбира се, акцептираните идеи във Философско-политическата Академия на Нелсон, дообогатени със собствени знания и интенции, Торбов няма време да въведе в научен оборот. Наистина неговите студии, неговите лекции в Университета и Академията, неговите реферати пред Философско-социологическото дружество съдържат и експлицират тези схващания, но краткото време, в което Торбов има трибуната на учения, не е достатъчно, за да заживеят те самостоятелен живот, да генерират в общественото пространство публичен дебат. Диалогът с неговите идеи, с неговите произведения тепърва предстои.

В годините на идеологически нихилизъм, както сам преценява предвоенните години Цеко Торбов, той проповядва с подчертана яснота критическата философия, удивителна с нравствения си императив. След десетилетия, поканен да "се промени", за да бъде в съзвучие с установилия се в 1944 година режим, той отвръща: "На мен и мозъкът ми е закривен по кантиански". До сериозната научна заявка на Торбов в българската философия интересът към Кант е епизодичен, регистраторски и лишен от систематична дълбочина. Дори в типично балкански стил на невежествена самоувереност се намира някой да запита: "Какво общо има Кант с проблема за кризиса на парламентаризма, социализма и социално-политическите борби на нашето време?", и без да е наясно с Шпенглер, се позовава на неговата констатация, че етичните идеали на Кант са съвършено невалидни за японеца например⁴. Но бъдещият преводач на Кант застъпва неговите идеи за разума като онова изначално познание на човека, което не може да се изведе от никакъв опит, на което обаче човечеството се доверява като на пределна истина. Към него се отнасят идеите - понятия на чистия разум, които човек въздига до принципи на познанието на абсолютното. В изследванията си Ц. Торбов отива още по-далеч в доразвиването на възприетите идеи, разграничавайки трансценденталната и емпиричната истина. В областта на строгата философска теория Торбов доразвива основните положения на Кант и Фриз за познанието, за критериите на истинността и съдържанието на идеите, както и за същността и приложението на критическия метод. А всички тези постижения намират отражение в разработката на ред приложни по отношение на философията науки. Все със същия инструментариум Торбов работи в областта на политологията, етиката, социологията, правото, педагогиката, политическата практика и пр. Върху понятията на практическия разум се основава философската етика, чиито положения се разработват и доразвиват от Торбов⁵. В тях се постановява, че моралният закон е ненарушим. Той е даден на човека от собствената му природа и като елемент на едно второ негово назначение извън предметния свят, само подчертава принадлежността на човека към два свята: материален и нематериален. Индивидът е субект на моралния закон по силата на автономията на собствената си свобода и човешки дълг. С него се съгласуват напълно и присъдите на онази удивителна негова способност, която наричаме съвест. Философията, смята Торбов, е призвана да събуди човешкия дух към по-висш и по-чист живот, да го одухотвори с идеите на истинното, красивото, доброто и справедливото, да осмисли естествената му склонност да живее в общество, да формулира неговите цели. Той подчертава, че всички основни проблеми на обществените науки са разработени първо от философията и всяко социологическо изследване трябва да започне от нея, имайки пред очи нейните положения. Както моралът дава последните основания на човешкото поведение, така и философията дава последните основания на всяка наука. Ето защо всяка систематическа разработка на отделните науки се предхожда от философска обосновка на техните положения. Така преди да има право, има философия на правото, преди да има политика, има философия на политиката⁶.

Най-голямата задача, възложена на човешкия род от самата природа, е да се постигне обществото на гражданите, в което правото да бъде осъществено и защитено. Това общество, въплътило от себе си държавата, гарантира свободата на отделния гражданин и същевременно защитава границите на тази свобода, за да съществува тя едновременно и ненакърнимо със свободата на всички граждани. Кантовата философия у Торбов поражда такава публична практика, която изключва насилието, несвободата, застоя, правния произвол, идейния компромис. Тя отрежда на разумното същество централното място във вселената заради априорното му призвание да постигне метафизичното добро. Философията на правото приема справедливостта за цел и принцип на правото и Торбов въздига личното равенство в детерминант на справедливостта и правото и отхвърля всякакви "привилегии" като деформиращи идеята, че всяко лице има еднакво достойнство с всяко друго лице⁷.

В разбиранията си за справедливостта, за политическия идеал и неговото осъществяване в публичното пространство Торбов е реалист. Той съзнателно се противопоставя на догматизма и марксисткия детерминизъм, с които понятието за свободата се вулгаризира. Правовата държава не трябва да се разбира като организъм на принуда, имаща за цел самото право, а като гарант, действащ в границите на правото, осигуряващ справедливостта и етиката, имащи своя източник в метафизичния разум.

В неговото учение за правото етичните изисквания са насочени не само към отделния човек, но и към законодателството на човешката общност. Общата отговорност в морала, в следването на нравствения дълг е отговорност пред разума в прилагането на неговите постулати. Задача на философската етика е да даде регулатори за системата на позитивното учение на правото. Затова и изследванията на Торбов в тази област целят да осигурят правото не само като естествена наука, но и етично, с нравствени значения. При него рационалният елемент има особена морална оценка, формулираща принципа на справедливостта въз основа на теорията за познанието. Философията е не само наука, но и дава на хората мярката за ориентиране в решителните жизнени въпроси. Това е очевидно и в самия му живот - живот между усилната и строга философска работа и собствената му дейност на учен.

Освен чисто философската проблематика, съдържаща се в изследванията му върху чувството за истината, върху учението за идеите, за валидността на критическия метод и пр.⁸, той разработва и прагматичните въпроси за властта, за функциите на държавата, за структурата на обществото, за междудържавните отношения. Той критикува "полицейската държава", която не познава граници за дейността си, която иска да защитава своите поданици не само срещу другите поданици, но и срещу собствения им ограничен поданически разсъдък и да ги направи щастливи за сметка на тяхната свобода⁹. Той прокламира принципите на "конституционната" държава, която гарантира свободната волеизява при нормативна представителна демократическа република. Аксиоматично е, че политическата демокрация е победила там, където законово е свързана със социалната справедливост. Научно аргументирано Торбов артикулира и идеята за равенството. В своя изначален и философски смисъл тя няма нищо общо с деформираната ни представа за нея. По природа в обществото е заложен вътрешен антагонизъм, защото хората са неравни във всякакъв смисъл. Нещо повече, неравенствата са социални детерминанти, които се репродуцират на всяко равнище. Ала гражданският ред е плод на самодисциплинирането на обществото, което защитава различията, но предпоставя равенството пред себе си, пред нормативната си воля в лицето на закона. Наистина нормотворческата воля в хода на историята ще се променя, ще се въплъщава и опредметява в разни форми, остава неизменно изискването на справедливостта, двигател на политическите борби за обществен прогрес.

Днес вече ни се струва безсъмнено, че модерната демокрация е необратима, че тя е смисълът на модерната история. Но за нея и човек, и общество трябва да бъдат вътрешно пригодни. Същевременно, по инерция, на нея продължава да се гледа като на обективна, едва ли не веществена даденост, която само защото е в някаква степен съвършена (с всичката условност), неминуемо ще ни сполети. Всъщност тя е ежедневно изпитание за духа на отделната личност и за общата нагласа в обществото. Тя е преди всичко продължително натрупвана традиция, чиито правни граници, институционални органи и културен климат охраняват гражданското общество, обхващайки включително и незначителни до битовизъм проявления на доброволното самоограничаване заради естествената необходимост на индивида от общежитието.

Демокрацията за Торбов не е народовластие, при все че той подробно описва всички исторически познати форми на участие на народа във властта. Демокрацията в този неин смисъл, който допуска господство на малообразованото мнозинство над издигнатото малцинство, всъщност демагогски унищожава самата идея за широка основа на общественото управление. Реално съдържание понятието придобива едва когато социалната практика адекватно реши проблема с изграждането на такива институции и механизми, които в най-голяма степен да намалят шанса да управлява негоден за това.

В произведенията на Торбов имплицитно се съдържа и особено актуалният днес проблем за политическия елит¹⁰. Провеждането и отстояването в политиката на принципите на разума не бива да бъде поверено в ръцете на случайни хора. Те трябва да носят отговорност пред обществения дълг, пред авторитета на суверенния разум, изяснен и обоснован от една просветена философия на нравствеността. Върховенството на моралния закон предопределя политическото поведение на управляващите. Никоя институция на демокрацията не е изцяло добра, човекът в нея дава съдържанието й, ако е достоен за вмененото му назначение. Ето защо обществото само трябва да създаде такива условия, че достатъчно образованите в морален смисъл да управляват, като при това непрекъснато се усъвършенстват и стигнат до онази степен на осъзнатост и издигнатост, в която не биха могли да заменят справедливостта с деспотия. Дотогава всеобщото нравствено възпитание - в училище, семейство, социални групи - е призвано да селекционира пригодните за власт главно по качествата на характера им, независимо от социалното им положение. Впрочем проф. Торбов вече е задал и изпробвал своя модел: школата-образованието-обществото. Трябва само да се поеме предизвикателството да бъде институционализиран, за да влязат в употреба (например в университетското пространство) идеите на професора.

На българската култура все още предстои да се вгледа в идеите на проф. Торбов и да ги актуализира, да осмисли привидно сухите факти на неговия живот. Когато на четирийсет и осем години, едва в началото на обещаващата да бъде бляскава научна кариера, Торбов доброволно изоставя идеологизиращата се Катедра по теория на правото, той всъщност отказва да бъде част от институциите на новата власт. Антиконформизмът на подобно поведение изглежда чужд на една практика, дала множество примери в обратната посока. Можем да си представим цената на това болезнено решение, но тъкмо то запазва неговото научно достолепие. Несъвместимостта на собствената му морална образованост в идеалите на справедливостта и разума и налагащата се социална практика прави безнадеждно самотни духовните стремежи на учения и почти невъзможен философския му теоретизъм. Но без този решителен избор Торбов не би бил Торбов. В своята научна дейност и житейско поведение Торбов няма сериозни конкуренти по твърдостта и безапелативността си. Той не може да бъде моден, защото му липсва атрактивност, но яснотата и духовната устойчивост, внушителната простота, която откриваме и в писаното му слово, и в човешките му постъпки, тепърва ще проблематизират рационалното им акцептиране. Своя път към нас Цеко Торбов вече е извървял и дори повторно - след като творчеството му е станало достъпно. Остава днешното наше общество да извърви своята част от пътя към него - извънюбилейно да се вгледа в потенциите на емблемата Торбов и да извърши приобщаването си чрез него не просто към европейските идеи, а към самото себе си.

БЕЛЕЖКИ:

1. Измежду преподавателите на Торбов в Берлинския университет са световно известните учени проф. Юлиус Биндер и проф. Рудолф Щамлер. [обратно]

2. Цеко Торбов сам превежда някои от книжките и издава всички брошури на библиотеката "Обществен живот": Нелсон, Л. Етичен реализъм. Оряхово, 1925; Конфуций. Избрани страници. Оряхово, 1926; Достоевски. Великият инквизитор. Оряхово, 1926; Юго, Виктор. Волтер. Оряхово. [обратно]

3. Членове на дружеството са проф. Венелин Ганев, проф. Бицили, проф. Хр. Тодоров, проф. Жабински, проф. Л. Диков и др. [обратно]

4. Атанасов, А. Рецензия за "Кант и философията на разума" на д-р Ц. Торбов. // Литературен глас, 8 март 1937. [обратно]

5. Върху трансценденталния идеализъм. // Училищен преглед, г. ХХХI, 1932, № 3, 572-586; самостоятелно издание, 1932; Кант и философията на разума. // Известия. Вестник на библиотеката "Априлов-Палаузов", Габрово, г. IХ, № 1 и № 2, 2 и 9 април 1932; повторно - Училищен преглед, г. ХХХVII, 1936, № 1, 573-586; самостоятелно издание, 1936, 35 с.; четена като лекция във Философския клуб на 1.II.1936 под заглавие "Значението на Кант и неговата философия"; Понятие и същност на философията. // Просвета, № 4, 1935, 428-434; Рационализъм и емпиризъм в правото. Встъпителна лекция, четена на 29 октомври 1942. // Годишник на Университета, Юридически факултет, т. ХХХVIII, № 5, 1942/43; Самостоятелен отпечатък на Годишника - 1943, 37 с. [обратно]

6. Понятие и същност на философията. // Просвета, № 4, 1935, 428-434; Философското правно учение и философската политика у Леонард Нелсон. // Юридически преглед, г. ХХVII, 1926, № 3, 113-121; Философия на правото и юриспруденция. С., 1930, 120 с.; повторно издание - 1992; Понятие и същност на философията. // Просвета, № 4, 1935, 428-434. [обратно]

7. Основният принцип на правото. Право и справедливост, С., 1940, 254 с.; второ репринтно издание, С., 1992. [обратно]

8. Изследвания върху чувството за истината. Принос към философското учение за чувствата. С., 1930; Сократовият метод и методът на критичната философия. // Литературен час, г. II, № 31, 15 април 1936; Предговор към: Нелсон, Л. Сократовият метод. Превод д-р Цеко Торбов. С., 1930; 2-ро изд. 1993. [обратно]

9. Торбов, Ц. Учение за държавата. С., 1995. [обратно]

10. Етичен реализъм и обществен живот. Схващането за идеализма у Леонард Нелсон. // Просвета, г. II, 1937, № 10, 1246-1253; Утопизъм и опортюнизъм в обществения живот. // Учител, г. I, № 7-8, 1937, 217-220; Идеалът на миролюбието и борческият идеал на живота. // Учител, г. II, 1938, № 7-8, 281-282. В студиите му е очевидно влиянието на Нелсоновите схващания за "партията на разума" като надкласов социален конструкт на бъдещето. [обратно]

© Весела Ляхова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.02.2004, № 2 (51)

Други публикации:
Демократически преглед, кн. 32 (лято), 1997, 651-694 (под заглавие "Десет години след смъртта на проф. Торбов").