Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КЪМ ПОВЕСТВОВАТЕЛНАТА ТЕХНИКА НА ОМИРОВАТА "ОДИСЕЯ". ОДИСЕЕВИЯТ РАЗКАЗ В РАЗКАЗА

Виолета Герджикова

web

Според новата учебна програма по литература за 9. клас в рамките на профилираната подготовка е предвидено изучаване на Омировата епопея „Одисея“. Това дава възможност за задълбочаване на наблюденията върху класическия героически епос и същевременно за обогатяване на познанията въобще за особеностите на наративните жанрове. В сравнение с „Илиада“ „Одисея“ се отличава с по-сложна композиция и повествователна техника. Наред със „скоковете“ във времето и пространството, с представянето на паралелно протичащи действия особено интересен похват е накъсването на неутралния разказ на всевиждащия разказвач от множество разкази на самите герои, най-дългият от които обхваща една шеста от обема на епопеята (Песен IX-XII). Именно в този вмъкнат разказ се съдържат едни от най-увлекателните и динамични моменти от сюжетния ход, затова е логично основната тежест при изучаването на епопеята да падне в голяма степен върху него. Това предполага в процеса на работа, наред с анализа на самите подбрани епизоди, да се засегне и въпросът за мястото и значението на тази част в целостта на епопеята. Тъй като в „Одисея“ присъстват и двата основни типа на предаване на събитията в повествователните жанрове, естествено е да се потърси общото и различното между тях и да се провокира дискусия върху техниката и функцията на тази смяна в моделирането на наратива. Така поставен, въпросът звучи твърде общо и би могъл да затрудни учениците. Следващите редове предлагат някои насоки на интерпретация като евентуални ориентири за стимулиране на разбирането и дискусията върху очертаната проблематика.

Въпросът за техниката и функцията на вплетения в повествованието разказ в първо лице може да се разслои в няколко подвъпроса: защо разказът е поставен точно на това място и каква е ролята на хронологическата инверсия при композирането на епизодите; съществуват ли видими стилистични отлики между двата типа повествуване; как самият герой се възползва от това, че всевиждащият разказвач му преотстъпва думата и какви са белезите на евентуална тенденциозност в представянето на събитията; в крайна сметка какъв цялостен художествен ефект се постига чрез смяната на регистъра в перспективата на основните ценностни твърдения, поддържани от текста.

На първо място следва да се посочи, че повествование в първо лице не е нещо непознато на епическия стил в класическия героически епос, доколкото многобройните речи често съдържат изложение на минали събития и в този смисъл представляват подобни разкази в умален вид. Големият разказ на Одисей обаче е не само необичайно дълъг и пространен, а и съдържа в себе си епизоди от първостепенна важност. Той обхваща практически всички случки от странстванията на Одисей, без последните две пътувания от острова на Калипсо до острова на феаките и оттам - до Итака. Като съществен елемент от авторовата стратегия за приковаване на вниманието на публиката разказът се наслагва към хронологическата инверсия, която сама по себе си вече е предпоставка за предизвикване на силно любопитство. Чак до Девета песен читателят все още не знае какво се е случило след отплаването от Троя и как Одисей се е озовал на острова на Калипсо, където го заварва началото на епопеята. Разкриването на загадката се отлага твърде дълго, а и начинът, по който става, е изненадващ. Ретроспективното връщане към началните събития от фабулата е предадено през погледа на самия герой. Всичко това говори за стремежа на автора да владее вниманието на своята публика дори в рамките на една толкова дълга епопея. Поставяйки я в положението на благовъзпитаните феаки, които търпеливо сдържат любопитството си към личността и съдбата на непознатия гост, той я омайва така, както Одисей омайва тях с продължителното си мълчание и с дългоочакваното си слово. Този ясно доловим паралел между фикционалната ситуация, в която са поставени героите, и реалната ситуация на очакване, предизвикано у публиката, е едно от свидетелствата за съзнанието на автора на „Одисея“ за могъществото на поетическото слово и за възможностите за интензифициране на неговото въздействие чрез изкусното прилагане на сложни композиционни и повествователни техники.

Отлагането на описването на целия низ от събития, довели Одисей до гостуването при Калипсо и при феаките, не е единственият повод за любопитство и недоумение сред аудиторията. Не по-малко интригуващо и смущаващо е самото състояние на героя - вътрешно и външно. Одисей в „Илиада“ е като всички ахейски водачи горд, самоуверен и храбър, при това е изобретателен и изкусен в речите. Но появата му в „Одисея“ ни среща с един самотен страдалец, ронещ сълзи на пустия бряг на остров Огигия, взрян в безкрайната морска шир, разделяща го от всичко скъпо и свое. По-късно виждаме един измъчен корабукрешенец, добрал се до непознатия бряг на Схерия със сетни сили, гол и бос, безпомощен и изтощен. Още по-късно в двореца на цар Алкиной Одисей е в ролята на смирен молител, който получава гостоприемство, храна и подслон, отзивчиво и деликатно отношение, но песните на слепия певец Демодок отново и отново извикват сълзи в очите му. Като ни показва плачещия Одисей, Омир ни среща с един все още неразбираем, несъвместим с героичния свят на „Илиада“ епически герой. Външно той е всичко друго, но не и цар с ранга и осанката на Ахил и другите вождове под Троя, не и самият себе си, такъв, какъвто го познаваме от „Илиада“. До момента, в който Одисей заговаря, разказът го представя като странник, останал без дом и другари, запратен някъде на края на света, показва го като самотен, уязвим, зависим от чуждата милост, безсилен да направлява съдбата си човек.

Реакцията му при изпълнението на Демодок, възпяващ славните битки под Троя, е не по-малко озадачаваща. Чрез песните на рапсода се осъществява съприкосновението на мирната обстановка на пира със суровия свят на войната. Омировата поезия се е изпълнявала на аристократични пирове и тук фикционалната реалност на разказа се наслагва към предполагаемата реалност на изпълнението и я дублира. Публиката става свидетел на сцена, в която един сляп певец възпява Троянската война. В първата песен става дума за свадата на Одисей и Ахил като миниатюрен модел на фабулата в „Илиада“, а във втората - за Троянския кон като продължение към нея. Различното спрямо „Илиада“, хвърлящо мост към „Одисея“, е протагонизмът на Одисей и в двата случая.

Чрез въвеждането на своя фикционален двойник Демодок Омир описва Одисей, който слуша как Омир описва Одисей. Така в контекста на пира с типичното му забавление става възможна срещата на героя със самия себе си. Както аристократичната публика на Омир символично е срещала в изпълненията му себе си, Одисей като публика буквално се среща със себе си в ролята си на боец и юнак. Отчуждението от тази роля, необходимо условие за успешното завръщане, е подчертано както чрез контраста спрямо хармоничната сцена на пир в едно пацифистично общество, така и с необичайната емоционална реакция на прославяния герой.

„Илиадическият“ разказ, предназначен да носи гордост и задоволство, предизвиква обратна реакция. По този начин самата му функция, с която той принципно се помества в рамката на пира, му е отказана и провалена. По-точно феаките, които не биха могли да се идентифицират с яростните герои от войната, намират обичайната наслада, а единственият, който би могъл най-пряко да се идентифицира с тях, буквално със себе си, първоначално с мълчанието и с реакцията на горчива скръб, се отказва от тази престижна идентификация.

Отговорът на всички назряващи в публиката въпроси се крие именно в собствения разказ на Одисей. Той е онази част от епопеята, в която се показва и мотивира постепенната вътрешна и външна трансформация на героя. Това е и повратната точка в сюжетния ход, която ни пренася назад в миналото и ни повежда по широките пътища на света, но същевременно е ориентирана към бъдещето, защото бележи началото на Одисеевото завръщане - не само буквалното придвижване към дома, а и връщането към собствената загубена идентичност. Всичко това натоварва вмъкнатия разказ с огромна смислова тежест и обосновава поместването му приблизително в центъра на епопеята, въпреки че предадените случки хронологически стоят в самото начало на събитийната верига. С разказа си героят не само осведомява феаките кой е и какво е преживял и препатил. От дистанцията на изминалите години той прави равносметка на пътя си из света на фантастичното, пребивавайки на последното фантастично място, където му е съдено да попадне. Островът на феаките е приказна страна, където всичко е толкова близко до познатата обичайна реалност и все пак някак нереално и съвършено. Самите обитатели на това неоткриваемо на картата място изпълняват ролята на посредници между божествения и човешкия свят, техният начин на живот е на границата между правдоподобното и идеалното. Така разказът на Одисей се помества в тази гранична зона между реално и фантастично, между свое и чуждо, а от гледната точка на съдбата на героя това е границата между минало и бъдеще, между лутане и целеустремено движение. Хронологическата инверсия изтласква този разгърнат разказ за изпитанията на пътуването в началния момент на завръщането от света на фантастичното. Така героят се разделя буквално и символично с този свят и затваря една страница от живота си. Не по-малко съществен е постигнатият контраст със света на делничното и нормалното, където му предстои да се завърне. Притеглянето на най-необикновените приключения непосредствено преди връщането в обичайната човешка среда отпраща към въпроса за направения избор, за смисъла на търпението и страданието и за стойността на дома и на връзката с близките на фона на безкрайните хоризонти на широкия свят.

От гледна точка на особеностите на епическия стил между двата типа повествуване трудно могат да се установят съществени отлики. Известно различие присъства в ритъма на разказа, в относителната големина и детайлност на епизодите. Докато вниманието на всевиждащия разказвач по принцип е еднакво благосклонно към всички елементи, към всички подробности, които влизат в полезрението му, в разказа на Одисей се забелязва значителна асиметрия между по-разгърнати и по-схематично предадени епизоди. Това навежда на мисълта за относителната тежест, която самият герой придава на случките от миналото си - не толкова заради чисто събитийната им наситеност, колкото като етапи в собственото му развитие и саморазбиране.

Въпреки че в стилистично отношение словото на Одисей не се отличава с видимо субективно оцветяване, твърде специфична е позицията му като автор на разказ за собствените си преживявания спрямо тази на поета. Боговдъхновеният рапсод по принцип се радва на уважение и определен социален статус. Той винаги се стреми да спечели публиката си, за да затвърди този стабилен, макар и не много висок статус, да придобие похвали, награди и професионално удовлетворение. Освен това се ръководи от съзнанието за мисията си на посредник между божествената мъдрост и ограниченото знание и разбиране на хората. Героят разказвач в „Одисея“ се намира в съвършено различна ситуация. Той е цар и прославен воин, изпаднал в незавидното положение на скитник, просещ милостиня. Феаките разпознават в осанката и вида му благородното потекло и му предлагат щедро гостоприемство, въпреки че е пристигнал на острова без кораб, без спътници, дори без дреха на гърба. Но все пак на пира в двореца Одисей не бърза да се разкрие. Преди да започне разказа си, той все още е никой, човек без име и самоличност, без статус и ранг. Не може да бъде сигурен дали тези благородни домакини наистина ще му помогнат да стигне у дома, дали няма да го прогонят, или пък да се опитат да го задържат при себе си. Помъдрял от изпитания и страдания, Одисей дълго и предпазливо изчаква, преди да се довери напълно на чуждите хора и да се опита да спечели тяхното доверие, дарове и подкрепа. Той сам моли Демодок да пее за Троя и така, чрез реакциите на феаките, внимателно изпитва настроенията им към героя, който някога е бил.

В този контекст саморазкриването в разказа за приключенията придобива съдбовно значение за героя. Той говори с типичния език на поета, но не и с неговия безстрастен и неангажиран глас. Големият разказ на Одисей от Девета до Дванадесета песен е неочакван „пробив“ в условностите на епическия стил с неговата подчертана стратегия на придържане към обективност и неутралност. Докато епическият поет остава безименен и безпристрастен, скрит зад настояването, че чрез него говори божествената мъдрост и вездесъща осведоменост на Музата, героят в ролята на разказвач е заинтересован от начина, по който ще представи себе си пред слушателите. Най-болезнените въпроси, на които откликва с разказа си, са тези за загубата на верния път и на другарите, за сполетялата го социална изолираност и обезличаване, както и за тревогата, дали тук най-сетне ще получи същинско гостоприемство и помощ. Несъмнено е, че след като феаките посрещат песента на Демодок с реакция на респект пред героичната фигура на ахейския воин Одисей, безименният гост вече може смело да разкрие самоличността си и да разчита на уважение и признание. Но с разказа си той продължава скрито да пледира в своя полза, доизгражда позитивния образ за себе си.

Одисей се представя в благоприятна светлина, като описва огромния си героичен и интелектуален потенциал и като изтъква покровителството от страна на могъщи божества. Но той съзнава, че една от най-уязвимите страни в този позитивен образ е проявената неспособност да предпази и съхрани другарите си, която поставя под съмнение положението му на цар и стопанин, на предводител на бойна дружина, на водач на морска експедиция. Самотната фигура на осиротелия Одисей, която се изправя пред публиката от самото начало на „Одисея“ и пред феаките в Шеста песен, е символ на изпадането от социалното. Тя визуализира неговата изключителност и героична мощ да оцелее, да успее там, където другите не успяват, но също и неговия провал като пълноценен лидер, като герой, олицетворяващ общностното чувство и ангажираността към връзките и взаимозависимостите в социума. Това е много съществен момент в поетическия свят на „Одисея“. Програмните стихове във встъплението на епопеята недвусмислено показват, че в този свят проблемът за връзката между група и лидер, за отговорността на героя към тези, които се е наел да предвожда, е изключително важен. Още в началните стихове поетът се обръща към този проблем, като споменава, че Одисеевите другари са станали жертва на собственото си безумие и непредпазливост. Той не натоварва Одисей с отговорността за съдбата им, но неизреченият въпрос за тази отговорност скрито остава в съзнанието на публиката като очакване към предстоящия разказ. В действителност ние така и не получаваме безпристрастна картина на събитията, които се отнасят към тази тема. Всичко, което научаваме, е предадено през погледа на Одисей. Оказва се, че във встъплението поетът се е придържал към неговата версия и дори е бил още по-безкомпромисен в оценката си за другарите му и благосклонен към него. Въпреки това отказът да предаде случилото се от своята неангажирана гледна точка оставя публиката с усещането за скрито напрежение и проблематичност. Но Одисей успява чрез разказа си да даде убедително обяснение за загубата на неразумните си спътници, без подозрително да премълчава собствените си грешки. Тази реторическа стратегия оставя впечатление за достоверност и неподправена искреност, за осъзнато осмисляне на собствените отговорности и вини.

Освен върху темата за загубата на спътниците другият важен за разказа на Одисей акцент е поставен върху повтарящата се схема на оказано или отказано гостоприемство. Героят разказва за предобри домакини, чието хипертрофирано гостоприемство го заплашва с пропадане в примката на безвременен плен, и за чудовищни злодеи, готови да го унищожат и погълнат. Пътят между тези две крайности е път между изкушението и изпитанието, между заличаването на личността и социалната му същност и буквалното му изличаване от лицето на земята. Зад всичко това прозира апелът на беззащитния гост към феаките да бъдат отзивчиви домакини и да проявят истинско гостоприемство, да забравят подозрителността и агресията към чужденеца, да го приемат, но не и да го задържат. Посрещайки Одисей по подобаващ начин, спазвайки ритуалите и духа на гостоприемството, феаките маркират изтръгването му от заплашителния свят на фантастичното и приютявянето му обратно в защитеното пространство на подредения човешки свят. С това и епопеята като цяло заговаря на потенциалната публика за опорите на цивилизованото човешко битие, на което героят принадлежи и където се стреми да се върне.

Завръщането към себе си и към своето място в света като централна тема на „Одисея“ също се пречупва по различен начин през погледа на всевиждащия разказвач и на разказващия герой. От гледна точка на сюжетния ход и на смисловия ход на поетическите внушения между двете повествователни партии съществува една значима отлика. В обрамчващите вмъкнатия разказ части движението на централния персонаж, независимо дали е все още в света на фантастичното, или вече е в реалния свят на Итака, е винаги по посока към дома. Само в разказа на самия Одисей движението е в обратна посока - на отдалечаване от целта. Търсеният смислов ефект е много силен - поемайки като разказвач върху себе си тази част от повествованието, в която целеустременото движение към дома е нарушено, героят сякаш поема и отговорността за това нарушение. И наистина той не спестява онези моменти от преживелиците си, които хвърлят светлина върху възможните обяснения за неуспеха, а с това и сянка върху изграждания позитивен образ. Защото отклонилият се от верния курс пътешественик е най-малкото съотговорен за своето отклонение. В началото на пътя той изпитва твърде силна жажда за приключения, за завоевания, за знание и признание и твърде слаба готовност да приземи очакванията и претенциите си към живота, за да се изтръгне от света на войната и да се впише в света на мира. Шансът му да се завърне зависи от собствената му способност да се промени, да преосмисли натрупания опит, преодолените препятствия, ламтежи и илюзии, да открие какво наистина иска и кой всъщност е. Затова и смяната на неутралната гледна точка с личния поглед на героя при описанието на тези толкова наситени с приключения, с удивителни преживявания и горчиви прозрения години изглежда логична и смислово продуктивна.

В частите, предадени от името на всевиждащия разказвач, преобладава онази гледна точка към човешката участ, която познаваме от „Илиада“ - човекът е преди всичко героичен или търпелив страдалец, повече обект на външно въздействие от страна на боговете, отколкото суверенен ковач на съдбата си. В разказа в първо лице човекът е повече субект на собствените си действия и непрекъснато премисля, разсъждава, взема решения, поема отговорност. Така повествованието като цяло усложнява оптиката, през която се гледа на него, и компенсира началния „дефект“ на застъпената във встъплението позиция, която еднопланово възхвалява централния герой и струпва върху другите тежката вина на заслеплението. Вземайки думата, Одисей сам изрича премълчаното и с това внася нови нюанси в образа си на много опитен и несъкрушим юнак и страдалец. Той се саморазкрива като активен, осмислящ живота си герой, чиято сила не е в непогрешимото съвършенство, а в способността да се променя и да преобразува и горчивия опит в стратегия на успеха.

Наистина естественият интерес на публиката към въпроса, как и доколко Одисей преиначава истината, защото е заинтересован да се представи в най-добра светлина, не може да получи удовлетворителен отговор. Първо, защото тя няма база за сравнение и възможност да съпостави Одисеевата версия на събитията с друга. И второ, защото при цялата очевидна тенденциозност на стремежа да се покаже като добър и загрижен водач, именно и само Одисей с подкупваща непринуденост открехва завесата и към собствените си слаби страни и уязвими решения. И в това е може би най-силният ефект от избора на поета да даде думата на своя герой да опише сам събитията, които го отпращат накрай света, противно на заявената решимост да държи курс към къщи.

В никой от предадените от името на всевиждащия разказвач епизоди поведението на героя не е толкова проблематично от гледна точка на централната тема за завръщането и на централната ценност на съхранението на себе си и на приютяването в домашния микрокосмос. Поетът си запазва правото да въведе в разказа си героя от момента, когато, печален и самотен, преизпълнен с носталгия, уморен от приключения и завоевания, той е напълно съзрял да се посвети изцяло и единствено на каузата на завръщането. Запазва си и правото да изложи онези събития, които са концентрирани в кратък период (около 40 дни) на стремително движение към целта, вплетени са в логична верига от последователни, подготвени и планирани действия, пряко насочени към завръщането и след това към овладяването на положението в Итака. За сметка на това отстъпва на самия Одисей възможността да разкаже за дългия период (около три години) на лутане, за криволиците на странническия му път и най-вече за онези събития, които го разкриват не толкова като предан съпруг, баща и стопанин, като човек на дълга и приобщеността, колкото като авантюрист и търсач на слава и познание, който губи един по един другарите си и заедно с това и социалната си същност. По този начин двете страни, изграждащи привидно неразкъсваемото единство на този изключително богат образ, са отграничени една от друга, разположени са в двете плоскости на повествователните техники. Резултатът от това е, че образът на епическия герой придобива нюансираност и плътност, чрез която човешкото се проблематизира по сложен, многопланов и инспириращ начин. Но когато извежда на сцената героя след десетгодишно скиталчество, Омир има привилегията да ни представи един много по-монолитен, по-зрял, помъдрял герой, все още външно неизминал последните части от пътя, но напълно преминал през вътрешната метаморфоза, която всъщност прави завръщането възможно.

 

 

© Виолета Герджикова, 2003
© сп. Български език и литература, 2003
© Издателство LiterNet, 23. 11. 2003

=============================
Публикация в сп. "Български език и литература", кн. 2, 2003.