Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "БЕЖАНЦИ"

Весела Ляхова

web

V.

Бежанци - роман от Весела ЛяховаЛамбридис се прибра у дома посред нощ, като проклинаше и войната, и късмета си, и началниците. Жена му стана, видя го сърдит, сложи му да яде в мълчание и пак си легна. Баш на него се падна да кметува в такъв момент. От два дни беше на крак. Първо - сърдитият военен, чието презрение към местния народ го изнерви. После - да изпрати мобилизираните. Най-сетне - заточените, които лично той трябваше да предаде за въдворяване. Домашните им чакаха пред двора на училището, вдигна се олелия, сякаш не четирима души отвеждаха, а цял затвор.

Тъкмо си рече, че се свърши, ето че дойде комисия по продоволствието. Ламбридис използва момента, докато се нагласят, и пусна Капитан Хриса. Тя излезе от мазето, без да му продума, дори не го погледна, а със скована стъпка се отправи към дома. Сетне кметът съпроводи секвеститорите по къщите. Навсякъде ги посрещаха зли и навъсени. И гърци, и българи го гледаха така, сякаш в собствения си хамбар прибира зърното и добичетата. На това отгоре секвеститорите го подозираха, че крие колко е имуществото на стопаните. Все питаха: само това ли, само толкова ли, няма ли още... Хора от Драма - какво им е, за един ден - и си отиват. Но той, Ламбридис, остава. От него и селяните недоволни, и властта. Едните, че ги скубе за държавата, а тя - че малко ги е оскубал! Та и Коста Солаков му възложи длъжност: пастир да е на българите. Не можеше всичко това от един човек да се носи, все пак Ламбридис е обикновен грък, а не някакъв герой! Лесно му е на бай Коста, той може само да иска, защото няма дълг да дава на Гърция. А той, за да е патриот, все лош излиза!

На тоз Коста Солаков всичко му върви като по вода. Един син на богати родители. От джамбазлък баща му натрупал пари още преди гърците да се заселят тук. След Малоазиатската работа старият Солаков, вече имотен човек, другаруваше с гърци от Стара Гърция, и макар да го завличаха понякога, държеше на своето, настояваше за българското. Ходеше в Солун, купуваше коне, препродаваше ги в Драма на Хайван пазар. Яздеше най-хубавите атове, като почнеше да обикаля нивите си. Дума не можеш да му речеш, а като се спомина, направиха му погребение като на политик.

Макар да не беше местен, Ламбридис, петдесетгодишен набит и пооплешивял от неизменния каскет мъж, обичаше тази земя. Когато обявиха преди много години земите за преселение, той напусна бялата каменлива Янина и без особени надежди се засели тук. Нищо не знаеше за Кобалище, населявано преди само от турци и българи. Но като видя полето и селото, сърцето му се отвори и всички предишни съмнения го напуснаха. Такава хубост наоколо. Нямаше педя необработена земя. Не земя, а кадифе, килим. Всичко - подравнено, синурите прави, даже глогинките под конец порасли. Пък лозята - бухлати като принцеси. На юг - отворена равнина, грейнала в слънце, със синьо небе, което се снишава на хоризонта, нейде над морето. На север - забулени в рядка мъглица високи хребети и дотам - тютюн, маслини, габер - все зелено. Ей това зелено му грабна душата! Като светне слънцето от зори, припламва, събира всички други цветове: и жълто, и червено, и кафяво, размесва ги като в стопена сплав. И даже нощем зелени отблясъци искрят. Да ти е драго да живееш!

Благословена беше тая земя. Толкова войни и битки бяха горели наоколо, а тя - сякаш пазена за новите гърци, не знаеше един окоп! На изток, оттатък Места, на запад, оттатък Струма, кръвнини и руини остави голямата война, но тук един камък нямаше паднал.

Ерлиите1 разказваха, че все така се случвало - другаде вихруват бесовете, после се утиши и току ги причислят към някоя държава. И те са като във възел - няма разплитане. Защо ти е да го разплиташ, дори не трябва да опитваш! Той беше дошъл в една опазена земя и в тоя нов огън как щеше да я опази такава, каквато я е заварил! Само че в него се бореше странна смесица от задоволство и страх: хем е намерил щастието в живота си, хем го дебне мнима заплаха. Той е заприличал по нещо на булгарофоните - като тях се надяваше, че съдбовният избор ще се случи от самосебе си, но няма да разруши вече обикнатия порядък. Имаше известно удобство в тази позиция на страничен наблюдател, в която прекрояването на събитията може да ги обърне от поражение в победа.

Така се беше случило преди две десетилетия - ако не беше Малоазийската катастрофа, единородците с милиони - та и той самият - нямаше да се съберат във възроденото Отечество, а тая чудна земя тук щеше да си остане чужда и непокорена.

Тогава се напълни държавата с елини от цяла Турция и от Русия - от Мала Азия и Тракия, от Анадола и Понт, от Кавказ. Толкоз бяха утрепани, измъчени, обезверени, че Ламбридис се усъмни, че неговият народ е богоизбран. Местните ги посрещнаха добре, но се имаха за вековните стопани на земята. Гордееха се, че са опазили християнството въпреки агарянското робство. Кметството беше тяхно, училището беше тяхно, църквата беше тяхна и макар властите да ги обявиха за гръцки, легендата им си беше българска и новодошлите я научиха наизуст, както всъщност научаваха всичко тук - от булгарофоните, които им показваха като на деца.

Истина, те не се спускаха много в политиката, гледаха си имотите и предпочитаха да бъбрят в кафенето, отколкото да се месят в големите работи. Понякога не ги проумяваше Ламбридис тях - като им слушаш приказките, от всичко разбират, гледат да се покажат колко са им ясни световните събития, а дойде ли до управия, дърпат се, чуждеят се.

Капитан Хриса пообърка работите. Ламбридис трябваше да признае, че тя има право. Но Хриса на никого не мълчеше. Отпреди я помнеше още, когато се налагаше новата власт. Намерили се бяха такива, дето пращаха заплахи и искаха откуп от българите: тропат на вратата, пускат бележка да занесеш торба с нам колко си драхми на Падинската чешма, инак ще ти похитят детето или ще ти бастисат нивата. Уплашили се бяха българите, че малко са, а и властта не ги пази, ами ги натиска срещу българското. Нямаше на кого да се уповават, та се криеха, мръкне ли се, заключваха портите и не си подаваха носа навън. Тогава беше голяма неразбория: преселници отвсякъде, на ново място, нов поминък, безвластие и за гърците. А българите - покрусени, че тяхната България изгонена за кой ли път. Някои от тях бяха стигнали до границата и се върнали обратно, предпочели да са си при имотите, макар в чужда държава. Всичко изглеждаше несигурно, нетрайно и лишено от здрав смисъл. Така беше няколко лета, докато свикнат едни с други, докато се опознаят и проумеят, че така ще е, занапред ще живеят заедно.

Та тогава се появиха тия мистериозни бележки. Българите трепереха, гърците се спотайваха. Една неделя по Великденски пости, след литургията и след евангелското слово, тълпата беше разбутана и пред олтара излезе Капитан Хриса. Като сега, но по-млада - със стегната в кръста рокля, с обувки с токове и с пъстра кърпа на главата. Отпреди си ходеше като гражданка, без скутник. Лицето й - открито, гледа човека в очите като мъж. Спряха се богомолците, върнаха се да видят какво има, заговориха и зашумяха. А тя държеше лист хартия в ръка и застана почтително пред олтара, прекръсти се и подвикна навътре зад вратичките:

-  Отче, искам да те питам нещо.

Попът излезе, още не беше свалил патрахила.

-  Виж какви бележки получават наште хора! Прочети я, на гръцки е!

Отчето се почуди малко, поогледа се. Но на хората им дойде кураж, запровикваха се: чети, чети. Всички знаеха за тия бележки и какво пише в тях. Капитан Хриса продължи настойчиво:

-  Кажи, отче, по християнски ли е това?

Обадиха се някои: не, не е, като през турско... Отчето не знаеше що да рече: нито беше да отсъди, нито беше да замълчи. Тогава Хриса, като на театро, се обърна да види насъбралите се. От стъпалото пред олтара беше нависоко, та можа към всички да рече:

-  Отче, аз на Падинската чушма пари нема да ида да оставя. Но ти казвам и тук на всички, та да кажете на тоя, дето пуска бележките. За втори път ми я пуска. Тая вечер ще го чакам на портата с балтията. Коя ръка се подаде да пъхне писмото, ще я клъцна с балтията. На другия ден ще го познаем кой е и кой ни плаши! - черните й очи горяха с остър пламък, заканата й звучеше истински.

Занемяха хората от дръзките й думи - българите заради смелостта й, гърците посрамени. Нищо повече не каза. В онова мълчание всеки мислеше каквото иска, дори може би с омраза, но никой не подигна глас, защото щеше да се озове на страната на неправдата. Оттогаз секнаха заплахите, умириха се работите, без да се разбере кой е вършил пакостите. Запомни й Ламбридис думите, че по християнски правото трябва да се гледа. Само че сега бяха други времена, война дойде и той не само че не можеше да помогне на заточените, но и сам участва в репресията. Да можеше, би се отказал от кметуването.

С тази мисъл в главата Ламбридис заспа тежък сън. Събудиха го твърде скоро. Жена му, надвесена над него, с угрижено лице, го буташе по рамото. Той отвори очи, подпухнали и смъдящи. Бялата дневна светлина сякаш го прободе в главата.

- Викат те, пак някой е дошъл - обясни жена му, като му подаваше дрехите да се облече. - Ставрос, не можеш ли да зарежеш всичко това. Не си ял, не си спал, не си се прибрал и пак те викат.

- Да го зарежа, ама това е моята мобилизация. Да го зарежа, значи, да ида на фронта.

Ламбридис не можа да познае гласа си, толкова бе прегракнал. Не погледна повече жена си, наплиска лицето си и излезе. На двора го чакаше Яни Граматеата. Преди да го попита, той му заобяснява забързано:

- Пристигнаха запасняци. Цял взвод се изсипа на мегдана. Хем с цялото си снаряжение за поход. Резерв за отбраната на север. Имали заповед да се разстановят тук за следващите дни.

Ламбридис кимна, двамата излязоха. Яни продължаваше:

- Командирът им един кисел, лют, да те е страх да ти продума!

Поредния началник - помисли Ламбридис.

- Разположил се в кметството, каза, че това е щабът му. Забрани на друг освен него да има достъп до телеграфната машина.

Докато стигнат мегдана, Яни не млъкна, а Ламбридис слушаше, крачейки с натежала глава. Кръчмата, площадът - пълни с народ. Запасняци, на които отдалече им личи, че скоро са облекли военните униформи, с торби през рамо, на групи говорят и чакат. Вратата на кметството зее, вътре командирът. Слаб, мургав мъж, с къс, подрязан мустак и стиснати на черта тънки устни. Сложил на масата командирската чанта и снаряжението си, разгърнал някаква карта, той я разглеждаше прав. Като видя дошлите, сгъна картата и с остър металически глас, без да чака да му се представи, каза:

- Къде ходите, кмете, посред бял ден да спите!

- До никое време бях със секвеститорите - оправда се Ламбридис и веднага съжали. По нашивките позна, че пред него стои майор.

- Естествено, война е. Нима очаквате да се спазва дневен режим? - с язвителна ирония поклати глава майорът. И без да дочака отговор, продължи: - Аз съм майор Риксопулос. Заповедта ми е да настаня войниците си, докато резервът бъде изтеглен към фронтовата линия. Вашата задача е да намерите квартири за нас.

И таз хубава! - помисли Ламбридис. - Оня ден да изпрати набора, вчера да осигури продоволствието на войската, днес да я настани по къщите... Какво още ще поискат от него. Вътрешното недоволство неволно се изписа на лицето му. Майорът, сякаш прочете мислите му, приближи го и додаде:

- Нещо не ви се нрави, а? Добре сте си вие тука! Стоите си у дома, ядете топла супа, спите в чаршафи с жена си и се мръщите, когато ви накарат да свършите някаква работа. А в това време тия войници - той посочи с ръка навън - защитават посраните ви гащи от нападателя.

- Не ми говорете така! - възпротиви се Ламбридис. - Аз наистина не съм на фронта, но и тук правя, каквото е необходимо за победата. Пък като Ви гледам, и Вие не сте на фронта.

Майор Риксопулос стрелна мъжа с унищожителен поглед. Философ! Още малко и ще почне да го поучава! В този момент не му се слушаха извиненията на някакъв си цивилен! Той свали бинокъла, който висеше на гърдите и му пречеше, и спокойно, но все така хладно каза:

- Слушайте, Вие сте служебно лице и във война изпълнявате заповедите на военния командир! От Вас искам да разквартирувате моята част.

- Училището е празно - предложи Ламбридис.

- Свършиха ли се къщите и патриотите в това село - майорът го гледаше изпитателно.

- Така ще ви е по-лесно да ги командвате, цялата част ще е на едно място.

- Командването го оставете на мен! Вие се погрижете за квартири. Гръцката войска не може да спи на сламеници в собствената си страна!

Майор Риксопулос се дръпна зад масата, наблюдавайки отдалече притесненията на Ламбридис. Тоя човек - нисък, тантурест, оплешивял - му беше безразличен. В друго време не би го забелязал, а сега от него трябва да чака съдействие. Какво назначение му се падна! Той, пламенният патриот, готовият на саможертва офицер, да увещава някакъв поспалив кмет! Да търси къде да настани войниците си и да се грижи за вещево осигуряване, сякаш е бавачка! В това време другите жънат военни лаври и спасяват Гърция от армията на Дуче. Да го пратят в някакво затрито село, чието име тутакси забрави, в един край, който никога не бе смятал за част от своята родина. Тук е пълно с българи, макар че откакто заставиха малцинствата да учат в гръцки училища и да говорят гръцки, трудно можеш да ги различиш. Фамилиите им, непроизносими и криви, ги издават. Тукашните гърци са заприличали на тях - от мореплаватели и покорители са се превърнали на земеделци. Няма кой да въведе ред! Ред трябва тука, ред във всичко, в армията, в селата и градовете, ред в родината. Аман от либералности и свободия, пишман от демокрация. Комунистите надигнали глава, работниците стачкуват, кралят се разпищолил, българите се окопитили... Ето го и тоя кмет, вместо да посочи най-богатите къщи, кръшка...

Но той няма да му води политика! Политиката е винаги сбъркана, никога не е ясно дали приятелят ти е приятел, а врагът - враг. Ето, да вземем Италия. Защо се обърна срещу Гърция, нали уж Мусолини и Метаксас бяха приятели! Още като дойде на власт, генералът видя в новия ред на Германия и Италия образец за Гърция! Как така цивилизована Италия, наследница на имперския Рим, се нахвърли върху Гърция, наследницата на Елада, от която е взела цивилизацията... А България, отколешен гръцки враг, не помръдва. Тия дни писаха, че цар Борис отхвърлил поканата на италианския министър да нападне Гърция. Всъщност не може да се вярва на българин! Във военната школа това му го набиха здраво в главата: вечните гръцки врагове са България и Турция, заради тях е построена укрепената линия на север. Или Германия - ех, какви надежди се възлагаха на Хитлер! Но и той - ефрейтор-политик! Все недорасли работи - нито за ефрейторството да го уважаваш, нито за политиката! Виж, в Германия вкара нещата в пътя, но за навънка - нищо! Нищо не донесе на Гърция! А пък Франция и Англия - лисици! - уж държаха за Гърция, гарантираха й сигурността, но къде ги сега гаранциите им! Франция трепери пред немеца, а Англия флиртува с Италия... Напоследък той много мислеше, особено когато Италия налапа Албания. За какво й беше тая каменлива страна? Не ли, за да се добере до Епир? Да ти курдисат под носа дулата на артилерията, и ти да си стоиш цяла една година спокоен, все едно ще те поздравяват със салюти! Е, не стана ли на Атина ясно, че се готви операция срещу Гърция! Но не, управниците и генералите си гледат рахата и хабер си нямат нито от войска, нито от война. Сега кой ще им умие образа - пак простият войник, пак патриотите като него самия!

Тия мисли бяха у него постоянни напоследък. Те поддържаха трайно душевно недоволство и бяха като морски талази при буря - неотминала едната вълна, другата връхлита. А той се задушаваше от тях, умът му се мяташе в безизходица. Майор Риксопулос махна с ръка, сякаш да прогони досадна муха.

- Кмете, докога ще ви чакаме! Искам списък на всички по-големи къщи! Веднага.

Той дръпна стола до масата и даде знак на Яни Граматеата да седне, бутна пред него един лист и подкани Ламбридис:

- Диктувайте.

- Без горната махала - уточни несмело Ламбридис.

- Защо?

- Там са ерлийските къщи. А имаме и заточени. Хората са настроени... вчера ги откараха.

- Страхлив човек си, господин кмете. Добре че не си на фронта! - поклати глава майорът. - Нещо са ти взели страха българите.

Ламбридис погледна майора. Лицето му беше възмургаво. От това ли, от израза на неодобрение ли, изглеждаше зло и свъсено.

- Ние живеем с тия хора от толкова време. Ще продължим да живеем и след това. И тях ги мобилизираха да защитават Гърция. - Ламбридис съзна, че отговаря с думите на Капитан Хриса.

- Няма какво да ги жалиш твойте пальовулгари2! Да знаеш, че ако България ни нападне, не трябва да спиш, да не ти пуснат някоя шикалка в главата. Хитри са те и вероломни! Не си ли учил в училище за оня техен владетел, варварин, който пил вино от черепа на православния василевс Никифор? Гнусота!

Ламбридис не отговори, а майорът додаде:

- Всеки е длъжен да защитава Гърция, щом живее в нея. Пък който не се чувства грък, да си ходи, където му видят очите!

Той се дръпна над своята карта, оставяйки двамата мъже да довършат списъка, а сам се зае да разгледа разположението на армията. На североизток нямаше открит фронт, само предни позиции при укрепленията Метаксас. Хубаво я построиха тая линия срещу България, но трябвало е да я продължат и на запад. Предният отряд, чийто резерв беше неговата част, е разгърната отвъд Места, по пътя за Ксанти, охрана на прохода Саръшабан. Разстановката е такава - ако България или Турция нападне, те ще поемат удара, а той трябва да се придвижи за няколко часа през насечената от ниски хълмове местност до подножието на Родопите. Как ще стане това без транспорт! Гневът към началството го обзе пак, но той с рязко движение затвори картата и каза:

- Готов ли си! Тръгвай да ни водиш.

Ламбридис намести каскета си без нужда, бръкна в джоба на антерията си и извади папироса, запали я и плювна настрани с яд от горчивия вкус на тютюна. Глупак, помисли си той, глупак съм аз, дето му вървя на тоя по акъла, но и той не е по-умен, ако че се мисли за голям храбрец! За втори път той тръгна да обикаля селото, за да изпълни дълг, който не му се нравеше. Навън беше сиво и мрачно, с прихлупени облаци, които всеки момент щяха да докарат дъжд, от оня, дребния, ледения, чиято мокрота прониква сякаш под кожата.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Ерлии - местни жители (тур.). [обратно]

2. Пальовулгари - мръсни българи (гр.). [обратно]

 

 

© Весела Ляхова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.10.2013, № 10 (167)